Кървав меридиан

VIII

Те спряха пред кантината и извадиха монетите си.

Тоудвайн бутна изсъхналата кожа от крава, която служеше за врата, и влязоха в пивницата, където всичко тънеше в мрак и нещата бяха без очертание. Самотна лампа висеше от напречните греди на тавана, а в сенките седяха и пушеха някакви тъмни фигури. Те прекосиха помещението, стигайки до бара, облицован с плочки от печена глина. Вътре вонеше на дървесен дим и пот. Мършав дребничък мъж се появи пред тях, слагайки церемониално ръце върху плочките.

Dígame119, каза той.

Тоудвайн свали шапката си, постави я на бара и прокара пръсти, хищно изкривени като нокти на животинска лапа, през косата си.

Какво имаш за пиене, което крие минимален риск от слепота или смърт?

Como?

Тоудвайн посочи с палец гърлото си. Какво имаш за пиене? — попита той.

Барманът се обърна и огледа напитките си, сякаш не беше сигурен дали някоя от тях можеше да отговори на изискванията им.

Мескал?

Това устройва ли всички?

Давай го насам, рече Баткет.

Барманът отмери полагащото се количество от глинена кана в три нащърбени тенекиени чаши и ги бутна внимателно напред като жетони върху игрална маса.

Cuanto?120 — попита Тоудвайн.

Seis121, отвърна уплашено барманът.

Seis какво?

Мъжът вдигна шест пръста във въздуха.

Сентаво, рече Баткет.

Тоудвайн отброи неохотно монетите на бара, пресуши чашата си и плати за още една. После посочи подканящо с пръст трите чаши. Хлапето взе своята, изпи я и я остави отново на бара. Алкохолът беше кисел, вонящ и миришеше леко на креозот. Момчето стоеше като останалите с гръб към бара и оглеждаше помещението. На една маса в далечния ъгъл неколцина мъже играеха на карти под светлината на лоена свещ. Покрай стената отсреща се виждаха няколко приведени фигури, очевидно странящи от светлината, които наблюдаваха американците с безизразни лица.

Ето едно подходящо забавление за вас, каза Тоудвайн. Можете да поиграете на моите в тъмното с шайка негри. Той вдигна чашата си, изпи я, остави я на бара и преброи останалите си монети. Един мъж тръгна към тях от полумрака, влачейки краката си. Той носеше бутилка под мишница и я сложи върху плочките заедно с чашата си, заговаряйки бармана, който му подаде глинена стомна с вода. Мъжът я завъртя, така че дръжката й да дойде откъм дясната му страна, и погледна хлапето. Беше възрастен, носеше шапка с плоско дъно, каквито вече не се срещаха често в тази страна, мръсно бели памучни гащи и риза. Хуарачите122 на краката му приличаха на сушени почернели риби, привързани към стъпалата му.

Вие от Тексас ли сте? — попита той.

Хлапето погледна Тоудвайн.

Вие сте от Тексас, рече старецът. Аз живях в Тексас три години. Той вдигна ръка. Първата става от показалеца му липсваше и той може би им показваше какво се е случило в Тексас или пък просто броеше годините. След това отпусна ръката си, обърна се към бара, наля си вино в чашата, а след това добави пестеливо и малко вода от стомната. Пи, остави чашата си на бара и се обърна към Тоудвайн. Имаше тънки бели мустаци и ги избърса с опакото на ръката си, преди да вдигне отново глава.

Вие сте socieded de guerra. Contra los barbaros.123

Тоудвайн не знаеше какво да каже. Приличаше на недодялан рицар, изправен пред трудната задача да отговори на гатанка на трол.

Старецът се престори, че притиска пушка до рамото си и издаде звук с уста. После огледа американците. Вие убива апачи, да?

Тоудвайн погледна Баткет. Какво иска този? — попита той.

Вандименецът прокара собствената си ръка с три пръста през устата си, но не прояви никакво снизхождение към мексиканеца. Старецът е пиян, заяви той. Или луд.

Тоудвайн подпря лакти върху плочките на бара зад гърба си. После изгледа стареца и се изплю на пода. Ти май си по-луд от избягал негър, а? — рече той.

От далечния край на помещението се чу стон. Един мъж се изправи, тръгна покрай стената и заговори на останалите. Отново се чуха стонове, при което старецът на два пъти прокара ръка пред лицето си, целуна края на пръстите си и вдигна поглед.

Колко ви плащат? — попита той.

Никой не му отговори.

Убивате Гомес — плащат ви много пари.

Мъжът в полумрака откъм далечната стена на кантината изпъшка отново.

Madre de Dios124, извика той.

Гомес, Гомес, каза старецът. Дори Гомес. Кой може да се опре на Tejanos125? Те са войници. Que soldados tan valientes. La sangre de Gomez, sangre de la gente…126

Старецът вдигна глава. Кръв, каза той. Тази страна дала много кръв. Това Мексико. Това гладна страна. Кръвта на хиляди христосовци. Нищо.

Той махна с ръка към света отвъд, където цялата земя лежеше в мрака и където се издигаха великите осквернени олтари. Сетне се обърна, наля си още вино, разреди го пак с вода от стомната, както подобава на един благоразумен старец, и го изпи.

Хлапето го наблюдаваше, докато пие и избърсва устата си с ръка. Когато заговори отново, старият мексиканец не гледаше нито към хлапето, нито към Тоудвайн, а като че ли се обръщаше към всички присъстващи в бара.

Аз се моля на Бог за тази страна. Казвам ви. Моля се. Аз не ходи на църква. Каква полза да се моли на онези истукани там? Аз говоря тук.

Той посочи с пръст гърдите си. Когато се обърна към американците, гласът му отново зазвуча по-меко. Вие сте добри caballeros, рече той. Вие убива barbaros. Те не могат да се скрие от вас. Но има още един Caballero и аз мисли, че никой не може да се скрие от него. Аз бил войник. Това като сън. Когато дори костите си отидат от пустинята, сънищата говорят на теб и ти вече не можеш да се събудиш завинаги.

Той пресуши чашата си, взе бутилката и тръгна бавно към далечния тъмен ъгъл на кантината, тътрейки обутите си в сандали крака. Мъжът до стената изстена отново и призова своя бог. Вандименецът се заговори с бармана, барманът махна с ръка към тъмния ъгъл и поклати глава; американците обърнаха последните си чаши, Тоудвайн бутна няколко тлако127 към бармана и излязоха.

Това беше синът му, каза Баткет.

Кой?

Порязаното с нож момче в ъгъла.

То е било порязано?

Един от мъжете на масата го направи. Те играеха на карти и един от тях го поряза.

Защо не си е отишъл тогава?

И аз го попитах същото.

И той какво каза?

Зададе ми въпрос. Попита ме къде би могъл да отиде.

Те вървяха по тесните улици, притиснати от стените на къщите, и продължиха към градската порта и лагерните огньове отвъд нея. Чу се нечий вик: Las diez y media, tiempo sereño128. Това беше нощният страж, който мина покрай тях с фенера си, обявявайки не особено високо часа.

В предутринния здрач звуците наоколо описват картината, която скоро ще се открие. Първите писъци на птиците по дърветата край реката, подрънкването на сбруята, пръхтенето на конете и тихото шумолене, докато пасат. Петлите в тъмното градче вече са започнали да пеят. Въздухът мирише на коне и дървени въглища. Лагерът вече се раздвижва. Под нарастващата светлина на деня навсякъде наоколо са насядали децата от града. Никой от надигащите се мъже не знае колко дълго са били те там в сумрака и тишината.

Когато минаха през площада, мъртвата индианка я нямаше и прахолякът наоколо беше изравнен с гребло. Светилниците на жонгльора стояха почернели и изстинали на върха на коловете, а огънят пред шатрата беше угаснал. Една старица, която цепеше дърва, се изправи, държейки брадвата в двете си ръце, докато минаваха.

Стигнаха в плячкосания индиански лагер по средата на сутринта. Почернелите късове месо висяха по пръти и храсти като някакво странно тъмно пране. Еленови кожи бяха прикрепени с пръчки към земята, бели кости и кости с цвят на червена охра лежаха разпилени по скалите в примитивни кланици. Конете изправяха уши и пристъпваха бързо. Мъжете продължиха по пътя. Следобеда черният Джексън ги настигна, конят му беше с подбити копита и почти останал без сили. Глантън се извърна на седлото си и го измери с поглед. После смушка коня си, чернокожият се присъедини към белите си спътници и всичко си беше както преди.

Забелязаха отсъствието на ветерана чак вечерта. Съдията мина през дима на готварските огньове и приклекна пред Тоудвайн и хлапето.

Какво стана с Чамбърс? — попита той.

Предполагам, че си е тръгнал.

Тръгнал си е?

Така мисля.

Сутринта потегли ли заедно с другите.

Не и с нас.

Мислех, че ти отговаряш за вашата група.

Тоудвайн се изплю. Изглежда, че той сам е отговарял за себе си.

Кога го видя за последен път?

Видях го вчера вечерта.

Но не и тази сутрин.

Не и тази сутрин.

Съдията го гледаше изучаващо.

По дяволите, рече Тоудвайн. Ти трябва да си видял, че го няма. Той не е толкова малък, че да не го забележиш.

Съдията погледна хлапето. Сетне отново Тоудвайн. След това се изправи и тръгна обратно.

На сутринта двама от делаверите ги нямаше. Наемниците продължиха нататък. По обяд се изкачваха към пролома в планината, яздейки през дивата лавандула и юката под върховете на Анимас. Сянката на един орел, излетял от тези високи скалисти твърдини, пресече колоната на ездачите и те вдигнаха глави, за да проследят възхода му в кристалночистата съвършена празнота. Яздеха през пинии и нискостеблени дъбове, минаха през пролома, обрасъл с високи борове, и продължиха през планината.

Вечерта излязоха на едно високо скалисто плато, от което се откриваше широка гледка на север. Слънцето на запад пламтеше като в жертвоприношение и там към небето се издигаше стройна колона от малки пустинни прилепи, а на север по целия трептящ периметър на света прахта се носеше през пустошта като дим от далечни армии. Планините, чиято повърхност приличаше на намачкана амбалажна хартия, бяха в отчетлива сянка под бавно падащия синкав здрач и някъде по средата на ширналия се простор се мержелееше емайлираната повърхност на пресъхнало езеро, подобно на mare imbrium129. Стада от елени бързаха на север под гаснещия сумрак, гонени от вълци, самите те с цвета на пустинята.

Глантън спря коня си и се взира дълго в открилата се картина. Пръснатите тук-там бурени по платото шумоляха под повея на вятъра като дългото ехо от копия и пики от някогашни сражения, останали завинаги незаписани в историята. Цялото небе изглеждаше неспокойно и нощта се спусна бързо над здрачната земя и дребни сиви птици кръжаха наоколо, надавайки тихи писъци подир избягалото слънце. Той потупа коня си и продължи, след което всичко потъна в неразгадаемата разруха на мрака.

Тази нощ си направиха лагера в подножието на един сипей и убийството, което беше отдавна предвидено, се случи. Белият Джексън се беше напил в Ханос и два дни язди навъсен и с кръвясали очи през планините. Сега той седеше рошав край огъня, събул ботушите си, пиейки агуардиенте130, обграден от другарите си, воя на вълците и провидението на нощта. И точно там го завари приближаването на негъра, който хвърли на земята одеялото, което стоеше под седлото му, седна на него и започна да пълни лулата си.

В лагера имаше два огъня и нямаше никакви правила, писани или неписани, кой как да ги използва. Но когато белият погледна към другия огън и видя, че делаверите, Джон Макгил и новите мъже в отряда вечеряха край другия огън, той изфъфли неясна ругатня и махна на чернокожия да се отдалечи.

Тук, далече от законите на хората, всички условности бяха крехки. Чернокожият вдигна поглед от лулата си. Около огъня седяха мъже, чиито очи отразяваха светлината като живи въглени, вдълбани дълбоко в черепите им; имаше и други, които тъмнееха, но очите на чернокожия бяха като коридори, пренасящи голата сурова нощ от онова, което лежеше скрито, към другото, което предстоеше да се случи. Всеки в този отряд може да седи, където му харесва, рече той.

Белият завъртя глава, едното му око беше полузатворено, а устните отпуснати. Коланът с револвера му лежеше навит на земята. Той се пресегна, взе пистолета и запъна ударника. Четирима мъже станаха и се отдръпнаха.

Смяташ да ме застреляш ли? — попита негърът.

Ако не си разкараш черния задник оттук, няма да ми мигне окото да го направя.

Чернокожият погледна към мястото, където седеше Глантън, който го наблюдаваше. После пъхна лулата в устата си, изправи се, взе одеялото си и го преметна през ръката си.

Това ли е последната ти дума?

Последна като Страшния съд.

Негърът погледна още веднъж над пламъците към Глантън, сетне се отдалечи в тъмното. Белият отпусна ударника на револвера и го остави пред себе си на земята. Двама от мъжете се върнаха при огъня, стоейки неуверено. Джексън седеше с кръстосани крака. Едната му ръка беше в скута му, а другата върху коляното, държейки тънка, черна пура. Най-близо до него беше Тобин и когато чернокожият се появи от мрака с боуи нож в двете си ръце като инструмент за някаква церемония, Тобин понечи да се изправи. Белият вдигна пиянски глава, а черният пристъпи напред и с един удар взе главата му.

Две дебели въжета тъмна кръв и две по-тънки се извиха като змии от прерязаната шия, надвиснаха като дъга и след това паднаха, съскайки в огъня. Главата се търкулна наляво и се спря в краката на бившия свещеник, където остана да лежи с оцъклени очи. Тобин отдръпна конвулсивно крака си, изправи се и отстъпи назад. От огъня се издигна пара, пламъците почерняха и над тях се появи облак от сив дим. Стълбовидните дъги от кръв спаднаха, само шията остана да бълбука като яхния, а накрая спря и това. Мъртвият седеше както преди, но без глава, потънал в собствената си кръв, все още с пура между пръстите си, наклонен към тъмната димяща пещера в пламъците, където бе отишъл животът му.

Глантън стана. Мъжете от отряда се отдръпнаха настрани. Никой не каза нищо. Когато потеглиха призори, мъжът без глава седеше по риза като заклан отшелник с боси крака, заровени в пепелта. Някой беше взел револвера му, но ботушите си стояха там, където ги беше оставил. Отрядът продължи през равнината. Не беше минало и час, когато ги нападнаха апачи.