Който се страхува от мечки…

Жената го очарова. Изникна от земята точно като огромните ели. Зад нея чуваше звука на самотен, величествен тромбон. Дълго стоя така, изпивайки я с очи: обли рамене, повдигаща се от вятъра рокля. Виждал я бе и преди. Тази жена живееше сама — Ерки го знаеше. Разговаряше рядко и слушаше само вятъра и крясъците на свраките. Той направи няколко крачки. Изпукаха клонки. Звукът от мотиката се усили. Той прикова поглед в грубите й ръце с дебели пръсти. Мотиката посичаше тревата със страшна сила. В това нямаше нищо женствено. Той продължи да върви, вече напълно безшумно, и забеляза, че жената постепенно усеща приближаването на живо същество. Ритъмът й на работа се промени. Първо се забави, после се ускори, сякаш за да прогони някакво опасение от предстояща случка. После тя спря и се поизправи. Внезапно го забеляза. Тялото й се вцепени, извито като дъга, с тресящи се гърди. Между тях затрептя изплашена струна. Ръцете й се вкопчиха в мотиката. За миг очите й се уголемиха, после се стесниха и възприеха суров израз. Халдис не беше страхлива жена, но в момента нещо я изплаши.

Той се сепна. Жената не смееше да продължи работата си. Той искаше единствено да я гледа как извършва тази обикновена дейност, да следи как задникът й се клати с определен ритъм. Но Халдис се изплаши. Ерки усети красноречивите сигнали, които тя изпращаше, и застина със свити пестници, неспособен да помръдне. Погледът й го срази като залп от стрели.