Кървав меридиан

II

Сега идват дни за просия, дни на грабежи. Дни за яздене, където не е яздила жива душа, освен него. Хлапето е оставило зад себе си боровите гори и вечерното слънце залязва пред него отвъд безкрайна мочурлива равнина и мракът пада тук като мълния, а студеният вятър кара храстите да скърцат сякаш със зъби. Нощното небе е така осеяно със звезди, че почти няма място за чернотата и те падат цяла нощ, описвайки тъжни дъги, но въпреки това не стават по-малко.

Момчето се опитва да стои далече от главния път, за да избегне нежелани срещи. Дребните прерийни вълци вият цяла нощ и зората го заварва в една тревиста долчинка, където е потърсил заслон от вятъра. Спънатото муле стои над него и гледа на изток в очакване на светлината.

Слънцето, което изгрява, е с цвета на стомана. Сянката му върху гърба на мулето се простира на цели мили разстояние. Хлапето носи на главата си шапка, направена от листа; те са изсъхнали и пукат под слънцето и то прилича на плашило, излязло от овощна градина, където преди това е гонило птиците.

С падането на вечерта хлапето вижда струйка дим, която се издига под ъгъл над ниските възвишения, и преди да се стъмни напълно, пристига пред вратата на стар анахорет11, който се е свил на земята пред колибата си като мегатерий12. Самотен, наполовина луд, със зачервени очи, сякаш оковани в очните ябълки с нажежена тел. Но тялото му не е изпосталяло.

Той гледаше безмълвно, докато хлапето слизаше сковано от мулето. Духаше силен вятър и дрипите му плющяха под неговия порив.

Видях дима ти, рече хлапето. И си помислих, че може да ти се намира глътка вода.

Старият отшелник почеса мръсната си коса и погледна към земята. Обърна се и влезе в колибата си, последван от хлапето.

Вътре беше сумрачно и миришеше на пръст. Малък огън гореше на пръстения под и единствената покъщнина беше купчина кожи в единия ъгъл. Старецът пристъпваше в тъмнината, леко наведен заради ниския таван, направен от сплетени клони, замазани с кал. Той посочи ведрото, което стоеше на земята. Хлапето се наведе да вземе кратунката, която плуваше там, гребна вода и пи. Водата беше солена и с вкус на сяра. То продължи да пие.

Мислиш ли, че мога да напоя старото си муле, което е отвън?

Отшелникът започна да удря дланта си с юмрук, стрелвайки очи в различни посоки.

Аз ще донеса прясна вода. Само ми кажи къде е.

И как смяташ да го напоиш?

Хлапето погледна ведрото и после обиколи с очи тъмната колиба.

Няма да пия оттам, откъдето е пило муле, рече отшелникът.

Нямаш ли някакво старо ведро или нещо такова?

Не, извика старецът. Той удряше страничната част на свитите си пестници пред гърдите си.

Хлапето се изправи и погледна към вратата. Ще намеря нещо, каза то. Къде е кладенецът?

Нагоре по хълма. Следвай пътеката.

Навън е твърде тъмно и не се вижда нищо.

Пътеката е дълбока. Следвай краката си. Следвай мулето си. Аз не мога да отида.

Хлапето излезе навън под набезите на вятъра и се огледа за мулето, но него го нямаше. Далеч на юг беззвучно проблесна мълния. То тръгна по пътеката сред вършеещите храсти и намери мулето да стои пред кладенеца.

Дупка в пясъка, оградена с камъни. Парче изсъхнала кожа служеше като капак с камък отгоре за тежест. Имаше ведро от сурова кожа с кожена дръжка и мазно кожено въже. За дръжката на ведрото беше вързан камък, за да се накланя по-лесно и хлапето започна да спуска ведрото, докато усети въжето да става хлабаво в ръцете му, а в това време мулето го гледаше над рамото му какво прави.

То извади три ведра и ги държеше, за да не ги разлее мулето, докато пие. След това върна капака на мястото му и поведе мулето надолу по пътеката към колибата.

Благодаря ти за водата, извика момчето.

Тъмният силует на отшелника се появи на вратата. Остани да пренощуваш тук, каза той.

Не се тревожи.

По-добре остани. Задава се буря.

Мислиш ли?

Мисля и не греша.

Добре.

Донеси си завивките. И каквото друго ти е нужно.

Хлапето разкопча ремъците, свали седлото, спъна мулето и взе завивките си. Вътре нямаше никаква друга светлина, освен тази от огъня и старецът стоеше до него по турски.

Настанявай се, настанявай се, рече той. Къде ти е седлото?

Хлапето посочи с брадичка.

Не го оставяй навън, нещо ще го изяде. Това е гладна земя.

Хлапето излезе навън и в тъмното се натъкна на мулето, което стоеше отпред и гледаше огъня вътре.

Разкарай се, глупаво животно, промърмори той. После взе седлото и го внесе вътре.

А сега затвори тази врата, преди вятърът да ни е отнесъл, рече старецът.

Вратата беше скована от дъски и висеше на панти от кожа. Хлапето я дръпна над неравната земя и я застопори с коженото й резе.

Предполагам, че си се изгубил, каза отшелникът.

Не, сам свърнах насам.

Онзи махна бързо с ръка. Не, не, рече той. Искам да кажа, че трябва да си се изгубил, че да се озовеш тук. Пясъчна буря ли имаше? Пътя ли си изгуби през нощта? Или се натъкна на крадци?

Хлапето се замисли над думите му.

Да, каза то. По един или друг начин ние губим пътя си.

И аз така си помислих за теб.

От колко време си тук?

Къде?

Хлапето седеше на вързопа си с одеяла до огъня точно срещу стареца. Тук, каза то. На това място.

Старецът не отговори в първия момент. Той изведнъж извърна глава настрани, хвана носа си с палец и показалец и изсекна две струйки сополи на земята, след което избърса пръстите си в шева на панталоните си. Родом съм от Мисисипи, поде отшелникът. Бях търговец на роби, не го крия. Спечелих добри пари. Така и не ме хванаха. Просто ми дойде до гуша. Дойде ми до гуша от негри. Чакай да ти покажа нещо.

Той се извърна, затършува из кожите и му подаде над пламъците някакъв малък тъмен предмет. Хлапето го завъртя в ръцете си. Нечие човешко сърце, изсъхнало и почерняло. Момчето му го върна и старецът го задържа в дланта си, сякаш претегляйки го колко тежи.

Има четири неща, които могат да унищожат света, рече отшелникът. Жените, уискито, парите и негрите.

Те седяха мълчаливо. Вятърът изстена в кюнците, които отвеждаха дима нагоре през покрива. Малко по-късно старецът прибра сърцето.

Това нещо ми струваше двеста долара, рече той.

Дал си двеста долара за него.

Да, защото такава беше цената на черния кучи син, в чиито гърди биеше.

Отшелникът се засуети за нещо в ъгъла и се появи със старо почерняло месингово котле, вдигна капака му и бръкна вътре с един пръст. В съда имаше месо от мършав прериен заек под слой студена мазнина, по която бе избила светлосиня плесен. Той върна похлупака на мястото му и сложи котлето на огъня. Не е много, но ще си го поделим, рече старецът.

Благодаря.

Изгубил си пътя в мрака, каза отшелникът. Той разръчка огъня, при което от пепелта щръкнаха няколко тънки кости.

Хлапето не отговори.

Старецът заклати глава напред-назад. Пътят на коварните е неравен13, поде той. Бог е създал този свят, но той не го е направил така, че да приляга на всички, нали?

Май не е мислил много за мен, като го е правил.

Да, кимна старецът. Но как човек може да съди за това? Какви други по-добри светове е виждал?

Аз мога да си представя по-добри места и по-добър живот.

А можеш ли да ги накараш да се сбъднат.

Не.

Да, не можеш. Има една мистерия. На човек му е трудно да опознае ума си, защото умът му е нещото, с което трябва да го познае. Той може да познае ума си, но не иска. И правилно. По-добре да не гледа там. Сърцето на човек не е устремено в посоката, в която е искал Бог. Можеш да намериш низост и в най-малките създания, но когато Бог е сътворявал човека, дяволът е бил до рамото му. Човекът е създание, което може да направи всичко. Може да направи машина. И машина, която прави машини. И зло, което може да пребъде хиляда години, без чужда помощ. Смяташ ли, че съм прав?

Не знам.

По-добре не се съмнявай.

Когато гозбата на стареца беше претоплена, той я раздели помежду им и двамата ядоха мълчаливо. Бурята се придвижи на север и не след дълго загърмя над главите им, а по кюнците потече тънка струйка, примесена с ръжда. Приведени над чиниите си, те обраха мазнината с пръсти и пиха вода от кратунката.

Хлапето излезе навън, почисти канчето и чинията си с пясък и тръгна към вратата, удряйки металните съдове един в друг, сякаш за да пропъди някакъв призрак, скрил се в сухото тъмно дере. Далечни мълнии просветваха, потрепвайки, на фона на електрическото небе и после отново биваха всмукани от чернотата. Старецът беше наклонил леко глава към виещия пущинак навън. Хлапето затвори вратата.

Нямаш тютюн, нали?

Не, нямам, отвърна хлапето.

Така си и мислех.

Смяташ ли, че ще вали?

Възможно е. Но по-скоро няма.

Хлапето гледаше огъня, климайки над него. Най-накрая стана и тръсна глава. Отшелникът го наблюдаваше над гаснещите пламъци. Хайде, иди да си оправиш леглото, каза той.

Момчето го послуша. Постла одеялата си на отъпканата пръст и събу вонящите си ботуши. Докато се унасяше, чу кюнецът на печката да стене и мулето отвън да тъпче и да пръхти, а като заспа по-дълбоко, започна да мърмори и да се бори с нещо насън като сънуващо куче.

По някое време се събуди, колибата тънеше почти в пълен мрак, а отшелникът се беше навел над него.

Какво искаш? — попита то. Но отшелникът се отдръпна, пълзейки, и когато момчето се събуди на сутринта, колибата беше празна и то си събра нещата и потегли.

През целия ден виждаше на север тънка ивица прах. Тя изобщо не помръдваше и едва късно вечерта забеляза, че се е насочила към него. Мина през гора от вечнозелени дъбове, пи вода в един поток, продължи под падащия здрач и накрая си направи лагер, без да пали огън. Събудиха го песните на птиците сред сухата прашна гора.

По обяд отново беше в прерията и прахът на север се простираше по целия хоризонт. Привечер се зададе началото на черда говеда. Дългокраки злонравни животни с огромни рога. Същата вечер момчето седеше в лагера на говедарите, ядеше боб и сухари и слушаше истории от техния чергарски живот. Те бяха тръгнали преди четиресет дни от Абилин и пътуваха към тържищата на Луизиана, следвани от глутници вълци, койоти и индианци. Мученето на добитъка се чуваше на цели мили разстояние в тъмното.

Дрипави като него, пастирите не го разпитваха за нищо. Някои от тях бяха мелези, неколцина свободни негри и един-двама индианци.

Всичките ми принадлежности бяха откраднати, каза хлапето.

Те кимнаха под светлината на огъня.

Взеха ми всичко. Сега нямам дори и нож.

Можеш да са хванеш на работа при нас. Ние се разделихме с двама от нашите. Поеха обратно към Калифорния.

И аз съм тръгнал натам.

Мина ми през ума, че може би отиваш в Калифорния.

Може би. Не съм решил.

Други наши момчета пък тръгнаха с една шайка от Арканзас. Отиваха в Беър. После се канеха да потеглят на запад към Мексико.

Обзалагам се, че нашите момчета вече са в Беър и пият като невидели.

Аз пък се обзалагам, че старият Пони вече е минал през всички курви в града.

Колко път е до Беър?

Около два дни.

Повече е. Бих казал по-скоро около четири.

Как се стига до Беър, ако човек реши да тръгне натам?

Поемаш право на юг и след около половин ден ще излезеш на пътя, който води към Беър.

В Беър ли отиваш?

Може би.

Ако видиш стария Лони там, кажи му да остави нещо и за мен. Прати му много здраве от Орен. Той ще те почерпи напитка, ако вече не е прахосал всичките си пари.

На сутринта ядоха палачинки с меласа и след това говедарите се качиха на конете си и потеглиха. Когато намери мулето си, за въжето на животното беше вързана малка платнена торба и в нея имаше шепа зрял боб, няколко червени чушки и един стар нож „Грийн ривър“ с дръжка, омотана с връв. Хлапето възседна мулето, чийто гръб беше ожулен и протрит, копитата му — напукани, а ребрата — като рибени кости. Малко по-късно животното и човекът се тътреха през безкрайната равнина.

Пристигнаха в Беър вечерта на четвъртия ден. Седнало на окаяното муле, момчето гледаше от едно малко възвишение надолу към града: притихналите кирпичени къщи, върволицата от зелени дъбове и канадски тополи, които следваха реката, площада, пълен с каруци с техните платнища от зебло, варосаните обществени сгради, църковната камбанария в мавритански стил, издигаща се сред дърветата, казармата на местния гарнизон и високата каменна сграда на барутния склад в далечината. Лекият ветрец развя листата на шапката му и сплъстената му мазна коса. Очите му бяха тъмни и вдадени навътре в издяланото му и обитавано от духове лице, а от ботушите му идваше зловонна смрад. Слънцето току-що беше залязло и на запад се простираха рифове от кървавочервени облаци, над които кръжаха дребни пустинни козодои като бегълци от някакъв голям пожар на края на земята. Той изплю суха белезникава храчка, смушка ребрата на мулето с напуканите дървени стремена и двамата се заклатушкаха отново надолу.

Хлапето тръгна по тесен песъчлив път и скоро срещна каруца натоварена с трупове. Малка камбанка оповестяваше приближаването й, а на дъгата14 беше окачен фенер. Трима мъже седяха на капрата, не много различни от мъртъвците отзад или от духове — толкова бели бяха от варта и почти фосфоресциращи в здрача. Чифт коне бъхтеха нагоре по пътя, заобиколени от леката миризма на карбол и после каруцата потъна в тъмнината. Момчето се извърна и ги изпрати с поглед. Босите крака на мъртъвците се поклащаха сковано насам-натам.

Беше вече тъмно, когато влезе в града; придружаваше го лай на кучета и лица, които надничаха иззад пердетата на осветените от лампи прозорци. Лекият тропот на копитата на мулето отекваше в тесните пусти улички. Мулето подуши въздуха и свърна по една улица, водеща до площад, където под светлината на звездите се виждаше кладенец, корито и коневръз. Хлапето слезе от седлото, взе кофата от каменния парапет и я спусна в кладенеца. Чу се тих плисък. То изтегли кофата, от която капеше вода в тъмното. Напълни кратунката и пи, а мулето го побутна с муцуна по лакътя. След като приключи, момчето остави кофата на земята и седна на парапета на кладенеца, гледайки как мулето пие от кофата.

Момчето продължи да върви през града, водейки мулето за повода. Наоколо нямаше никого. Постепенно стигна площада, откъдето идваха звуците на китара и валдхорна. В края на площада се виждаха светлините на кафене и се чуваше смях и пронизителни писъци. Поведе мулето към светлините, минавайки покрай дълъг портик.

На улицата имаше група танцьори, които носеха пъстри костюми и говореха високо на испански. Момчето и мулето се спряха на края на светлината, оглеждайки се. Покрай стената на кръчмата седяха неколцина старци, а в прахта играеха деца. Всички носеха странни костюми, мъжете бяха с тъмни барети, бели нощни ризи и панталони, които се закопчаваха откъм страничната част на бедрото, а момичетата бяха с крещящо гримирани лица и гребени от коруба на костенурка в синьо-черните си коси. Хлапето прекоси улицата с мулето, върза го и влезе в кафенето. На бара стояха няколко мъже и спряха да говорят при появата му. То мина по гладко отъпкания пръстен под покрай спящо куче, което отвори едното си око и го погледна, застана на бара и сложи двете си ръце на облицования с керамични плочки плот. Барманът му кимна. Dígame15, каза той.

Нямам пари, но се нуждая от напитка. Ще изхвърлям помията, ще бърша пода или каквото кажете.

Барманът погледна към другия край на салона, където двама мъже играеха на домино на една маса. Abuelito16, рече той.

По-възрастният от двамата вдигна глава.

Qué dice el muchacho?17

Старецът се вгледа в хлапето и после се върна към доминото си.

Барманът сви рамене.

Момчето се обърна към стареца. Говориш ли американски? — попита то.

Старецът вдигна очи от играта и го погледна безизразно.

Кажи му, че ще си отработя напитката. Нямам никакви пари.

Старецът вирна брадичка и цъкна неодобрително с език.

Хлапето погледна бармана.

Старецът стисна ръката си в юмрук с палеца нагоре и кутрето надолу, наклони главата си назад и надигна въображаема напитка към гърлото си. Quiere hecharse una copa, каза той. Pero no puede pagar18.

Мъжете на бара наблюдаваха сцената.

Барманът погледна хлапето.

Quiere trabajo, каза старецът. Quién sabe19. Той се върна към играта си, без да каже нищо повече.

Quiere trabajar20, обади се един от мъжете на бара.

Другите се разсмяха.

На какво се смеете? — попита хлапето.

Те спряха да се смеят. Някои го гледаха, други се навъсиха или свиха рамене. Момчето се обърна към бармана. Има нещо, което мога да свърша срещу няколко напитки, рече то. Знам това много добре.

Един от мъжете каза нещо на испански. Момчето го изгледа гневно. Мексиканците си смигнаха един на друг и вдигнаха чашите си.

Хлапето се обърна отново към бармана. Очите му бяха тъмни и присвити. Мете пода, каза то.

Барманът премигна.

Хлапето отстъпи назад и направи движения, все едно мете — пантомима, която извика у пиещите мълчаливо веселие. Мете, повтори момчето, сочейки пода.

No esta sucio21, рече барманът.

Момчето отново се престори, че мете. Мете, по дяволите, каза то.

Барманът сви рамене. Отиде в края на бара и се върна оттам с метла. Момчето я взе и тръгна към дъното на помещението.

Салонът беше просторен. То измете ъглите, където в сенките стояха саксии с безмълвни дървета. Измете около плювалниците, около играчите на масата и около кучето. Измете пред бара и когато стигна до мястото, където стояха посетителите, се изправи, облегна се на метлата си и ги погледна. Те си казаха нещо тихо помежду си и накрая един от тях взе чашата си и се отдръпна. Другите го последваха. Момчето продължи да мете покрай тях към вратата.

Танцьорите си бяха отишли, музиката също. От другата страна на улицата под мъждивата светлина на кафенето на една пейка седеше мъж. Мулето стоеше, където го беше завързал. Хлапето изтупа метлата на стълбите, върна се обратно вътре и я остави в ъгъла, откъдето я беше взел барманът. След това отиде и застана на бара.

Барманът не му обърна внимание.

Хлапето почука с кокалчетата на юмрука си.

Барманът се обърна, сложи едната си ръка на кръста и сви устни.

Мога ли да си получа сега напитката? — рече хлапето.

Барманът стоеше неподвижно.

Хлапето повтори движението на стареца сякаш пие и барманът махна небрежно с кърпата си към него.

Andale22, каза той и направи жест с опакото на ръката си, все едно го напъжда.

Лицето на хлапето притъмня. Кучи син, каза то. Тръгна към края на бара. Изражението на бармана не се промени. Той извади изпод бара старинен армейски пистолет с кремъчен затвор и дръпна ударника с ръба на дланта си. В тишината се разнесе силно глухо изщракване. Звън на чаши по цялата дължина на бара. После тътрене на столове, дръпнати от играчите покрай стената.

Хлапето замръзна на мястото си. Старче, каза то.

Старецът не отговори. В кафенето не се чуваше никакъв звук. Хлапето се извърна, за да го потърси с поглед.

Esta borracho23, рече старецът.

Момчето се взираше в очите на бармана.

Барманът махна с пистолета по посока на вратата.

Старецът заговори на испански на мъжете в кръчмата. После каза нещо на бармана. След това сложи шапката си и излезе.

Кръвта се дръпна от лицето на бармана. Когато излезе иззад бара, той бе оставил пистолета и държеше в ръката си дървен чук, с каквито избиват чеповете на бъчвите.

Хлапето се оттегли към средата на салона, а барманът напредваше бавно към него като човек, който отива да свърши някоя досадна работа. Той на два пъти замахна към хлапето и хлапето на два пъти пристъпи бързо надясно. След това направи крачка назад. Барманът се закова на мястото си. Хлапето се прехвърли с лекота през бара и взе пистолета. Никой не помръдваше. То отвори капачето на затвора, запъвайки го в ръба на бара, изсипа барутния заряд и остави пистолета на плота. Сетне избра две пълни бутилки от рафтовете и заобиколи бара, държейки по една във всяка ръка.

Барманът стоеше в средата на помещението. Той дишаше тежко, следвайки с поглед придвижването на хлапето. Когато то се приближи към него, той вдигна чукалото за чепове. Хлапето се наведе леко с бутилките, направи лъжливо движение и след това разби тази в дясната си ръка в главата на мъжа. Кръв и алкохол пръснаха навсякъде, коленете на мъжа се подгънаха, а очите му се завъртяха нагоре. Хлапето вече бе пуснало гърлото на бутилката и преди още то да падне на земята, прехвърли втората бутилка в дясната си ръка като опитен разбойник, после я стовари в черепа на бармана и заби назъбения й край в окото му, докато онзи се свличаше на земята.

Момчето огледа салона. Някои от мъжете носеха пистолети на коланите си, но никой не помръдна. То прескочи бара, взе още една бутилка, мушна я под мишницата си и излезе. Кучето го нямаше. Човекът на пейката също. Развърза мулето си и го поведе през площада.

Събуди се в главния кораб на полуразрушена църква, премигвайки към сводестия таван и високите хлътнали стени с техните избелени фрески. Подът на църквата се състоеше от дебел слой изсъхнало гуано и тор от добитък и овце. Гълъби пърхаха с криле през сноповете прашна светлина, а три мишелова се клатушкаха около оглозганите кости на някакво умряло животно в източната част на църквата откъм олтара.

Главата го болеше нетърпимо, а езикът му беше подпухнал от жажда. Надигна се и се огледа. Беше оставил бутилката под седлото си, където я и намери. Вдигна я, разклати я леко, махна корковата тапа и пи. Остана да седи със затворени очи, челото му беше осеяно с капчици пот. Сетне отвори очи и пи отново. Мишеловите слязоха един по един от скелета и припнаха към сакристията. Малко по-късно момчето се изправи и излезе да потърси мулето.

Нямаше го никъде наоколо. Мисията заемаше между осем и десет ара24 земя — пуст участък, на който пасяха няколко кози и магарета. Зад стените от пръст се виждаха къщурките на семейства заселници и от няколко открити огнища към слънцето се издигаха тънки струйки дим. Момчето заобиколи църквата и влезе в сакристията. Мишеловите се отдръпнаха от пътя му през плявата и падналата мазилка като някакви огромни домашни птици. Сводестите куполи над главата му бяха напластени с някаква тъмна мъхеста маса, която мърдаше, дишаше и цвърчеше. В помещението имаше дървен тезгях с глинени гърнета върху него, а покрай задната стена лежаха останките на няколко тела, едното от тях на дете. Хлапето влезе през сакристията отново в църквата и взе седлото си. Допи бутилката си, метна седлото през рамо и излезе.

В нишите на постройката имаше статуи на светци, върху които американски войници бяха изпробвали пушките си и фигурите бяха с отнесени уши и носове и осеяни с тъмни петна от окисленото олово. Огромната дървена резбована врата беше провиснала от пантите си и една издялана от камък Дева Мария държеше в ръцете си обезглавено дете. Хлапето стоеше неподвижно, примигвайки в обедната жега. Сетне забеляза следите на мулето. Те се виждаха едва-едва в прахта и водеха от вратата на църквата към портата при източната стена. Понамести седлото върху рамото си и тръгна след тях.

Едно куче в сянката на портала се надигна навъсено и пристъпи под слънцето, докато минаваше покрай него, и после се върна отново под сянката. Пое по пътя, който водеше надолу по хълма към реката — опърпана недодялана фигура. Навлезе в дълбока гора от пеканови дървета и дъб, пътят се заизкачва нагоре и то видя реката под себе си. Неколцина негри миеха карета в брода и то тръгна надолу по наклона. Малко по-късно се спря на брега и им подвикна.

Негрите попиваха водата от черния лакиран корпус и един от тях се изправи и се обърна към него. Конете стояха до колене във водата.

Какво? — извика чернокожият.

Виждали ли сте едно муле?

Муле?

Изгубих си мулето. Мисля, че е тръгнало насам.

Негърът избърса лице с опакото на ръката си. Преди около час по пътя мина нещо, рече той. Май продължи надолу по реката. Може и да е било муле. Нямаше кой знае каква опашка и козина, но имаше дълги уши.

Другите двама чернокожи се ухилиха. Хлапето погледна надолу към реката. Изплю се и тръгна по пътеката между върбите и туфите трева.

Намери животното стотина метра по-надолу по реката, мокро до корема. То го погледна и сетне наведе отново глава към сочната крайречна трева. Момчето хвърли седлото отгоре му, вдигна влачещия се по земята повод, върза го за един клон и го ритна вяло. Мулето пристъпи леко настрани и продължи да пасе. Хлапето вдигна ръка към главата си, но беше изгубило някъде смахнатата си шапка. Тръгна между дърветата и после се спря, загледано в хладните речни водовъртежи. Накрая нагази в реката като някакъв окаян кандидат за кръщение.