Кървав меридиан

X

През ди от индианците гиленьос изчезнаха и те продължиха навътре в планините. Седяха мълчаливо край огньовете от високопланински плавен, бледи като кости, докато пламъците се накланяха под напора на нощните ветрове, които се изкачваха нагоре по околните скалисти клисури. Хлапето поправяше един ремък, седейки с кръстосани крака, с шило, взето назаем от бившия свещеник Тобин, а лишеният от сан мъж го гледаше как работи.

Ти си правил това и преди, каза Тобин.

Хлапето избърса бързо носа си в мазния си ръкав и обърна парчето кожа в скута си. Не и аз, каза то.

Е, идва ти отръки. На теб повече, отколкото на мен. Бог не разпределя поравно даровете си между хората.

Хлапето вдигна глава към Тобин и след това се върна към работата си.

Така е, продължи бившият свещеник. Огледай се. Виж съдията например.

Гледал съм го.

Той може би не ти се нрави много, разбирам те. Но го бива за всичко. До този момент не съм го виждал да се захване с нещо, което да не му се отдава.

Хлапето прокара намазнения конец през кожата и го опъна здраво.

Той говори холандски, каза бившият свещеник.

Холандски?

Да.

Хлапето погледна бившия свещеник и пак се наведе над работата си.

Аз го чух с ушите си. Срещнахме група смахнати пилигрими недалече от Лано и старецът, който ги водеше, ни заговори на холандски, сякаш ние всички бяхме в Холандия, и тогава съдията му отговори. Глантън едва не падна от коня си. Никой от нас не знаеше, че говори този език. Попитахме го къде го е научил и знаеш ли какво ни каза той?

Какво ви каза?

От един холандец.

Бившият свещеник се изплю. Аз не бих могъл да го науча и от десет холандци. А ти?

Хлапето поклати глава.

Да, не можеш, каза Тобин. Даровете на Всемогъщия Бог се разпределят и претеглят с Негова везна. Тук няма никаква справедливост и аз не се съмнявам, че той пръв ще признае това, ако го попиташ право в очите.

Да попитам кого?

Всемогъщия, Всемогъщия. Бившият свещеник поклати глава. Той погледна над огъня към съдията. Това знаменито лисо създание. Като го гледаш, не би предположил, че може да надиграе самия дявол, нали? Кълна се в бога, този човек е танцьор, това не може да му се отрече. И цигулар. Той е най-великият цигулар, който някога съм чувал, това е! Най-великият. Може да се ориентира в пустинята, да стреля с пушка, да язди кон, да проследи сърна. Бил е по целия свят. Двамата с губернатора разговаряха цяла нощ чак до закуска — това за Париж, онова за Лондон. На пет езика говориха, да можеше само да ги чуеш. Самият губернатор е учен човек, но съдията…

Бившият свещеник поклати глава. А може би това е начинът на Бог да покаже колко малко цени познанието. И какво ли може да означава то за някой, който знае всичко. Той храни необикновена любов към обикновените хора и Божията мъдрост е въплътена в най-малките неща и затова може би гласът на Всемогъщия звучи най-дълбоко в онези същества, които живеят в мълчание.

Той наблюдаваше хлапето.

Нека всичко си върви, както е писано, каза бившият свещеник. Но Бог говори в най-малките създания.

Хлапето си помисли, че Тобин има предвид птиците и разни пълзящи гадини, но онзи, наблюдавайки го, наклони леко глава и каза: Няма човек, който да не чува този глас.

Хлапето се изплю в огъня и се върна към работата си. Аз не съм чувал никакъв глас, каза то.

Когато той спре, рече Тобин, ще разбереш, че си го чувал през целия си живот.

Така ли?

Да.

Хлапето обърна кожения ремък в скута си. Бившият свещеник го държеше под око.

През нощта, продължи Тобин, когато конете пасат и отрядът спи, кой ги чува да пасат?

Никой не ги чува, ако всички спят.

Точно така. А ако те спрат да пасат, кой се събужда?

Всички.

Да, потвърди свещеникът. Всички.

Хлапето вдигна глава. А съдията? Гласът говори ли му на него?

Съдията… поде Тобин, но след това замълча.

Аз съм го виждал и преди, рече хлапето. В Накогдочес.

Тобин се усмихна. Всеки в отряда твърди, че е срещал този негодник с черна душа на някакво друго място.

Бившият свещеник потри брадата си с опакото на ръката си. Той ни спаси всичките, признавам му го. След като се отклонихме от Литъл Колорадо, ние останахме без фунт барут. Какъв ти фунт. Нямахме дори прашинка. И той седеше там на скалата по средата на най-голямата пустиня, която някога би искал да видиш. Настанен на камъка като човек, който чака дилижанс. Браун го помисли за мираж. Беше готов да стреля по него, ако имаше с какво да стреля.

Как стана, че останахте без барут?

Всичкият отиде, докато стреляхме по диваците. Прекарахме девет дни в някаква пещера, изгубихме повечето коне. От Чиуауа тръгнахме трийсет и осем души и бяхме четиринайсет, когато съдията ни намери. Смъртно уморени и обърнати в бягство. Всички знаехме много добре, че в тази забравена от бога страна рано или късно щяхме да се натъкнем на някаква теснина, задънена улица или грамада с камъни, където щяхме да бъдем притиснати в ъгъла с празни оръжия. Но съдията… мисля, че трябва да му отдадем дължимото.

Хлапето държеше гвоздейчето в едната си ръка, а шилото в другата, взирайки се в бившия свещеник.

През цялата нощ пътувахме през равнината и през по-голямата част от следващия ден. Делаверите непрекъснато подвикваха да спираме и притискаха ухо до земята, ослушвайки се. Нямаше къде да избягаме, нито къде да се скрием. Нямам представа какво очакваха да чуят. Бяхме наясно, че проклетите тъмнокожи са някъде там и що се отнася до мен, това беше повече, отколкото исках да знам. Изгревът, който бяхме видели, щеше да ни бъде последният. Всички гледахме назад, откъдето бяхме дошли. Не знам колко надалече вижда човек. Петнайсет-двайсет мили.

И после някъде по пладне на същия ден видяхме съдията на неговата скала там в пустошта, съвсем сам. Да, и наоколо нямаше никаква друга скала, освен тази. Ървинг предположи, че навярно сам я е донесъл. Аз пък казах, че тя е нещо като знак, с който да се отграничи от нищото. Той носеше същата пушка, с която е и сега, цялата от немско сребро и с името, което сам й е дал, изписано върху края на приклада на латински: Et In Arcadia Ego146. Което е напомняне за смъртоносното в нея. Хората често дават имена на оръжията си. Чувал съм за Сладки устни, Повик от гробището и всевъзможни женски имена. Но неговата пушка е единствената, на която пише нещо от класиката.

И той седеше там. Без кон. Сам-самичък, с кръстосани крака. Усмихваше се, докато се приближавахме, сякаш ни очакваше. Носеше стара брезентова войнишка торба и старо вълнено палто през рамото. В раницата си имаше чифт пистолети и добър асортимент от звонкови монети, златни и сребърни. Нямаше дори манерка. Беше все едно… Човек не можеше да каже откъде се е взел там. Каза, че пътувал с някакъв керван от фургони, но после се разделил с тях, за да продължи сам.

Дейви искаше да го оставим там. Имаше някакви морални задръжки към него, така е и до ден-днешен. Глантън само го изучаваше. Трудно ми е да отгатна какво откри той в него тогава там сред пустошта. Не знам и досега. Те имат тайно споразумение. Някакъв страшен договор. Помни ми думата. Ще видиш, че съм прав. Глантън заповяда да му докарат двата последни товарни коня, преряза ремъците и остави дисагите да лежат там, където паднаха на земята, а Холдън се качи на единия от тях и скоро двамата разговаряха като братя. Съдията яздеше животното без седло като индианец, с торбата и пушката си върху гърба на коня, и се оглеждаше наоколо с най-голямо задоволство, сякаш всичко се беше наредило точно както бе искал и денят не би могъл да бъде по-хубав.

Не бяхме пътували дълго, когато той промени курса ни с около девет румба на изток. Посочи ни една планинска верига на около трийсет мили разстояние и поехме натам, без никой да попита защо. По това време Глантън вече му беше разказал в какво се беше забъркал, но ако фактът, че нямахме барут и че половината апачи бяха по петите ни, притесни съдията, той с нищо не го показа.

Бившият свещеник замълча, за да запали лулата си, взимайки от огъня едно въгленче, както правеха червенокожите разузнавачи, и след това го върна в пламъците, сякаш там му беше мястото.

И какво мислиш, че имаше в онези планини, към които се бяхме отправили? Как бе научил той за това? Как го бе открил? И как се възползва от него?

Тобин като че ли сам търсеше отговор на тези въпроси. Той гледаше огъня и подръпваше от лулата си. Как наистина? — повтори бившият свещеник. Стигнахме предпланината в ранната вечер, тръгнахме нагоре по едно сухо дере и яздихме, предполагам, до полунощ, когато си направихме лагер, без нито дърва, нито вода. На сутринта видяхме индианците на около десетина мили на север в равнината. Яздеха в колона по четирима и шестима, не бяха никак малко и не бързаха.

Часовите казаха, че съдията стоял буден през цялата нощ. Изучавал прилепите. Изкачил се по склона на планината, водил си бележки в малък тефтер и след това се върнал. Бил в изключително добро настроение. Двама души бяха дезертирали през нощта, така оставахме дванайсет и със съдията тринайсет. Аз се опитвах да разгадая съдията. Опитвам се и до днес. Той приличаше на лунатик, но не беше такъв. За Глантън винаги съм знаел, че е луд.

Потеглихме с първата светлина на зората нагоре по една гориста теснина. Бяхме откъм северния склон на планината, където по скалите растяха върби, елши и череши, съвсем малки дръвчета. Съдията се спираше да ги изучава и след това бързаше да ни настигне. Кълна се в бога, той дори пъхаше листа от тези дървета между страниците на тефтера си. Никога не бях виждал нещо подобно, а през цялото време индианците бяха долу под нас. Яздеха през котловината. Изметна ми се шията да ги зяпам, но не можех да отклоня поглед от тях. Бяха не по-малко от сто души.

Минахме през един каменист район, обрасъл само с хвойна, и продължихме нататък. Не направихме никакъв опит да заблудим следотърсачите им. Яздихме през целия ден. Не видяхме повече диваците, защото бяха някъде под нас в сянката на планината по склоновете. Веднага щом падна здрач и прилепите полетяха наоколо, съдията отново промени курса ни. Яздеше, придържайки шапката си, и гледаше нагоре към малките зверчета. Ние се разпръснахме и разпиляхме между хвойните и се наложи да спрем, за да се прегрупираме и да дадем възможност на конете да починат. Седяхме в тъмното и никой не продумваше дума. Когато съдията се появи, той и Глантън си прошепнаха нещо помежду си и продължихме.

Водехме конете за поводите в тъмното. Нямаше никаква пътека, само стръмни назъбени скали. Когато стигнахме пещерата, някои си помислиха, че той е решил да се скрием там и че съвсем си е изгубил ума. Но работата беше в селитрата. В селитрата, разбираш ли? Ние оставихме всичко каквото имахме на входа на пещерата, напълнихме нашите чанти, дисаги и торби с пръст и гуано от пещерата и тръгнахме призори. Когато се изкачихме по-високо над това място и погледнахме назад, видяхме огромен рояк прилепи, които като че ли бяха засмукани от пещерата, хиляди създания, които продължиха да влитат вътре около час или повече, след което се скриха от погледа ни.

Съдията. Оставихме го при един висок проход, където течеше малък ручей с чиста вода. Него и един от делаверите. Той ни каза да заобиколим планината и да се върнем на това място след четиресет и осем часа. Ние струпахме целия си товар на земята, взехме двата коня с нас, а съдията и делаверът започнаха да тътрят дисагите и торбите към ручея. Аз изпратих съдията с поглед и си казах, че никога повече няма да видя този човек отново.

Тобин погледна хлапето. Или поне не и на този свят, добави той. Помислих си, че Глантън ще го изостави. Ние продължихме. На следващия ден в другия край на планината се натъкнахме на двете момчета, които бяха избягали от нас. Висяха с главите надолу от едно дърво. Бяха одрани и мога да те уверя, че човек не изглежда много добре след такова нещо. Но ако диваците не се бяха досетили, сега вече го знаеха със сигурност — че нямаме барут.

Ние не яздехме конете. Само ги водехме, за да не се препънат в някой камък, и запушвахме носовете им, когато пръхтяха. Но през тези два дни съдията проми гуаното с вода от ручея, смесена с дървесна пепел, до получаването на утайка, и също така изгради глинена пещ и започна да приготвя в нея дървени въглища, гасейки огъня през деня и палейки го отново, като се стъмни. Когато ги намерихме, той и делаверът седяха в ручея съвсем голи и в първия момент си помислихме, че са пияни, но с какво се бяха напили, никой не можеше да каже. Цялото било на планината гъмжеше от апачи, а той си седеше там просто ей така. Когато ни видя, се надигна, тръгна към върбите и се върна с две торби — едната с около осем фунта кристалночиста селитра, а другата с чудесни дървени въглища от елша. Беше стрил дървените въглища на прах в кухината на една скала и то толкова ситно, че с нея можеше да си направиш мастило. Холдън завърза торбите и ги метна през предния лък на седлото на Глантън. После той и индианецът започнаха да се обличат, за което бях благодарен, защото никога през живота си не бях виждал възрастен мъж без нито косъмче по тялото си, при това тежащ сто и петдесет килограма, колкото всъщност тежи и сега. Отговарям за думите си, защото същия този месец аз сам добавях тежестите на кантара за добитък в Чиуауа и видях това със собствените си очи.

Спуснахме се надолу по планината без съгледвачи, без нищо. Вървяхме само напред. Умирахме за сън. Беше тъмно, когато стигнахме равнината, където се събрахме, преброихме се и продължихме нататък. Луната беше на три-четвърти пълна и намаляваше, а ние бяхме като циркови ездачи — не се чуваше нито звук и конете сякаш стъпваха в яйчени черупки. Нямаше как да разберем къде са диваците. Последната следа от тях бяха бедните нещастници, които висяха одрани на дървото. Тръгнахме право на запад през пустинята. Док Ървинг беше пред мен и нощта бе толкова светла, че можех да преброя космите на главата му.

Яздехме през цялата нощ и някъде призори, когато луната беше вече залязла, се натъкнахме на глутница вълци. Те се разпръснаха и след това се върнаха отново, без да издават нито звук, сякаш бяха направени от дим. Отдръпваха се, разделяха се на групи и заобикаляха конете. Дръзки и нагли. Ние замахвахме към тях с букаите за конете, но те винаги се изплъзваха. Не чувахме стъпките им върху коравата земя, само дъха им или когато изръмжаваха, изскимтяваха или изчаткваха със зъби. Глантън спря, а зверовете завиха, прокраднаха се и тръгнаха обратно. Двама от делаверите се върнаха назад, поемайки малко вляво — несъмнено по-смели мъже от мен — и наистина намериха плячката. Това бе млад самец антилопа, убит предишната вечер, наполовина изяден. Нахвърлихме се върху него с ножовете си, взехме останалата част от месото и го изядохме сурово на седлата и това бе първото месо, което виждахме от шест дни насам. Изядохме го до последното късче. Нагоре в планината се хранехме със семена от пинии като мечки и бяхме доволни и на това. На вълците не оставяхме почти нищо друго освен кости, но аз самият никога не бих застрелял вълк, а познавам и други хора, които споделят моите чувства.

През цялото време съдията почти не беше продумал дума. И така призори стигнахме до един обширен малпаис и негова милост се настани върху някакви скали от лава и започна да ни чете лекция. Това беше нещо като проповед, но такава проповед, каквато никой от нас никога не беше чувал. Отвъд малпаиса се издигаше вулканичен връх и под изгрева на слънцето той беше многоцветен. Малки тъмни птици летяха срещу вятъра, а вятърът развяваше палтото на съдията. Той посочи голата самотна планина и ни изнесе реч — с каква цел и досега не знам — и заключи, че нашата майка Земята, както се изрази сам, била кръгла като яйце и съдържала в себе си всички хубави неща. После се обърна и поведе коня си през този черен и подобен на стъкло терен, опасен както за човек, така и за звяр, а ние тръгнахме подире му като последователи на някаква нова вяра.

Бившият свещеник се прекъсна и почука изгасналата си лула в тока на ботуша си. Той погледна към съдията, който седеше на известно разстояние, извърнал голото си туловище към пламъците на огъня, както обикновено правеше. Сетне се обърна и погледна хлапето.

Малпаиса. Това беше лабиринт. Попадаш ту на малки издатини, ту на дълбоки пукнатини, които не смееш да прескочиш. С ръбове като остро черно стъкло и надолу остри кремъчни скали. Водехме конете за поводите изключително внимателно и въпреки това копитата им започнаха да кървят. Ботушите ни се нарязаха и станаха на парчета. Катерейки се по тези древни, вдадени навътре и нагънати плочи, човек можеше да види достатъчно добре какво се е случвало на това място, как скалите са се разтопявали и набръчквали като пудинг и как Земята се е продънвала до самото си течно ядро. Където, както знаят всички, се намира адът. Защото Земята е кълбо в празнотата и истината е, че на нея няма нито горе, нито долу, но в отряда имаше и други освен мен, които видяха отпечатъците от малки раздвоени копита, като че ли оставени от някаква млада кошута, но каква кошута е можела да се разхожда там по разтопената скала. Не ми се иска да тълкувам Светото писание, но може би там долу е имало толкова отявлени грешници, че самите адски огньове да са ги избълвали обратно и аз допускам, че няколко малки дяволи с техните вили са преминали през този огнен бълвоч, за да върнат обратно онези души, които погрешка са били изтръгнати от тяхното вечно проклятие и изпратени в горните предели на света. Да. Това е само предположение, нищо повече. Но някъде в мирозданието на нещата този свят трябва да се докосва с другия. И нещо все пак е оставило онези малки следи от копита в течащата лава, защото аз ги видях с очите си.

Съдията като че ли не можеше да откъсне очи от онзи мъртъв конус, който се издигаше от пустинята като някаква огромна язва. Ние го следвахме мрачни като сови и затова, когато се обърна и видя лицата ни, той се засмя. В полите на планината теглихме жребий и изпратихме двама души да отидат с конете. Аз ги наблюдавах, докато се отдалечават. Единият от тях е край огъня тази вечер и аз го видях да отвежда конете през онази покрита с шлака пустош с вида на обречен човек.

Но ние не бяхме обречени, не мисля. Когато погледнах нагоре към склона, съдията вече се катереше на четири крака, преметнал торбата си през рамо и използвайки пушката си като алпенщок. И ние всички тръгнахме след него. Не бяхме изминали и половината път, когато видяхме диваците в равнината. Продължихме да се изкачваме. Помислих си, че в най-лошия случай ще се хвърлим в подобния на казан кратер, вместо да бъдем заловени от онези демони. Мисля, че беше около обяд, когато стигнахме върха. Бяхме капнали от умора. Диваците бяха на по-малко от десет мили. Погледнах другарите си и те определено не изглеждаха много добре. Бяха изгубили чувството си за собствено достойнство. Те бяха добри момчета, такива са и сега и не ми беше приятно да ги виждам такива. Затова си помислих, че съдията е бил изпратен при нас като проклятие. Но въпреки това той ме опроверга. Или поне тогава. Сега отново съм раздвоен.

Холдън беше първият, който се добра до ръба на кратера, въпреки огромния си ръст, и застана там, оглеждайки се, сякаш се любуваше на красивата гледка. После седна и започна да чегърта скалата с ножа си. Един по един ние се довлякохме горе и седнахме с гръб към зеещата дупка, а той продължи да дялка скалата и ни подкани и ние да правим същото. Намирахме се върху ивица от сяра, обхождаща цялата периферия на кратера, яркожълта и блестяща заради малките парченца кварц в нея, но в основата си чиста сяра, чиято структура наподобяваше цветя. Ние я издялкахме и остъргахме старателно с ножовете си, докато се сдобихме с два фунта от нея. След това съдията събра торбите, отиде до една вдлъбнатина в скалата, подобна на чаша, изсипа в нея дървените въглища и селитрата, разбърка ги с ръка и добави отгоре сярата.

Не знаех дали от нас няма да бъде поискано да поръсим тази смес с кръвта си като някакви франкмасони, но не се случи това. Той се зае да я размеси суха с ръце и през цялото това време диваците долу в равнината се приближаваха към нас. Когато погледнах отново към съдията, го видях да стои с изваден пенис, огромен лис урод, и да пикае в сместа. Пикаеше с ожесточение. Сетне вдигна високо ръка и ни извика и ние да направим същото.

Ние и без това бяхме изгубили ума си наполовина. Наредихме се един до друг. Делаверите и всички останали. Всички с изключение на Глантън, който беше потънал в мисли. Извадихме членовете си и започнахме, а съдията, стоейки на колене, месеше сместа с голи ръце, докато урината се плискаше около него, а той току подвикваше: „Пикайте, момчета, пикайте, ако ви е мил животът, не виждате ли червенокожите ей там?“ И през цялото време се смееше, докато разбъркваше тази отвратителна черна маса, която, съдейки по вонята й, бе тесто на дявола и аз се запитах дали тук нямаше пръст същият този тъмнолик прокълнат сладкар. После съдията извади ножа си и започна да нанася с него сместа върху скалите, които гледаха на юг. Разстилаше я с острието, поглеждайки с едно око към слънцето, целият омазан, черен и смърдящ на урина и сяра, ухилен и размахващ ножа си с удивителна сръчност, сякаш бе правил това през всеки ден от живота си. А когато свърши, се отдръпна назад, избърса ръцете си в гърдите и се загледа в диваците, което направихме и всички ние.

Те бяха стигнали вече малпаиса и имаха следотърсач, който ни следваше неотклонно по тази гола скала, спираше се на всяка вдлъбнатина в земята и подвикваше към другите. Не знам какво проследяваше. Навярно миризми. Скоро ги чухме да говорят малко по-долу под нас. Сетне ни видяха.

Само Бог в неговото величие знае какво са си помислили тогава. Те се бяха пръснали из полето от лава, един от тях посочи с ръка и останалите вдигнаха глави. Без съмнение бяха като ударени от гръм, когато забелязаха единайсет души, кацнали на ръба на този попарен атол като птици, изгубили пътя си. Диваците заговориха помежду си и ние ги наблюдавахме, за да видим дали ще изпратят някого за конете ни, но те не го сториха. Алчността им надделя над всичко останало и те се закатериха по лавата към основата на конуса, надпреварвайки се помежду си.

Предполагах, че имаме около час. Ние ги наблюдавахме, наблюдавахме отвратителния разтвор на съдията, който съхнеше на скалите, и наблюдавахме облака, който напредваше към слънцето. Един по един ние престанахме да гледаме скалите и диваците, защото облакът като че ли се беше устремил право към слънцето и щеше да го скрие след около час, а това беше последният час, който имахме. Е, съдията седеше и си водеше някакви бележки в своя малък тефтер, сетне също видя облака, остави тефтера си и също се загледа в него. Никой не говореше. Никой не проклинаше и никой не се молеше, просто гледахме. Облакът скри само крайчеца на слънцето, без да хвърли върху нас сянка, а съдията взе тефтера си и продължи да си води записките както преди. Аз го наблюдавах. После се спуснах малко по-ниско и докоснах сместа с ръка. От нея излизаше топлина. Тръгнах по ръба на кратера и видях, че диваците прииждаха от всички страни, защото този гол чакълест склон беше еднакъв навсякъде. Огледах се за по-масивни камъни, които да търкулна надолу, но най-големите бяха колкото юмрук. Това беше всичко — само чакъл и скални късове. Погледнах Глантън, който наблюдаваше съдията с празен поглед.

Съдията пък затвори тефтера си, съблече кожената си риза, разстла я върху подобната на чаша вдлъбнатината и ни извика да му донесем сместа. Всички ножове бяха извадени и започнахме да я остъргваме с тях, а той ни предупреди да внимаваме да не предизвикаме искра при съприкосновението на остриетата с кремъчните скали. Струпахме всичко върху ризата и той се зае да разбива материала на парчета и да го стрива с ножа си. И после извика високо: капитан Глантън!

Капитан Глантън. Можеш ли да повярваш? Капитан Глантън, казва той, елате да заредите вашата двуцевна пушка и да видим какво се е получило тук.

Глантън гребна от сместа и зареди и двете цеви, сетне постави два куршума с парченца пластир, натиквайки ги навътре, сложи капсули и пристъпи към края на кратера. Но съдията имаше друго наум.

Надолу в търбуха на това нещо, каза той, и Глантън въобще не попита защо. Той тръгна по вътрешния ръб на този ужасен комин, вдигна пушката си над него, прицели се право надолу, запъна ударника и стреля. Такъв звук не се чува всеки ден. Целият потреперих. Той изстреля и двата заряда и погледна съдията. Холдън само махна с ръка и продължи да стрива материала, след това ни повика всички да напълним роговете и барутниците си и ние закръжихме около него един по един, сякаш очаквахме причастие. И когато всички бяха получили своя дял, той напълни своята барутница, извади пистолетите си и започна да ги зарежда. Първите от диваците бяха на не повече от двеста метра разстояние. Ние бяхме готови да ги нападнем, но съдията отново имаше друга идея. Той стреля с пистолетите си надолу в кратера, с всичките десет гнезда, правейки паузи между изстрелите, и след това ни даде знак да се прикрием, докато презареждаше. Цялата тази стрелба накара диваците да забавят ход, защото те бяха почти сигурни, че нямаме никакъв барут. След това съдията стъпи на ръба на кратера, извади от торбата си една бяла ленена риза, размаха я към червенокожите и започна да им крещи нещо на испански.

Е, на човек направо да му се доплаче като го гледа. Всички са мъртви, викаше той. Имайте милост към мен. Todos muertos. Todos.147 И размахваше ризата си. Боже мой, в следващия момент те плъпнаха нагоре по склона като джафкащи кучета, а той, съдията, се обръща към нас с онази негова усмивка и ни вика: Господа. Това беше всичко, което каза. Пистолетите му бяха затъкнати в колана откъм гърба. Той ги извади, по един във всяка ръка — владее еднакво добре и двете си ръце като паяк и с очите си съм го виждал да пише с всяка от тях — и започна да стреля по индианците. Не ни беше нужна втора покана. Боже, това беше касапница. При първия залп убихме около дузина души и продължихме в същия дух. Преди последният нещастен „негър“ да се добере до дъното на склона, петдесет и осем от тях лежаха мъртви сред камънаците. Те просто се пързаляха надолу като плява, пусната в силоз, някои обърнати насам, други натам, и направиха верига от тела около подножието на планината. Ние подпряхме пушките си върху пластовете сяра и застреляхме още деветима върху равнината от лава. Все едно бяхме на стрелбище. Даже започнаха да се правят залози. Последният от тях, когото застреляхме, беше горе-долу на миля от дулата ни и при това докато бягаше презглава.

Бившият свещеник се обърна и погледна хлапето. Такъв видях съдията първия път, каза той. Да. Той е нещо, което трябва да бъде изучавано.

Хлапето погледна Тобин. Той на какво е съдия? — попита то.

На какво е съдия?

На какво е съдия.

Тобин хвърли поглед към огъня. Ех, момче. Говори по-тихо. Ще те чуе. Ушите му са като на лисица.