Кървав меридиан

XXIII

В късната зима на хиляда осемстотин седемдесет и осма година той беше в равнините на северен Тексас. Една сутрин пресече река Бразос при Дабъл Маунтин Форк, където покрай песъчливия бряг имаше тънък слой лед, и пое през тъмна нискорасла гора от черни и криви мескитови дървета. Тази нощ си направи бивак на едно високо място, където повалено от мълния дърво му осигуряваше защита от вятъра. Едва-що бе запалил огъня си, когато видя в мрака на прерията да гори друг огън. Също като неговия той се извиваше под напора на вятъра и също като неговия — топлеше един човек.

Това беше лагеруващ стар ловец, който му разказа за бизоните и за това как бе ходил на лов за тях, как бе лежал в хлътнатината на някое възвишение, обграден от труповете на мъртви животни, как стадото в един момент започвало да се върти в кръг, как пушките се нагрявали толкова силно, че кърпите за почистване на цевта цвърчели при допир с метала, как животните били хиляди и десетки хиляди и окачените да съхнат кожи се простирали на цели квадратни мили площ, как дерачите работели на смени и стрелбата продължавала седмици и месеци, докато вътрешният нарез на цевите се изглаждал и прикладите ставали халтави, как раменете и ръцете им ставали жълто-сини чак до лактите и фургоните пъшкали през прерията, теглени от двайсет до двайсет и два впряга волове, как вкоравените като кремък кожи достигали до стотици тонове и месото гниело на земята; разказа му и за воя на мухите, изпълващ въздуха, за мишеловите и гарваните, за ужасяващите нощни пиршества, съпроводени от ръмжене, и за полуобезумелите вълци, които се валяли в мършата.

Виждал съм фургони Студебейкър с по шест до осем волски впряга, които пристигаха тук, натоварени само с олово, разказваше ловецът. Само чист галенит286. Тонове галенит. Само по тия места между реките Арканзас и Кончо имаше осем милиона трупа на бизони, защото толкова кожи стигнаха до железопътната гара. Преди две години тръгнахме на лов от Грифин за последен път. Пребродихме целия район. Шест седмици. Най-накрая намерихме стадо от осем животни, убихме ги и се върнахме. Тях вече ги няма. Всяко едно от тях, което Бог е сътворил, вече го няма, сякаш изобщо никога не ги е имало.

Парцаливите искри бяха понесени от вятъра. Прерията около тях лежеше смълчана. Отвъд огъня беше студено, нощта бе ясна и падаха звезди. Старият ловец се загърна с одеялото си. Чудя се дали има и други светове като този, рече той. Или този е единственият.

Когато се натъкна на събирачите на кости, беше яздил три дни през непозната местност. Равнините бяха сухи и обгорели на вид, дърветата — черни, безформени и обитавани от гарвани, наоколо бродеха нестройни глутници от дребни прерийни вълци и навсякъде по земята бяха разпилени напуканите и избелели от слънцето кости на изчезналите стада. Хлапето слезе от коня си и го поведе. Тук-там под арките от ребра се виждаха плоски дискове от потъмняло олово — като стари медальони на някакъв ловен орден. В далечината пристъпваха бавно волски впрягове и тежките фургони проскърцваха сухо. Събирачите хвърляха костите в каросериите им, разритваха изпечената от слънцето архитектура и трошаха скелетите с тежки брадви. Костите потракваха във фургоните и потъваха в бледосив прах. Той наблюдаваше минаващите покрай него събирачи, парцаливи и мръсни; воловете им — с изранена кожа и безумни очи. Никой не го заговори. Видя на запад керван от каруци, пътуващи на североизток с големи поклащащи се товари от кости, и още по на север групи събирачи, заети с работата си.

Хлапето се качи на коня си и продължи. Събираха костите на бразди десет фута високи и сто дълги или ги струпваха на конусовидни камари най-отгоре, на които слагаха табелите или търговските марки на собствениците. Той настигна една от трополящите каруци, където момче яздеше близкия до колелото вол и управляваше впряга с единична юзда, водеща до мундщука на първото животно, и жокейски бич. Двама младежи, седнали отгоре на купчината от черепи и тазови кости, му хвърлиха кос дяволит поглед.

Огньовете на събирачите осеяха равнината през нощта и той седеше с гръб към вятъра, пиеше от войнишка манерка и изяде шепа зърна от печена царевица за вечеря. Навсякъде наоколо се чуваше скимтенето и джафкането на изгладнели вълци, а на север беззвучна мълния очерта разбита лира върху тъмния край на света. Въздухът миришеше на дъжд, но не валеше и скърцащите каруци с кости отминаваха в нощта като тъмнеещи кораби, и той усещаше миризмата на воловете и чуваше дъха им. Киселата воня на кокалите беше навсякъде. Към полунощ, докато седеше край гаснещата жарава, група хора го поздравиха.

Елате, каза той.

Те изплуваха от тъмнината, начумерени окаяници, облечени в кожи. Носеха стари военни карабини, с изключение на един, който имаше пушка за бизони; всички бяха без палта, а един беше обут в ботуши от нещавена кожа, свалена изцяло от задните крака на някакво животно и пристегната със сухожилия.

Добър вечер, страннико, извика най-големият от тях.

Той ги огледа. Бяха четири по-големи момчета и едно по-малко. Спряха се на края на светлината и останаха там.

Приближете се, каза той.

Те пристъпиха напред. Три от момчетата седнаха, а две останаха прави.

Къде са ти инструментите? — попита едното.

Той не е тук заради костите.

Да ти се намира някакъв тютюн за дъвчене?

Хлапето поклати глава.

Предполагам, че нямаш и уиски.

Той няма уиски.

За къде пътуваш, господине?

Към Грифин ли отиваш?

Той ги измери с поглед. Да, каза накрая.

Обзалагам се, че си се упътил натам заради курвите.

Той не отива там заради курвите.

В Грифин е пълно с курви, така си е.

По дяволите, той сигурно е бил там повече пъти от теб.

Бил ли си в Грифин, господине?

Още не.

Пълно е с курви. Направо прелива.

Казват, че човек може да пипне трипер на един ден път оттам, ако вятърът духа от правилната посока.

Те се качват на едно дърво пред онзи бардак и ако погледнеш нагоре, можеш да им видиш кюлотите. Една вечер преброих осем на дървото. Стоят си там като еноти, пушат цигари и подвикват на хората долу.

Това е най-големият град на греха в цял Тексас.

Той е и чудесно място за убийства, ако това те интересува.

Има и боеве с ножове. И какви ли още не други гадости.

Той ги огледа един по един. Пресегна се за пръчка, с която разрови огъня и сетне хвърли пръчката в пламъците. Значи, вие всички харесвате гадостите? — каза той.

Ние не ги одобряваме.

Но обичате да пиете уиски?

Той само си говори. Иначе не пие никакво уиски.

По дяволите, ти го видя да пие само преди час.

Видях го също да повръща всичко обратно. Какви са тези неща на шията ти, господине?

Той повдигна скапулария, който висеше на гърдите му, и го погледна. Това са уши.

Какво е това?

Уши.

Какви уши?

Той подръпна ремъка и погледна надолу към тях. Бяха съвършено черни, корави, изсъхнали и лишени от каквато и да е форма.

Човешки, каза той. Човешки уши.

Как ли пък не! — каза момчето с пушката за бизони.

Не го наричай лъжец, Елрод, той може да те застреля. Дайте да видим тези неща, господине, ако нямате нищо против.

Той свали скапулария от шията си и го подаде на момчето, което го беше поискало. Те опипваха и стискаха между пръстите си странните сухи висулки.

Негърски са, нали? — попита едно.

Отрязали са им ушите, така че да ги познаят, когато избягат.

Колко са те, господине?

Не знам. Бяха близо сто.

Те повдигнаха огърлицата и я завъртяха под светлината на огъня.

Негърски уши, мили боже!

Не са негърски.

Не са ли?

Не.

Какви са тогава?

Индиански.

Индиански, друг път!

Елрод, предупредих те вече.

Как тогава са толкова черни, ако не са негърски?

Просто стават такива. Постепенно почерняват, докато вече не могат да стават по-черни.

Откъде ги имаш?

Убил е кучите синове. Нали, господине?

Ти си бил разузнавач в прериите, нали?

Купих ушите в кръчма в Калифорния от един войник, който нямаше пари за пиене.

Той протегна ръка и си взе скапулария.

По дяволите! Обзалагам се, че той е бил разузнавач в прерията и е убил всеки един от кучите синове.

Онзи, който се казваше Елрод, повдигна брадичка към трофеите и подуши въздуха. Не разбирам за какво са ти тези неща, рече той. Аз не бих искал да имам такива.

Другите го погледнаха неспокойно.

Ти не знаеш какви са тези уши. Онзи, от когото си ги купил, може да е казал, че са индиански, но това не ги прави такива.

Мъжът не отговори.

Тези уши може да са на канибали или на някакви други чуждоземни негри. Чух, че в Ню Орлиънс човек може да си купи цели глави. Моряците ги носят и се продавали по пет долара парчето.

Млъкни, Елрод.

Мъжът седеше, държейки огърлицата в ръцете си. Те не бяха канибали, рече той. Бяха апачи. Познавах мъжа, който режеше тези уши. Познавах го, яздих с него и го видях да виси обесен.

Елрод погледна останалите и се ухили. Апачи, каза той. С тези апачи можеш да плашиш само гаргите!

Мъжът вдигна уморено глава. Нали не ме наричаш лъжец, синко?

Не съм ти син.

На колко си години?

Не е твоя работа.

На колко си години?

На петнайсет е.

Затваряй си проклетата уста!

Елрод се извърна към мъжа. Той не говори от мое име!

Но каза каквото имаше да казва. Аз бях на петнайсет, когато за първи път ме простреляха.

Мен никога не са ме прострелвали.

Но още не си станал на шестнайсет.

Смяташ да ме застреляш ли?

Ще се опитам да го избегна.

Хайде, Елрод.

Ти никого няма да застреляш. Може би само някого в гръб или докато спи.

Елрод, ние тръгваме.

Разбрах какъв си в момента, в който те видях.

По-добре си върви.

Седи си там и разправя, че щял да ме застреля. Все още никой не е могъл да го направи.

Другите четирима стояха на границата на светлината. Най-малкият от тях хвърляше плахи погледи към тъмното укритие на прерийната нощ.

Върви, каза мъжът. Те те чакат.

Елрод се изплю в огъня му и избърса устата си. На север в прерията се движеше върволица от фургон с впрягове, воловете бяха бледи и притихнали под светлината на звездите, фургоните проскърцваха тихо в далечината и един фенер с червено стъкло ги следваше на известно разстояние като някакво чуждоземно око. Тази страна беше пълна с буйни деца, осиротели след войната. Другарите му се бяха върнали да го вземат и това навярно му беше вдъхнало смелост и навярно беше казал още неща на мъжа, защото когато момчетата стигнаха при огъня, онзи бе станал на крака. Дръжте го далече от мен, каза той. Ако го видя пак тук, ще го убия.

Когато си отидоха, мъжът хвърли още дърва в огъня, хвана коня, свали букаите му, оседла го, сетне се отдалечи на известно разстояние, разстла одеялото си и легна в тъмнината.

Когато се събуди, на изток все още не се беше развиделило. Момчето стоеше до пепелта от огъня с пушка в ръка. Конят бе изпръхтял и сега изпръхтя отново.

Знаех, че ще се скриеш някъде, извика момчето.

Той отметна одеялото, претърколи се по корем, запъна ударника на пистолета и го насочи нагоре към небето, където гроздовете звезди горяха вечно. Центрира мушката по линията на жлеба върху рамата и държейки пистолета с две ръце, го насочи през мрака на дърветата към тъмния силует на неканения посетител.

Тук съм, каза той.

Момчето се завъртя с пушката и стреля.

Нямаше да живееш дълго така или иначе, рече мъжът.

Беше сиво ранно утро, когато дойдоха другите. Те нямаха коне. Отведоха по-малкото момче при мъртвия младеж, който лежеше по гръб с ръце, положени върху гърдите.

Не искаме неприятности, господине. Дойдохме само да го вземем.

Вземете го.

Знаех, че ще го погребем в тази прерия.

Те дойдоха тук от Кентъки, господине. Този хулиган и брат му. Майка им и баща им са мъртви. Дядо им бил убит от някакъв луд и го погребали като куче в гората. Той никога не бе видял нищо добро в живота си, а сега няма и душа на този свят.

Рандал, погледни добре мъжа, който те направи пълен сирак.

Сиракът, облечен в провиснали широки дрехи, държеше стар мускет с поправен приклад и го зяпаше тъпо. Беше на около дванайсет години и изглеждаше не толкова малоумен, колкото луд. Двама от другите преравяха джобовете на мъртвото момче.

Къде е пушката му, господине?

Мъжът стоеше с ръка на колана си. Кимна към едно дърво, на което беше подпряна пушката.

Те я донесоха и я връчиха на брата. Пушката беше „Шарп“, петдесети калибър, и държейки нея и мускета едновременно, хлапакът стоеше с нелепото си въоръжение, стрелкайки очи в различни посоки.

Едно от по-големите момчета му подаде шапката на мъртвия и после се обърна към мъжа. Той даде четиресет долара за тази пушка в Литъл Рок. В Грифин можеш да си купиш същата за десет. Те не струват нищо. Рандал, готов ли си да тръгваме?

Рандал не помагаше в носенето, защото беше твърде малък. Когато потеглиха през прерията с тялото на брат му върху раменете им, той ги последва с мускета и пушката и шапката на мъртвото момче в ръце. Мъжът ги изпрати с поглед. Там нямаше нищо. Те просто носеха тялото през осеяната с кости пустош към голия хоризонт. Сиракът се обърна още веднъж да го погледне и сетне побърза да ги настигне.

Следобеда пресече река Клиър Форк, приток на Бразос, при брода Макензи и той, и конят му вървяха един до друг в здрача към града, където в дългия червеникав сумрак пръснатите тук-там фенери очертаваха един лъжлив бряг на гостоприемство, сгушен в ниската равнина пред тях. Минаха покрай грамадни купчини с кости, колосални насипи с рогати черепи и ребра като луни сърпове, подобни на старинни лъкове от слонова кост, струпани след някаква легендарна битка, грамадни диги от тях, които се виеха над равнината и се губеха в нощта.

Когато влязоха в града, валеше лек дъжд. Докато вървяха по улиците, конят му цвилеше и пръхтеше плахо към задниците на другите животни, които стояха вързани пред залетите от светлина бордеи. От една самотна кална уличка идваше музика на цигулка и две мършави кучета притичаха пред тях от сянка към сянка. В края на града той поведе коня към един парапет, върза го между другите животни и изкачи няколкото ниски дървени стъпала към мъждивата светлина, която падаше от вратата. Погледна за последен път към улицата, към пръснатите тук-там в мрака светли прозорци, към последната бледа светлина на запада и ниските тъмни хълмове наоколо.

Вътре се беше стекла мътна шумна тълпа. Сякаш тази постройка от нерендосани дъски, издигната за тях, бе някаква последна помийна яма, в която те се бяха стекли от околните равнини. Старец в тиролски костюм се тътреше между масите, протегнал обърната наопаки шапка, докато малко момиче в лека рокля свиреше на латерна и мечка в кринолин се въртеше чудновато на дървената сцена с редица от лоени свещи по периферията, които капеха и пращяха в локвичките си от мазнина.

Той си проби път през тълпата към бара, където няколко мъже с кожени ризи точеха бира или наливаха уиски. Млади момчета работеха зад тях, носейки щайги с бутилки или табли с още димящи чаши от помещението за миене отзад. Барът беше облицован с цинк и той се облегна на него с лакти, завъртя една сребърна монета пред себе си и я захлупи с длан.

Говори или замълчи287, каза барманът.

Уиски.

Уискито идва. Барманът сложи чаша на бара, отвори бутилка, сипа около половин джил288 и взе монетата.

Той стоеше, гледайки уискито. После свали шапката си, сложи я на бара, взе чашата си, изпи я много замислено и я остави отново празна. Избърса устата си, обърна се и подпря лакти на бара зад себе си.

Отсреща сред пластовете от дим под жълтата светлина беше съдията.

Седеше на една от масите. Носеше кръгла шапка с тясна периферия, обграден от всякакви хора: говедари, каруцари, джелепи, товарачи, миньори, ловци, войници, амбулантни търговци, комарджии, скитници, пияници и крадци. Той беше сред утайката на земята, влачеща нищетата си хиляди години, сред окаяни издънки на източни династии и сред цялото това пъстро сборище, макар и част от него, той изглеждаше сам, сякаш беше някакъв съвършено друг човек, и като че ли почти не се беше променил през всичките тези години.

Мъжът обърна гръб на всички тези очи и се загледа в празната чаша между юмруците си. Когато вдигна отново глава, барманът го гледаше. Даде знак с показалец и барманът донесе уискито.

Плати, надигна чашата и пи. На стената зад бара имаше огледало, но в него се виждаха само дим и фантоми. Латерната стенеше и скърцаше и мечката с увиснал език се въртеше тежко върху дъските.

Когато мъжът се обърна, съдията се беше изправил и разговаряше с няколко други мъже. Организаторът на шоуто сновеше сред множеството, подрънквайки монетите в шапката си. Крещящо облечени курви излизаха през една врата в дъното на салона и той ги наблюдаваше, наблюдаваше и мечката и когато се обърна отново, съдията го нямаше. Шоуменът като че ли се спречка с неколцина мъже, които стояха до една маса. Още един мъж се изправи. Шоуменът направи подканящ жест с шапката си. Един от тях посочи към бара. Той тръсна глава. Гласовете им се чуваха откъслечно сред общата врява. Мечката танцуваше върху дъските с цялото си сърце, момичето натискаше дръжката на латерната и сенките от представлението, нарисувани от свещите върху стената, като че ли всеки момент можеха да тръгнат да търсят своите съответствия в света на дневната светлина. Когато погледна отново към салона, шоуменът бе нахлупил шапката си и стоеше с ръце на кръста. Един от мъжете бе извадил дългоцевен кавалерийски пистолет от пояса си. Той се обърна и го насочи към сцената.

Някои се хвърлиха на пода, други посегнаха към собствените си оръжия. Собственикът на мечката стоеше като уредник в увеселително стрелбище. Трясъкът беше оглушителен и след него последва пълна тишина. Мечката беше простреляна в областта на корема. Тя изпъшка глухо и започна да танцува още по-бързо, танцуваше в мълчание и не се чуваше нищо друго освен пляскането на големите й задни лапи по дъските. Кръвта се стичаше надолу по слабините й. Малкото момиче с латерната, преметната с ремък през раменете му, стоеше като окаменяло, ръчката бе спряла в най-горно положение. Мъжът с пистолета натисна спусъка отново, оръжието подскочи и изтътна, наоколо се разстла черен дим, а мечката нададе стон и залитна като пияна. Тя притискаше лапи към гърдите си, от паста й се беше проточила тънка струйка кървава пяна, след това започна да се олюлява, да плаче като дете, накрая направи няколко последни танцувални стъпки и рухна на дъските.

Някой беше хванал ръката на стрелеца и револверът сега се люшкаше високо във въздуха. Собственикът на мечката стоеше зашеметен, държейки периферията на живописната си шапка от стария свят.

Застреляха проклетата мечка, каза барманът.

Малкото момиче откопча ремъка на латерната и тя изтрополя с хрип на пода. Девойката се втурна напред, коленичи, взе голямата рунтава глава в ръцете си и започна да я люлее напред-назад, ридаейки. Повечето мъже в салона се бяха изправили и стояха в жълтото задимено пространство с ръце на кръста. Цели рояци от курви тичаха към дъното на помещението, а една жена се качи на сцената, мина покрай мечката и протегна ръце.

Всичко свърши, каза тя. Всичко свърши.

Мислиш ли, че всичко е свършило, синко?

Мъжът се обърна. Съдията стоеше на бара и гледаше надолу към него. Той се усмихна и свали шапката си. Големият блед купол на черепа му блестеше като някакво огромно фосфоресциращо яйце под светлината на лампите.

Това далеч не е вярно. Далеч не е вярно. Да, тях всички вече ги няма, но това не се отнася за теб и за мен. Не си ли съгласен?

Мъжът се опита да надникне покрай него. Огромното туловище на съдията криеше онова, което се случваше зад гърба му. Чу някаква жена да обявява, че в една съседна зала скоро ще започнат танци.

„Някои още не са родени, които ще имат причина да проклинат душата на дофина“289, каза съдията. Той се извърна леко. Имаме много време за танци.

Аз не се интересувам от танци.

Съдията се усмихна.

Тиролецът и още един мъж се бяха навели над мечката. Момичето хлипаше, роклята му отпред беше потъмняла от кръв. Съдията се пресегна през бара, грабна една бутилка и отвори тапата й с палец. Запушалката изсвистя като куршум и изчезна в тъмнината над фенерите. Той обърна солидно количество в гърлото си и се облегна назад на бара. Ти си тук за танца, рече той.

Трябва да тръгвам.

Да тръгваш? — съдията изглеждаше огорчен.

Мъжът кимна. Протегна ръка и взе шапката си оттам, където я беше оставил на бара, но не я сложи на главата си и не помръдна.

Кой не би искал да бъде танцьор, ако може, рече съдията. Това е голямо нещо, танцът!

Жената стоеше на колене, прегърнала с една ръка малкото момиче. Свещите пращяха и огромното космато туловище на мъртвата мечка в кринолин лежеше на сцената като чудовище, убито заради извършването на някакъв противоестествен акт. Съдията напълни догоре празната чаша, която стоеше до шапката му, и я изпи на един дъх.

Пий, каза той. Пий. Тази нощ душата ти може да бъде поискана.290

Мъжът погледна чашата. Съдията се усмихна и направи подканящ жест с бутилката. Той взе чашата и пи.

Съдията го наблюдаваше. Винаги ли си си мислел, каза той, че като не говориш, няма да те познаят.

Ти ме видя.

Съдията не обърна внимание на думите му. Познах те още първия път, когато те видях, но ти беше разочарование за мен. И тогава, и сега. И въпреки това най-накрая си тук с мен.

Не съм с теб.

Съдията повдигна леко лисата си глава. Не си ли? — каза той. И след това се огледа озадачено и театрално, справяйки се сносно като драматичен актьор.

Не съм дошъл тук да търся теб.

А какво тогава? — попита съдията.

Какво бих могъл да искам от теб. Дойдох тук по същата причина, по която идват и другите.

И каква е тази причина?

Коя причина?

Тази, която води тези мъже тук.

Те идват тук да се забавляват.

Съдията не сваляше поглед от него. Той започна да сочи различни мъже в салона и да пита дали са дошли тук да се забавляват и дали наистина изобщо знаят защо са тук.

Не всеки има нужда да има причина, за да бъде някъде.

Това е така, каза съдията. На тях не им е нужно да имат причина.

Но редът на нещата не се променя заради тяхната незаинтересованост.

Той внимателно наблюдаваше съдията.

Нека го кажа така, рече Холдън. Ако е вярно, че те нямат причина и въпреки това са тук, не трябва ли да не бъдат тук по причина на някой друг? И ако това е така, можеш ли да отгатнеш кой би могъл да е той?

Не. Ти можеш ли?

Аз го познавам добре.

Съдията наля чашата догоре още веднъж, сам отпи от бутилката, избърса устата си и се обърна към помещението. Това е оркестрацията на едно събитие. Всъщност на един танц. Участниците ще бъдат известени за ролите, които им предстои да изпълнят, в подходящия момент. Засега е достатъчно, че са пристигнали. Танцът, който е темата на този разговор, включва в себе си свой собствен аранжимент, история и финал и по тази причина не е нужно танцьорите също да съдържат тези неща в себе си. Във всеки случай историята на всичко не е историята на всяко отделно нещо, нито сумата от тези истории и в крайна сметка никой тук не може да разбере причината за своето присъствие, защото дори няма как да узнае какво представлява въпросното събитие. Всъщност, ако човек би могъл да знае това, той спокойно може да не дойде тук, а ти сам виждаш, че това не може да бъде част от плана, ако изобщо има някакъв план.

Той се усмихна и големите му зъби проблеснаха. И отново отпи.

Говорим за събитие, церемония. И оттам — за оркестрация. Увертюрата носи белезите на известна непоколебимост. Тя включва убиването на голяма мечка. Развоят на вечерта няма да изглежда странен или необичаен дори на онези, които поставят под въпрос свързаността на така подредените събития.

Нека да бъде церемония тогава. Някой би могъл да каже, че няма различни категории церемонии, а само по-големи и по-малки по мащаб и приемайки този аргумент, ние ще добавим, че това е от този тип церемонии, които са познати под названието ритуал. Ритуалът включва пускането на кръв. Ритуалите, които не отговарят на това събитие, не са нищо друго освен псевдоритуали. Тук всеки човек познава фалша от пръв поглед. Никога не се съмнявай в това. Онова чувство в гърдите, което извиква детски спомен за самота, като например когато всички си отидат и ти оставаш да играеш сам. Самотна игра без противник. При която единствено правилата са в опасност. Не извръщай глава. Тук не става дума за някакви мистерии. Ти по-добре от всички хора познаваш това чувство, празнотата и отчаянието. Това е нещото, срещу което се вдигаме на оръжие, не е ли така? Не е ли кръвта спояващата съставка в хоросана? Съдията се наклони към него. Какво е според теб смъртта, приятелю? За кого говорим, когато говорим за човек, който е бил и вече го няма? Това някакви празни гатанки ли са, или пък дали те не са част от юрисдикцията на всеки човек. Какво е смъртта, ако не средство? И кого е включила в плановете си? Погледни ме.

Не харесвам лудостта.

Нито пък аз. Нито пък аз. Прояви малко търпение. Погледни тези хора сега. Избери един от тях, който и да е. Онзи мъж там. Виж го. Онзи без шапката. Ти знаеш неговото мнение за света. Можеш да прочетеш това на лицето му, в положението на тялото му. Въпреки това неговото оплакване, че животът не струва, крие истинският му проблем. А проблемът е, че хората не правят онова, което той иска от тях. Никога не са го правили и никога няма да го правят. Така стоят нещата около този човек и животът му е толкова обременен от трудности и толкова отдалечен от първоначалния замисъл за него, че той се е превърнал в нещо като ходещ бордей, който едва ли изобщо е в състояние да даде подслон на човешкия дух. Може ли такъв човек да каже, че срещу него няма някакъв зъл замисъл? Някаква власт, някаква сила или причина? Що за еретик е онзи, който може да се съмнява едновременно във външното въздействие и в ищеца? Възможно ли е той да вярва, че крушението в неговото съществувание е безпричинно и не произтича от външни фактори. Че няма такива неща като разпродажби на имущество за дълг и кредитори? Че боговете на отмъщението и на състраданието спят в своята крипта и нашите викове за обяснение или за унищожаване на всички счетоводни книги ще бъдат посрещнати с едно и също мълчание и това мълчание ще възтържествува? На кого говори той, човече? Не го ли виждаш?

Мъжът действително си мърмореше нещо на себе си и оглеждаше злобно салона, в който като че ли нямаше негов приятел.

Човек сам си търси собствената съдба и никой друг, каза съдията. Независимо дали иска, или не иска. Всеки човек, който открие съдбата си и по тази причина избере някакъв противоположен курс, в крайна сметка неминуемо ще стигне до същата разплата в същия уречен час, защото съдбата на всеки човек е толкова голяма, колкото и света, който той обитава, и тя също така съдържа в себе си всички противоположности. Тази пустиня, в която толкова много хора бяха прекършени, е огромна и изисква широта на сърцето, но тя е също и пуста. Сурова и безплодна. Нейната дълбока същност е камъкът.

Съдията напълни чашата догоре. Пий, каза той. Светът продължава. Ние танцуваме всяка вечер и гази вечер не прави изключение. Правият и лъкатушният път са едно и също нещо и сега, когато си тук, какво значение имат годините, откакто за последен път двамата с теб се срещнахме. Човешката памет е ненадеждна и миналото, което е било, се различава малко от миналото, което не е било.

Той взе чашата, която съдията му беше налял, изпи я и я остави отново на бара. Сетне погледна съдията. Бил съм навсякъде, каза мъжът. Това е просто още едно място.

Съдията повдигна вежди. А остави ли свидетели? — попита той. За да ти докладват за по-нататъшното съществуване на тези места след твоето заминаване.

Това е налудничаво.

Така ли? А къде е вчерашният ден? Къде са Глантън и Браун и къде е свещеникът? Той се наведе към него. Къде е Шелби, когото остави на милостта на Елиас в пустинята, и къде е Тейт, когото заряза в планините? Къде са дамите, ах тези красиви нежни дами, с които танцува на бала на губернатора, когато беше герой, помазан с кръвта на враговете на републиката, която ти избра да защитаваш? Къде е цигуларят и къде е онзи танц?

Предполагам, че ти можеш да ми кажеш.

Ето какво ще ти кажа. Когато войната бъде очернена и нейното благородство бъде поставено под съмнение, онези доблестни мъже, които признават светостта на кръвта, ще бъдат изключени от танца, който е право на воина. Означава ли това, че танцът и танцьорите няма да са истински? Но винаги ще има един, него винаги ще го има, който е истински танцьор, и можеш ли да отгатнеш кой би могъл да е той?

Ти си нищо.

В думите ти има повече истина, отколкото предполагаш. Но аз ще ти кажа. Само онзи, който се е отдал изцяло на кръвта на войната, който е бил на дъното на ада, познал е ужаса в неговата пълнота и най-накрая е разбрал, че той дава израз на най-съкровената му същност — само този човек може да танцува.

Дори и безсловесното животно може да танцува, рече мъжът.

Съдията остави бутилката на бара. Чуй ме, приятелю, каза той. На сцената има място за един звяр и само за един. Всички други са предопределени за нощ, която е вечна и без име. Един по един те ще пристъпят в тъмнината пред светлините на сцената. И мечките, които танцуват, и мечките, които не го правят.

Той се понесе с тълпата към вратата в дъното на заведението. В преддверието седяха мъже, играещи на карти, неясни силуети, обгърнати в дим. Той продължи нататък. Една жена събираше жетони от мъжете, които отиваха към бараката откъм гърба на сградата. Тя вдигна глава към него. Той нямаше необходимия пропуск и тя го насочи към масата, където друга жена продаваше жетоните и тъпчеше парите с къса летвичка в тесния процеп на железен сейф. Той плати своя долар, взе щампования пиринчен жетон, даде го на вратата и беше пуснат да мине.

Озова се в просторна зала с естрада за музиканти в единия край и голяма самоцелна ламаринена печка в другия. Там се трудеха цели ескадрони от проститутки. В техните петносани пеньоари, зелени чорапи и кюлоти с цвят на пъпеш те се носеха в задимената светлина от газени лампи като някакви мними блудници, едновременно невинни и похотливи. Една смугла малка курва, почти като джудже, го хвана за ръката и му се усмихна.

Видях те веднага, каза тя. Винаги си избирам онзи, който искам.

Тя го поведе към врата, където стара мексиканка раздаваше кърпи и свещи и те се заизкачваха по дъсчена стълба към горните стаи като бегълци от някакво гнусно нещастие.

Лежейки в малка кабинка с панталони, смъкнати до коленете, той я наблюдаваше. Видя я как си взима дрехите и се облича и след това как поднася свещта към огледалото и изучава лицето си. Проститутката се обърна и го погледна.

Да вървим, каза тя. Аз трябва да вървя.

Върви.

Ти не можеш да лежиш тук. Хайде. Трябва да вървя.

Той се надигна и прехвърли краката си през края на малкия железен креват, стана, обу панталоните си, закопча ги и стегна колана си. Шапката му лежеше на пода, вдигна я, тупна я в крака си и я сложи на главата си.

Трябва да слезеш долу и да си вземеш напитка, каза тя. Всичко ще бъде наред.

Всичко е наред и сега.

Той излезе. В края на коридора се обърна и погледна назад. После тръгна надолу по стълбите. Тя бе дошла до вратата със свещта, приглаждаше косата си назад с една ръка и го гледаше как се спуска към мрака на стълбището. След това дръпна вратата и я затвори след себе си.

Той стоеше на края на дансинга. Хора, наредени в кръг, танцуваха, хванати за ръце, ухилени и подвиквайки си един на друг. Един цигулар седеше на столче на сцената, а друг мъж ходеше напред-назад, съобщаваше на висок глас последователността на стъпките в танца, жестикулираше и демонстрираше как трябва да бъдат изпълнявани. Навън в тъмния двор в калта стояха групи от окаяни индианци тонкава, чиито лица приличаха на странни изгубени портрети в рамките на светлите прозорци. Цигуларят стана и сложи цигулката до брадичката си. Някой извика, музиката започна и кръгът от хора се завъртя тромаво и шумно. Мъжът излезе навън през задния вход.

Дъждът беше спрял и въздухът беше студен. Той стоеше на двора. Звезди падаха в небето, безбройни и случайни. Прелитаха по кратките си вектори от началните си точки в нощта към своите съдби в прахта и нищото. Вътре в залата цигуларят подвикна и танцьорите затропаха тежко с крака. На улицата някакви хора зовяха малкото момиче с мъртвата мечка, защото беше изчезнало. Те обикаляха тъмните дворове с фенери и факли и я викаха по име.

Той тръгна по дъсчената пътека към нужника. Спря се отпред, заслушан в глъхнещите гласове, и сетне погледна отново към тихите траектории на звездите там, където умираха над притъмнелите хълмове. След това отвори грубата дървена врата на клозета и влезе.

Съдията седеше вътре. Беше гол, изправи се усмихнат и го обгърна с ръце, притискайки го до огромната си ужасяваща плът, и хлопна дървеното резе зад гърба му.

В салона двама мъже, които искаха да купят кожата на мечката, търсеха собственика й. Мечката лежеше на сцената в голяма локва от кръв. Всички свещи бяха изгаснали, с изключение на една и тя се стичаше тревожно на вадички като някакъв оброчен светилник. На дансинга един млад мъж се беше присъединил към цигуларя и отмерваше такта на музиката, чаткайки с две лъжици между коленете си. Курвите пристъпваха наперено полуголи, някои с открити гърди. В калния двор зад заведението двама мъже вървяха по дъските към нужника. Трети стоеше там и уринираше в калта.

Има ли някой вътре? — попита първият мъж.

Онзи, който се облекчаваше, не вдигна глава.

Аз не бих влязъл там на твое място, рече той.

Има ли някой вътре?

Аз не бих влязъл.

Той вдигна панталоните си, закопча ги, мина покрай тях и продължи по пътеката към светлините. Първият мъж го изпрати с поглед и после отвори вратата на нужника.

Всемогъщи боже! — възкликна той.

Какво има?

Първият не отговори. Той мина покрай другия и тръгна обратно по дъсчената пътека. Вторият стоеше и го гледаше как се отдалечава. След това отвори вратата и надникна вътре.

В салона мечката беше претърколена върху едно платнище и се чуха гласове, призоваващи за помощ, за да бъде вдигната. В преддверието тютюневият дим се виеше над фенерите като някаква зла мъгла и мъжете раздаваха и наддаваха, мърморейки под носа си.

На дансинга беше настъпило затишие. Втори цигулар се качи на сцената и двамата се заеха да настройват инструментите си, въртейки малките ключета от твърдо дърво, докато накрая останаха доволни. Много от танцьорите залитаха пияни из салона, а някои бяха свалили ризите и жакетите си и стояха с голи гърди и запотени, макар в помещението да беше достатъчно студено, за да излиза пара от устата им. Една огромна курва пляскаше с ръце на естрадата и подвикваше пиянски, че иска музика. Тя не носеше нищо друго освен чифт мъжки долни гащи и много от нейните посестрими също бяха облечени в дрехи, изглеждащи като трофеи — панталони, кавалерийски мундири от син туид и шапки. Когато лъковете застъргаха, по сцената се разнесе всеобщ ликуващ вик, един викач застана най-отпред, обявявайки имената на танците, а танцьорите трополяха, ревяха и залитаха един към друг.

И те танцуват, дъсченият под се тресе под високите ботуши и цигуларите се хилят грозно над игриво наклонените си инструменти. Над всички тях стърчи съдията, той танцува гол, малките му крака са бързи и подвижни и сега се покланя на дамите — огромен, блед и лис, като някакъв грамаден младенец. Той казва, че никога не спи. Той казва, че никога няма да умре. Покланя се на цигуларите и пристъпва елегантно назад, отметнал глава, смее се дълбоко и гърлено и е всеобщ любимец, съдията! Размахва шапката си и лунният купол на черепа му се носи блед под лампите, завърта се, грабва една от цигулките, прави пирует, стъпка, две стъпки — танцува и свири едновременно. Краката му са леки и пъргави. Той никога не спи. Той казва, че никога няма да умре. Танцува под светлината и в сенките и е всеобщ любимец. Той никога не спи, съдията. Той танцува, танцува. Той казва, че никога няма да умре.