Който се страхува от мечки…

Скаре сякаш беше самият Мойсей, пред когото водите на Червено море са се разтворили. Всички облечени в бяло, забързани хора се отдръпнаха встрани още щом го видяха пред отворената врата. Той плъзна поглед към указаната от готвача посока в огромната, димяща кухня. Ето там, до съдомиялната машина. Там е Кристофър Май.

Скаре видя само широкия му гръб с къс врат и чорлава рижа коса. Единствено той не забеляза приближаващия се към него Скаре, защото тъкмо вадеше от съдомиялната поднос с четирийсет чаши за вино, от които се издигаше пара. Кристофър Май усети настъпилото мълчание едва когато остави подноса. Обърна се и се вторачи в Скаре.

— Кристофър Май?

Младият мъж кимна. Трескаво започна да рови из паметта си, за да си обясни това обвито в сериозност посещение. Досети се за причината. Леля Халдис, разбира се. Окопити се и кимна леко, докато си подсушаваше ръцете и затваряше машината. По челото му избиха капки пот.

— Къде можеш да поговорим на спокойствие?

— В стаята за отдих — отвърна той и тръгна към изхода с наведена глава, защото усещаше как всички насочиха погледите си към него. Досега винаги го бяха пренебрегвали и не знаеше как да се държи в такава необичайна ситуация.

Стаята за отдих беше дълга и тясна. Настаниха се в единия ъгъл с гръб към вратата. Скаре погледна младото лице и внезапно го налегна меланхолия. „Колко души ще посетя през целия си живот с единствената цел да разговарям с тях за зверско и брутално убийство? Какво ще мисля за професията си след десет години? Как ще се отрази на личността ми постоянното разпитване на невинни хора: Къде бяхте вчера? Кога се прибрахте? Какво е финансовото ви положение?“.

Извади бележника от задния си джоб.

— На доста топло място работите — дружелюбно подзе той и погледна червеникавата глава на събеседника си.

— Не ми пречи — бързо се усмихна Май. — От Хамерфест съм. Там постоянно мръзнем от студ.

Скаре поклати глава и се усмихна:

— Кога ви съобщиха за смъртта на леля ви?

— Майка ми се обади по телефона снощи в девет.

— Какво ви съобщи?

Той вдигна глава към електрическия вентилатор и въздъхна тежко.

— Че някой влязъл с взлом в дома й, откраднал всичките й пари, пребил я с брадва и си плюл на петите.

— С мотика — поправи го Скаре.

— Резултатът е един и същ — тихо отбеляза Май. — Говори се, че имала доста пари.

— Вие какво знаете по въпроса?

— Имаше половин милион — отвърна Май, — но ги държеше в банката.

— Казвала ли ви го е?

— Да, гордееше се със спестяванията си.

— Вие споменавали ли сте го на някого? — настойчиво попита Скаре.

— На кого, например?

— На приятели, на колеги.

— Обикновено се движа сам — просто обясни Май.

— Но сигурно все пак имате близки хора, с които споделяте?

— Хазяинът ми, никой друг.

Промени позата си и изгледа Скаре продължително.

— Тук сте, за да ме изключите от кръга на заподозрените, нали? Нали така му казвате?

Скаре остави бележника настрани и го погледна. И за миг не му беше хрумвало, че този млад мъж е убиец; че е пребил до смърт леля си, за да офейка с парите й. Но Май, разбира се, възприемаше посещението му точно по този начин. Скаре се запита какво ли е чувството. Дали е достатъчно съвестта ти да е чиста? Или въпреки това безпокойството започва да те гризе, защото полицаите те проверяват? Зелените очи на Кристофър Май изглеждаха гузни като очите на всички разпитвани. Скаре го бе установил от опит. Вероятно се чувстваха виновни, защото някой път, в труден момент, са обмисляли наистина да го направят. Халдис има много пари, а аз бачкам като луд в ресторантска кухня за мизерна заплата. Ами ако…

— Ходили сте й на гости от време на време, нали?

— Ако три пъти в годината се смятат за от време на време, отговорът ми е да.

— Май от време на време се равнява точно на три пъти годишно — усмихна се Скаре, та следващият му въпрос да прозвучи съвсем безобидно. — Отдавна ли не сте я посещавали?

Май погледна пред прозореца и вдигна рамене.

— Да речем, от три месеца. Дали е отдавна или не, зависи от гледната точка.

— Изпратили сте й писмо с пощенско клеймо отпреди шест дена?

— Да, точно така. Обещах да й отида на гости, но не успях — неспокойно се раздвижи младежът на стола. — Сега ме мъчи мисълта, че е прекарала последните си дни в очакване на човек, който така и не се е появил.

— Защо не успяхте да я посетите?

— В кухнята се разболяха няколко колеги и се наложи да замествам.

— Уведомихте ли я, че няма да отидете скоро?

— За жалост не. И аз съм като повечето хора — промърмори той. — Изобщо не мисля за другите. Вече ми стана пределно ясно.

Скаре се замисли за чувството за вина, което винаги спохожда близките на починалия. Дори да нямат реална вина, си я измислят.

— Добре ли се чувствате тук? — попита той.

Струваше му се толкова нелепо да разпитва един от малкото роднини на Халдис Хурн. Освен това той дори не я бе посещавал често. Скаре не разбираше това нежелание у себе си да работи. Та нали искаше да се занимава точно с това. „Вероятно съм преуморен и ми трябва почивка“ — помисли си той.

— Как се казва хазяинът ви? — продължи с разпита. — Нали живеете на квартира?

— Да, в малък апартамент с отделен вход и душкабина. Плащам две хиляди и петстотин крони на месец, но хазяинът е приятен и се разбираме добре. Случва се да опече гофрети и да почука на вратата ми. Близо седемдесетгодишен е и се чувства много самотен. Подчертавам го, за да разберете: и да съм му споменал за парите, няма как да се качи в гората и да ги открадне.

— Ясно — усмихна се Скаре. — Няма голяма вероятност да го навестя. Да кажем, че е извън кръга на заподозрените.

В този миг осъзна каква грешка допуска. Хазяинът вероятно е на трийсет или четирийсет и прекарва много време с Май. Пийват си, дрънкат за щяло и нещяло. Младият Май от Северна Норвегия живее самотно, не е успял да си намери приятели, има само леля някъде из горите. А тя е богата. Кристофър Май се е изпуснал случайно на чашка двойно уиски. Половин милион. Ами ако…

— Името обаче може да ми потрябва — поясни Скаре.

Май извади портфейл от джоба на якето си. Порови вътре и извади платежно нареждане. Плъзна го по масата към Скаре.

— Това е доказателството за платения ми наем. Там ще намерите името и адреса му. Препишете си го.

Очите на Скаре едва не изхвръкнаха от орбитите. Така се слиса, че щеше да си глътне езика. Адрес в източната част на града. Име: Райн. Томас Райн.

— Извинете — промълви тихо Скаре, — налага се да проверя малка подробност. Живеете под наем при мъж на име Томас Райн. Случайно да му казват накратко Томи и да е малко по-млад, отколкото твърдите?

Май се озадачи и продължи да стои нащрек. По лицето му се четеше смесица от честност и страх.

— Не, на седемдесет години е — твърдо отсече той. — Има син на име Томи. Всъщност аз живея в неговия апартамент. Разбрали сме се да остана, докато се прибере.

— А къде е той в момента?

— Не знам, заминал е за някъде.

Скаре се помъчи да се успокои. Припряно нахвърли разни записки в бележника си, докато се стараеше да диша равномерно и да запази безизразна физиономия, както с лекота го постигаше Сейер.

— Кога пристигнахте вчера на работното си място?

— Точно в дванайсет. Вътре има двайсетина души, които ще го потвърдят. Нали убийството е било извършено рано сутринта, ако правилно съм разбрал? Не е изключено да съм успял да убия леля, разбира се.

Гласът му прозвуча предизвикателно. Кристофър Май усещаше, че полицаят е в повишена готовност, и се опитваше да се защити от невидима заплаха.

— Шофирате ли?

— Имам една таратайка.

— Ясно. Бяхте ли привързан към Халдис?

— Неособено.

— Но сте я посещавали?

— Само заради натякванията на майка ми. Нали знаете, ние сме наследниците. Не ходех често при нея, но винаги сме си прекарвали добре. Човек си дава сметка чак впоследствие, когато нея вече я няма.

— Никога ли не сте се срещали с този мъж на име Томи Райн? — попита Скаре.

— Не, заподозрян ли е?

— В никакъв случай — поклати глава Скаре. — Просто това е предпоследният въпрос от списъка ми.

— Рутинна процедура?

— Нещо такова.

— А какъв е последният?

— Ерки Петер Юрма. Името говори ли ви нещо?

Кристофър Май се изправи и бутна стола на мястото му. Кичур рижа коса падна над челото му, когато си прибра портфейла в якето.

— Не — отговори той. — Никога не съм чувал за човек с такова име.

Ерки се събуди. Обърна се на една страна и се втренчи в стената. Мислите му се щураха известно време, но постепенно се окопити и позна стаята. Беше спал непробудно. После се сети за револвера. Без да е натискал спусък на оръжие, Ерки знаеше, че е нужна доста сила. Тръгна из стаята с револвера в ръка, мина през кухнята и влезе във всекидневната. Морган спеше. Къдравата му коса беше мокра, а по челото му блестяха капки пот. Изглежда наистина получаваше натравяне. Ерки изобщо не се притесни от този факт, просто го установи. Не чувстваше вина. Нямаше как да избегне момента, когато се хвърли върху Морган и заби зъбите си в носа му. Изобщо не го беше молил да го вземе със себе си. В деня на обира Ерки просто тръгна към центъра, защото миналата нощ беше сънувал ужасен кошмар и той го бе разтърсил до дън душа. Първо се помъчи да избяга от него. Когато се почувства по-спокоен, спа доста продължително в една празна плевня с чувал под главата. Събуди се, почеса се по лицето и врата и тръгна към центъра. Изпитваше потребност да се увери, че светът съществува, да види хората и автомобилите по улиците. Стана му много горещо и реши да влезе в банката, защото там изглеждаше сенчесто, а и имаше кът за сядане. Нямаше друга причина да се озове там.

Ерки спря до дивана, където лежеше Морган, и скри оръжието зад гърба си. Представи си как се прицелва и натиска спусъка, а русата глава на зеления диван се пръсва и съдържанието се разхвърчава във всички посоки. И Морган изчезва за секунда като онзи старец до църквата.

Морган се завъртя и простена тихо. Отвори очи.

— Болен си — установи Ерки.

Морган кимна със сериозно изражение. Наистина беше тежко болен. Усещаше как по тялото му се разлива слабост и той започва да потъва. Само да можеше да се остави на нечии грижи, за да се намери човек да поеме отговорността за него.

— Искаш ли нещо? — дружелюбно попита Ерки.

— Куршум в челото — изохка Морган.

Ерки вдигна револвера, наведе се и сложи дулото точно между очите му.

— Шах и мат — усмихна се той. — Кралят е мъртъв.