Кървав меридиан

XIV

От край до край на север дъждът бе повлякъл черни пипала от буреносни облаци като ивици от сажди, паднали в стъкленица, и през нощта те чуваха барабаненето на дъждовните капки на мили в прерията. Изкачваха се през един скалист пролом и мълниите очертаваха контура на далечните тръпнещи планини и караха камъните да звънтят, а по конете полепваха снопчета синкави огньове, подобни на пламтящи духове, които не можеха да бъдат пропъдени. Светлини като разтопено желязо се плъзваха по металните елементи от конската сбруя, други пробягваха с течен синкав отблясък по цевите на оръжията. Обезумели зайци изскачаха отнякъде и замръзваха на място под синьото сияние, а високо над ехтящите чукари сивкаво-кафяви ястреби стояха сгушени в перушината си или поглеждаха с жълто око трещящите по-долу мълнии.

Те яздиха дни наред под дъжда, яздиха под град и сетне пак под дъжд. В сивата светлина на бурята прекосиха една наводнена равнина, където четириногите фигури на конете се отразяваха сред облаците и планините, а самите ездачи, леко наведени напред, гледаха с оправдан скептицизъм миражите на блещукащите градове на далечния бряг на онова море, към което пътуваха като герои от някакъв мит. Пътуваха през хълмистите степи, където малки птици излитаха подплашени и цвърчейки по посока на вятъра, а лешоядите се бъхтеха сред костите, пляскайки тежко с криле, сякаш някое дете си играеше с играчка на връв, и под дългия червен залез водните пространства върху равнината бяха като локви след отлив, пълни с праисторическа кръв.

Минаха през една планинска ливада, застлана с диви цветя, цели акри със златен кръстец, цинии, тъмнолилава тинтява, дива лоза и грамофончета, а после и през обширна равнина с най-различни разцъфтели малки цветя, простираща се напред като пъстра басма чак до плътната линия на хоризонта, тънеща в синкава мъгла, и до елмазените планински вериги, издигащи се от нищото като гърбовете на морски чудовища в девонска180 зора. Валеше отново и те яздеха отпуснато под дъждобраните си, скроени от мазни, полуобработени кожи, и така, закачулени с тези първобитни наметки, приличаха на проповедници на някаква незнайна секта, изпратени да обърнат в своята вяра самите зверове на тази страна. Земята пред тях беше забулена в облаци и мрак. Те яздеха в дългия здрач и слънцето залезе, и не изгря никаква луна, а на запад планините потръпваха отново и отново в грохотните рамки на мълниите и горяха до падането на пълния мрак, и дъждът свистеше в непрогледната нощна земя. Минаха през предпланинските възвишения с борове и голи скали и се заизкачваха сред хвойни, смърчове, тук-там храсти алое, подобни на малки дървета, и високите стебла на юките, чиито бледи цветове изглеждаха смълчани и неземни сред вечнозелените растения.

През нощта последваха един планински поток в дива клисура, затлачен от камъни, обрасли с мъх; яздеха под тъмни пещери, от които капеше и бълбукаше вода с вкус на желязо и виждаха сребърните нишки на водопади на фона на далечни отвесни канари, които бяха като проявления на някакви небесни чудеса, толкова тъмна беше земята, от която водеха своя произход. Минаха през почерняла гора и през местност с разцепени скали и гладко разполовени големи валчести камъни и по склоновете на тази желязна земя се очертаваха старите пътеки на огъня и почернелите кости на дърветата, убити по време на планинските бури. На следващия ден започнаха да срещат остролист джел, дъб и широколистни гори, много подобни на онези, които бяха изоставили в младостта си. Долчинките по северните склонове бяха пълни с листа и късове лед от градушката и нощите бяха хладни. Те пътуваха през висока местност, навлизайки все по-навътре в планините, където бурите имаха своите бърлоги — огнен, ехтящ периметър с бели пламъци, пробягващи над върховете, а самата земя там миришеше на пожарища и натрошен кремък. През нощите вълците в тъмните гори на света по-долу ги зовяха, сякаш бяха приятели на човека, а кучето на Глантън подтичваше, скимтейки, между неспирно трополящите копита на конете.

Девет дни след като напуснаха Чиуауа, минаха през пролом в планината и започнаха да се спускат по пътека, която беше изсечена в стената на отвесна скала, хиляди стъпки над облаците. Огромен каменен мамут ги наблюдаваше от сивия стръмен склон над тях. Те слизаха надолу в редица по един. Минаха през тунел, издълбан в скалата, и от другата страна на мили разстояние под тях в дефилето се виждаха покривите на град.

Спускаха се надолу по скалист лъкатушещ път, на няколко пъти пресичайки планински потоци, където млади пъстърви стояха с бледите си перки във водата и изучаваха носовете на пиещите коне. Облаци от мъгла, които миришеха и имаха вкуса на метал, се издигаха от клисурата; минаха над тях и навлязоха в гората. Насочиха конете си към речния брод, сетне продължиха по пътека, отъпкана от животни, и в три следобед влязоха в старинния каменен град Хесус Мария под ръмящия дъжд.

Затрополиха с копита по измития от дъжда калдъръм с полепнали по него листа, минаха по един каменен мост и тръгнаха по улицата под капещи стрехи, сгради с колонади и покрай шуртящите потоци вода, която беше дошла от планината. Сред шлифованите камъни в реката бяха построени малки съоръжения за обогатяване на руда, във всички хълмове над града бяха прокопани тунели, а над тях се виждаха скелета, минни галерии и купчини с остатъци от руда. Появата на пъстрата група от конници беше оповестена от воя на няколко мокри кучета, които стояха свити пред портите, а самите ездачи свърнаха по тясна уличка и спряха, целите прогизнали, пред портата на един хан.

Глантън заблъска по вратата, тя се открехна и отвътре надникна малко момче. После надзърна жена, погледна ги и се прибра. Най-накрая отвори един мъж. Той беше леко пиян и задържа портата, докато ездачите влязоха един по един в наводнения двор, и след това затвори след тях.

На сутринта дъждът беше спрял и те тръгнаха по улиците — парцаливи, вонящи и украсени с части от човешки тела като канибали. Носеха огромните си револвери, затъкнати в коланите и отвратителните кожи, с които бяха наметнати, бяха пропити с кръв, следи от дим и барутен нагар. Слънцето беше изгряло и няколко стари жени, застанали на колене с кофи и парцали в ръцете, миеха камъните пред магазините и се извръщаха след тях, а магазинерите, докато подреждаха стоките си, кимваха предпазливо и поздравяваха с добро утро тази странна клиентела. Американците премигваха пред вратите, над които висяха малки плетени клетки от върбови клонки със сипки и зелени и жълтеникави папагали, които стояха на един крак и кряскаха неспокойно. Имаше нанизи със сушени плодове и чушки, гроздове с калаени съдове, окачени като камбани, и свински кожи, пълни с пулке181, които висяха от гредите като издути свине в касапски двор. Те изпратиха човек за чаши. Отнякъде се появи цигулар, който се настани на един каменен праг и започна да стърже на цигулката си някаква мавританска народна мелодия и никой от минувачите тази сутрин, тръгнал по задачите си, не можеше да свали очи от тези бледи вонящи исполини.

По обяд намериха кръчма, стопанисвана от мъж на име Франк Карол, прихлупена пивница и някогашна конюшня, чиито врати бяха широко отворени към улицата за повече светлина. Цигуларят ги беше последвал, по някаква причина силно натъжен, и се спря точно пред вратата, откъдето можеше да вижда как чужденците пият и чаткат със златните си дублони по бара. На вратата имаше някакъв старец, припичащ се на слънце, който се беше навел леко напред със слуховата си тръба от кози рог към идващата отвътре врява и през цялото време кимаше одобрително, макар да не разбираше и дума от езиците, които се говореха там.

Съдията беше забелязал музиканта, извика го и му подхвърли монета, която иззвънтя на камъните. Цигуларят я вдигна за кратко към светлината, може би за да се убеди, че не е фалшива, после я пъхна някъде в дрехите си, намести инструмента под брадичката си и поде мелодия, която би била стара дори за уличните шутове в Испания отпреди двеста години. Съдията пристъпи към залятата от слънчева светлина врата и със странна прецизност изпълни върху калдъръма серия от стъпки, сякаш той и цигуларят бяха двама чуждестранни менестрели, случайно срещнали се в този средновековен град. След това Холдън свали шапката си и се поклони на две дами, които минаваха от другата страна на улицата, за да са по-далече от пивницата, направи пирует, ситнейки с крака, и сипа пулке от чашата си в слуховата тръба на стареца. Същият затисна бързо рога с палец, вдигна го мераклийски пред себе си, докато чистеше ухото си с пръст, и пи.

Привечер улиците се изпълниха с опиянени безумци, които се заваляха, ругаеха и караха с пистолетите си камбаните да звънят, вдигайки безбожна олелия, докато накрая се появи свещеникът, носейки пред себе си разпятие, и започна монотонно да ги увещава да престанат, изпъстряйки проповедта си с фрагменти на латински. Този човек беше набит на улицата и най-безсрамно мушкан и ръган, и докато лежеше на земята, стискайки своя истукан, те го замеряха със златни монети. Когато се надигна, свещеникът не благоволи да посегне към монетите, но после дотичаха няколко малки момчета и след като ги събраха, той им нареди да му ги дадат, а в това време варварите надаваха диви викове и пиеха за негово здраве.

Зяпачите се разотидоха и тясната уличка опустя. Неколцина от американците влязоха в студените води на реката, където се плискаха известно време, след което се върнаха целите вир-вода на улицата и се спряха под мъждивата светлина на уличните фенери — тъмни, димящи, апокалиптични фигури. Нощта беше студена и те се затътриха по калдъръмените улици на града, забулени в пара, като някакви зверове от книга с вълшебни приказки. И отново бе започнало да вали дъжд.

На другия ден беше празникът Лас Анимас182 и по улиците мина шествие и теглена от коне боядисана старинна катафалка с недодялана статуя на Христос. След нея вървеше група от църковни псалтове и свещеник, който звънеше с малко звънче. Босоного братство, облечено в черно, крачеше най-подир, мъкнейки скиптри от бурени. Исус Христос се клатушкаше застрашително, жалка фигура от слама с издялани глава и крака. Беше увенчан с корона от бодливи клонки, на челото му бяха нарисувани капки от кръв, а на сухите му дървени бузи — сини сълзи. Гражданите коленичеха и се кръстеха, а някои пристъпваха напред, докосваха одеждата на фигурата и целуваха пръстите на краката й. Печалната процесия мина с трополене по улицата, а местните малчугани седяха пред вратите, ядяха сладкиши с формата на черепи и наблюдаваха шествието и дъжда.

Съдията беше сам в кантината. Той също гледаше дъжда с малките си очи върху огромното си голо лице. Беше напълнил джобовете си с малки захарни черепи, седеше до вратата и ги предлагаше на минаващите деца, които вървяха под стрехите, но те се отдръпваха уплашени като млади жребчета.

Вечерта групи от граждани се спуснаха от гробището надолу по склона на хълма, а по-късно по тъмно, със свещ или лампа в ръка, се появиха отново и тръгнаха към църквата да се молят. Никой почти не успяваше да се измъкне от лапите на обезумелите от пиене американци и тези кирливи гости на града сваляха дебелашки шапките си, залитаха по улиците, хилеха се и правеха неприлични предложения на младите момичета. Карол бе затворил окаяната си кръчма по здрач, но се принуди да отвори отново, за да не разбият вратите му. Някъде през нощта пристигна група ездачи, пътуващи към Калифорния, всичките окапали от умора. Въпреки това след по-малко от час те потеглиха отново. В полунощ, когато се твърдеше, че душите на мъртвите тръгвали да бродят, ловците на скалпове отново ревяха по улиците и стреляха с револверите си въпреки дъжда и смъртта и това продължи спорадично чак до разсъмване.

На другия ден Глантън изпадна в нещо като пиянски пристъп, изскочи безумен и чорлав на двора и откри огън с пистолетите си. Следобеда лежеше вързан за леглото си като луд, а в това време съдията стоеше до него, охлаждаше челото му с мокър парцал и му говореше тихо. Отвън се чуваха гласове, идващи от стръмните хълмове. Беше изчезнало малко момиченце и няколко групи граждани претърсваха минните шахти. След известно време Глантън се унесе и съдията стана и излезе.

Денят беше сив и дъждовен и вятърът разнасяше листата. Дрипаво момче излезе от една врата до дървен улук и дръпна съдията за лакътя. То носеше две кутрета в ризата си и ги предложи за продан, улавяйки едното за врата.

Съдията гледаше нагоре към улицата. Когато свали очи към момчето, то хвана и второто кутре и двете животинки увиснаха отпуснато. Perros a vende183, каза момчето.

Cuanto quieres184, попита съдията.

Момчето погледна първо към едното и после към другото животно. Накрая като че ли избра онова, което щеше да се хареса повече на съдията; може би такива кучета съществуваха някъде. То тикна напред кутрето в лявата си ръка. Cincuenta centavos185, каза момчето.

Кучето се сви и направи опит да се отдръпне в ръката му като животно, което отстъпва навътре в някаква дупка. Бледосините му очи бяха празни и изплашени, както от студа и дъжда, така и от съдията.

Ambos186, рече съдията. И бръкна в джоба си за монети.

Продавачът реши, че това е някаква търговска хитрост и започна да изучава отново кучетата, сякаш за да се убеди в стойността им, но съдията извади от нечистите си дрехи малка златна монета, която стигаше за цяло котило кутрета. Той сложи монетата върху дланта си, поднесе я напред и с другата си ръка взе кучетата от момчето, държейки ги в юмрука си като чифт чорапи. После направи подканящо движение с ръката, в която държеше монетата.

Andale187, каза той.

Момчето се вторачи в монетата.

Съдията сви ръката си в юмрук и после я отвори. Монетата беше изчезнала. Той размърда пръстите си в празния въздух, посегна зад ухото на момчето, извади монетата и му я подаде. Момчето я задържа между двете си ръце, сякаш беше малък съд с нафора и вдигна очи към съдията. Но Холдън вече се отдалечаваше с увисналите във въздуха кутрета. Той тръгна по каменния мост, погледна надолу в придошлите води, вдигна кученцата и ги хвърли.

В другия край на моста имаше малка уличка, която вървеше успоредно на реката. Тук вандименецът уринираше от една каменна стена във водата. Когато видя съдията да хвърля кутретата от моста, той извади пистолета си и извика.

Кученцата изчезнаха за миг сред пяната. Те бяха понесени, първо едното, а после и другото, от зелените талази над шлифованите каменни плочи на дъното към вира по-долу. Вандименецът вдигна револвера си и запъна ударника. В бистрите води на вира листата на върбата, които бяха под водата, танцуваха като нефритени лъчеперки. Пистолетът подскочи в ръката му и едното от кутретата беше подхвърлено нагоре от ударната вълна. Вандименецът стреля отново и във водата се появи мътно розово петно. Той запъна ударника за трети път и след поредния изстрел другото кутре също се обагри в червено и потъна.

Съдията продължи надолу по моста. Когато момчето дотича и погледна надолу към водата, то все още стискаше монетата в ръката си. Вандименецът стоеше отсреща на улицата, държейки пениса си в едната ръка и револвера в другата. Димът от изстрелите се беше разнесъл надолу по течението и от телата на кутретата нямаше и следа.

Някъде през късния следобед Глантън се събуди и успя да се освободи от въжетата, с които беше вързан. Другарите му научиха за това, когато той отряза с ножа си мексиканското знаме пред казармата и го върза за опашката на едно муле. След това яхна мулето и го подкара през площада, влачейки свещения флаг през калта след себе си.

Глантън направи кръг по улиците и се появи отново на площада, мушкайки ожесточено животното в хълбоците. Когато възви, проехтя изстрел и мулето се строполи мъртво на земята с куршум от мускет, заседнал в мозъка. Глантън се измъкна изпод трупа, претъркулвайки се, изправи се на крака и започна да стреля като обезумял. Една старица се свлече безмълвно на калдъръма. Съдията, Тобин и Док Ървинг изскочиха презглава от кръчмата на Франк Карол, застанаха на коляно в сянката на една стена и откриха огън към горните прозорци. Още половин дузина американци се появиха иззад ъгъла в далечния край на площада и в пукотевицата двама от тях паднаха на земята. Късчета олово отскачаха с пищене от камъните и димът от стрелбата надвисна над улиците във влажния въздух. Глантън и Джон Гън си бяха пробили път покрай стените до един сайвант зад хана, където бяха конете им, и започнаха да ги извеждат. Още трима от отряда изтичаха на двора, мъкнейки хамути, и започнаха да оседлават конете. Стрелбата на улицата беше вече непрекъсната, двама американци бяха мъртви и още неколцина други лежаха на земята, викайки за помощ. Когато трийсет минути по-късно отрядът тръгна да излиза от града, те бяха подложени на прекъслечна канонада от мускетни изстрели, камъни и празни бутилки и оставиха шестима от своите в града.

Час по-късно Карол и още един американец на име Санфорд, който живееше в града, ги настигнаха. Гражданите на Хесус Мария бяха опожарили пивницата. Свещеникът бе дал последно причастие на ранените американци, след това се беше отдръпнал настрани и те бяха довършени с куршум в главата.

Преди да се мръкне, наемниците срещнаха керван от сто и двайсет мулета, които се изкачваха с усилие по западния склон на планината, мъкнейки бутилки с живак за мините. Те чуха плющенето на камшиците и виковете на водачите далече по-долу по лъкатушещия път и видяха натоварените животни, които се бъхтеха като кози нагоре по самия ръб на разлома на голата скална стена. Лош късмет. Двайсет и шест дни път от морето и по-малко от два часа до мините. Мулетата се катереха, хриптейки, по сипея, а водачите — в дрипавите си колоритни костюми — не им даваха мира нито за миг. Когато първият от тях видя ездачите, той се надигна на стремената и погледна назад. Колоната от мулета се виеше надолу по пътеката на половин миля разстояние или повече и когато се спряха и скупчиха отпред, част от върволицата се виждаше на завоите, по осем-девет мулета на отсек, гледащи ту в едната, ту в другата посока. Опашките на животните бяха оглозгани почти до кокал от тези отзад и живакът в шишетата от гутаперча188 пулсираше тежко, сякаш всяко от мулетата носеше по два тайнствени звяра, които мърдаха и дишаха неспокойно в издутите дисаги. Първият мулетар се обърна и отново хвърли поглед назад към пътеката. Глантън вече се приближаваше към него. Онзи го поздрави дружелюбно. Глантън мина безмълвно покрай него откъм вътрешната страна на тясната камениста пътека, бутвайки опасно мулето на водача, което беше спряло сред подвижните глинести шисти. Лицето на мъжа се помрачи, той се извърна и подвикна нещо назад. Другите наемници вече минаваха покрай него с присвити очи и лица черни като на огняри от барутния нагар. Той слезе от мулето и извади ескопетата си изпод крилото на седлото. В този момент Дейвид Браун беше точно срещу него, вече с пистолет в ръка, скрит от другата страна на коня. Той вдигна оръжието над лъка на седлото и застреля мъжа право в гърдите. Онзи се строполи тежко на земята, Браун стреля срещу него още веднъж и мексиканецът падна от ръба на скалата и изчезна в бездната по-долу.

Другите от отряда дори не се обърнаха, за да разберат какво се е случило. Без никакви колебания те откриха огън срещу мулетарите. Мексиканците падаха от седлата си и оставаха да лежат на пътеката или се търкулваха през ръба на пропастта и политаха в нея. Онези, които бяха по-назад, се опитаха да обърнат животните си и да избягат надолу по пътеката, а натоварените мулета, с побелели от ужас очи, зачаткаха с копита по стръмната скална стена, подобни на огромни катерещи се плъхове. Ездачите си пробиваха път между тях и скалата и методично ги събаряха в пропастта, мулетата падаха безропотно като мъченици, премятаха се безмълвно във въздуха и бухваха долу върху скалите сред поразителни пръски от кръв и сребро; шишетата се разбиваха и живакът се разплискваше на талази, течни късове и малки трептящи капки и после всичките му разновидности се събираха по-долу и потичаха по сухото скалисто дере като проявление на някакво върховно алхимично дело, сътворено в тайнствения мрак на земното сърце, бягащия елен на древните189 по планинския склон, ярки пъргави потоци, които се спускаха по издълбаните от дъжда улеи, изпълваха хлътнатините в скалата и бързаха надолу от тераса на тераса, блещукащи и гъвкави като змиорки.

Мулетарите достигнаха до завой на пътя, където урвата не беше толкова главоломно стръмна и с ужасени викове се хвърлиха надолу, падайки и търкаляйки се сред шубраците и боровете, а наемниците насочиха изоставените мулета след тях, препускайки надолу по скалистата пътека като обезумели, сякаш над самите тях беше надвиснало нещо страховито. Карол и Санфорд пътуваха на известно разстояние от отряда и когато достигнаха до мястото, където последните мулетари бяха изчезнали, спряха конете си и хвърлиха поглед назад по протежение на пътеката. Тя беше пуста, с изключение на няколкото мъртъвци от кервана. Петдесет мулета бяха изблъскани в пропастта и от завоя на скалата се виждаха разнебитените тела на животните, разпилени надолу сред камънака, и малките блестящи езерца от живак под вечерната светлина. Конете тъпчеха с копита и извиваха шии. Двамата ездачи надникнаха надолу в гибелната бездна, размениха си погледи, но не беше нужно да си казват нищо и затова дръпнаха юздите на конете си и ги смушкаха с шпорите, продължавайки надолу през планината.

Настигнаха останалите по здрач. Те бяха слезли от конете си на другия бряг на реката и хлапето и делаверите не позволяваха на разпепените животни да се доближат до водата. Карол и Санфорд поеха през брода, водата стигаше до коремите на конете им, а самите коне пристъпваха внимателно по речните камъни, поглеждайки диво нагоре по течението, където един водопад изливаше с грохот талазите си от тъмнеещата гора в кипналия, разпенен вир по-долу. Когато излязоха от брода, съдията тръгна към тях и хвана коня на Карол за юздите.

Къде е негърът? — попита той.

Онзи погледна съдията. Двамата бяха почти на едно ниво, макар Карол да беше на кон. Не знам, каза той.

Съдията извърна глава към Глантън. Глантън се изплю.

Колко души видя на площада?

Нямах време да ги броя. Трима или четирима бяха простреляни, това знам.

Но не и негърът?

Него изобщо не го видях.

Санфорд смушка коня си напред. На площада нямаше никакъв негър, рече той. Видях да застрелват онези момчета и всички до едно бяха бели като теб и мен.

Съдията освободи коня на Карол и тръгна за своя си кон. Двама от делаверите се отделиха от отряда. Когато поеха нагоре по пътеката, беше почти тъмно и отрядът се беше изтеглил в гората. Оставиха конни часовои при брода и не запалиха огън.

Откъм пътеката не се зададоха други конници. В началото нощта беше тъмна, но после мъжете от поста при брода видяха, че започва да просветлява и луната изгря над каньона. Видяха и една мечка, която се спусна надолу, спря се на другия бряг на реката, подуши въздуха и тръгна обратно. На зазоряване съдията и делаверите се върнаха. Чернокожият беше с тях. Той беше гол, с изключение на одеялото, с което беше наметнат. Нямаше дори и ботуши. Яздеше едно от мулетата с оглозгани опашки от кервана и трепереше от студ. Беше му останал само пистолетът. Държеше го до гърдите си под одеялото, защото нямаше къде другаде да го носи.

Пътят, който се спускаше от планината към западния океан, ги отведе към зелени клисури, гъсто обрасли с увивни растения, където дългоопашати папагали и пъстроцветни ари190 ги гледаха лукаво от клоните на дърветата и грачеха. Пътят вървеше успоредно на река, която беше мътна, придошла и с много бродове и те непрестанно минаваха ту от едната, ту от другата й страна. Бледи водопади падаха от отвесната планинска стена и се разбиваха във високите хлъзгави скали сред безумни облаци от пара. В продължение на шест дни не срещнаха никакви конници. На деветия ден видяха някакъв старец малко по-долу, който се опитваше да слезе от пътеката, насочвайки с пръчка две товарни магаренца към гората. Когато стигнаха на това място, те се спряха и Глантън се повъртя в гората сред влажните, разровени листа, докато накрая видя стареца да седи в един шубрак самотен като гном. Магаретата вдигнаха глави, помръднаха с уши и сетне се наведоха и продължиха да пасат. Старецът ги наблюдаваше.

Por qué se esconde?191 — попита Глантън.

Старецът не отговори.

De donde viene?192

На стареца като че ли и през ум не му минаваше да влезе в някакъв диалог. Той седеше сред листата със скръстени ръце. Глантън се наведе напред и се изплю. Сетне вдигна брадичка към магаретата.

Qué tiene alla?193

Старецът сви рамене. Hierbas194, каза той.

Глантън погледна животните, после стареца. След това насочи коня към пътеката, за да се върне при останалите.

Por qué me busca?195 — извика старецът подир него.

Те продължиха нататък. В долината имаше орли и други птици и много елени, диви орхидеи и бамбукови шубраци. Реката тук беше широка и течеше покрай огромни валчести камъни, а от високата стена на гъстата джунгла падаха многобройни водопади. Съдията обикновено яздеше напред с един от делаверите, носейки пушката си заредена с твърдите семена от плода на кактуса нопал, а вечерта умело препарираше простреляните от него разноцветни птици, натърквайки кожата им с барут, натъпквайки ги с топки от суха трева и прибирайки ги опаковани в чантите си. Той слагаше грижливо листа от дървета и растения в бележника си и дебнеше на пръсти планинските пеперуди, държейки ризата си опъната с две ръце и говорейки им тихо, но не проявяваше научен интерес към собствената си персона. Веднъж Тоудвайн седеше и го наблюдаваше, докато Холдън си водеше записки, наклонил тефтера си към светлината на огъня, и го попита защо прави всичко това.

Перото на съдията спря да драска по листа. Той погледна Тоудвайн и сетне продължи да пише.

Тоудвайн се изплю в огъня.

Съдията си дописа още нещо, после затвори бележника си, оставяйки го настрани, притисна двете си ръце една в друга, плъзна ги надолу покрай носа и устата си и ги отпусна върху коленете си.

Всичко, което съществува… поде той. Всичко, което съществува в творението без моето знание, съществува без моето съгласие.

Той обходи с поглед тъмната гора, в която бяха направили лагера си. Кимна към събраните от него образци. Тези анонимни създания, продължи съдията, може да изглеждат малки и нищожни в този свят и въпреки това и най-малкото зрънце може да ни погълне. Всяко най-малко нещо под оная скала, което е извън човешкото познание. Само природата може да пороби човека и едва когато съществуването на всяка малка твар бъде установено и извадено на показ пред него, той ще стане истински сюзерен на земята.

Какво значи „сюзерен“?

Пазител. Пазител или повелител.

Защо не казваш пазител тогава?

Защото той е особен вид пазител. Сюзеренът управлява дори когато има и други правила. Неговата власт отменя другите прерогативи.

Тоудвайн се изплю.

Съдията постави длани върху земята и се вгледа в любознателния си спътник. Това е територията, над която аз съм предявил права, каза той. И въпреки това навсякъде върху нея има изолирани зони с автономен живот. Автономен. И за да стане той мой, нищо не трябва да се случва, освен ако не съм дал разрешение за това.

Тоудвайн седеше кръстосал ботуши пред огъня. Никой човек не може да опознае всичко на тази земя, отбеляза той.

Съдията наклони леко голямата си глава. Онзи, който смята, че тайните на света са завинаги скрити от него, живее в неизвестност и страх. Суеверията ще го повлекат надолу. И дъждът ще подкопае делата в живота му. Но онзи, който си е поставил задачата да открие нишката на реда в гоблена, със самото си решение поема отговорност за света и само поемайки такава отговорност, ще намери начин да диктува собствената си съдба.

Не виждам какво общо има това с хващането на птици.

Свободата на птиците е оскърбление за мен. Аз бих ги сложил всичките в зоологически градини.

Това би била една дяволска зоологическа градина.

Съдията се усмихна. Да, съгласи се той. И въпреки това.

През нощта мина керван. Главите на конете и мулетата в него бяха загърнати с вълнени наметала, а водачите вървяха безмълвно в тъмнината, предупреждавайки се един друг да пазят тишина, вдигайки пръсти пред устните си. Съдията ги наблюдаваше от един голям камък, откъдето се виждаше пътят.

На сутринта продължиха. Прегазиха калната река Яки през един брод и поеха през насаждения от слънчогледи, високи колкото човек на кон; мъртвешките им лица бяха извърнати на запад. Местността стана по-открита и започнаха да се натъкват на царевични ниви по хълмовете, а тук-там имаше разчистени участъци, където се виждаха сламени колиби и портокалови и тамариндови горички. От хора обаче нямаше и следа. На 2 декември 1849 г. влязоха в град Урес, столицата на щата Сонора.

Не бяха стигнали и до средата на града, когато успяха да привлекат около себе си най-разноликата и окаяна тълпа, която бяха срещали до този момент: просяци и надзиратели на просяци, курви и сводници, амбулантни търговци, мръсни дечурлига и цели делегации от слепи, сакати и натрапчиви сиромаси, всичките крещящи „por dios“; имаше и такива, които бяха яхнали носачите си като коне и ги пришпорваха, а също и огромно множество от хора на всякаква възраст и с всякакво обществено положение, които се бяха стекли просто от любопитство. Домакини, изрисували лицата си в тъмносиньо и карминено червено като задниците на маймуни, висяха по терасите и надничаха иззад ветрилата си с някаква зловеща свенливост като травестити в лудница. Съдията и Глантън яздеха начело на тази малка колона и обсъждаха нещо помежду си. Конете препускаха неспокойно в лек галоп и когато ездачите драсваха с шпорите си някоя случайна ръка, протегната към сбруята на конете им, тази ръка се отдръпваше мълчаливо.

За през нощта отседнаха в един хан на края на града, стопанисван от немец, който им предостави цялата сграда и не беше видян повече, било то за да им бъде в услуга или за да си получи заплащането. Глантън обикаляше из високите, прашни стаи с плетени тавани от върбови клони и накрая намери една стара criada196, скрита в нещо, което минаваше за кухня, макар в него да нямаше нищо кулинарно, с изключение на един мангал и няколко глинени гърнета. Той я изпрати да им стопли вода за къпане и й тикна шепа сребърни монети в ръката с нареждането да им приготви и нещо за ядене. Мексиканката се вторачи в монетите, без да помръдва, докато накрая не я изпъди и тя тръгна надолу по коридора, държейки парите в шепата си, сякаш бяха някаква птица. Жената изчезна от поглед нагоре по стълбата, извиквайки нещо, и скоро още няколко жени се засуетиха из хана.

Когато Глантън се върна обратно в салона, вътре имаше четири-пет коня. Той ги пропъди с шапката си, после тръгна към вратата и погледна навън, където стоеше безмълвна тълпа от зяпачи.

Mozos de cuadra, извика той. Venga. Pronto.197

Две момчета си пробиха път през тълпата и тръгнаха към вратата, последвани от още няколко. Глантън повика най-високото от тях при себе си, сложи ръка на главата му, завъртя го в кръг и погледна останалите.

Este hombre es el jefe198, каза той. „Началникът“ стоеше важно, хвърляйки погледи ту насам, ту натам. Глантън завъртя главата му към себе си и се вгледа в него.

Те encargo todo, entiendes? Caballos, sillas, todo.199

Sí. Entiendo.200

Bueno. Andale. Hay caballos en la casa.201

Началникът се обърна, извика имената на приятелите си и половин дузина от тях пристъпиха напред и влязоха в къщата. Когато Глантън се върна в салона, те тъкмо водеха към вратата животните — някои от тях убийци на хора — говорейки им строго. Най-дребното от момчетата беше само малко по-високо от краката на коня, за който отговаряше. Глантън тръгна към дъното на постройката и се огледа за бившия свещеник, когото му беше забавно да изпраща за курви и пиене, но него го нямаше. Замисли се кой друг беше подходящ за тази мисия, накрая се спря на Док Ървинг и Шелби, даде им шепа монети и се върна в кухнята.

По тъмно половин дузина млади кози вече се печаха на шиш на двора зад хана и черните фигури на мъжете се мержелееха под задимената светлина. Съдията се разхождаше наоколо в ленения си костюм и даваше указания на готвачите с пура в ръка, следван от струнен оркестър от шестима музиканти, които бяха неотклонно на три крачки зад него и свиреха. Мях с пулке висеше на триножник в средата на двора и Ървинг се беше върнал с между двайсет и трийсет курви с всякакъв размер и възраст. Пред хана пък беше разгърната цяла колона с фургони и каруци с импровизирани лавки и всички търговци хвалеха на висок глас стоката си, заобиколени от подвижно множество от граждани, дузина полуобяздени коне за продан, които се изправяха на задните си крака и цвилеха, и окаяни на вид говеда, овце и свине заедно със собствениците им, докато накрая целият град, от който Глантън и съдията се бяха надявали да се отърват, беше току пред вратата им, подел карнавал, отличаващ се с онзи тип празнично настроение и нарастваща грозота, характерни за празненствата в тази част на света. Огънят на двора беше накладен толкова високо, че от улицата гърбът на сградата изглеждаше като обхванат от пламъци и непрекъснато пристигаха нови търговци със стоките си и нови безделници заедно с навъсени групи от индианци яки с набедреници, които се надяваха да бъдат наети на работа.

В полунощ на улицата имаше огньове, танци и пиянство и ханът ехтеше от пронизителните викове на курвите; съперничещи си шайки от псета се бяха промъкнали във вече притъмнелия и изпълнен с дим двор, където между тях избухнаха яростни схватки за обгорените кости от кози; чуха се и първите нощни изстрели и ранени кучета завиха и се затътриха по земята, докато Глантън не излезе навън и не ги изби с ножа си, зловеща сцена под мъждеещата светлина — окървавените кучета, безмълвни, с изключение на чаткането на челюстите им, се влачеха през двора като тюлени или някакви други същества или стояха свити до стените, докато Глантън ги обхождаше и разцепваше черепите им с масивния си нож с огромна медна дръжка. Но той едва бе влязъл в хана, когато около шишовете се чу скимтенето на други кучета.

В малките часове на нощта повечето лампи в хана бяха изгаснали и от стаите се носеше пиянско хъркане. Лавкаджиите с техните каруци вече ги нямаше и пръстените от догорелите огньове се чернееха на пътя като кратери от бомби, а тлеещите цепеници бяха домъкнати до един последен огън, около който стояха старци и момчета, които пушеха и си разказваха истории. Когато призори планините на изток започнаха да се очертават, тези фигури също изчезнаха някъде. Оцелелите кучета бяха разнесли кокалите из целия заден двор на хана, мъртвите им събратя лежаха в тъмните херпеси на собствената си кръв, изсъхнала в прахта, и вече се чуваха първи петли. Когато съдията и Глантън се появиха на входната врата в костюми, съдията в бял, а Глантън в черен, единственият човек навън беше едно малко конярче, което спеше на стъпалата.

Joven202, каза съдията.

Момчето подскочи.

Eres mozo del caballado?203

Sí, senor. A su servicio.204

Nuestros caballos205, каза Холдън. Той се канеше да опише животните, но момчето вече бе хукнало.

Беше студено и ветровито. Слънцето още не бе изгряло. Съдията стоеше на стъпалата, а Глантън крачеше напред-назад, разучавайки периметъра. Десет минути по-късно момчето и негов другар се появиха на улицата, тичаха боси през глава, водейки двата коня, натимарени и оседлани. От устите на конете излизаха облачета пара и главите им се въртяха елегантно ту на едната, ту на другата страна.