Кървав меридиан

XVIII

Напуснаха лагера на юма в мрака на ранната утрин.

Съзвездията Рак, Дева и Лъв се надбягваха надолу по еклиптиката на южната нощ, а на север Касиопея гореше като магьоснически подпис върху черното лице на небесната твърд. В продължилите цяла нощ преговори те се бяха споразумели с индианците юма да сложат ръка на ферибота. Яздеха срещу течението на реката между дървета със следи от минали наводнения, разговаряйки тихо помежду си като хора, които се прибират късно от вечеринка, сватба или забава.

През деня жените при пристана на ферибота намериха заключения в клетка идиот. Те се скупчиха около него, очевидно несмутени от неговата голота и нечистотия. Говореха му утешително, съветваха се помежду си и след това една дама на име Сара Борджинис ги поведе да търсят брат му. Тя беше едра жена с широко червендалесто лице и като намери собственика на идиота, здравата му се накара.

Как ти е все пак името? — попита го тя.

Клойс Бел, госпожо.

А неговото.

Той се казва Джеймс Робърт, но никой не го нарича така.

Ако майка ти го види в този вид, какво си мислиш, че ще каже?

Нямам представа. Тя е мъртва.

Не те ли е срам?

Не, госпожо.

Не ми се прави на интересен.

Не го правя. Ако го искате, просто го вземете. Ще ви го дам. Не мога да сторя за него нищо повече от това, което вече съм направил.

По дяволите, какъв жалък човек. Тя се обърна към другите жени.

Искам всички да ми помогнете. Трябва да го изкъпем и да му намерим някакви дрехи. Някоя да изтича за сапун.

Госпожо… поде собственикът на идиота.

Хайде, всички, да го закараме до реката.

Тоудвайн и хлапето минаха покрай тях, докато теглеха каруцата. Те се отдръпнаха настрани, за да им направят път. Идиотът стискаше пръчките на клетката и ревеше към водата, а няколко от жените запяха химн.

Къде го водят? — попита Тоудвайн.

Хлапето не знаеше. Жените бутаха каруцата през сипкавия пясък към реката, сетне я пуснаха и отвориха клетката. Жената на име Борджинис застана пред идиота.

Джеймс Робърт пристъпи напред.

Тя се пресегна и го хвана за ръката. Той надникна покрай нея към водата и след това й подаде ръка.

Въздишка премина през жените, няколко от които бяха вдигнали полите си, запретвайки ги около кръста, и сега стояха в реката, за да го посрещнат.

Докато Сара Борджинис му помагаше да слезе от каруцата, идиотът се беше вкопчил в шията й. Когато краката му докоснаха земята, той се извърна към водата. Сара Борджинис се беше изпоцапала с изпражнения, но това като че ли не я смущаваше. Вместо това се обърна към другите на брега.

Изгорете тази каруца, каза тя.

Някой се затича към огъня за главня и докато водеха Джеймс Робърт към водата, талигата с клетката беше запалена.

Слабоумният се вкопчваше в полите им, протягаше ръце, свил хищно пръсти, издаваше нечленоразделни звуци и от устата му течаха лиги.

Той сам иска да влезе във водата! — възкликнаха някои.

О, боже, как може да затворят това дете в клетка като диво животно!

Пламъците от горящата каруца припукваха в сухия въздух и звукът навярно беше привлякъл вниманието на идиота, защото той обърна натам безжизнените си черни очи. Той разбира, казаха те. Всички се съгласиха. Сара Борджинис го поведе по-навътре в реката — роклята й се беше издула около нея като балон — и макар да беше зрял мъж, тя го завъртя около себе си във водата с големите си здрави ръце. Сетне го повдигна, напявайки му нещо монотонно. Светлата й коса се носеше във водата.

Старите му спътници го видяха тази вечер край огньовете на преселниците, пременен в груб костюм от сурова тъкана вълна. Тънката му шия се въртеше предпазливо в яката на прекалено голямата му риза. Косата му беше вчесана и намазана с брилянтин — плътно прилепнала към черепа, сякаш беше нарисувана. Донесоха му сладки и той седеше и се лигавеше за тяхно общо възхищение. Реката течеше в мрака, над пустинята на изток се издигна луна с цвят на рибени люспи и в оскъдната светлина върху земята се появиха сенки от човешки фигури. Огньовете гаснеха, а димът беше сив и като че ли застинал в нощта. Дребните пустинни вълци нададоха вой оттатък реката и кучетата в лагера се размърдаха и заскимтяха. Сара Борджинис отведе идиота до неговия сламеник под брезента на един фургон, съблече го по новото му бельо, зави го с одеяло, целуна го за лека нощ и лагерът утихна. Когато идиотът мина през този синкав задимен амфитеатър, той беше отново гол и се влачеше между огньовете като някакъв оплешивял ленивец. По едно време се спря, подуши въздуха и се затътри нататък. Заобиколи отдалече пристана и тръгна, препъвайки се, между върбите покрай брега, скимтейки и отблъсквайки с тънките си ръце каквото се изпречеше на пътя му в нощта. Малко по-късно стоеше сам на брега. Нададе тих бухащ вик и гласът му прозвуча като дар, който беше нужен някому, защото не се чу да отеква никакъв звук. После влезе във водата. Преди реката да е стигнала до кръста му, той изгуби опора и потъна, изгубвайки се от поглед.

Точно в този момент съдията, също напълно гол, се оказа на същото място по време на една от своите среднощни обиколки — такива срещи се случват по-често, отколкото хората предполагат, защото кой иначе би могъл да оцелее при опит да пресече нощем река. Холдън нагази във водата, сграбчи давещия се идиот, вдигна го високо, държейки го за петата като някаква огромна акушерка, и го плесна по гърба, за да изплюе водата. Сцена на раждане, кръщение или някакъв ритуал, все още незалегнали в никакъв канон. Съдията изстиска водата от косата на голия хлипащ идиот, грабна го на ръце, понесе го към лагера и го върна при предишните му другари.