Който се страхува от мечки…

Сейер разглеждаше картата.

— Приближаваме към стара къща.

Вторачи се в далечината и посочи с ръка.

— Обзалагам се, че дебнат в някоя от съборетините наоколо.

— Какво ще правим, когато ги открием? — попита Скаре.

Сейер погледна спътниците си един по един.

— Лично аз не си падам по драматичните изпълнения. Предлагам да застанем на известно разстояние от тях и ясно да им дадем да разберат, че сме въоръжени.

— А ако той излезе със заложника пред себе си и револвер, опрян в слепоочието му?

— Ще го пуснем да избяга. И без това няма да стигне далеч. Имаме числено превъзходство.

Скаре избърса потта от челото си.

— Да не сте посмели да стреляте — предупреди ги Сейер. — Не искам някой от вас да се превърне в безжизнено тяло, което ще носим на ръце до вкъщи в тази жега. Когато всички свърши, ще се наложи да даваме обяснение за всяка минута. Писмено, честно и с чиста съвест. Без мое разрешение няма да пипате оръжията. А ако си променя решението, ще ви го съобщя.

Продължи нататък, а те тръгнаха след него. Всички го харесваха, но понякога им се струваше малко дефанзивно настроен. Такива задачи бяха рядкост в скучното им ежедневие. Не че искаха да скитат из горещата гора, но вкусът на адреналина им се услаждаше.

— Тук долу трябва да е Езерото на Царството небесно — посочи Сейер. — Или поне според картата се намира там. Макар че оттук ми е трудно да го видя. На бас, че кучетата ще се насочат натам.

— Не виждам никаква къща.

Елман заслони лице с ръка. Намираха се сред дървета, избуяли гъсто едно до друго.

— Може да е зад онези дървета. В такъв случай няма да ни видят.

Продължиха да навлизат все по-навътре. Кучетата предвождаха колоната и подтичваха право към малка горичка. От време на време Скаре поглеждаше към небето. Изпитваше нужда да се увери, че Създателят бди над тях. Чувстваше се някак застрашен сред дърветата и започна да изпитва съмнения. Цареше затишие като пред грандиозна буря. Нямаше обаче облаци, а само лек воал над дърветата. Бавно и неумолимо почвата губеше влажността си и тя сякаш се издигаше и превръщаше в млечнобяла мъгла, покриваща пейзажа. Вероятно двамата бегълци наблюдават действията им от някой отворен прозорец със заредено оръжие в ръка. Или отдавна са изоставили хребета зад гърба си. Скупчените дървета бавно се приближаваха, но не се виждаше и следа от човешка постройка.

Решиха да поставят Зеб на подслушвателен пост. Елман извика кучето при себе си, а другите две вързаха на каишки. Известно време мъжете наблюдаваха голямото кафяво животно. Главата му бавно се местеше наляво-надясно, а ушите му търсеха сигнал като две антени и леко потрепваха. Внезапно щръкнаха право нагоре. За последен път то обърна глава към горичката. Елман прокара мислена права линия от ушите на Зеб към дърветата.

— Там има хора — прошепна той.

Сейер отиде да провери. Зеб понечи да го последва, но той го задържа с рязко дръпване на каишката. Кучето изскимтя. Докато Сейер се промъкваше напред, косата му блестеше като сребро сред зеленината. Секундите се нижеха, Скаре се потеше, мъжете галеха кучетата по гърбовете. Сейер крачеше напред. Точно преди горичката сви вляво и нагази в растителността в периферията. Опита се да се отпусне. Стори му се, че различи фигура между дърветата, нещо по-тъмно и по-гъсто. Попипа оръжието си. Кожата на кобура стопли ръката му. Дърветата се разредиха. Пред него се откри поляна, а насред поляната — къща. Тъмна и неприветлива. От дърво. Огледа прозорците, строшени до един. Не се виждаше жива душа. Сейер приклекна в тревата, та да не го видят през прозорците. Не беше изключено вътре да има хора, макар и да цареше гробна тишина. Вероятно спяха или си почиваха. А може би чакаха. Върху покрива на къщата растеше суха, опърлена от слънцето трева. Прозорците, разделени с греди, бяха малки и вътре не влизаше много светлина. Вътре сигурно е прохладно и приятно. Обзе го усещането, че там има хора, но не чуваше нищо. Изобщо не възнамеряваше да се изправи и да се приближи до вратата. Ако бяха вътре, бегълците може би щяха да се изплашат и в обзелата ги паника да стрелят. Сейер не помръдна. Върху сухата трева наоколо не виждаше дори дребно камъче. Реши да хвърли шишарка по стената. Ще се чуе слаб звук, но вероятно достатъчен, за да накара някой от тях да се появи на прозореца и да провери какво става. Потърси под близкия сух бор и намери шишарка. Взря се в тъмнината. Май най-добре да я запрати по вратата. Ако изобщо има някой, ще чуят. На полегатото горно стъпало се виждаше тъмно, кафявочервено петно. Приличаше на кръв. Сейер смръщи вежди. Дали някой е пострадал? Засили се и хвърли шишарката. Чу леко тупване. На мига клекна отново. Нищо не се случи. Реши да изчака една минута. Секундите минаваха. Не се чувстваше никак удобно, клекнал в работния комбинезон, та той едва покриваше глезените му. Мина една минута. Той се обърна и се върна.

— Никой не реагира. Ще вляза в къщата.

Скаре го погледна тревожно.

— Едва ли са вътре. Много е тихо.

— Зеб чу звук — припомни Елман.

Сейер и Скаре се върнаха в къщата, а останалите изчакаха с кучетата. Сейер бутна вратата.

— Ехо! Полиция! Има ли някой вътре?

Не получиха отговор. Сейер не очакваше крадецът да се появи изневиделица срещу него и да го застреля. Не така щеше да умре. А и къщата изглеждаше напълно необитаема. Надникна във всекидневната. Видя зелен диван, стар шкаф и сив куфар. Последното го изненада. Направи няколко крачки. Прошепна на Скаре:

— Били са тук.

За миг спря на прашния под и огледа стаята. Очите му се нуждаеха от време, за да привикнат към сумрака. Забеляза човешко тяло в ъгъла: слаб мъж в тъмни дрехи и черна коса, полуизлегнат на пода, с опряна на шкафа глава. Позата му изглеждаше много неудобна. Сейер вече изобщо не мислеше за своята безопасност, не допускаше някой да го нарани. Пристъпи към мъжа и коленичи до безжизненото му тяло. Първо се изненада колко малък, изпосталял и слабичък изглежда той, отпуснат на земята със затворени очи и смъртнобледо лице. Приличаше на дете, страдащо от недохранване, а разпилените му коси стигаха до раменете.

— Ерки — прошепна старши инспекторът.

Трупът лежеше в локва кръв. Сейер опипа тънкия му врат да провери има ли пулс. Не усети нищо. На пръв поглед раната не се забелязваше, но очевидно бе улучен някъде в слабините. Тялото все още не беше напълно изстинало. Сейер понечи да се изправи, но чу неприятен, скърцащ звук. Първо помисли, че Скаре е влязъл в стаята, ала изведнъж нещо тъмно попадна в полезрението му. Вратата на шкафа бавно се отвори и зейна, а пантите изскърцаха. Сейер настръхна. Отдъхна си, защото скърцането престана. Вътре едва ли имаше човек. Не можеше да надникне в шкафа от мястото, където бе застанал, но не допускаше някой да го дебне оттам. Крадецът не би се скрил в стар шкаф, след като е застрелял заложника. Отдавна си е плюл на петите. Вратата сигурно се бе отворила заради стъпките му по пода. Вероятно е раздвижил дъските. Сейер отстъпи заднишком. Вторачи се в тъмния шкаф. Проблесна метал.

Оръжието трепереше силно. Сейер се задъха от изненада и посегна към кобура си, но се отказа. Нищо не разбираше. Погледна втренченото в него създание, побледняло от страх, и револвера в ръката му. В шкафа се криеше Каник. Сейер не проумяваше какво става. Направи му впечатление как момчето държи револвера.

Недей точно сега да допускаш грешка. Спокойно, спокойно, хлапето е на ръба на нервен срив и напълно непредсказуемо. Не мърдай, не повишавай глас. Не показвай колко си изплашен.

— Не исках! — изкрещя Каник.

Гласът му прониза тишината и Сейер направо подскочи, въпреки че беше подготвен.

— Изпречи се на пътя ми! Питайте Морган!

Държеше Сейер на мушка, целеше се в гръдния му кош и имаше огромни шансове да го улучи. Ако знаеше как да стреля. Сейер си отпусна ръцете.

— Не си вдигнал петлето, Каник. Кой е Морган?

Каник зяпна слисано револвера. Помъчи се да вдигне предпазителя, но пръстите му, сковани от ужас, не му се подчиняваха. Най-сетне успя с начинанието, ала Сейер отдавна вече бе извадил своето оръжие. А зад Каник стоеше къдрав мъж с вдигнат пистолет.

— В малката стаичка е — измънка Каник.

После пусна револвера на пода и сякаш се прекърши на две. Повърна неудържимо върху прогнилите дъски, без дори да излиза от шкафа. Цялото съдържание на стомаха му се изсипа на пода: гювеч, уиски. Сейер изчака да му мине пристъпът. Вдигна внимателно револвера и тръгна да търси малката стаичка.

Морган стоеше зад вратата и чакаше. Сега се втурна навън и се насочи към гората. Хукна с малкото останали му сили напряко през двора и се скри в гъсталака. Елман забеляза русата му коса и шарените бермуди сред листата. Нещастникът беше обречен. Елман клекна, хвана кучето за голямата глава и му прошепна в ухото:

— Зеб, дръж!

Кучето направи скок и се втурна напред като светкавица. Морган тичаше. Не чуваше нито галопиращото по петите му куче, нито виковете и крясъците. Всъщност навсякъде цареше ужасна тишина. Тичаше с тежки крачки, но силите му го напуснаха за секунди. Зеб видя белите ръце и се насочи към лявата. Животното нямаше агресивни намерения към беглеца. Действията му бяха плод на продължителна дресировка и ясна команда, нищо повече. Морган спря да си поеме дъх. Коленете му се подкосиха. Трябваше да установи дали някой не го преследва. С ужас се вторачи в приближаващото се чудовище с блестяща паст, червен език и жълти зъби. Кучето се приготви за скок. Белите ръце не Морган — първоначалната му цел — вече не се виждаха. Затова пък в средата на зачервеното лице се открояваше жълтата кърпа — перфектната мишена. Кучето се спусна с лай върху нея. Морган нададе сърцераздирателен вой. Когато полицаите го настигнаха, той хлипаше, заровил лице в ръцете си. Сейер се заслуша в риданията му. Долови осезаема нотка на облекчение.