Кървав меридиан

XXI

Хлапето погледна Тобин, но бившият свещеник седеше без никакъв израз на лицето. Изглеждаше изтерзан и злочест и като че ли не разпознаваше приближаващите се пътници. Вдигна леко глава и заговори, без да поглежда хлапето. Продължавай, каза той. Спаси се.

Хлапето взе манерката с вода от шистите, отвори капачката й, пи и я подаде на Тобин. Бившият свещеник пи на свой ред и те седяха и гледаха, после станаха, обърнаха се и потеглиха отново.

Бяха много отпаднали от раните си и от глад и видът им беше окаян, докато се клатушкаха напред. По обяд водата им беше свършила и те седяха, изучавайки пустошта. От север повя вятър. Устите им бяха пресъхнали. Пустинята, в която бяха попаднали, беше абсолютна, лишена от какъвто и да е отличителен белег и нищо не показваше колко път бяха изминали. Земята в своята извивка се спускаше плавно във всички посоки и това бяха пределите, които ги обграждаха, и те бяха тяхната отправна точка. Двамата станаха и продължиха. Небето беше ясно и сияйно. Нямаше никакви следи, които да следват, освен захвърлените непотребни вещи от незнайни пътници и човешките кости, излезли малко по малко на повърхността от гробовете си сред набраздените пясъци. Следобеда теренът пред тях започна да се издига и на билото на един висок тесен хребет Тобин и хлапето се спряха и погледнаха назад, за да видят съдията както и преди на около две мили след тях в равнината. Продължиха.

Приближаването на място за водопой в пустинята обикновено се съпътстваше от нарастващия брой трупове на животни, както беше и в този случай. Сякаш изворите бяха обградени от някаква заплаха, смъртоносна за създанията. Пътниците погледнаха назад. Съдията бе скрит от погледа им зад възвишението. Пред тях лежаха избелелите дъски на фургон, а малко по-нататък силуетите на мъртво муле и вол, чиито кожи бяха станали гладки като брезент от постоянното триене на пясъка.

Хлапето изучава известно време мястото, след това се върна около стотина ярда назад и се загледа в недълбоките си следи в пясъка. Погледна към песъчливия склон на тесния хребет, по който се бяха спуснали, клекна, сложи ръката си върху земята и се заслуша в лекото кварцово свистене на вятъра.

Когато вдигна ръката си, там се беше появило малко пясъчно хълмче, което постепенно изчезна пред очите му.

Връщайки се, намери бившия свещеник да седи мрачен и замислен. Хлапето коленичи и го погледна изучаващо.

Трябва да се скрием, каза то.

Да се скрием?

Да.

И къде предлагаш да се скрием?

Тук. Ще се скрием тук.

Не можеш да се скриеш, момче.

Можем да се скрием.

Мислиш ли, че той не може да те проследи.

Вятърът отнася следите ни. На онзи склон вече ги няма.

Няма ги?

До последната песъчинка.

Бившият свещеник поклати глава.

Хайде. Трябва да вървим.

Не можеш да се скриеш.

Ставай.

Тобин поклати отново глава. Ех, момче, въздъхна той.

Ставай, каза хлапето.

Върви, върви. Той махна с ръка.

Хлапето го увещаваше: Той не е нищо. Ти сам каза така. Хората са направени от прахта на земята. Ти каза, че това не е але… але…

Алегория.

Не е алегория. Че това е неоспорим факт и съдията е човек като всички останали хора.

Изправи се срещу него тогава, рече бившият свещеник. Изправи се срещу него, ако е така.

Да, той с пушка, а аз с револвер. Той с две пушки. Ставай оттам.

Тобин се изправи. Стоеше несигурно на краката си и се облегна на хлапето. Те тръгнаха, отклониха се от наветите от вятъра следи и се отправиха надолу покрай фургона.

Минаха покрай купчина с кости и продължиха към две мулета, които лежаха мъртви в хамутите си, и тук хлапето коленичи и започна да копае скривалище с парче дъска, наблюдавайки хоризонта на изток, докато работеше. После легнаха по очи откъм подветрената страна на кисело вонящите кости, като някакви преситени лешояди, и зачакаха идването на съдията и неговото отминаване, ако действително отминеше.

Не се наложи да чакат дълго. Холдън се появи на възвишението и се спря за момент, преди да потегли надолу, той и неговият олигавен иконом. Земята пред него беше вълниста и с навявания от пясък и макар възвишението да осигуряваше чудесна позиция за разузнаване, съдията не огледа района, като че ли изобщо не бе изгубвал бегълците от полезрението си. Спусна се по хълма и тръгна през равнината, с идиота пред него на кожен повод. Носеше две пушки, принадлежали преди това на Браун, две манерки, преметнати пред гърдите, барутник, плоска бутилка, пътната си чанта и брезентова раница, вероятно също на Браун. По-странното беше, че държеше в ръката си чадър, направен от парчета изгнила кожа, опънати върху рамка от ребра и вързани с ремъци от хамут. За дръжка му служеше предният крак на някакво създание, а дрехите му бяха почти като конфети — толкова нацепени бяха, за да поберат внушителната му фигура. С отблъскващия си чадър и с идиота с нашийник, който се теглеше напред, опъвайки повода, съдията приличаше на някакъв дегенерирал импресарио, избягал от пътуващо шоу за церове и от гнева на гражданите, които го бяха плячкосали.

Те напредваха през равнината и хлапето, легнало по корем в пясъчното укритие, ги наблюдаваше през ребрата на мъртвите мулета. То виждаше собствените си следи и тези на Тобин в пясъка, неясни и загладени, но въпреки това забележими, и наблюдаваше съдията, наблюдаваше следите и слушаше звука на пясъка, носен в пустинята. Съдията беше може би на около стотина ярда, когато се спря и огледа района. Идиотът клекна и застана на четири крака, изопвайки повода, като някаква разновидност на гол лемур. Той люшкаше главата си и душеше въздуха, сякаш се опитваше да улови някаква следа. Слабоумният беше изгубил шапката си или пък Холдън бе предявил над нея имуществени права, защото съдията сега носеше нещо като чифт странни груби цървули, изрязани от парче кожа и вързани за долната част на ходилата му с конопени върви, спасени от някакво крушение в пустинята. Идиотът се мяташе напред, спиран от нашийника си, и грачеше, размахвайки ръце пред гърдите си. Когато минаха покрай фургона и продължиха, хлапето знаеше, че са подминали мястото, където той и Тобин се бяха отклонили от следите си. Загледа се в тях — едва видими, те водеха през пясъка и след това изчезваха. Бившият свещеник, който лежеше до него, сграбчи ръката му и му просъска нещо, сочейки съдията. Парчетата изсъхнала кожа по труповете на животните потракваха под повея на вятъра, съдията и идиотът продължиха нататък през пясъците и скоро се изгубиха от поглед.

Те лежаха, без да говорят. Бившият свещеник се надигна леко, огледа района и след това погледна хлапето. Хлапето отпусна ударника на револвера.

Няма да имаш друг шанс като този.

Хлапето пъхна пистолета под колана си, изправи се на колене и се огледа.

И сега какво? — каза Тобин.

Хлапето не отговори.

Той ще ни чака при следващия извор.

Нека чака.

Можем де се върнем при ручея.

И какво да правим там?

Ще чакаме да минат някакви хора.

Откъде ще се вземат? Вече няма ферибот.

При ручея идва дивеч.

Тобин надничаше през костите и парчетата висяща кожа. Когато хлапето не отговори, той вдигна глава. Можем да отидем там, каза той.

Имам четири заряда, рече хлапето.

То стана и огледа осеяната с голи кости земя и свещеникът последва примера му. Онова, което видяха, беше, че съдията се връща.

Хлапето изруга и се просна по корем. Бившият свещеник се сви до него. Те се притискаха към дъното на ямата, заровили брадички в пясъка като гущери, наблюдавайки как съдията минава отново пред тях.

С водения на каишка идиот, с цялото си снаряжение и чадъра, който се накланяше под напора на вятъра като някакво черно цвете, той прекоси пространството със следи от минало крушение и се заизкачва отново по склона на високия песъчлив хребет. На билото съдията се обърна, идиотът клекна до коленете му, а самият той свали чадъра си и се обърна към заобикалящата го пустош:

Свещеникът те води за носа, момче. Знам, че ти не би се скрил. Знам също, че нямаш сърцето на обикновен убиец. Вече на два пъти минах под прицела ти през последния час и ще мина и за трети път. Защо не се покажеш?

Ти не си убиец, продължи съдията. Нито пък наемник. В тъканта на сърцето ти има някаква пукнатина. Мислиш ли, че не знам това? Само ти се бунтуваше. Само у теб имаше някаква капчица милост към езичниците.

Идиотът се изправи, вдигна ръце към лицето си, изскимтя някак странно и отново седна.

Ти мислиш, че съм убил Браун и Тоудвайн? Те са толкова живи, колкото сме ти и аз. Те са живи и разполагат с плодовете на техния избор. Разбираш ли? Попитай свещеника. Той знае. Свещеникът не лъже.

Съдията вдигна чадъра си и намести принадлежностите си. Може би, извика той, може би си виждал това място насън. И си сънувал, че ще умреш тук.

След това се спусна по склона на високия хребет, мина отново през гробището от кости, воден от вързания на каишка идиот, докато фигурите на двамата станаха блещукащи и нереални във вълните на зноя и сетне изчезнаха напълно.

Те щяха да умрат, ако индианците не ги бяха намерили. През цялата първа част на нощта държаха Сириус от лявата им страна на югозападния хоризонт, съзвездието Кит пресичаше празнотата, а Орион и Бетелгейзе се въртяха над главите им. Спаха свити на кълбо, треперещи в мрака на равнините и когато се събудиха, небето беше напълно променено и звездите, по които се бяха водили, вече ги нямаше, сякаш бяха спали цели годишни сезони. В червеникаво-кафявата зора те видяха полуголите диваци, наредени в редица, на едно възвишение на север. Пътниците станаха и продължиха и сенките им бяха толкова дълги и тесни, че движенията на тънките им крайници създаваха илюзията за някаква мнима потайност. Планините на запад срещу зората бяха избледнели и се губеха от поглед. Индианците се придвижваха по пясъчния хребет. След известно време бившият свещеник седна и хлапето застана над него с револвера, а диваците се спуснаха от дюните и поеха през равнината, ту спирайки, ту тръгвайки отново, като някакви изрисувани зли духове.

Те бяха диегеньо, въоръжени с къси лъкове. Приближиха се към пътниците, коленичиха и им дадоха вода от кратуна. Бяха виждали такива пилигрими и преди, измъчвани от още по-големи страдания. Изкарваха си прехраната от тази земя с отчаяни усилия и знаеха, че нищо друго освен жестоко преследване не би довело някого тук в такова окаяно състояние и затова всеки ден чакаха това нещо да се изтръгне от своята страховита инкубация в къщата на слънцето и да се зададе откъм източните предели на света. И независимо дали това бяха армии, чума, мор или нещо друго, напълно невъобразимо, те го очакваха със странна невъзмутимост.

Отведоха бегълците в лагера си в Сан Фелипе: сбор от примитивни колиби, направени от тръстика, даващи подслон на мръсни злочести създания, облечени предимно в памучните ризи на аргонавтите, които бяха минали оттук — ризи и нищо друго. Донесоха им топла яхния от гущери и дребни мишки в пръстени купи и нещо като пиноли273, приготвено от сушени счукани скакалци, и ги гледаха как ядат с много сериозен израз на лицата.

Един от индианците протегна ръка, докосвайки дръжката на пистолета, затъкнат в колана на хлапето, и я отдръпна отново. Pistola, каза той.

Хлапето ядеше.

Диваците закимаха.

Quiero mirar su pistola274, каза индианецът.

Хлапето не отговори. Когато онзи протегна ръка към пистолета, то я пресрещна и я бутна настрани. След кратка пауза индианецът пак протегна ръка и хлапето отново я отблъсна.

Мъжът се ухили и се пресегна за трети път. Хлапето остави купата между краката си, извади пистолета, запъна ударника и долепи дулото до челото на индианеца.

Те седяха неподвижно. Останалите гледаха. Малко по-късно хлапето свали пистолета, отпусна ударника, пъхна го зад колана си, взе отново купата си и продължи да яде. Мъжът махна към пистолета и заговори на приятелите си, а те кимнаха и продължиха да седят както преди.

Qué pasó con ustedes?275

Хлапето наблюдаваше мъжа над ръба на купата с тъмните си пусти очи.

Индианецът отклони поглед към бившия свещеник.

Qué pasó con ustedes?

Бившият свещеник, с неговия черен и вкоравен шал, се обърна с цялото си тяло към мъжа, който го беше заговорил. Сетне погледна хлапето. То ядеше с пръсти, облизваше ги и се бършеше в мръсния крачол на панталоните си.

Las Yumas, отговори Тобин.

Те хлъцнаха и зацъкаха с език.

Son muy malos276, каза говорещият.

Claro.277

No tiene compañeros?278

Хлапето и бившият свещеник се спогледаха един друг.

Si, рече хлапето. Muchos. То махна с ръка на изток. Llegaran. Muchos compañeros.279

Индианците посрещнаха тази новина с безизразни лица. Една жена им донесе още пиноли, но те не бяха яли твърде дълго, за да имат апетит и затова махнаха с ръка, че не искат повече.

Следобеда се изкъпаха в потока и спаха на земята. Когато се събудиха, се оказа, че ги наблюдават група голи деца и няколко кучета. Минавайки през лагера, видяха индианците да седят на ръба на една скала, гледайки неуморно на изток в очакване на онова, което щеше да се зададе оттам, каквото и да беше то. Никой не им спомена нищо за съдията, а и те не попитаха. Кучетата и децата ги изпратиха извън лагера и те поеха по пътеката към ниските възвишения, където слънцето вече залязваше на запад.

Стигнаха ранчото на Уорнър280 късно на следващия ден и се освежиха в горещите серни извори там. Наоколо нямаше никого. Те продължиха нататък. Земите на изток бяха хълмисти и покрити с трева, а отвъд тях бяха планините, които се простираха чак до крайбрежието. Тази нощ спаха между кедри-джуджета, а на сутринта тревата беше замръзнала и те чуха воя на вятъра в нея, чуха и писъците на птиците, които звучаха като заклинание, отправено към навъсените брегове на пустотата, от която бяха възлезли.

През целия ден се изкачваха през планински район, обрасъл с дървета юка и опасан от голи гранитни върхове. Вечерта видяха орли да прелитат през прохода пред тях, а също и тромавите фигури на мечки, които пасяха като добитък по тревистите тераси в тази висока пустош. Скалните издатини откъм подветрената страна бяха заснежени, а през нощта заваля лек сняг. Призори, докато зъзнеха, треперещи, в студа, над планинските склонове се носеха ивици мъгла, а в пресния сняг се виждаха следи от мечки, които бяха слезли долу, усетили миризмата им малко преди изгрев-слънце.

Този ден нямаше слънце, а само една бледнина в мъглата, земята наоколо беше бяла от скреж, а шубраците приличаха на свои полярни изомери. Диви овни бродеха като духове нагоре по планинските дерета и вятърът разнасяше студени и сиви снежни талази — димен район на бурни изпарения, носещи се през клисурата, сякаш целият свят горе беше обхванат от пламъци. Те разговаряха все по-малко помежду си, докато накрая съвсем се умълчаха, както често се случва с пътници, наближаващи края на своето пътуване. Пиеха вода от студените планински потоци и промиваха раните си, а при един извор убиха кошута, ядоха каквото можаха и опушиха тънки парчета месо за из път. Не забелязаха повече мечки, но видяха признаци за тяхната близост и се изкачиха нагоре по склоновете на цяла миля от обиталищата им, преди да си направят лагер за през нощта. На сутринта пресякоха терен с гръмотевични камъни281, струпани на купчини в пустошта като вкаменените яйца на някакви праисторически птици, гнездящи на земята. Вървяха покрай линията на сянката, хвърляна от планините, държейки се откъм слънчевата страна заради топлината, а следобеда за първи път видяха морето, далече долу под тях, синьо и тихо под облаците.

Пътеката вървеше надолу между ниските хълмове и след това тръгваше нагоре по пътя на фургоните, където се виждаха следи от приплъзнали се колелета и белези от железни обръчи по камъните, и морето долу притъмня до черно, и слънцето се спусна, и цялата земята стана синя и студена. Спаха, потръпвайки, под скална издатина, обрасла с дървета, сред писъците на сови и уханието на хвойна, докато звездите се рояха в бездънната нощ.

Вечерта на следващия ден влязоха в Сан Диего. Бившият свещеник тръгна да търси доктор, а хлапето се залута по голите кални улици, покрай редици от къщи, направени от кожи, и след това по чакълестия морски бряг.

Отпуснати дипли от кехлибарени водорасли лежаха на еластична купчина по линията на прилива. Мъртъв тюлен. Отвъд вътрешния залив част от риф, описващ тънка линия, като нещо потънало, над което морето сега забиваше зъби. Хлапето седна на пясъка, съзерцавайки слънцето върху очуканото лице на океана. Някъде там острови от облаци в едно друго розово-оранжево море. Силуети на морски птици. Долу ехтеше глухият грохот на прибоя. Малко по-нататък някакъв кон стоеше загледан в тъмнеещите води, а едно младо жребче подскачаше, втурваше се нанякъде и после се връщаше.

Хлапето седеше, наблюдавайки как слънцето потъва, свистейки, сред талазите. Прибоят гърмеше в тъмнината, морето повдигаше черната си кожа към звездната светлина с купове от въглени и дългите бледи пенести вълни изплуваха от нощта и се разбиваха на брега.

То стана и се обърна към светлините на града. Приливните локви бяха ярки като тигели, пълни с разтопен метал сред тъмните скали, където фосфоресциращите раци пълзяха нанякъде назад. Конят не беше помръднал. Корабна светлина премигна сред вълните. Жребчето стоеше до коня с наведена глава, а конят гледаше някъде натам отвъд човешкото знание, където звездите се давеха и китовете носеха огромните си души сред черното безбрежно море.