Кървав меридиан

XI

Те яздеха през планините и пътят им ги отведе към високи борови гори с вятър между дърветата и самотни писъци на птици. Неподкованите мулета криволичеха през сухата трева и боровите иглички, заобикаляйки дърветата. В синкавите пластове от изстинала лава по северните склонове — тесни ивици от стар сняг. Яздеха на зигзаг през самотна трепетликова гора, където нападалите листа лежаха като златни дискове върху влажния черен път. Те проблясваха като милиони пайети в бледите просвети. Глантън взе едно от листата, завъртя го като малко ветрило, подържа го още за миг и след това го пусна да падне, но съвършенството му не остана незабелязано от него. Яздеха през тясна клисура, където листата бяха покрити с лед, и пресякоха висока седловина, където дивите гълъби се носеха стремително надолу по посока на вятъра, стрелваха се през една пролука в скалите на няколко фута от земята, лъкатушеха диво между мустангите и след това се спускаха надолу в синята бездна. Сетне навлязоха в тъмна елова гора; дребните испански кончета вдишваха с усилие разредения въздух и точно по здрач, когато конят на Глантън прескачаше паднал дънер, една мършава светлокафява мечка се надигна в другия край на едно мочурливо място, където се хранеше, и ги погледна с мътните си свински очички.

Конят на Глантън се изправи на задните си крака, а самият той се притисна към гърба на животното и извади пистолета си. Един от делаверите беше непосредствено зад Глантън и конят, който яздеше, рязко се дръпна назад. Той се опита да го обърне в правилната посока, налагайки го с юмруци по главата. Безкрайно удивена, мечката извърна към тях дългата си муцуна, изръмжавайки уплашено. От изцапаната й с кръв паст висеше недосдъвкано парче месо. Глантън стреля. Куршумът удари мечката в гърдите, тя се наведе напред със странен стон, сграбчи делавера и го вдигна от коня му. Глантън стреля отново в момента, когато мечката се обърна и куршумът този път се заби в гъстата козина на рамото й. Мъжът в това време висеше от челюстите на мечката, гледайки надолу към тях, глава до глава със звяра, обгърнал шията му с ръка като някакъв умопобъркан дезертьор, който дава открит израз на приятелските си чувства към врага. Из цялата гора се носеха виковете на мъжете, които удряха и шибаха цвилещите коне с камшици в опит да ги укротят. Глантън запъна пистолета си за трети път, докато мечката се олюляваше с индианеца, увиснал от устата й като кукла, и сетне пропълзя над него, подобна на море от козина с цвят на мед, омазана с кръв и лъхаща на мърша и на онази особена меча смрад, напомняща миризма на корени. Изстрелът отекна нависоко над главите им, едно малко ядро от метал се устреми към далечните пояси от материя, шлифовайки беззвучно въздуха на запад. Проехтяха още изстрели, звярът побягна със страховити огромни скокове към гората със заложника си и се изгуби в сумрака на дърветата.

Делаверите преследваха животното три дни, а в това време отрядът продължи по пътя си. Първия ден се натъкнаха на кръв и видяха къде мечката беше почивала и къде раната й бе спряла да кърви, на втория ден забелязаха следите там, където се беше влачила по гнилите листа под дърветата, на третия вървяха по една съвсем смътна диря по високо каменисто плато и след това нищо. Останаха в очакване на някакъв знак, докато се стъмни, след това спаха на кремъчните скали и на следващия ден, когато се събудиха, погледнаха на север към цялата тази дива камениста страна. Мечката бе отнесла техния съплеменник като някакъв приказен звяр от книжка с картинки и земята ги беше погълнала и двамата, без да остави никаква надежда той да бъде върнат или откупен. Те хванаха конете си и ги поведоха обратно. Нищо не помръдваше в това планинско мъртвило, освен вятърът. Не говореха помежду си. Бяха хора от друго време и макар всички да носеха християнски имена, бяха прекарали целия си живот в пустошта също като бащите си преди тях. Научили се бяха да воюват, воювайки, и цели поколения от техния народ бяха изтиквани от източния бряг навътре в континента, от пепелищата на Гнейденхутен151 към прериите и сетне към кървавите земи на запада. Ако голяма част от света бе мистерия, неговите предели не бяха, защото той беше без мяра и без граници и в него живееха ужасяващи създания, хора с различни цветове на кожата и същества, каквито никой човек не бе виждал, и въпреки това нито едно от тях не беше толкова чуждо, колкото собствените им сърца вътре в тях, каквито и зверове да имаше и каквато и пустош да обитаваха.

Те намериха следата на отряда рано на следващия ден и го настигнаха още преди да се мръкне. Конят на загиналия войн стоеше оседлан сред другите коне, както го бяха оставили, и те свалиха торбите от него, разделяйки си имуществото му, а името на този мъж не беше споменато никога повече. Вечерта съдията седна при тях край огъня, разпита ги, нарисува на земята карта на района и известно време я разглежда. След това стана и я стъпка с ботушите си, а на сутринта продължиха нататък, както преди.

Пътят им сега минаваше през гора от дъбове джуджета и крайречна низина, където между скалните пластове по околните склонове растяха черни дървета. Те яздеха в слънчевия ден през високата трева и в късния следобед се изкачиха на стръмен склон, подобен на скална стена, която като че ли обграждаше целия познат свят. Долу под бледнеещата светлина тлееше равнината Сан Агустин, простираща се на североизток. Земята в тази посока блуждаеше в дълга тиха извивка под талазите от дим, издигащи се от подземните въглищни залежи, които горяха там от хиляда години. Конете си избираха предпазливо пътя по ръба на скалата, а всеки от ездачите гледаше посвоему на тази древна гола земя.

През следващите дни яздеха през местност, където можеше да си изпечеш ръката, ако я сложиш върху камъните, и където нямаше нищо друго освен камъни. Придвижваха се в тясна анфилада по пътека, осеяна със сухи кози барабонки, извърнали глави от пропастта и нагорещения като в пещ въздух, който лъхаше от нея. Наклонените черни силуети на ездачите бяха очертани със строга неумолима отчетливост като фигури, които можеха да разтрогнат договора си с породилата ги плът и да продължат самостоятелно по голата скала, без никакво отношение към слънце, човек или бог.

Оттам продължиха през дълбока клисура, където копитата на конете чаткаха по камъните, а в процепите между скалите се простираха хладни синкави сенки. Стари кости и отломки от изрисувани глинени съдове в сухия пясък на дерето, а в скалата над тях издялани пиктограми на кон, пума, костенурка и испански конници с шлемове и кръгли щитове, внушаващи високомерно презрение към камъка, тишината и самото време. В разломите и пукнатините на стотици футове над тях се виждаха малки гнезда от слама и наноси, останали там от стари наводнения. Ездачите чуваха тътена на гръмотевици в някаква безименна далнина и държаха под око тясната ивица небе над тях в очакване да притъмнее и да завали, докато се провираха през тесните стени на каньона. Сухите бели камъни по дъното на пресъхналата река бяха овални и гладки като някакви тайнствени яйца.

Тази нощ лагеруваха сред развалините на стара цивилизация дълбоко в скалистите планини, малка долина с чиста течаща вода и добра трева. Под надвисналата скала имаше обиталища от кал и камък, обградени със стени, а в долината се виждаха следи от стари напоителни канали. Рохкавият пясък бе осеян с чирепи от глинени съдове и парчета от почерняло дърво, а върху него се кръстосваха следите от безбройни сърни и други животни.

Съдията се поразходи из руините по здрач, някогашните стаи все още почернели от дървесния дим, стари неодялани камъни, парчета от счупени глинени съдове сред пепелта и малки изсъхнали царевични кочани. Няколко изгнили дървени стълби, все още подпрени на стените на къщите. Той обикаляше из полуразрушените киви152, взимайки от земята разни малки предмети, после седна на една висока стена и започна да ги скицира в бележника си, докато мръкна.

Пълната луна изгря над каньона и в малката долина се възцари дълбока тишина. Койотите може би се страхуваха от собствените си сенки, защото от тях не се чуваше никакъв звук, нито от вятър, нито от птица — само тихото ромолене на поточето, което течеше по пясъка в тъмнината малко по-нататък под огньовете им.

Съдията през целия ден бе обикалял скалите на клисурата, през която бяха минали, и сега сортираше и подреждаше находките си върху част от едно платнище от фургон, което беше опънал на земята. С кожения си бележник в скута, той взимаше всяко от нещата — парчета кремък, чирепи или инструменти от кост, и ги екипираше сръчно в тефтера си. Нахвърляше рисунките си с веща лекота, без да мръщи голото си чело и без да свива странните си детски устни. Проследи с пръсти отпечатъка от старо плетено изделие върху парче от керамичен съд и го прехвърли с молива си в бележника с хубави светлосенки и пестеливи щрихи. Съдията е добър в рисуването, както и в други неща. От време на време поглежда към огъня или към другарите си по оръжие или към нощта зад тях. Най-накрая слага пред себе си парче от доспехи, изковано в работилница в Толедо преди три века, малък стоманен тападеро, трошлив и покрит с плесен. Този предмет съдията скицира в профил и в перспектива, посочвайки размерите му с ясния си четлив почерк и добавяйки бележки в полето.

Глантън го наблюдаваше. Когато съдията приключи, той взе малкото стреме, завъртя го в ръката си, разгледа го още веднъж и след това го смачка на топка от малки метални фрагменти, които хвърли в огъня. После събра другите артефакти, запрати и тях в огъня, изтупа платнището, сгъна го и го прибра заедно с останалите си вещи и бележника си. След това седна с ръце в скута си, с дланите нагоре като чаши. Изглеждаше изключително доволен от света, сякаш някой се беше допитал до него при самото му сътворяване.

Един мъж от Тенеси на име Уебстър, който го гледаше от известно време, го попита какво смята да прави с тези бележки и рисунки, а съдията се усмихна и каза, че имал намерение да ги заличи от паметта на човечеството. Уебстър се ухили и съдията се засмя. След това Уебстър го погледна с крайчеца на окото си и каза: Е, ти май имаш опит като художник, защото рисунките ти доста приличат на истинските неща. Но никой човек не може да побере целия свят в една книга. Нито пък нарисуваното в книгата е като истинския свят.

Добре казано, Маркъс, отговори съдията.

Но не рисувай мен, рече Уебстър. Защото не искам да бъда в твоята книга.

Моята книга или някоя друга книга, каза съдията. Съществуващите неща не се различават нито на йота от книгата, в която са записани. И как биха могли? Това би било една лъжлива книга, а лъжливата книга изобщо не е книга.

Ти си голям майстор на гатанките и аз не мога да се меря с теб по думи. Но само не прехвърляй старата ми муцуна в твоя тефтер, защото не ми се иска да я виждат непознати.

Съдията се усмихна. Дали е в моята книга или не, каза той, всеки човек живее във всички останали и те в него в една безкрайна плетеница на битието и така той става свидетел на онова, което се случва в най-далечните предели на вселената.

Аз сам ще свидетелствам за себе си, рече Уебстър, но останалите вече го бяха взели на подбив за самомнението му: да не би да си мислел, че на някой изобщо би му хрумнало да иска да види проклетия му портрет, или пък че ще избухват размирици сред тълпите при официалното му представяне; хората по-скоро щели да решат да овалят картината в катран и пера поради липсата на самия оригинал. Това продължи до момента, в който съдията вдигна ръка и призова към милосърдие, обяснявайки, че чувствата на Уебстър били от по-различен вид, че самолюбието не било сред тях и че самият той веднъж бил нарисувал портрета на един стар индианец уеко, приковавайки неволно човека към собственото му подобие. Старецът не можел даже да спи от страх, че някой негов враг можел да грабне рисунката и да я обезобрази и приликата била толкова голяма, че за него било непоносимо да я види намачкана или някой да я докосне. Затова един ден той поел на път през пустинята към мястото, където знаел, че съдията може да бъде намерен и го помолил за съвет как да съхрани тази вещ, а съдията го отвел дълбоко в планините и двамата заровили портрета в една пещера, където лежал и сега, доколкото било известно на съдията.

Когато завърши тази история, Уебстър се изплю, избърса устата си и отново погледна съдията. И този човек, рече той, не е бил нищо друго освен неук и непросветен дивак.

Точно така, потвърди съдията.

Но при мен нещата стоят иначе.

Чудесно, каза съдията, посягайки към чантата си. Значи не възразяваш да те нарисувам?

Няма да позирам за никакъв портрет, каза Уебстър. Но нещата не са така, както казваш ти.

Отрядът притихна. Някой стана да добави дърва в огъня, луната се издигна и се смали над разрушените постройки, а неголемият поток, вплетен в пясъците на долината, сияеше като течен метал и с изключение на ромоленето му не се чуваше никакъв друг звук.

Що за хора са били индианците, които са живели тук, съдия?

Съдията вдигна глава.

Според мен мъртви, а ти как мислиш, съдия?

Не чак толкова мъртви, отбеляза съдията.

Помоему те са били нелоши каменоделци. Сегашните негри, които живеят по тия места, са съвсем други.

Не чак толкова мъртви, повтори съдията. След това той им разказа друга история и тя беше следната:

Преди няколко години на запад някъде в Алеганите153, когато там било още пустош, живеел мъж, който държал магазин за сбруя до един федерален път. Това бил единственият му поминък, но той печелел малко, защото по онези места нямало много пътници. Затова не след дълго му станало навик да се преоблича като индианец, да заема позиция на няколко мили от магазина си и да иска от минаващите да му дават пари. По това време той не бил сторил никому нищо лошо.

Веднъж някакъв възрастен мъж минал по пътя и сарачът, натъкмен с броеници и пера, излязъл иззад едно дърво и му поискал няколко монети. Онзи бил млад и му отказал, а след това се досетил, че сарачът бил бял и му заговорил по начин, който го накарал да се засрами и да го покани в дома си, който бил на няколко мили нагоре по пътя.

Старият сарач живеел в дървена къща, облицована отвън с кора от дърво, и имал съпруга и две деца, които го смятали за луд и само чакали удобен случай да избягат от него и от това диво място, където ги бил довел. Затова те посрещнали госта с добре дошъл и жената му приготвила вечеря. Но докато той ядял, старецът отново се опитал да си изпроси пари от него и казал, че били много бедни, което било истина. Пътникът се вслушал в думите му и извадил от джоба си две монети, каквито сарачът не бил виждал. Той ги взел, разгледал ги, показал ги на сина си, а непознатият като завършил обяда си, му казал, че може да ги задържи.

Но неблагодарността се среща по-често, отколкото си мислите. Сарачът не бил доволен и започнал да разпитва дали не би могъл да получи още една монета за съпругата си. Пътникът бутнал чинията си, завъртял се на стола и прочел на стареца лекция за неща, които сарачът знаел, но бил забравил, а също и за други неща, които го накарали да се замисли. В заключение пътникът му казал, че той е изгубен и за Бога, и за човечеството и ще остане такъв, докато не приеме своя брат в сърцето си, както приема самия себе си, или не срещне самия себе си в нужда на някое пустинно място в света.

И тъкмо когато завършвал речта си, по пътя минал негър, който теглел погребална катафалка, натоварена с един от неговите хора. Тя била боядисана в розово, а негърът носел пъстри дрехи като карнавален клоун и младият мъж посочил този негър, който вървял по пътя и казал, че дори и един черен негър…

Тук съдията се прекъсна. Той се взираше в огъня и сетне вдигна глава и се огледа. Разказът му много приличаше на някакво представление. Той не бе изгубил нишката на историята си. Усмихна се на насядалите наоколо слушатели.

… Казал му, че дори и един луд черен негър не стои по-долу от другите хора. След това синът на стария сарач станал и започнал сам да държи реч, сочейки пътя и призовавайки да бъде направено място за негъра. Той използвал точно тези думи. Да бъде направено място. Разбира се, по това време негърът и катафалката вече били отминали. Тогава старецът отново започнал да се разкайва и заявил, че момчето било право, а старата му жена, която седяла до огъня, била смаяна от всичко, което била чула, и когато гостът им обявил, че е време да си тръгва, тя имала сълзи в очите си, а малкото й момиче излязло иззад леглото и се вкопчило в дрехите му.

Старецът му предложил да повърви с него и да го изпрати до кръстопътя, за да му покаже по кой път да тръгне и по кой не, тъй като в тази част на света почти нямало пътни знаци.

Докато вървели, те говорили за живота на такова пусто място, където срещаш хората само веднъж в живота и никога повече и така незабелязано стигнали до разклонението, където непознатият казал на стареца, че го е изпратил достатъчно, благодарил му и след като се сбогували, продължил нататък. Но на сарача, изглежда, му станало много мъчно, че са се разделили, извикал подир пътника и повървял още малко с него. Така стигнали до едно тъмно място, където пътят навлизал в дълбока гора, и тук старецът убил пътника. Убил го с един камък, взел дрехите, часовника и парите му и го погребал в плитък гроб край пътя. После поел обратно към вкъщи.

На връщане сарачът разкъсал собствените си дрехи, разкървавил се с парче кремък и казал на жена си, че били нападнати от разбойници, младият пътник бил убит и се спасил само той. Жената се разплакала и след известно време накарала мъжа си да я заведе на мястото, набрала букет от диви иглики, които растели наоколо в изобилие, сложила ги върху камъните и ходила там още много пъти, докато остаряла.

Сарачът доживял, докато синът му пораснал и никога повече не сторил другиму зло. Когато легнал на смъртния си одър, повикал сина си и му признал какво бил сторил. Синът казал, че му прощава, ако това се очаквало от него, старецът отговорил, че друго не искал и умрял.

Но момчето не съжалявало, защото завиждало на мъртвеца и преди да си тръгне, посетило веднъж мястото, махнало камъните, изкопало костите, разхвърляло ги из гората и си отишло. Сетне заминало на запад и станало убиец.

Старицата била все още жива по това време, не знаела нищо за случилото се и си помислила, че диви животни са изровили костите, разпилявайки ги наоколо. Тя може би не намерила всички кости, но положила събраните обратно в гроба, струпала отново камъните върху тях и продължила да носи цветя както и преди. Когато била вече много стара, казвала на хората, че нейният син е бил погребан там и по онова време това навярно вече е било така.

Тук съдията вдигна глава и се усмихна. Настъпи тишина и след това всички заговориха високо, обсипвайки го с всевъзможни опровержения.

Човекът не е бил сарач, а обущар и тези обвинения вече са свалени от него, извика един.

Друг заяви: Той не е живял в никаква пустош, а е имал работилница в центъра на Къмбърланд, Мериленд.

Всъщност така и не се разбрало откъде са се взели тези кости. Старицата била луда и това било известно на всички.

В онзи ковчег беше брат ми. Той беше странстващ танцьор от Синсинати, Охайо, и го застреляха заради жена.

Последваха и други възражения, докато накрая съдията вдигна ръце, за да ги накара да замълчат.

Чакайте малко, каза той. Това не е цялата история. Имало е и една млада невяста, която чакала пътника, за чиито кости вече знаем, и тя носела в утробата си дете, син на пътника. Та този син, съществуването на чийто баща на този свят е историческо и спекулативно, преди още синът да влезе в него, се озовава в тежко положение. През целия си живот той носи пред себе си един съвършен идеал, който никога не успява да постигне. Мъртвият баща надхитрил сина си, лишавайки го от наследство. Защото един син има права над смъртта на баща си и наследява по-скоро нея, а не имуществото му. Той няма да чуе за дребнавите и низки неща, които закаляват един мъж в живота му. Няма да види как баща му се бори със собствената си глупост. Не. Светът, който той наследява, е лъжлив. Той е сломен пред един застинал бог и никога няма да намери пътя си.

Онова, което е вярно за един човек, рече съдията, е вярно и за мнозина. Хората, които са живели някога тук, се наричат анасази — „древните“. Те са напуснали тези места, прогонени от суша и болести, или от скитащи мародери. Отишли са си преди векове и от тях не е останал никакъв спомен. По тези краища за тях се разказват легенди, смятат ги за духове и са много почитани. Оръдията на труда, изкуството и сградите — това са нещата, по които по-късните народи съдят за по-ранните. Но в случая те нямат за какво да се хванат. Древните са изчезнали като призраци и диваците бродят из тези каньони под звука на един праисторически смях. Те се крият в мрака на грубите си колиби и слушат страха, който се процежда през скалите. Всички спадове от по-висш към по-низш порядък са белязани от руини и следите на безименна ярост. И така — ето ги мъртвите праотци. Техният дух е погребан в камъка. Той лежи върху земята със същата тежест и същата вездесъщост. Защото онзи, който си прави убежище от тръстики и кожи, е съединил духа си с общата съдба на създанията и той ще потъне обратно в първичната кал почти без вик. Но който гради от камък, се опитва да промени устройството на вселената и това важи и за тези каменоделци, колкото и примитивни да изглеждал творенията им.

Никой не каза нищо. Съдията седеше полугол и се потеше, въпреки че нощта беше хладна. Най-накрая бившият свещеник Тобин вдигна глава.

Поразителното за мен е, че и двамата синове, този на пътника и на сарача, са пострадали в равна степен. Какъв тогава е правилният начин да отгледаш дете.

Още в ранна възраст, продължи съдията, те е трябвало да бъдат пъхнати в яма с диви кучета. Трябвало е да бъдат изправени пред задачата сами да се досетят зад коя от три врати не стоят свирепи лъвове. Трябвало е да бъдат накарани да тичат голи през пустинята, докато…

Чакай малко, извика Тобин. Аз зададох въпроса съвсем сериозно.

Такъв беше и отговорът ми, отвърна съдията. Ако Бог е смятал да спре дегенерацията на човечеството, нямаше ли да го стори досега. Вълците се избиват помежду си, друже, за да остане по-силният. Кое друго създание прави това? И не е ли човекът само още по-хищен от вълка? На света е отредено да напъпи, да разцъфти и след това да отмре, но в делата на хората няма постепенен упадък и техният зенит вече свидетелства за началото на нощта. Духът на човека е изчерпан във върховата точка на неговите постижения. Неговият меридиан е едновременно собственото му помръкване и вечерта на неговия ден. Ще кажете, че той обича да играе? Нека играе, но срещу определени залози. Тези руини наоколо, сред които бродят диви племена, нима всичко това няма да се повтори отново. Да. Отново и отново. С други хора и с други синове.

Съдията се огледа. Седеше гол до кръста само по бричове, с длани върху коленете си. Очите му бяха като празни пролуки. Никой от отряда нямаше и най-малка представа какво означава тази поза и при все това той приличаше толкова много на някакъв седящ идол, че те неволно станаха предпазливи и заговориха по-тихо, сякаш за да не събудят нещо, което е по-добре да не бъде будено.

На другата вечер, докато яздеха по западния хребет, изгубиха едно от мулетата. То се плъзна надолу по стената на каньона със съдържанието на кошовете, което експлодираше беззвучно в горещия, сух въздух, попадаше ту в светлина, ту в сянка, премятайки се в тази самотна пустош, докато накрая изчезна от поглед в една пролука от студено синьо пространство, което го освободи завинаги от паметта на всяко живо същество. Глантън спря коня си и се загледа в каменната пропаст под себе си. Един гарван излетя от скалите далече долу, кръжейки и грачейки. В острата ярка светлина отвесната скала имаше странни контури и стоящите там конниците изглеждаха малки дори в собствените си очи. Глантън погледна нагоре, сякаш имаше нещо, което трябваше да установи върху това съвършено порцеланово небе, сетне потупа коня си и продължиха.

Докато пътуваха през високите плата през следващите дни, те се натъкваха на обгорели ями в земята, в които индианците бяха варили мескал. Яздеха през странни гори от агаве, алое или столетници, чиито разцъфтели стебла се издигаха на цели четиресет фута в пустинния въздух. Всяка сутрин призори, когато възсядаха конете си, те оглеждаха бледите планини на север и на запад за някаква следа от дим. Но такава не се виждаше. По това време съгледвачите вече ги нямаше, защото тръгваха по тъмно още преди изгрев-слънце и не се връщаха, преди да падне нощта, намирайки в тази хаотична пустош под мъждивата светлина на звездите или в пълен мрак лагера, където мъжете от отряда седяха сред скалите без огън, без хляб или другарство, не много по-различни от стадо човекоподобни маймуни. Те клечаха в тишината и ядяха сурово месо от животните, които делаверите убиваха в равнината с лъкове и стрели, и после заспиваха сред кокалите. Изпъкнала пълна луна се издигаше над черните очертания на планините, затъмнявайки звездите на изток; белите цветове на разцъфтелите юки по близкия хребет се поклащаха под повея на вятъра, а нощните прилепи, дошли като че ли от някаква долна част на света, увисваха на кожените си криле във въздуха като сатанински колибри и се хранеха от устите на тези цветя. На известно разстояние по протежение на хребета, върху една малко по-висока издатина на пясъчника седеше съдията, гол и блед. Той вдигна ръка и прилепите се разлетяха изплашени, сетне я свали и те продължиха да се хранят както преди.

Глантън не искаше да се връщат. Очакванията му по отношение на противника включваха всякаква форма на коварство и двуличие. Дори и на него, с цялата му гордост, му беше трудно да повярва, че отряд от деветнайсет души бе прогонил всичко живо на територия от хиляди квадратни мили. Два дни по-късно, когато разузнавачите се върнаха по средата на един следобед и докладваха, че са намерили напуснати села на апачите, той отказа да потеглят натам. Направиха си лагер на платото, запалиха лъжливи огньове и цялата нощ лежаха в тази камениста пустош, обрасла с шубраци, с пушки в ръцете. На сутринта хванаха конете си и се спуснаха към дива долина, осеяна с колиби от трева и останки от огньове, където беше готвена храна. Слязоха от конете и тръгнаха между шатрите, неустойчиви конструкции от бурени и фиданки, забити в земята, хлътнали навътре на върха, образувайки ниши, върху които все още лежаха парчета от кожа и стари одеяла.

Навсякъде по земята се търкаляха кости и дялани фрагменти от кремък и кварц; намериха също парчета от гърнета, стари кошници, хоросан, изсъхнали шушулки от мескит, детска сламена кукла, примитивна разнебитена цигулка с една струна и част от гердан от изсъхнали семки на пъпеш.

Вратите на колибите стигаха до пояса и гледаха на изток и малко от тях бяха достатъчно високи, за да може човек да стои вътре изправен. Последната, в която Глантън и Дейвид Браун влязоха, беше пазена от голямо свирепо куче. Браун извади пистолета от пояса си, но Глантън го спря. Той се отпусна на едно коляно и заговори на животното. То стоеше свито до далечната стена на хогана154; беше оголило зъби, главата му се поклащаше ту насам, ту натам, а ушите му бяха прибрани до главата.

Ще те ухапе, предупреди го Браун.

Дай ми малко сушено месо.

Глантън се наведе напред, говорейки на кучето, което на свой ред го гледаше.

Решил си да дресираш този кучи син? — рече Браун.

Мога да дресирам всяко нещо, което яде. Дай ми парче сушено месо.

Когато Браун се върна със сушеното месо, кучето се оглеждаше неспокойно. А после, когато излизаха от каньона, поемайки на запад, то подтичваше, накуцвайки леко, край копитата на коня на Глантън.

Пътуваха по една стара камениста пътека, която ги изведе от долината и оттам към високия проход, където мулетата се катереха по скалистите издатини като кози. Глантън водеше коня си и подвикваше от време на време на другите да побързат, но въпреки това мракът ги застигна и те замръкнаха на това място по протежение на един разлом в стената на клисурата. Той започна да ги ругае, настоявайки да продължат нагоре, но пътеката стана толкова тясна и опасна, че бяха принудени да спрат. Оставили конете си в горната част на прохода, делаверите се върнаха пеша и Глантън заплаши да ги застреля всички, ако бъдат нападнати на това място.

Всеки от мъжете прекара тази нощ на пътеката до краката на коня си, между стръмната пропаст долу и отвесната скала нагоре. Глантън седеше в началото на колоната, сложил оръжията пред себе си, наблюдавайки кучето. На сутринта станаха и продължиха, срещнаха другата група разузнавачи и конете им на върха на превала и ги изпратиха отново напред. Яздеха през планините през целия ден и ако Глантън беше спал, никой не видя да го прави.

Делаверите бяха открили, че селото е пусто от десет дни и че индианците гиленьос са се разбягали на всички страни. Нямаше и никакви следи. Отрядът яздеше през планините в колона по един. Разузнавачите ги нямаше от два дни. На третия ден се върнаха в лагера с конете си, окапали от умора. На сутринта бяха видели огньове на едно тясно синьо плато на около петдесет мили на юг.