Който се страхува от мечки…

Представилият се като Морган седеше върху пън.

Оръжието се намираше до него, в тревата. Ерки поглеждаше крадешком към бермудите му на палми и плодове.

Морган се мъчеше да намери изход от положението. Можеше да е и по-зле. Сега поне се измъкна от банката, от града, от колата. Взе парите, както обеща. Скри автомобила и щяха да минат дни, преди да го открият, ако не използваха често пътеката. В колата нямаше да открият негови отпечатъци. Не бе свалил ръкавиците дори за миг. Питаше се дали са установили самоличността на заложника. Не изключваше вероятността видеозаписът от банката да е с лошо качество.

— Я слушай — тихо подзе той, а данданията в главата на Ерки поутихна; явно бе успял да въведе задоволителен ред. — Поне на този въпрос ми отговори — вдигна очи към Ерки, седнал с прибрани колене на пън. — Избягал ли си отнякъде? От дом или нещо подобно? Или се оправяш сам и живееш примерно в собствен апартамент или при майка си? Просто съм любопитен. Нали въпросът не е прекалено личен?

Зачака и извади пакет тютюн от сака. Ерки мълчеше. Нестор всеки момент щеше да заеме позата, в която клечи с брадичка, опряна о коленете, и преплетени около прасците ръце. Това беше специалната поза. Тогава Ерки можеше да говори.

— Питам дали си избягал от болницата, например. Някой търси ли те? Издирват ли те?

Въпросът накара Ерки да поклати многократно глава.

— Хайде да се споразумеем така — предложи Морган. — Аз ти задавам въпрос и ако ти ми отговориш, имаш право и ти да ме попиташ нещо. Аз съм длъжен да ти отговоря, за да ми имам правото да ти задам нов въпрос. Става ли?

Той не се гордееше с хрумването си. Огледа бегло заложника си. Въпреки черното кожено яке и тъмните панталони Ерки не беше видимо потен. Морган се изненада. Самият той беше вир-вода, а по потника му бяха избили тъмни петна от пот.

— Искам само да разбера що за човек си — додаде той. — Не ми е лесно да отсъдя по външния ти вид.

— Когато дяволът държи свещта, не се вижда кой знае колко добре — тихо промълви Ерки.

Произнесе изречението с изморен глас, сякаш му струваше прекалено много усилия да си хаби думите за нещастник като Морган.

Морган подскочи, като чу звънкия му хубав глас. Ерки говореше сериозно. Наклонил глава на една страна, той слушаше съсредоточено какво му шепне Нестор. Предложението му се струваше познато. Приличаше на игра, на която ги бяха научили в психиатричната клиника по време на груповата терапия.

— Аз съм пръв — каза той.

Морган се усмихна, успокоен от нормалната реакция на спътника си.

— Но същото важи и за теб, нали? Ако аз отговоря честно, имам право да те попитам нещо и да получа откровен отговор.

Ерки даде съгласието си с поглед.

— Какво ще правиш сега? — попита той и в същия миг чу как от мазето се разнася кикотът на Нестор.

Морган смръщи вежди. Хвърли подозрителен поглед към облечения в черно мъж и облиза устни.

Какво ще правиш сега? Въпросът го изненада. Налагаше се да измисли нещо, защото този ненормалник така или иначе нямаше да схване отговора. Не биваше обаче да излъже. Струваше му се невъзможно да заблуди блестящите очи на странника. Почувства се някак ужасяващо сам. Започна да се поти още по-обилно. Какво ще правиш сега? Нямаше представа, дявол да го вземе. Озовал се бе насред гората със сак, пълен с пари, в компанията на пълен мухльо, когото не можеше да разбере. Поколеба се и вдигна рамене.

— Ще изчакам да се стъмни.

Ще изчакам да се стъмни. Нестор обърна устни в нещо, наподобяващо усмивка. Кажи му, Ерки! Отвори му очите на този тип.

— Няма да се стъмни — обясни Ерки. — Средата на лятото е.

— Не съм идиот — сопна му се Морган.

Напротив, точно такъв е, цвилеше от смях Нестор и започна да се клати напред-назад като изкуфяла стара вещица.

— Между дванайсет и два пада почти пълен мрак. Когато му дойде времето, ще видиш какво ще стане.

Гласът отново прозвуча заплашително, а барабаните биеха абсолютно неритмично.

— Сега е мой ред. Какво ти има?

Ерки разпери пръстите на ръцете си. Морган потръпна от погнуса. Ако този човек не си разперваше така пръстите и не клатеше така противно глава, нямаше да е толкова непоносим.

„Честен отговор — помисли си Ерки. — Какво ми има?“ Лъхна студен вятър и разпръсна сивия прах от мазето. Нестор изръмжа сподавено. „Какво ми има?“ Той заби поглед в земята. В тревата, точно до краката му се появи алено кърваво петно. Започна бавно да набъбва. Ако отмести крака си на сантиметър, ще изцапа маратонката си с кръв.

— Е? Ще ми отговориш ли?

Морган се вторачи ядосано в него.

— Нали се споразумяхме. Какво ти има? Искам откровен отговор. Хайде де.

Ерки седеше като закован, забил поглед в краката си.

— За разлика от теб аз съм много готин — продължи Морган — и ще ти задам друг въпрос, защото нещата при теб явно са по-деликатни. Но ако не ми отговориш, както трябва, наистина ще се ядосам.

Той погледна сурово Ерки, за да подчертае, че не се шегува.

— Не съм виждал човек, който да върви толкова бързо като теб. При това изкачвахме стръмен наклон. Познаваш ли района?

— Да — отвърна Ерки и вдигна глава. Внимаваше да не си мести краката. Морган се оживи:

— Ама достатъчно добре ли го познаваш? Тогава вероятно се сещаш къде да се подслоним през нощта? Да си направиш временна колиба от съчки, а? Какво ще кажеш?

На Ерки току-що му зададоха още два въпроса. Той се подвоуми и се ядоса на Морган заради неясния му изказ. Достатъчно добре ли го познаваш. Колиба от съчки?

— Да — отвърна той, докато контролираше петното кръв. Няколко насекоми го надушиха, допълзяха и започнаха да смучат.

— Да, познаваш го достатъчно добре и, да, ще си направим колиба от съчки — доволно повтори Морган. — Добре тогава. Ти ще построиш временния ни дом, а аз ще държа револвера. Освен това не мога да понасям тези стърчащи клони.

Той посочи отегчено най-долния клон на елата до тях. Ерки се загледа в оръжието на тревата, на трийсет сантиметра от краката му.

— Я да чуем — продължи Морган — бива ли те в запомнянето на детайли. Представи си, че се наложи да ме опишеше, например, ако те накарат ченгетата. Няма да се случи, само си правим кефа. Какво ще им кажеш?

— Мой ред е — прошепна Ерки.

— Извинявай, прав си. Давай.

Навлажни с език хартията на цигарата и я мушна в устата си. Затърси запалка.

— А на теб какво ти има?

Морган се втренчи слисан в спътника си. Очите му се присвиха в знак на недоволство. Нестор се заливаше в смях. Палтото леко размаха ръце в ъгъла. Винаги беше толкова отпуснато, някак обезсилено. Понякога за секунди на Ерки му хрумваше, че Палтото е само проклет блъф. Нищо повече.

— Мамка му, на мен ми няма нищо — сурово отвърна Морган. — А засега не съм те докоснал и с пръст. Дали това ще продължи така и занапред зависи изцяло от теб и желанието ти да ми сътрудничиш.

Обзе го неприятно чувство. Не е никак лесно да разбереш какво се върти из главата на откачен човек. Такива хора са напълно непредсказуеми. Но и те се ръководят от някаква логика. Морган стигна поне до този извод и знаеше, че трябва само да я открие.

— Нека ти кажа нещо — продължи той. — Не съм пълен невежа по отношение на проблема ти. Вместо да ходя в казармата, работих в психиатрична клиника. Изобщо не си предполагал, нали? Отказах да отбивам военна служба заради пацифистките си възгледи.

Хвърли поглед към оръжието в тревата и избухна във въодушевен смях.

— Запомнил съм много ясно един от пациентите, който винаги си душеше слиповете. Иначе и на мравката път струваше. А при теб как е? И ти ли си душиш слиповете?

Ерки установи с отегчение колко инфантилно се държи всъщност този мъж. Продължаваше да контролира петното кръв. То все още стоеше на мястото си.

— Докато не съм забравил — сети се Морган. — Мой ред е да задавам въпрос. Как ще ме опишеш на полицията например? Хайде, да чуем на какво си способен.

Пълен идиот, помисли си Ерки. Къдрав клоун с нелепи на вид гащета. През по-голямата част от времето изпитва силен страх. Без револвера е напълно безпомощен. В психиатричната клиника сигурно биха казали, че като дете не е получавал достатъчно внимание.

Ерки започна да го преценява. Морган остана потресен от пламтящия му поглед.

Височина: не повече от сто и седемдесет сантиметра.

Морган чакаше мълчаливо.

Тегло: двайсет килограма по-тежък от мен. Възраст: сигурно около двайсет и две. Гъста, къдрава коса с цвят на пясък. Правилни сиви вежди. Сиво-сини очи. Малка уста с пълни устни.

Морган си дръпна от цигарата и въздъхна нетърпеливо.

Малки уши с месести висулки. Къси пръсти, дебели като наденички, закръглени бедра и прасци. Малко подут. Черти на лицето: детски. Интелигентност: в нормални граници, но клони към ниска.

Цареше пълна тишина. Дори птиците не се обаждаха. Само Ерки чуваше кикота, долитащ от мазето. Морган се изправи рязко и извади револвера.

— Прави се на потаен, щом така ти харесва. Ставай, продължаваме нататък!

Обзе го противното усещане, че го правят на глупак, без да разбира защо.

— Ти си само снимка — изведнъж изтърси Ерки.

— Казах ти да си държиш езика зад зъбите!

— От онези снимки, които никой не иска да обърне, за да прочете текста на гърба.

— Тръгвай!

— Някога хрумвало ли ти е подобно нещо? — настоя Ерки. — Никой не знае кой си. Нима това не е ужасно, Морган!

Морган го погледна изумено. Ерки се изправи бавно, с умели движения, направи голяма крачка, за да не стъпи в лепкавата кръв, и отново тръгна надолу, към мястото с хубавата гледка, където бяха оставили колата. Оттам се виждаше морето — студено и синьо, както и пътя с минаващите автомобили.

— Не, по дяволите! Продължаваме нагоре! Ти да не си пълен идиот!

— Какво ще направиш, ако отида там, където си искам? — тихо попита Ерки.

— Ще пробия проклетото ти чело с куршум и ще те зарежа в някоя дупка. Побързай!

Ерки вървеше по-бързо от всякога. Беше си отпочинал, а и се чувстваше по-добре, когато беше в движение.

— Добре, така става. Ако наистина се ориентираш в района, а не блъфираш, намери стара изоставена вила или каквото и да е, където да можем да отседнем.

Стара вила. Имаше доста такива къщи. Повечето се намираха от другата страна на билото, на няколко километра оттук. Пътеките бяха труднопроходими, а горещината — убийствена. Ерки ожадня. Не си призна, но очакваше и Морган да е в същото положение. Чуваше как спътникът му пуфти зад гърба му. Морган подзе с по-спокоен глас:

— Ако забележиш поток или нещо подобно, кажи ми. Направо умирам от жажда.

Ерки продължи да върви, размахвайки крайниците си. Дългата му черна коса, якето и разкроените му панталони се мятаха наляво-надясно. Морган се взираше объркан в гърба му. Този тип се различаваше твърде много от останалите хора. „Защо не го пусна да си ходи? — помисли си Морган. — Защо мъкна със себе си това черно плашило? Можех да го оставя в колата. Дали го взех само заради опасението, че ще обясни на полицията как изглеждам? Или има и друга причина? Та този тип вероятно изобщо няма да си отвори устата, ако попадне в лапите на полицията.“ Погледна си часовника. Морган реши да спре след половин час и да чуе новините по радиото, за да разбере с какво разполагат полицаите към този момент. Закрачи с всички сили, а жаждата върлуваше в устата и гърлото му. В сака си носеше уиски, но беше достатъчно разсъдлив, за да изчака. Душевноболните могат да бъдат опасни. Макар и този ненормалник да не изглежда як физически, лудостта и липсата на задръжки вероятно са в състояние да му дадат неподозирана сила. За по-сигурно Морган предпочете да се води по ума му и да не го провокира прекалено. А и двамата не бяха врагове. Морган съвсем импулсивно реши да вземе тази откачалка със себе си и изскочи от банката с ненормалника пред гърдите си, сякаш се прикриваше с огромен щит. „Отпусни се — каза си той. — Този Ерки не е лош, само дето дрънка разни странни работи.“ Сети се колко изплашени бяха пациентите, когато работеше в психиатричната клиника.

Ерки спря и потупа последователно двата джоба на якето си. Мушна си ръката в джоба на панталона, обърна се и се загледа в тревата.

— Какво има? — измери го с очи Морган. — Изгуби ли нещо? Тоест, нещо друго освен ума си?

Ерки потупа още веднъж последователно всичките си джобове.

— Ще ти дам назаем една цигара, ако търсиш това.

— Бурканчето — промърмори Ерки и се огледа.

— Кое бурканче?

— С лекарствата.

— Лекарства ли вземаш? Къде си ги изгубил?

Ерки не отговори. Обходи гората с поглед, а главата му се разтресе няколко пъти.

— Да не би да пиеш антипсихотични хапчета? Щом си ги изгубил, ще минеш и без тях. Няма да изпаднеш в пристъп на буйство само защото не си ги изпил, нали?

Пристъп на буйство. От устата на Нестор се раздаде бръмчене, когато го каза, сякаш през кабел мина електрически ток. Дори не разбира значението на думата. Ерки отново тръгна.

— А и тези химикали са пълни боклуци — промърмори Морган, докато обмисляше проблема и евентуалните му последици. — Само те дърпат надолу. Вместо тях ще те почерпя с уиски — заключи той.

Ерки отново спря и прикова очи в Морган.

— Казвам се Ерки.

— Ерки?

— Дошъл съм само на гости. Ръка, която не можеш да отсечеш, целуни я.

И отново тръгна. Морган все още стоеше сред пирена, загледан след него. Внезапно го осени прозрение: самият той, пазачът, се мъкне след пленника си като куче. Ерки го изненада с пъргавината си. Вървеше много по-бързо и без усилие. Смениха си ролите. Морган го следваше запъхтяно като бабичка. Никой не знаеше къде се намират и нямаше кой да му се притече на помощ, ако се случеше нещо. Той стисна здраво револвера. Ще стигне и изстрел в бедрото, ако нещата загрубеят. Всъщност Морган нямаше намерение да му остави възможност да му навреди. Чакаше само да се смрачи. После щеше да продължи сам. Вероятно щеше да върже Ерки, за да си осигури преднина. Нищо повече. Макар че този тип като цяло го отблъскваше, нещо в него го удивляваше. Очите; странните изрази; усещането за тържественост, витаещо около него, сякаш идваше от друг свят. Морган се удиви на прозрението си: вероятно Ерки е блестящ мозък, почти гений. Морган май беше чувал някъде подобно изказване. Най-откачените всъщност били най-големите мозъци. Вероятно точно там се крие проблемът. Този тип разбира твърде много неща. Морган понаучи това-онова през годината, когато работи в психиатрична клиника. Внезапно забеляза, че разстоянието помежду им бързо се увеличава. Завтече се подире му. Обзе го тревога. Накъде са тръгнали всъщност? Как ще свърши всичко това?

— Ще спрем тук. Дават новини!

Извика ненужно силно, за да подчертае кой командва, сякаш бе започнал да се съмнява и това го плашеше. Ерки продължи да върви с валсова стъпка, напълно пренебрегвайки заповедта на Морган.

— Ей! Ерки!

Барабаните задумкаха. Ерки спря и се обърна. Мъжът зад него трепереше от гняв. „Няма по-жалка гледка от човек, изгубил контрол“ — помисли си Ерки.

— Не се прави на интересен всеки път когато ти дам заповед. Тук аз съм шефът.

Грешка. Просто държиш револвер.

Ерки стисна устни.

— Седни, ще слушаме новините. Искам да разбера какво знаят.

Почти бяха стигнали до широко било, а отвъд се виждаше още едно, потънало в мека зеленина; през мъглата изглеждаше безкрайно далеч. Морган затърси пипнешком радиото в сака. После известно време се мъчи да нагласи антената. Ерки легна в пирена по гръб и затвори очи.

— Така приличаш на мъртвец.

Морган се опитваше да проникне под обвивката му. Изучаваше го с поглед, пълен с искрено изумление.

— Как успяваш да опазиш кожата си толкова ослепително бяла под такова изгарящо слънце? — захили се той. — Но ти нали живееш в друг свят, а там цари ужасен мрак, а?

Намери местна радиостанция. Забарабани нетърпеливо с пръсти, докато музиката, изпълнена от оркестър с духови и ударни инструменти, постепенно заглъхваше.

— Слушате новини. — Чу се шумолене на хартия. — Мъж на не повече от двайсет и пет години успя да се измъкне безнаказано, след като открадна близо сто хиляди крони от банка „Фокус“ днес сутринта. Грабежът е извършен непосредствено след отварянето на банката, а крадецът е взел клиент за заложник, когато напуснал местопрестъплението. Произведен е бил и изстрел, няма обаче пострадали. Засега не са открити никакви следи от извършител или жертвата, но полицията разполага с изключително точно описание на външността му.

— Изключително точно описание ли? — намръщи се Морган.

— Крадецът е избягал от града в малка бяла кола, за съжаление прегражданията по пътя не са дали резултат.

— Какви ги дрънкат? Та аз си свалих качулката чак след като излязохме от полезрението им! — Остави радиото на тревата. — Блъфират!

Ядосано извади пакета тютюн от джоба си и си сви цигара. Ерки слушаше муха, бръмчаща упорито пред очите му.

— Полицията все още не разполага със сериозни доказателства по случая с извършеното вчера сутринта убийство на седемдесет и шест годишната Халдис Хурн. Жената беше открита просната пред прага на дома си, жестоко пребита до смърт с остър предмет. Липсва портмонето на убитата. Играещо наблизо момче е намерило трупа, оставен в ужасно състояние.

Погледът на Морган изглеждаше отнесен.

— Ето, на това му викам аз истинска лудост. Схващаш ли разликата? Аз взех пари, но те няма да липсват никому. Банката има застраховка. Никой не пострада, а по колата няма и драскотина. А някои хора убиват за нищо и никакво портмоне.

Ерки все още слушаше мухата, убеден, че цялото това старание има някаква цел. Този клоун не спираше да бъбри. Изобщо не проумяваше какво значи да пестиш словото, да го запазиш за важен момент.

— Убил някаква старица! Просто не разбирам. Сигурно е бил луд.

Последната дума го подтикна да хвърли скришом поглед към Ерки.

— Умееш ли да строиш колиба от клони? Бил ли си някога скаут?

Ерки отвори едното си око и го изгледа. Морган сякаш видя лампа, оставена зад тънка завеса. Окото на Ерки гореше с блед пламък.

— При всички случаи трябва да си намерим вода. Да знаеш случайно къде има поточе с вода, годна за пиене? Или някое малко езеро?

Нестор се люлееше напред-назад, клекнал както обикновено с опряна о коленете брадичка. Ерки винаги се впечатляваше от позата му. Чудеше се как успява да стои така часове наред, без да се измори. Палтото не можеше да стои изправено, нито дори да седи, защото в него нямаше нищо, освен идиотски коментари. Сега то размаха капака на джоба си само за да покаже, че все още е там и няма намерение да си тръгне, докато някой не го завлече нанякъде, защото не е в състояние да се движи само.

— Обичаш ли уиски? „Long John Silver“ с идеална за консумация температура.

Морган отново дръпна от цигарата и се вторачи напред. Почеса се по прасците, защото там постоянно го гъделичкаха насекоми или стръкчета. Посягаше да цапардоса мухите и се потеше от усилие. За миг погледна мнително към спътника си, проснал се неподвижно в тревата.

— Как лежиш, без да мърдаш? — заядливо попита той. — Над зурлата ти се тълпят рояци мухи.

Смачка цигарата в тревата. Внезапно се изправи и се приближи до Ерки. Наведе се, хвана го здраво за рамото и го разтърси. Ерки се разклати.

— Не ме докосвай!

— Значи не ти хареса, като те пипнах, а? Да не се боиш от заразни болести? Такива като теб винаги се страхуват от бацили, нали? Здрав съм, нищо ми няма, а и вчера се изкъпах, което не може да се каже за теб.

Внезапен порив на вятъра размята Палтото и то се претърколи по пода. Ерки се сепна и вдигна ръце.

— Какво ти става? — изгледа го Морган. — Да не ти призля? Сега няма как да ти осигуря нужните лекарства, но, честно казано, бих ти ги купил, ако имах възможност. Не съм скъперник. Едва ли ще ме разбереш какво ти казвам, но с този обир — едва преглътна той — всъщност върша услуга на мой приятел.

Морган изрече думите съвсем искрено. Ерки остана объркан. Този мъж ту избухваше като динамит, ту омекваше като свещеник в болница. Обърна се и тръгна с ужасно бързи крачки. Морган успя да се окопити, но Ерки вече се беше отдалечил доста.

— Я, по-спокойно. И аз идвам.

Ерки обаче се носеше със страшна скорост и се изгуби зад някакъв гъсталак. Морган чу пращенето на счупени клонки.

— Изчакай ме там. Все пак нося сак!

Ерки не спря. Двамата в мазето го следваха с поглед. Нестор завъртя едва забележимо глава. Вероятно даде знак на Палтото, а то размаха ръка, за да го улови. Като че ли крояха план или вземаха важно решение. Ускори крачка. Те искаха точно това, за да видят какво ще стане. Зад гърба си той чуваше стъпките на другия и запъхтяното му дишане. Помисли си за револвера и на какво е способно това оръжие, притежаващо цялата сила на небето и земята.

— Проклет да си, Ерки, спри! Иначе ще стрелям!

Морган тичаше подире му. Забеляза колко гъста е гората. Ерки би могъл да изчезне за секунда, като просто се спотаи зад някой храст и притаи дъх, докато Морган мине оттам. По дяволите, а Морган дори не се ориентираше из района. Как ще намери главния път?

— Ще стрелям, Ерки, имам няколко куршума. Знаеш ли какво ще направи този куршум, ако те улуча в крака? Ще ти изтърбуши прасеца!

Прасеца? Ерки си наложи да се съсредоточи, за да си спомни коя точно част от тялото му се нарича прасец. Не я виждаше, защото тя се намираше отзад. Продължи да върви невъзмутимо, докато не чу силен изстрел. Нещо изсвистя досами ухото му. Куршумът го лъхна с диханието си, когато профуча край него. В следващия миг се заби в дървото пред Ерки. Белите отломки се разхвърчаха от стъблото като непокорна коса. Ерки спря.

— Ето така! Разбра идеята ми. Така си и мислех — задъхваше се като куче Морган. — Следващия път ще те прострелям в прасеца. Намали темпото. Скоро ще трябва да спрем. Не ми се върви повече. Стана късно.

Ерки прехапа силно устната си. Усещаше, че се приближава до нещо, досами него е, но не е подготвен. Огледа се. За разлика от спътника си знаеше отлично къде се намират. Тръгна по-спокойно. Не бива да дразни Морган. Пред очите му изникна раната в стъблото и същата рана на гърба му — експлозия във вътрешността на костния му мозък, разпокъсана кожа, кръв, шуртяща като от пусната чешма. А после — големият скок във вечността.

Копнееше да се пренесе там, но го отлагаше до настъпването на точния ден, на подходящия час. Дотогава не оставаше много време. Ерки усещаше приближаването му. Случиха се толкова много неща. Вероятно мъжът, който върви зад него, му е изпратен, за да му помогне. Ерки си го представяше като скок в безкрайната Вселена, в орбита, предназначена единствено за него. Другите ще минават покрай него отдясно и отляво, но няма да могат да го стигнат. Ще ги усеща като слаби трептения в атмосферата, леки дихания, лъхващи го отдалеч. Сигурно и майка му се носи така из Вселената, с разперени встрани ръце като криле, а светлината от звездите блещука в черните й коси като кристали. А след нея се носи мелодията на флейтата. Другият вариант беше Ерки да продължи да живее както сега. Винаги да вървят по петите му. „Изморих се — помисли си той. — Кой ни шибна по гърбовете, за да започнем състезанието, кой чака на финалната права и колко време искат да вървим? Кръв, пот и сълзи. Болка, скръб и отчаяние!“

Намираха се в горичка. Дърветата сякаш отстъпиха встрани и откриха малък двор. Морган най-сетне настигна Ерки. Пусна сака на земята. Очите му светнаха.

— Не може да бъде! Я погледни какво имало тук! Малка къща, само за нас. Тук ще си играем на семейство. — Морган изглеждаше наистина доволен. — Боже, нямам търпение да вляза.

Подмина Ерки и тръгна към вратата. Ерки погледна тъмното петно най-горе на каменното стълбище, където само преди ден вътрешностите му се изсипаха и вдигнаха пара. Морган нехаеше за петното. Хвана дръжката на прогнилата врата и тя се отвори, скърцайки. Надникна вътре.

— Тъмно и прохладно — доволно установи той. — Влизай.

Ерки все още стоеше на тревата. Опитваше се да си спомни нещо, но то се прибираше като ластик. Еластичните му мисли го измъчваха от години.

— Вътре е хубаво. Хайде, ела да видиш.

Избута Ерки към някогашната всекидневна. Едно време тук бяха живели пастири. Морган незабавно отиде до прозореца.

— Малко езеро. Прекрасно. Водата сигурно става за къпане.

Подаде глава през счупения прозорец и кимна. Внезапно Ерки усети непреодолима слабост. Направи предпазливо няколко крачки към малката стаичка.

— Къде отиваш?

Морган го изгледа. Ерки отвори вратата и се вторачи в карирания дюшек. Съблече си якето и тениската и се просна на леглото.

— Виж ти! Имаме си нар! — усмихна се Морган. — Нямам нищо против, легни си. Тъкмо ще знам къде си.

Ерки мълчеше. Искаше само да заспи, защото след себе си сееше само смърт и нещастие. Спящият не върши грехове. Дишаше равномерно и тежко.

— Много те бива да се ориентираш. Ще си поговорим по-късно.

За всеки случай Морган провери дали Ерки би могъл да избяга през прозореца в стаичката. Стъклото бе счупено, но летвите си бяха на местата и прозорецът заяждаше. Ако се опиташе да побегне, щеше да вдигне шум. Морган излезе на пръсти. Когато стъпките му заглъхнаха, Ерки отвори очи. Лежеше върху нещо твърдо и остро и се намести така, че да не му убива. Това нещо беше револверът.