Кървав меридиан

I

Вижте детето. Бледо и слабо, с тънка и дрипава ленена риза. То подклажда огъня в кухнята. Навън се простират тъмни, разорани поля с парцали от сняг и по-тъмни гори отвъд тях, които все още дават подслон на няколко последни вълка. Неговото племе е известно като дървосекачи и носачи на вода, но баща му всъщност е учител. Той лежи пиян и рецитира поети, чиито имена сега са изгубени. Момчето се е свило край огъня и го наблюдава.

Нощта на твоето раждане. Трийсет и трета година. Нарекоха ги Леониди3. Господи, как падаха звездите тогава. Аз обхождах с поглед чернотата, дупките в небесата. Пламтящия черпак на Голямата мечка.

Майката, която е мъртва от четиринайсет години, отгледа в утробата си създанието, което щеше да я отнесе. Бащата никога не изрича името й, детето не го знае. То има сестра на този свят, която няма да види отново. То гледа, бледо и неумито. Не може нито да чете, нито да пише и у него вече зрее вкусът към сляпото насилие. Цялата история е върху това лице, детето — бащата на човечеството.

На четиринайсет той избягва. Вече няма да види мразовитата кухня в предутринната дрезгавина. Дървата за огрев, легените. Скита се на запад до Мемфис, самотен бродник сред равния пасторален пейзаж. Негри в полята, мършави и прегърбени, пръстите им са като паяци сред семенниците на памука. Тъмна агония в градината4. Фигури срещу залязващото слънце, които се движат в бавно падащия здрач на фона на хартиения хоризонт. Самотен неясен силует на орач, следващ муле и брана в измитата от дъжда долина към нощта.

Година по-късно той е в Сейнт Луис. Качва се на плоскодънна баржа на път за Ню Орлиънс. Четиресет и два дни по реката. Параходите огласят нощта със сирените си, докато се носят тежко по черните води, целите пламнали като плаващи градове. Те спират, за да продадат дървените трупи, а той тръгва по улиците, чувайки езици, каквито не е чувал преди. Живее в стая, гледаща към двора зад една кръчма, и вечерите слиза като някакъв звяр от приказките да се бие с моряците. Не е едър, но има големи китки и големи ръце. Раменете му са тесни. Лицето на детето е някак недокоснато зад белезите, очите — странно невинни. Те се бият с юмруци, крака, бутилки и ножове. Всякакви раси, всякакви породи. Мъже, чиято реч е като сумтенето на маймуни. Мъже от земи толкова далечни и чудати, че стоейки над тях, докато те лежат в кърви в калта, на него му се струва, че самото човечество е било отмъстено.

Една вечер малтийски боцман го прострелва в гърба с малък пистолет. Когато се обръща да се справи с него, той е прострелян още веднъж точно под сърцето. Мъжът избягва, а той се отпуска на бара, докато кръвта тече под ризата му. Другите извръщат глави. Малко по-късно сяда на пода.

Той лежи на койка в стаята на горния етаж в продължение на две седмици, докато съпругата на кръчмаря се грижи за него. Тя му носи храна и изнася гърнетата. Сурова на вид жена с жилесто тяло като на мъж. Когато оздравява, няма с какво да й плати и си тръгва през нощта. Спи на брега на реката, докато намери параход, на който да се качи. Параходът отива в Тексас.

Едва сега детето най-накрая се разделя с всичко, което е било преди. Произходът му става далечен, каквато е и съдбата му и никога отново, докато светът се върти, няма да има земи толкова диви и варварски, че с тях да бъде проверено дали материята на творението може да бъде оформена по човешка воля или дали собственото му сърце не е направено от друг вид глина. Пасажерите са затворени хора. Те гледат надолу и никой не пита другия какво го води тук. Той спи на палубата, странник сред странници. Наблюдава как неясният бряг се издига и спуска. Сиви морски птици го гледат облещено. Ята пеликани се носят покрай брега над сивите възвишения.

Те слизат на помощен кораб, преселниците с личното си имущество, всички изучават ниския бряг, тънката пясъчна извивка и вирджинските борове, които плуват в маранята.

Той върви по тесните улички на пристанището. Въздухът мирише на сол и току-що нарязани трупи. Нощем курви го зоват от тъмното като окаяни души в беда. След седмица отново е на път с няколко припечелени долара в джоба, крачи самотен по песъчливите пътища на южната нощ, стиснал ръце, свити в юмруци в памучните джобове на евтиното си палто. Черни пътеки сред мочурищата. Бели чапли в колониите си, бледи като свещи сред мъха. Вятърът е режещ, листа се носят край пътя и се разпиляват над нощните полета. Той пътува на север, минава през малки поселища и ферми и работи срещу надница, храна и подслон. В едно селце близо до кръстопът вижда обесен отцеубиец, негови приятели тичат към него и го дърпат за краката, а мъртвият виси на въжето с тъмно петно от урина по панталоните си.

Работи в дъскорезница и в лазарет с болни от дифтерит. От един фермер вместо надница получава старо муле и на гърба на това животно през пролетта на 1849 г. той прекосява доскорошната република Фредония5 и влиза в град Накогдочес.

Преподобният Грийн проповядваше пред цели тълпи народ, докато валеше дъжд, а дъждът валеше две седмици. Когато хлапето се мушна под брезента на овехтялата шатра, до стената имаше само едно-две места за правостоящи и такава ужасна воня от мокрите и некъпани хора, че самите те от време на време се втурваха навън под пороя за глътка свеж въздух, преди дъждът да ги прогони обратно вътре. Той стоеше с други хора, подобни на него, до стената в дъното. Единственото, което го отличаваше от тълпата, беше това, че е невъоръжен.

Приятели мои, говореше преподобният, той не можеше да стои далече от тези пък… пък… пъклени дупки в Накогдочес. И аз му казах: Ще вземеш ли със себе си Сина Божи? И той отвърна: О, не. Няма да го взема. А аз рекох: Не знаеш ли, че Той е казал: „Аз ще ви следвам през всичките дни до свършека на века.“6.

Е добре, рече той, аз не съм карал никого да ходи някъде. А аз му казах: Приятелю, не е нужно да молиш за това. Той ще бъде там с теб през целия ти път, искаш или не. Не можеш да се отървеш от него, приятелю, рекох аз. Та питам, ще го завлечеш ли със себе си в онази пъклена дупка?

Виждал ли си някъде да вали така?

Хлапето гледаше преподобния. То се обърна към човека, който бе произнесъл тези думи. Той имаше дълги мустаци, като на водачите на впрягове по онова време, и носеше широкопола шапка с плитко дъно. Беше кривоглед и наблюдаваше хлапето със сериозен израз на лицето, сякаш вече знаеше мнението му за дъжда.

Току-що пристигнах тук, рече хлапето.

Е, аз пък не съм виждал такова нещо.

Хлапето кимна. Огромен мъж, облечен в мушамен дъждобран, беше влязъл в шатрата, сваляйки шапката си. Главата му беше гола като яйце, нямаше никаква брада по лицето си, нито вежди и мигли на очите си. Беше към два метра и десет сантиметра висок, пушеше пура в този чергарски Божи дом и, изглежда, бе свалил шапката си само за да я изтръска от дъжда, защото сега я сложи отново.

Преподобният беше прекъснал проповедта си. В шатрата не се чуваше нито звук. Всички наблюдаваха мъжа. Той намести шапката си, проби си път напред до амвона от дървени щайги, където стоеше преподобният, и се обърна към паството му. Лицето му беше спокойно и някак странно простодушно. Ръцете му — малки. Той ги простря пред себе си.

Дами и господа, мой дълг е да ви съобщя, че човекът, който държи тази проповед, е самозванец. Той няма никакъв документ от църковна институция, било то призната или не. Той е напълно некомпетентен да изпълнява присвоената от него длъжност и е запаметил само няколко пасажа от Светото писание, за да придаде на измамническите си проповеди някаква лека отсянка на благочестие, което самият той дълбоко презира. Всъщност господинът, който седи пред вас и се представя за Божи служител, е напълно неграмотен и също така е издирван от закона в щатите Тенеси, Кентъки, Мисисипи и Арканзас.

О, боже, извика преподобният. Лъжи, лъжи! Той започна да чете трескаво от отворената си Библия.

Издирван е по различни обвинения, последното от които е свързано с единайсетгодишно момиче — повтарям, единайсетгодишно, — което е дошло при него с цялата си невинност и което е бил хванат да насилва, облечен в одеянието на неговия Бог.

Сред тълпата се надигна вопъл. Една дама падна на колене.

Това е той, извика преподобният, ридаейки. Това е той! Дяволът! Ето го там!

Да обесим лайното, извика един страховит главорез от дъното на галерията.

Само три седмици преди това той се е спасил с бягство от Форт Смит, Арканзас, където се е сношавал с коза, допълни непознатият. Да, дами, точно това казах — коза.

Проклет да бъда, ако не застрелям кучия син, каза един мъж, изправяйки се в далечния край на шатрата, сетне извади пистолет от ботуша си, прицели се и стреля.

Младият водач на впрягове моментално извади нож отнякъде, разпра брезента на шатрата и излезе под дъжда. Хлапето го последва. Те изтичаха наведени през калта към хотела. В шатрата вече се чуваха изстрели, брезентът беше разрязан на още десетина места и оттам се изсипваше народ, пищящи жени, препъващи се хора, някои бяха стъпкани в калта. Хлапето и приятелят му стигнаха верандата на хотела, избърсаха водата от очите си и се обърнаха да видят какво става. В този момент шатрата започна да се полюлява и изкорубва и после като грамадна ранена медуза падна бавно на земята, влачейки по нея парчета разкъсан брезент и изгнилите обтяжки на въжетата.

Плешивият мъж беше вече на бара, когато влязоха. На полирания плот пред него имаше две шапки и две шепи монети. Той вдигна чашата си, но не към тях. Те отидоха на бара, поръчаха си уиски и хлапето сложи парите си на тезгяха, но поклащайки глава, барманът ги бутна с палец назад. Това е за сметка на съдията, каза той.

Те отпиха. Водачът на впрягове остави чашата си и погледна хлапето, или като че ли го погледна — не можеше да се каже със сигурност заради кривогледството му. Хлапето хвърли поглед към съдията, който беше малко по-надолу. Барът беше висок и не всички можеха да подпрат лакти на него, но той стигаше само до кръста на съдията, който стоеше, положил ръце върху дървената повърхност, наклонен леко напред, сякаш се канеше да произнесе още една реч. Мъжете вече прииждаха през вратата, ругаейки, покрити в кал и кърви. Те се скупчиха около съдията. Беше сформирана хайка, която да преследва проповедника.

Съдия, как се натъкнахте на уликите за този негодник?

Улики? — рече съдията.

Кога бяхте във Форт Смит?

Форт Смит?

Откъде знаете всички тези неща за него?

За преподобния Грийн ли говориш?

Да, сър. Предполагам, че сте били във Форт Смит, преди да дойдете тук?

Никога през живота си не съм стъпвал във Форт Смит. Съмнявам се дали и той е бил някога там.

Мъжете се спогледаха един друг.

Е добре, как се натъкнахте на него?

Никога преди не съм виждал този човек. Дори не съм чувал за него.

Той вдигна чашата си и пи.

В помещението настъпи странна тишина. Мъжете изглеждаха като кални истукани. Най-накрая някой се разсмя. След това друг. Скоро всички се смееха. Някой купи напитка на съдията.

Беше валяло шестнайсет дни, когато хлапето срещна Тоудвайн, и продължаваше да вали. Висеше все още в същата кръчма и беше изпил всичките си пари с изключение на два долара. Водачът на впрягове бе заминал и стаята бе опустяла. Вратата зееше отворена и се виждаше как дъждът вали над празния двор зад хотела. Хлапето пресуши чашата си и излезе. Върху калта бяха наредени дъски и то последва мъждивата ивица светлина от вратата към външния грубо скован клозет в дъното на двора. Друг мъж излезе от клозета и двамата се срещнаха по средата на тясната пътека от дъски. Стоящият пред него леко залиташе. Мократа му шапка беше килната леко нагоре, а задната част на периферията й падаше върху раменете му. В ръката му се поклащаше бутилка.

По-добре се разкарай от пътя ми, рече той.

Хлапето нямаше намерение да го направи и не сметна за нужно да обсъжда този въпрос с него. То ритна мъжа в челюстта. Онзи се строполи на земята и отново стана.

Ще те убия, каза мъжът.

Той замахна с бутилката и хлапето се наведе, онзи замахна отново и хлапето отстъпи назад. Когато хлапето го удари, мъжът разби бутилката в страничната част на главата му. То падна от дъските в калта, мъжът се нахвърли върху него с назъбеното гърло от бутилката и се опита да го забие в окото му. Хлапето се бранеше с ръце и двамата бяха изпомазани с кръв. То се опитваше да достигне ножа в ботуша си.

Ще ти видя сметката, процеди мъжът. Те се налагаха в тъмния пуст двор, изгубвайки ботушите си в калта. Сега хлапето беше извадило ножа си и те се обикаляха като раци, а когато мъжът се наведе към него, то разпра ризата му с ножа си. Мъжът захвърли гърлото на бутилката и извади огромен нож боуи7 иззад гърба си. Шапката му беше паднала, черните му сплъстени кичури бяха полепнали по главата му и беше свел заплахите си до единствена дума „убия“, която повтаряше като налудничав напев.

Добър удар, каза един от мъжете, които зяпаха от пътеката.

Убия, убия, повтаряше мъжът с лиги по устата, газейки в калта.

Но някой друг вървеше към двора с отмерени джвакащи стъпки като на крава и огромна тояга в ръцете. Той стигна първо до хлапето и когато го фрасна с тоягата, то падна по очи в калта, където щеше да умре, ако някой не го беше обърнал по гръб.

Когато се събуди, беше светло, дъждът беше спрял и той видя над себе си лицето на някакъв мъж с дълга коса, който беше целият в кал. Онзи му говореше нещо.

Какво? — рече хлапето.

Казвам, квит ли сме?

Квит?

Квит. Защото, ако искаш още, със сигурност ще си го получиш.

Хлапето погледна към небето. Много високо, много малък ястреб мишелов. Сетне погледна мъжа. Вратът ми счупен ли е? — попита то.

Онзи огледа пустия двор, изплю се и погледна отново момчето. Не можеш ли да станеш? — рече мъжът.

Не знам. Не съм опитвал.

Не съм искал да ти чупя врата.

Добре.

Исках да те убия.

Това все още не се е удало на никого. Хлапето заби пръсти в калта и се надигна. Мъжът седеше на дъските и ботушите му бяха до него. Нищо ти няма, рече той.

Хлапето се огледа сковано. Къде са ми ботушите? — попита то.

Онзи го погледна с присвити очи. От лицето му паднаха няколко кори засъхнала кал.

Ще трябва да убия някой кучи син, ако са ми взели ботушите.

Там май виждам единия от тях.

Хлапето нагази в тинята и донесе ботуша си. После започна да се бъхти из двора, обикаляйки в кръг, търсейки опипом в калта.

Това твоят нож ли е? — попита то.

Мъжът примигна към него. Май да, рече той.

Хлапето го хвърли към него, онзи се наведе да го вземе и избърса острието в крачола си. Помислих си, че някой те е откраднал, каза той на ножа си.

Хлапето намери и другия си ботуш и отново седна на дъските. Ръцете му изглеждаха огромни от калта, то избърса едната от тях в коляното си и отново я отпусна.

Двамата седяха един до друг и гледаха пустия двор. По края му имаше дървена ограда, оттатък нея едно момче вадеше вода от кладенец, а из двора се разхождаха пилета. Някакъв мъж излезе от пивницата и тръгна по пътеката към клозета. Спря се, като стигна при тях, погледна ги и ги заобиколи, стъпвайки в калта. След малко се върна, отново стъпи в калта, за да ги заобиколи, и продължи по пътеката.

Хлапето погледна мъжа. Главата му беше някак странно тясна, а косата му бе сплъстена от калта в някаква причудлива примитивна прическа. На челото му бяха жигосани буквите „X T“, а малко по-ниско долу, почти между очите — буквата „F“8. Белезите бяха дълбоко врязани и крещящи, сякаш желязото бе държано твърде дълго. Когато дамгосаният се обърна към хлапето, то забеляза, че няма уши. Той стана, прибра ножа в калъфа си и тръгна по пътеката с ботушите си в ръка, а хлапето го последва. По средата на пътя до хотела мъжът се спря, погледна към калта и после седна на дъските и обу ботушите си, както бяха пълни с кал. След това се изправи и закрачи с тежки стъпки през двора, за да вземе нещо.

Искам да видиш нещо, рече той. Искам да видиш проклетата ми шапка.

Не можеше да се каже със сигурност какво държеше в ръката си, нещо мъртво. Той я изтръска, сложи я на главата си и продължи, а хлапето го последва.

Пивницата бе дълго тясно помещение, облицовано с лакирани дъски. Покрай стената имаше маси, а на пода плювалници. Заведението беше празно. Барманът вдигна глава, когато влязоха, а негърът, който метеше пода, остави метлата до стената и излезе.

Къде е Сидни? — попита мъжът в своя костюм от кал. Предполагам, спи.

Те продължиха по пътя си.

Тоудвайн, извика барманът.

Хлапето се извърна.

Барманът беше пристъпил иззад бара и ги гледаше в гръб. Те влязоха през една врата във вестибюла на хотела и завиха към стълбите, оставяйки след себе си петна от кал с различна форма и големина. Когато тръгнаха към горния етаж, мъжът от рецепцията се наведе над бюрото си и извика след тях.

Тоудвайн!

Той се спря и се обърна.

Той ще те застреля.

Старият Сидни?

Старият Сидни.

Те продължиха нагоре по стълбите.

От площадката започваше дълъг коридор с прозорец в дъното. От двете страни имаше лакирани врати, толкова близо една до друга, че можеше да са и на клозети. Тоудвайн стигна до края на коридора, ослуша се пред последната врата и погледна хлапето.

Имаш ли кибрит?

Хлапето прерови джобовете си и извади смачкана, изцапана, дървена кутийка.

Онзи я пое. Трябва ни малко барут тук, рече той. После натроши кутийката и започна да тъпче парченцата в пролуките на вратата. Драсна клечка кибрит и ги запали. След това бутна малка купчинка горящи трески под вратата и добави още клечки.

Той там ли е? — попита момчето.

Точно това се опитваме да разберем.

Издигна се тъмно кълбо от дим, син пламък от горящ лак. Приклекнали в коридора, те наблюдаваха. Тънки пламъчета започнаха да пробягват по повърхността на вратата и да се стрелват назад. Двамата наблюдатели приличаха на фигури, изкопани от блатото.

А сега почукай на вратата, рече Тоудвайн.

Хлапето стана на крака. Тоудвайн се изправи и зачака. Чуваха огънят да припуква от вътрешната страна на вратата. Хлапето почука.

По-добре почукай по-силно. Този човек пие.

Хлапето стисна ръката си в юмрук и потропа на вратата четири-пет пъти, този път доста по-силно.

По дяволите, пожар! — чу се глас отвътре.

Ето го и него.

Те продължиха да чакат.

Проклет кучи син, рече гласът. След това дръжката се завъртя и вратата се отвори.

Мъжът стоеше по бельо, държейки кърпата, с която бе завъртял дръжката. Когато ги видя, той се спусна обратно към стаята, но Тоудвайн го сграбчи за врата, повали го на пода и държейки го за косата, се опита да му извади едното око с палец. Онзи хвана китката му и я захапа.

Ритни го в устата, извика Тоудвайн. Ритни го.

Хлапето се вмъкна покрай тях в стаята, обърна се и изрита мъжа в лицето. Тоудвайн дръпна главата му назад за косата.

Ритни го, извика той. О, ритни го, миличък!

Хлапето го послуша.

Тоудвайн завъртя окървавената глава, погледна я, пусна я да падне на пода и изправяйки се, сам я изрита. Двама души ги наблюдаваха от коридора. Цялата врата беше обхваната от огъня заедно с част от стената и тавана. Хлапето и Тоудвайн излязоха и тръгнаха по коридора. Човекът от рецепцията се завтече по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж.

Тоудвайн, ти кучи син, каза той.

Тоудвайн беше четири стъпала над него и когато го ритна, кракът му попадна в гърлото на мъжа. Хотелският служител седна на стълбите. Минавайки покрай него, хлапето го удари в слепоочието и онзи се катурна и започна да се свлича към долната площадка. Хлапето го прескочи, слезе долу във вестибюла и излезе през входната врата навън.

Тоудвайн тичаше по улицата, размахваше ръце като обезумял и се смееше гръмогласно. И той, и хлапето приличаха на големи глинени вуду-кукли, на които някой беше вдъхнал живот. Зад тях пламъците вече бяха обхванали горния ъгъл на хотела и в топлата тексаска утрин се издигаха облаци от тъмен дим.

Хлапето беше оставило мулето си при едно мексиканско семейство, което гледаше животни в края на града, и сега се яви там с налудничав вид, останало без дъх. Жената му отвори вратата и го погледна.

Идвам за мулето си, каза момчето хрипливо.

Тя се вгледа в него още веднъж и после извика, така че да я чуят вътре. Момчето тръгна да пообиколи наоколо и се озова на двора, където имаше няколко вързани коня и една открита каруца непосредствено до оградата, натоварена с пуйки, които гледаха над ритлите. Старата жена беше дошла при задната врата. Nito, извика тя. Venga. Hay un caballero aquí. Venga9.

Хлапето тръгна под навеса към съседното на конюшнята помещение, където държаха сбруята и хамутите, взе окаяното си седло и вързопа с одеялата си и пое обратно с тях. Намери мулето си, изведе го от обора, сложи му оглавник от сурова кожа и го поведе към оградата. После се облегна на него с рамо, преметна отгоре му седлото и стегна ремъците. В това време животното потрепваше, дърпаше се и клатеше глава до оградата. Докато го водеше към двора, мулето продължи да дърпа главата си настрани, сякаш имаше нещо в ухото си.

Хлапето излезе на пътя. След като мина покрай къщата, жената заситни след него. Когато го видя да слага крака си на стремето, тя се затича. Момчето се метна на разбитото си седло, потупа мулето леко и потегли. Тя остана при портата и го изпрати с поглед. То не се обърна назад.

Когато мина отново през града, хотелът гореше и около него стояха хора, някои от тях с празни кофи в ръцете. Неколцина мъже седяха на конете си, наблюдавайки пламъците, и един от тях беше съдията. Когато хлапето се зададе, съдията се обърна и го огледа. Той завъртя коня си, сякаш искаше и животното също да го види. Когато хлапето извърна глава, съдията се усмихна. Момчето тупна леко мулето и те се изнизаха покрай стария каменен форт, поемайки на запад.