Кървав меридиан

XVI

Сутринта, когато тръгнаха, беше още по-студено.

Улиците бяха пусти и по пресния сняг нямаше следи. На края на града видяха мястото, където вълци бяха пресекли пътя.

Минаха покрай малка река, покрита с тънка кора от лед, замръзнало езеро, където патиците се разхождаха напред-назад, квакайки. Този следобед прекосиха тучна долина, обрасла с мъртва зимна трева, която достигаше до коремите на конете. Празни полета с гниещи посеви и овощни градини с ябълки, дюли и нар, чиито плодове бяха изсъхнали и опадали по земята. Забелязаха елени, които пасяха по ливадите, и следи от добитък, а през нощта, докато седяха около огньовете си, печейки ребрата и бутовете на млада кошута, чуваха мученето на бикове в мрака.

На следващия ден минаха покрай руините на стара хасиенда край Сан Бернардино. Видяха по пасищата подивели бикове, толкова стари, че имаха по хълбоците си испански клейма, и няколко от тези животни нападнаха малкия отряд и бяха застреляни и оставени да лежат на земята, но след това ненадейно от една акациева горичка изскочи още един бик и заби целите си рога в ребрата на коня, язден от Джеймс Милър. Той бе успял да вдигне крака си от стремето, виждайки връхлитащия го звяр, но ударът едва не го събори от седлото. Конят изцвили пронизително и хвърли къч, но бикът бе заровил дълбоко краката си в земята и вдигна и коня, и ездача във въздуха, преди още Милър да успее да извади пистолета си. После той долепи дулото до челото на бика, стреля и цялата гротескна група рухна тежко на земята, а ездачът се измъкна от това меле и отстъпи настрани отвратен с димящ пистолет в ръката. Конят се мъчеше да се освободи и Милър се върна и го застреля, след което мушна пистолета в пояса си и започна да разкопчава ремъците на седлото си. Другите ездачи бяха спрели и гледаха. Един от тях подгони към него последния резервен кон от табуна, но никаква друга помощ не му беше предложена.

Продължиха надолу по течението на Санта Крус през горички от огромни тополи, които растяха досами реката. Не се натъкнаха повече на следи от апачите и нямаха никаква представа какво е станало с разузнавачите им. На другия ден минаха покрай старата мисия Сан Хосе де Тумакакори и съдията се отклони, за да разгледа църквата, която беше на около миля от пътя. Той бе изнесъл кратка лекция за историята и архитектурата на мисията и онези, които я чуха, не можеха да повярват, че никога не е бил там. Трима от отряда го последваха и Глантън ги наблюдаваше, докато се отдалечаваха, изпълнен с мрачни опасения. Той продължи да язди още известно време заедно с другите, след което спря и обърна коня си.

Старата църква беше в руини и вратата в стената на високата ограда зееше отворена. Когато Глантън и хората му минаха през рушащия се портал, видяха четири коня без ездачи в празния двор сред мъртвите овошки и лози. Глантън държеше пушката изправена пред себе си, опрял приклада й в бедрото си. С кучето по петите на коня те се приближиха предпазливо към поддаващите стени на църквата. Щяха да влязат направо с конете, но когато стигнаха до вратата, вътре проехтя изстрел, гълъбите наоколо се разлетяха, те скочиха от конете си и се прикриха зад тях с извадени пушки. Глантън хвърли поглед назад към останалите и поведе коня си напред, откъдето можеше да надникне във вътрешността на църквата. Горната част на стените и почти целият покрив бяха рухнали и на пода лежеше човек. Глантън тръгна с коня си към сакристията и после се спря, гледайки надолу с другите.

Мъжът на пода умираше и беше облечен в примитивно ушити дрехи от овча кожа, в това число ботушите и странната му шапка. Те го преобърнаха върху напуканите керамични плочки, челюстта му се помръдна и от долната му устна се стече кървава храчка. Очите му бяха помътнели и в тях имаше страх, но и нещо друго. Джон Пруит подпря приклада на пушката си на пода и наклони барутника си към нея, за да я презареди. Видях един друг да бяга, каза той. Те са двама.

Мъжът на пода се размърда. Едната му ръка лежеше върху слабините му. Той я повдигна леко и посочи нещо. Към тях или натам, откъдето беше паднал, или към неговото местоназначение във вечността — нямаше как да знаят. След това умря.

Глантън обходи с поглед развалините. Откъде се е взел този кучи син? — попита той.

Пруит кимна към ронливия кирпичен парапет. Той беше ей там горе. Не го знам какъв беше. И все още не знам. Застрелях кучия син ето оттам.

Глантън отмести поглед към съдията.

Мисля, че е бил някой слабоумен, рече Холдън.

Глантън тръгна с коня си през църквата и след това излезе на двора през една малка врата в дъното на главния кораб. Той седеше там, когато му доведоха другия отшелник. Джексън го смушка с дулото на пушката си да върви напред, дребен слаб мъж, не млад. Убитият му беше брат. Те отдавна бяха избягали на брега от един кораб, на който бяха служили, и впоследствие се бяха озовали тук. Мъжът беше ужасен, не говореше английски, но знаеше малко испански. Съдията го заговори на немски. Мъртвият брат бе изгубил тук разсъдъка си, но и онзи, който стоеше сега пред тях, с неговите кожи и странни терлици, не беше съвсем с ума си. Те го оставиха там. Докато се отдалечаваха, той подтичваше напред-назад из двора и викаше някого. Изглежда, не беше разбрал, че брат му лежи мъртъв в църквата.

Съдията се изравни с Глантън и известно време двамата яздиха един до друг по пътя.

Глантън се изплю. Трябваше да застреляме и другия, каза той.

Съдията се усмихна.

Не обичам да виждам бели мъже, които са я докарали дотам, каза Глантън. Били те холандци или други. Не обичам да виждам такива неща.

Яздеха на север по пътя покрай реката. Горите бяха голи, по опадалите на земята листа бяха полепнали малки люспи лед, а пъстрите чепати клони на тополите изглеждаха вкочанени и тежки на фона на ватираното пустинно небе. Вечерта минаха през изоставеното градче Тубак, мъртвото жито гниеше в зимните полета, по улиците растеше трева. Докато минаваха, някакъв слепец стоеше на една малка покрита веранда с лице към площада. Той вдигна глава и се ослуша.

Продължиха нататък и си направиха лагер в пустинята. Нямаше вятър и тишината наоколо беше в услуга на всеки беглец, както и откритата местност и отсъствието на близки планини, където да се скрие враг. Още преди да се съмне, бяха на крака и по конете. Потеглиха заедно, държейки оръжията си под ръка. Всички оглеждаха терена, не пропускайки да забележат движенията дори и на най-малките създания, докато накрая бяха обединени от невидимите нишки на една обща бдителност и пътуваха през пустошта като един-единствен резониращ ум. Минаха покрай изоставени хасиенди и крайпътни гробове и предобеда отново се натъкнаха на следите на апачи, които идваха от пустинята и отиваха на запад през наносните пясъци покрай речния бряг. Ездачите слязоха от конете си, взеха по малко пясък от отъпканите места, разтриха го между пръстите си, преценявайки влажността му под слънчевите лъчи, после го хвърлиха и погледнаха надолу към реката между голите дървета. След това се качиха отново на конете си и продължиха.

Намериха разузнавачите провесени с главите надолу от клоните на едно почерняло от огън дърво паловерде. Те бяха прободени през сухожилията около петите със заострени клони от прясно дърво и висяха от тях над студената пепел от угаснали въглени, където ги бяха пекли, докато главите им бяха почернели, мозъците им бяха заклокочили и от носовете им бе започнала да излиза пара. Езиците им бяха изплезени и закрепени така със забитите в тях заострени пръчки, ушите им бяха отрязани, а телата им бяха разпорени и вътрешностите висяха над гърдите им. Неколцина мъже пристъпиха напред с извадени ножове, свалиха труповете и ги оставиха да лежат в пепелта. Двете по-тъмни туловища бяха на последните двама делавери, а другите две на вандименеца и един мъж от Изтока на име Гилкрист. Те не бяха срещнали нито милост, нито разграничение от страна на техните диви домакини и бяха страдали и умрели по един и същи начин.

Тази нощ минаха през мисията Сан Хавиер дел Бак, църквата й — тържествена и застинала под светлината на звездите. Нито едно куче не излая. Скупчените колиби на индианците папаго изглеждаха без обитатели. Въздухът бе студен и чист и като че ли никой не предявяваше права над земята наоколо и тази отвъд нея в мрака, в това число и нощните птици. Бледозелен метеор се устреми към долината зад тях, прелетя и изчезна тихо в празнотата.

Призори в покрайнините на форт Тусон минаха покрай развалините на няколко хасиенди и покрай още няколко места с означения, че там са били убити хора. Сред равнината се виждаше малък чифлик, където от постройките все още се издигаше дим и покрай полуразрушената ограда, изградена от стебла на мъртви кактуси, стояха рамо до рамо лешояди, обърнати на изток към обещаното слънце, пристъпващи от крак на крак и държейки крилете си като плащове. На една площадка, обградена с кирпичени стени, видяха кокалите на свине, а също и вълк в градина с пъпеши, който клечеше между мършавите си крака и ги наблюдаваше, докато минават. Градът лежеше в долината на север зад тънката линия на бледите стени. Ездачите се прегрупираха по протежение на един нисък чакълест хребет, оглеждайки него, равнината и голите планински била отвъд нея. Камъните в пустинята хвърляха дълги тънки сенки като въжета и вятърът духаше откъм слънцето, което бе увиснало, тумбесто и пулсиращо, в източните предели на Земята. Те потупваха конете си и напредваха през равнината, следвайки следите на апачите, отряд от около сто души, минали оттук преди два дни.

След това се разгърнаха в линия, яздейки един до друг, с пушки върху коленете си. Пустинният изгрев припламваше над земята и гривяци прелитаха над чапарала, по един и по два, надавайки своите тънки писъци. Още хиляда ярда и видяха апачите, които бяха направили лагера си до южната стена на града. Конете им пасяха сред върбите, които растяха в речния басейн на запад от града, а онова, което изглеждаше като скали и отломъци под стената, всъщност беше мръсна колекция от навеси и вигвами, сглобени от колове, кожи и платнища от фургони.

Наемниците продължиха. Няколко кучета се разлаяха. Кучето на Глантън подтичваше неспокойно напред-назад и от лагера към тях вече бе тръгнала делегация от ездачи.

Това бяха индианци чирикауа — двайсет-двайсет и пет души. Макар слънцето да беше изгряло, все още бе сковаващо студено и въпреки това те яздеха конете си полуголи, нищо друго освен ботуши, набедреници и кожени шлемове, украсени с пера; диваци от каменната ера, наплескани с бои от цветна глина, с непонятни войнствени символи по телата, мазни, вонящи; боята по конете им бе избледняла под прахоляка, а самите коне подскачаха неспокойно и от устите им излизаше студено дихание. Бяха въоръжени с копия, лъкове и няколко мускета; имаха дълги черни коси и сухи черни очи, кръвясали и непроницаеми, с които изучаваха трескаво въоръжението на американците. Не размениха нито дума дори помежду си и минаха с конете си през отряда, сякаш изпълняваха някакъв ритуал — като че ли това беше земя, която трябваше да бъде отъпкана в определена последователност. Също като в детска игра, но при все това криеща страховит залог.

Водачът на тези презрени воини бе дребен смугъл мъж с овехтяла мексиканска военна униформа, който носеше сабя, а в един прокъсан пищен ремък за през рамо бе втъкнат един от колтовете „Уитнивил“, принадлежал на някой от разузнавачите. Той спря коня си пред Глантън, прецени позицията на другите ездачи и после попита на добър испански накъде са се запътили. Едва бе приключил, когато конят на Глантън наведе напред муцуната си и захапа ухото на неговия кон. Шурна кръв. Конят изцвили ужасено и се изправи на задните си крака, а индианецът се опита да се закрепи на седлото и изтегли сабята си, установявайки в същия момент, че се взира в черната лемниската219 на дулата на двуцевната пушка на Глантън. Глантън удари силно два пъти муцуната на коня си, животното отметна глава назад, примигвайки с едното око, с кръв, капеща от устата му. Индианецът изви главата на мустанга си настрани и когато Глантън погледна назад, видя, че хората му са замръзнали в цайтнот срещу диваците — те и оръжията им бяха впримчени в една сложна крехка конструкция като в онези пъзели, при които добавянето на всеки следващ елемент се обуславя от останалите, така че нищо повече не може да бъде прибавено, без цялото построение да рухне.

Първи заговори водачът на индианците. Той посочи окървавеното ухо на коня си и заговори гневно на езика на апачите, тъмните му очи избягваха тези на Глантън. Съдията смушка коня си напред.

Vaya tranquilo, каза той. Un accidente, nada mas.220

Mire, отвърна индианецът. Mire la oreja de mi caballo.221 Той задържа главата на животното, за да покаже, но то я тръсна рязко и изпръска ездачите наоколо с кръвта от нараненото ухо. И независимо че кръвта беше конска, несигурната конструкция се разтресе, мустангите застинаха вцепенени и потрепващи под червения изгрев и пустинята под тях избръмча като металните корди на барабан. Това несключено крехко примирие бе подложено на върховно изпитание, когато съдията се изправи леко на седлото си, вдигна ръка и отправи поздрав към някого отзад.

Още осем или десет конници се бяха отправили от стената към тях. Водачът им беше огромен мъж с огромна глава, облечен в работен комбинезон, отрязан при колената, за да може по-лесно да обува и връзва високите си мокасини. Останалата част от тоалета му включваше карирана риза и червен шал. Нямаше оръжие, но мъжете от двете му страни носеха пушки с къси цеви, кавалерийски пистолети в кобури, прикачени към седлото, и други вещи от личното снаряжение на убитите разузнавачи. Когато се приближиха, другите диваци отстъпиха и им направиха път да минат. Индианецът, чийто кон бе ухапан, посочи раната, но вождът само кимна простодушно. После обърна коня си към съдията, животното изви назад глава, но той го успокои.

Buenos dias, каза индианецът. De donde viene?222

Съдията се усмихна и докосна изсъхналата гирлянда на челото си, забравяйки може би, че няма шапка. Той представи своя шеф Глантън много официално. Последва представяне и от другата страна. Името на мъжа бе Мангас, той бе много приветлив и говореше добре испански. Когато ездачът на ранения кон отново поиска на този въпрос да бъде обърнато внимание, Мангас се спеши, хвана главата на животното и я огледа. Той беше кривокрак въпреки ръста си и бе странно сложен. Накрая Мангас вдигна глава към американците, после погледна своите хора и им махна с ръка.

Andale, каза той и се обърна към Глантън. Elios son amigables. Un poco borracho, nada mas.223

Апачите бяха започнали да се изтеглят от групата на американците като хора, които се измъкват от трънак. Американците държаха пушките си изправени, а Мангас поведе ранения кон напред и повдигна главата му, задържайки я само с ръце, докато животното въртеше налудничаво бялото на очите си. След кратко обсъждане стана ясно, че щетата, предвид на тежестта й, не можеше да бъде възмездена по друг начин, освен с уиски.

Глантън се изплю и погледна мъжа. No hay уиски.224

Настъпи мълчание. Апачите се спогледаха помежду си. Сетне погледнаха към чантите, манерките и кратуните по седлата. Como?225 — каза Мангас.

No hay уиски, повтори Глантън.

Мангас пусна грубия кожен оглавник на коня. Хората му го наблюдаваха. Той погледна към обградения със стена град и след това към съдията. Няма уиски? — каза индианецът.

Няма уиски, потвърди Холдън.

Единствено лицето на Мангас остана непомрачено. Той огледа американците и принадлежностите им. В действителност те не изглеждаха като хора, които биха оставили неизпито уиски. Съдията и Глантън седяха на конете си и не предложиха нищо друго като компенсация в тези преговори.

Нау уиски en Tucson226, каза Мангас.

Sin duda, рече съдията. Y soldados tambien.227 Той подкара коня си напред, с пушката в едната си ръка и юздите в другата. Глантън смушка коня си. Този зад него го последва. После Глантън спря.

Tiene oro? — попита той.

Si.

Cuanto.

Bastante.228

Глантън погледна към съдията и след това отново към Мангас. Bueno, каза той. Tres dias. Aqui. Un barril de уиски.229

Un barril?

Un barril. Той смушка коня си, апачите се отдръпнаха настрани и Глантън, съдията и другите след тях потеглиха в колона по един към портите на окаяния град от кал, който пламтеше под зимния изгрев в равнината.

Лейтенантът, който командваше малкия гарнизон, се казваше Каутс. Преди това той бил по крайбрежието с отряда на майор Греъм и връщайки се тук преди четири дни, бе намерил града под неформалната обсада на апачите. Те се напиваха с тисвин230, който варяха, и през последните две нощи бе имало стрелба и постоянни шумни настоявания за уиски. Гарнизонът разполагаше с дванайсетфунтова демикулверина231, качена на стената, която се зареждаше с куршуми за мускет, и Каутс предполагаше, че диваците ще се оттеглят, след като се убедят, че няма да получат нищо за пиене. Той се държеше много официално и се обръщаше към Глантън със званието „капитан“. Нито един от дрипавите наемници не бе слязъл от коня си. Те оглеждаха безрадостния, тънещ в руини град. Едно магаре с чул на главата, вързано за хоризонтален прът, въртеше тухларска мелница за глина, описвайки непрестанни кръгове под скърцащия съпровод на заяждащата дървена ос на механизма. Пилета и по-малки птици ровеха около мелницата. Прътът беше на цели четири стъпки над земята, но въпреки това птиците се навеждаха или приклякаха всеки път когато минеше над главите им. Сред прахоляка на площада лежаха мъже, очевидно заспали. Бели, индианци и мексиканци. Някои завити с одеяла, други не. В другия край на площада стърчеше позорен стълб, тъмен в основата си, където го бяха препикавали кучетата. Лейтенантът проследи погледите им. Глантън свали шапката си и погледна надолу към Каутс.

Къде в тази дупка човек може да намери нещо за пиене? — попита той.

Това бяха първите думи, които някой от тях бе изрекъл. Каутс ги огледа. Изпити, преследвани, почернели от слънцето. Бръчките и порите на кожата им, дълбоко пропити с барутен нагар. Дори и конете им изглеждаха като същества от друг свят, макар и украсени с човешки коси, зъби и кожа. С изключение на оръжията, катарамите и още няколко други метални елемента от сбруята на животните, нищо у новопристигналите не загатваше за откриването на колелото.

Има няколко места, отговори лейтенантът. Но се боя, че нито едно не е отворено още.

Ей сега ще отворят, рече Глантън, смушквайки коня си. Не каза нищо повече, нито пък някой от другите проговори. Докато пресичаха площада, няколко скитници вдигнаха глави над одеялата си и ги изпратиха с погледи.

Барът, в който влязоха, беше правоъгълно кирпичено помещение и собственикът се зае да ги обслужи по долни дрехи. Те седнаха на пейка зад една дървена маса в полумрака и започнаха да пият с навъсен вид.

Откъде всички вие? — попита собственикът завалено.

Глантън и съдията излязоха навън, за да видят дали могат да наберат доброволци сред сбирщината, която почиваше на прашния площад. Един мъж с боуи нож предлагаше да организират състезание, за да видят кой има най-добрата стомана. Съдията тръгна между хората с типичната си усмивка.

Капитане, какво носиш в тези чанти?

Глантън се обърна. Той и съдията носеха пътните си чанти, преметнати през рамо. Онзи с ножа се беше подпрял с лакът на един стълб, клекнал на едно коляно.

Тези чанти ли? — попита Глантън.

Да, тези.

Тези чанти са пълни със злато и сребро, отговори Глантън. Щом питаш.

Безделникът се ухили и се изплю.

Ето защо той толкова иска да отиде в Калифорния, подхвърли друг. Защото там ще получи чанта пълна със злато.

Съдията се усмихна дружелюбно на лентяите. Тук можете да се простудите. Кой е готов да тръгне към златните залежи?

Един мъж се надигна, отстъпи на няколко крачки и започна да пикае на улицата.

Може би дивият човек ще тръгне с вас, извика трети. Той и Клойс ще ви бъдат добро попълнение.

Те отдавна искат да заминат за някъде.

Глантън и съдията тръгнаха да ги търсят. Допотопна шатра, направена от стар брезент на фургон. Табела, на която пишеше: „Вижте Дивия човек — десет цента“. Те заобиколиха брезента, където в грубо скована клетка от клоните на паловерде клечеше гол идиот. Подът на клетката беше покрит с мръсотия и стъпкана храна и навсякъде наоколо пъплеха мухи. Малоумният беше дребен, уродлив и лицето му беше омазано с фекалии. Взираше се в тях с тъпа враждебност, дъвчейки мълчаливо лайно.

Някъде отзад се появи собственикът на тази атракция, клатейки към тях глава. Тук не е позволено да се идва, каза той. Още не сме отворили.

Глантън огледа окаяната тента. Шатрата вонеше на граниво масло, дим и екскременти. Съдията приклекна, изучавайки имбецила.

Това нещо твое ли е? — попита Глантън.

Да. Мое е.

Глантън се изплю. Един човек ни каза, че искаш да заминеш за Калифорния.

Ами… каза собственикът. Да, така е. Така е.

Какво възнамеряваш да правиш с това нещо?

Да го взема с мен.

И как смяташ да го влачиш?

Имам кон и каруца. Ще го возя в нея.

Имаш ли някакви пари?

Съдията вдигна ръка. Това е капитан Глантън, каза Холдън. Той ръководи експедиция до Калифорния. И е готов да вземе няколко пасажери под закрилата на неговия отряд, при положение че са добре осигурени.

Е, добре. Имам някакви пари. За каква сума говорим.

А ти колко имаш? — попита Глантън.

Ами достатъчно, бих казал. Бих казал, че имам достатъчно.

Глантън се вгледа в мъжа. Ето как ще поставя въпроса, рече той. Искаш ли да отидеш в Калифорния, или само си плещиш?

Калифорния, повтори собственикът кратко. Разбира се, че искам.

Ще те закарам там срещу сто долара, платени в аванс.

Погледът на мъжа се отмести от Глантън към съдията и после обратно. Ще ми се да имах толкова, промърмори той.

Ще бъдем тук след няколко дни, каза Глантън. Намери ни още няколко пасажери и ще ти намалим тарифата съобразно с това.

Капитанът ще се отнася с теб добре, увери го съдията. Може да си сигурен в това.

Да, сър, рече собственикът.

Докато минаваха покрай клетката, Глантън отново се обърна да погледне идиота. Даваш ли на жени да виждат това нещо? — попита той.

Не знам, отвърна собственикът. Досега не е имало желаещи.

По обяд отрядът се настани в една гостилница. Вътре имаше трима-четирима души и когато американците влязоха, местните станаха и излязоха. Зад постройката имаше глинобитна пещ и каросерия от разнебитен фургон с няколко тенджери и котел върху нея. Стара жена със сив шал сечеше говежди ребра, а две кучета я наблюдаваха приседнали. Висок слаб мъж с изцапана с кръв престилка влезе в стаята някъде отзад и ги огледа. Той се наведе и подпря двете си ръце на масата пред тях.

Господа, каза той. Нямаме нищо против да сервираме на цветнокожи. Приятно ни е да го правим. Но ги молим да седнат на другата маса. Ето там.

Той отстъпи назад и протегна едната си ръка в странен жест на гостоприемство. Гостите му се спогледаха един друг.

За какво говори той, по дяволите?

Ето там, рече мъжът.

Тоудвайн погледна надолу по протежение на масата, където седеше Джексън. Неколцина завъртяха очи към Глантън. Ръцете му бяха върху масата пред него, а главата му беше леко наведена, сякаш се молеше. Съдията седеше усмихнат със скръстени ръце. Всички бяха леко пияни.

Той ни мисли за негри.

Те седяха в мълчание. Старицата на двора беше започнала да вие някаква жалостива мелодия, мъжът все още стоеше с протегната ръка. Чантите, кобурите и оръжията на отряда бяха струпани на купчина точно до вратата.

Глантън вдигна глава. Погледна мъжа.

Как ти е името? — попита той.

Името ми е Оуенс. Аз притежавам това място.

Мистър Оуенс, ако случайно не сте някой проклет глупак, ще погледнете тези мъже тук и веднага ще разберете, че нито един от тях няма да стане от мястото си, за да отиде някъде другаде.

Е, в такъв случай не мога да ви обслужа.

Както желаеш. Попитай я какво има за ядене, Томи.

Харлан, който седеше на края на масата, се наклони леко настрани и попита високо на испански старицата с тенджерите какво има за ядене.

Жената погледна към къщата. Huesos232, каза тя.

Huesos, обясни Харлан.

Кажи й да ги донесе, Томи.

Тя няма да ви донесе нищо, ако аз не й кажа. Аз съм стопанинът тук.

Харлан извика нещо на испански през отворената врата.

Знам със сигурност, че онзи мъж там е негър, каза Оуенс.

Джексън вдигна очи към него.

Браун се извърна към собственика.

Имаш ли пистолет? — попита той.

Пистолет?

Пистолет. Имаш ли пистолет?

Не, нямам в мен.

Браун извади от пояса си един малък „Колт“ с пет гнезда и му го подхвърли. Онзи го улови и остана да стои, държейки го неуверено.

Сега вече имаш. Хайде, застреляй негъра.

Чакайте малко, по дяволите! — каза Оуенс.

Застреляй го, рече Браун.

Джексън се беше изправил и извади един от големите пистолети от пояса си. Оуенс насочи револвера към него. Свали оръжието, каза той.

По-добре не давай заповеди, а застреляй кучия син.

Свали го. По дяволите, човече. Кажете му да го свали.

Застреляй го.

Оуенс запъна ударника.

Джексън стреля. Той просто прокара лявата си ръка над револвера с жест кратък като искра от кремък, дръпвайки рязко петлето. Големият пистолет подскочи и две шепи от мозъка на Оуенс излязоха от задната част на черепа му и паднаха с мокър звук на пода. Той рухна без звук и остана да лежи проснат на земята, едното му око беше отворено и кръвта бликаше обилно откъм разнебитения тил на главата му. Джексън седна. Браун стана, взе пистолета си, отпусна ударника и го затъкна обратно в пояса си. Най-страшният негър, който някога съм виждал, каза той. Намери някакви чинии, Чарли. Съмнявам се, че старата жена е още там.

Те пиеха в една кантина на около стотина крачки от мястото на тази сцена, когато влезе лейтенантът с половин дузина въоръжени мъже. Кантината се състоеше от едно помещение и на тавана имаше дупка, откъдето върху пръстения под падаше сноп светлина. Минавайки през стаята, новодошлите заобикаляха внимателно тази колона от светлина, сякаш беше гореща и можеше да ги опари. Това бяха грубовати местни граждани, които се затътриха бавно към бара в дрипите и кожите си, като някакви пещерни хора, упражняващи безименен поминък. Лейтенантът заобиколи зловонния солариум и се спря пред Глантън.

Капитане, ще трябва да задържим под стража онзи, който е отговорен за смъртта на мистър Оуенс.

Глантън вдигна глава. Кой е мистър Оуенс? — попита той.

Мистър Оуенс е джентълменът, който държеше гостилницата малко по-надолу. Той е бил застрелян.

Съжалявам да го чуя, рече Глантън. Седнете.

Каутс не обърна внимание на поканата му. Капитане, нали не смятате да отречете, че един от вашите хора го е застрелял?

Точно това смятам да направя, каза Глантън.

Капитане, това няма да мине.

Съдията изплува от тъмнината. Добър вечер, лейтенант, каза той. Тези мъже свидетели ли са?

Лейтенантът погледна своя ефрейтор. Не, каза той. Те не са свидетели. По дяволите, капитане! Вие всички сте били видени да влизате в гостилницата и после да излизате от нея след изстрела. Ще отречете ли, че вие и хората ви сте обядвали там?

Ще отрека всяка проклета дума от това, рече Глантън.

Аз пък, кълна се в Бога, мога да докажа, че сте яли там.

Моля ви най-любезно да се обърнете към мен, лейтенант, каза съдията. Аз представлявам капитан Глантън по всякакви правни въпроси. Смятам, първо, че е най-добре да знаете, че капитанът не обича да го наричат лъжец и аз лично бих си помислил добре, преди да се забърквам с него, когато става дума за чест. И второ, аз бях с него през целия ден и мога да ви уверя, че нито той, нито някой от хората му са стъпвали в споменатата от вас гостилница.

Лейтенантът изглеждаше сащисан от наглостта на тези опровержения. Той отклони поглед от съдията към Глантън и после пак към съдията. Проклет да бъда! — рече Каутс. След това се обърна, разбута хората си да мине и излезе.

Глантън наклони стола си назад, облягайки гръб о стената. Бяха наели двама души от градската беднотия, необещаваща двойка, и сега те зяпаха от края на пейката с шапки в ръцете си. Тъмните очи на Глантън се плъзнаха покрай тях и се спряха на собственика на идиота, който седеше сам в другия край на стаята и го наблюдаваше.

Ти пиеш ли? — попита Глантън.

Какво било?

Глантън издиша шумно през носа си.

Ъ-ъ… да, рече онзи. Пия.

На масата пред Глантън имаше общо дървено ведро с тенекиен черпак в него, на една трета пълно с уиски, местно производство, наточено от едно буре на бара. Глантън кимна към него.

Няма да ти го донеса.

Собственикът на идиота стана, взе чашата си и тръгна към масата. Посегна към черпака, напълни си чашата и върна черпака обратно във ведрото. Направи лек жест с чашата си, вдигна я и пи.

Много благодаря.

Къде ти е маймуната?

Мъжът погледна към съдията. И после отново към Глантън.

Аз не го изкарвам често.

Как се сдоби с него?

Оставиха ми го. Мама умря. Нямаше кой да се грижи за него. И затова ми го изпратиха. От Джоплин, Мисури. Просто го пъхнали в една кутия и ми го пратиха. Пратката пътува пет седмици. Това изобщо не беше го притеснило. Отворих кутията и той си седеше там.

Сипи си още една напитка.

Онзи взе черпака и си напълни още веднъж чашата.

Седи си там, от плът и кръв. Нищо му нямаше. Уших му костюм от росер, но той го изяде.

Не са ли го видели вече всички в този град кучия син?

Да. Видяха го. Затова искам да отида в Калифорния. Там ще мога да взимам по двайсет цента на показване.

Може също да те намажат с катран и да те овалят в пера.

Минал съм вече през това. В щата Арканзас. Разправяха, че съм му бил дал нещо. Че съм го упоил. Взеха го от мен и после го чакаха да се оправи, което, разбира се, не стана. Повикаха някакъв специален проповедник да се моли за него. Най-накрая ми го върнаха. Можеше да излезе нещо от мен на този свят, ако не беше той.

Правилно ли разбирам, рече съдията, че идиотът ти е брат?

Да, сър, отвърна мъжът. Това е самата истина.

Съдията протегна ръце, взе главата му в ръце и започна да изучава формата й. В това време мъжът стрелкаше неспокойно очи наоколо, държейки съдията за китките. Съдията, подобен на някакъв огромен и опасен духовен лечител, беше обхванал цялата му глава в дланите си. Мъжът стоеше на пръсти, сякаш за да улесни проучванията му и когато съдията го пусна, той отстъпи назад и погледна към Глантън с очи, които изглеждаха бели в мрака. Новобранците на края на пейката седяха и зяпаха с увиснали челюсти, а съдията присви очи към мъжа, огледа го и отново стисна главата му, държейки го за челото, като в същото време опитваше опаката страна на черепа му с възглавничката на палеца си. Когато Холдън го пусна, мъжът направи крачка назад и падна върху пейката, а новобранците започнаха ту да стават, ту да сядат, ломотейки нещо с дрезгави хриптящи гласове. Собственикът на идиота се изправи и мина покрай ръба на пейката. Когато бе стигнал до средата на стаята, съдията извика след него:

Той винаги ли е бил такъв?

Да, сър. Така си е роден.

Собственикът на идиота тръгна да си върви. Глантън пресуши чашата си, остави я пред себе си и вдигна глава. А ти? — попита той. Но онзи бе бутнал вратата, изчезвайки в ослепителната светлина навън.

Лейтенантът дойде пак вечерта. Той и съдията седнаха заедно и Холдън се зае да му разяснява някои законови положения. Лейтенантът кимаше, свил устни. Съдията му превеждаше различни латински понятия от юриспруденцията. Позоваваше се на различни случаи от гражданското и военното право. Цитираше му Кок, Блекстоун233, Анаксимандър и Талес.

На сутринта възникна нов проблем. Малко мексиканско момиче беше отвлечено. Част от дрехите му бяха намерени разкъсани и окървавени под северната стена, от която най-вероятно беше хвърлено. В пустинята имаше следи от влачене. Намерена беше обувка. Бащата на детето стоеше коленичил, притискайки изцапаните с кръв парцали до гърдите си и никой не можеше да го убеди да стане и да си върви. Тази нощ по улиците бяха запалени огньове, беше заклано теле и Глантън и хората му бяха домакини на пъстро сборище от граждани, войници и деградирали индианци, или tontos234, както ги наричаха техните събратя оттатък стените. Отворено беше буре с уиски и скоро мъжете вече се олюляваха безцелно из дима. Един търговец от града донесе котило с кутрета, едно от които имаше шест крака, друго — два, а трето — четири очи на главата. Той предложи на Глантън животните за продан, но Глантън му каза да се маха и заплаши да ги застреля.

Телето беше оглозгано до кости, а самите кости — отнесени. От полуразрушените сгради бяха домъкнати греди и струпани върху буйния огън. По това време много от хората на Глантън вече бяха голи и залитаха наоколо, а не след дълго и танцуваха под акомпанимента на съдията, който свиреше на някаква допотопна цигулка, реквизирана отнякъде; мръсните кожи, които бяха съблекли, димяха, воняха и почерняваха в пламъците, а над тях се издигаха червени искри, сякаш това бяха душите на малкия живот, който бяха приютявали.

В полунощ гражданите вече се бяха разотишли и из града бродеха голи въоръжени мъже, които блъскаха по вратите и настояваха да получат пиене и жени. В ранната утрин, когато огньовете бяха догорели до пепел и вятърът разнасяше по черните улици само случайни искри, около огнищата започнаха да сноват подивели кучета, които грабваха недоядени късове почерняло месо, а пред вратите лежаха сгушени голи мъже, обхванали лактите си с ръце, хъркайки в студа.

По обед наемниците отново бяха навън, обикаляйки улиците със зачервени очи, повечето от тях по ризи и бричове. Те отидоха да вземат оставените при ковача коне, който ги задържа да изпият по напитка. Той беше дребен набит мъж на име Пачеко и ползваше като наковалня огромен железен метеорит, подобен на кътник. Съдията се обзаложи, че може да го повдигне и след като успя, сключи още един облог, че може да го изтласка над главата си. Няколко мъже си пробиха път напред, за да опипат железния отломък и да го разклатят на място, а съдията не пропусна възможността да хвърли светлина върху железния строеж на небесните тела и техния потенциал и свойства. Върху земята на десет стъпки една от друга бяха начертани две линии и бе направен трети залог; използвани бяха златни и сребърни монети от половин дузина страни и дори няколко болети, или иначе казано, обезценени акции от мините близо до Тубак. Съдията хвана огромния къс шлака, пътувал неизвестно колко хиляди години и дошъл от някакъв невъобразим край на Вселената, вдигна го над главата си, постоя така известно време, залитайки, и след това го запрати напред. Метеоритният камък падна цял фут оттатък линията и той не сподели с никого купчината пари върху едно одеяло за под седло, разстлано до краката на ковача, защото дори и Глантън не бе заложил на него при това трето изпитание.