Кървав меридиан

XXII

Връщайки се по улиците покрай жълтата светлина на прозорците и лаещите кучета, хлапето се натъкна на отряд войници, но в мрака те го взеха за старец и отминаха. Влезе в някаква кръчма и седна в един тъмен ъгъл, наблюдавайки групите мъже по масите. Никой не го попита какво иска. Изглеждаше като човек, който чака някого и след известно време влязоха четирима войници и го арестуваха. Дори не го попитаха как се казва.

В килията заговори със странна настойчивост за неща, които малцина бяха виждали в живота си, и тъмничарите си казаха, че е изгубил ума си заради насилията, в които е участвал. Една сутрин се събуди и видя съдията да стои пред килията му, усмихнат и с шапка в ръка. Носеше сив ленен костюм и беше обут в нови лъснати ботуши. Сакото му беше разкопчано, верижка на часовник висеше от джобчето на жилетката му, в нея беше забита карфица за вратовръзка, а на колана му имаше облечена в кожа скоба, в която беше пъхнат малък пистолет със сребърна рама и дръжка от палисандрово дърво. Холдън погледна надолу към коридора на недодяланата кирпичена постройка, сложи шапката на главата си и се усмихна отново на арестанта.

Е добре, каза той. Как си?

Хлапето не отговори.

Питаха ме дали винаги си бил луд, каза съдията. Според тях причината била в тази страна. Тя довеждала хората до лудост.

Къде е Тобин?

Казах им, че кретенът е бил уважаван доктор по богословие в Харвардския колеж едва през март тази година. И че е бил с ума си до планините Аквариус283 на запад. Но след това го е изгубил в пустошта заедно с дрехите си.

А Тоудвайн и Браун. Къде са те?

В пустинята, където ги изостави. Жестока постъпка. Твоите братя по оръжие. Съдията поклати глава.

Какво смятат да правят с мен?

Мисля, че възнамеряват да те обесят.

Ти какво им каза?

Казах им истината. Че ти си този, който трябва да отговаря. Не че всички подробности са изяснени. Но те разбират, че ти си човекът, предопределил този пагубен ход на събитията. Довел в крайна сметка до клането при брода, извършено от диваците, с които си заговорничел. Целите и средствата тук не са от особено значение. Просто празни спекулации. И въпреки че ще отнесеш черновата на своя гибелен план със себе си в гроба, той все пак ще стане известен с цялото му вероломство на твоя Създател и така за него ще научи и последният човек. Когато му дойде времето.

Ти си този, който е луд, рече хлапето.

Съдията се усмихна. Не, отговори той. Никога не съм бил аз. Но защо се криеш там в сенките? Ела тук, където можем да говорим, ти и аз.

Хлапето седеше до стената в дъното. Самото то почти като сянка.

Ела, повтори съдията. Ела, защото имам да ти казвам и друго.

Холдън погледна към коридора. Не се страхувай, каза той. Ще говоря тихо. Не трябва да ме чува никой друг, освен теб. Нека те видя. Не знаеше ли, че те обичах като роден син?

Той се пресегна през железните пръти на решетката. Ела тук, каза съдията. Нека те докосна.

Хлапето стоеше с гръб до стената.

Ела, ако не те е страх, прошепна съдията.

Аз не се страхувам от теб.

Съдията се усмихна. После заговори тихо в полумрака на кирпичената килия: Ти дойде, каза той, за да вземеш участие в едно дело. Но свидетелства срещу самия себе си. Ти стана съдник на собствените си дела. Постави собствените си съображения над тези на историята и се отцепи от една група хора, от която се беше заклел да бъдеш част, разстройвайки след това всичките й начинания. Чуй ме, човече. Аз говорех в пустинята за теб и единствено за теб и ти отказа да ме чуеш. Ако войната не е свещена, човекът не е нищо друго освен гротескна глина. Дори кретенът се държеше добре, доколкото му позволяваха възможностите. Защото от никой човек не се изисква да дава повече, отколкото притежава, и ничия заслуга не се сравнява с тази на друг. Просто всеки е призван да отдаде душата си на общата кауза и един не го стори. Можеш ли да ми кажеш кой беше той?

Това беше ти, прошепна хлапето. Ти беше.

Съдията го наблюдаваше през решетката и поклати глава. Онова, което обединява хората, каза той, не е споделянето на хляба, а споделянето на враговете. Но ако аз бях твой враг, с кого щеше да ме поделиш? С кого? Със свещеника? Но къде е той сега? Погледни ме. Нашата враждебност е била заложена и ни е очаквала още преди с теб да се срещнем. Но въпреки това ти можеше да промениш всичко.

Ти, рече хлапето. Това беше ти.

Грешиш, каза съдията. Чуй ме. Мислиш ли, че Глантън беше глупак? Не знаеше ли, че той щеше да те убие?

Лъжи, отвърна хлапето. Бога ми, това са лъжи!

Помисли малко, рече съдията.

Той никога не участваше в твоите лудости.

Съдията се усмихна. Той извади часовника от джоба на жилетката си, отвори го и го задържа под гаснещата светлина.

Но дори и да си се чувствал длъжен да защитаваш някаква своя кауза, каза той, каква беше тя?

След това Холдън вдигна глава. Затвори капачето на часовника си и го върна на мястото му. Време е да вървя, каза той. Имам задачи.

Хлапето затвори очи. Когато ги отвори отново, съдията го нямаше. Тази вечер то повика ефрейтора при себе си и докато седяха от двете страни на решетката, хлапето разказваше на войника за съкровището от златни и сребърни монети, скрито в планината недалече оттук. Говори дълго. Ефрейторът бе сложил свещта на пода между тях и го гледаше така, сякаш човекът срещу него бе празнословец или лъжливо дете. Когато свърши, онзи стана, взе свещта и го остави в тъмнината.

Освободиха го два дни по-късно. Един испански свещеник бе дошъл да го покръсти и го плисна с вода между решетките като екзорсист, който гони зли духове. Час по-късно, когато дойдоха за него, му прималя от страх. Изправиха го пред алкалда, който му говори бащински на испански, и след това го пуснаха на улицата.

Докторът, когото намери, беше млад мъж от добро семейство от Изтока. Той разряза крачола му с ножици, погледна почернялата стрела и я разклати леко. Около нея се беше образувала мека фистула.

Има ли някаква болка? — попита докторът.

Хлапето не отговори.

Той натисна раната с палец. Каза, че може да извърши операцията, която ще струва сто долара.

Хлапето стана от масата и излезе, куцукайки, навън.

На другия ден, докато седеше на площада, едно момче дойде и го отведе отново в бараката зад хотела и докторът му каза, че операцията ще бъде на сутринта.

Хлапето продаде пистолета на един англичанин за четиресет долара и призори се събуди под купчина дъски в един празен парцел, където беше пропълзял през нощта. Валеше дъжд. Тръгна по пустите кални улици и заблъска по вратата на бакалина, докато го пуснаха да влезе. Когато се появи в кабинета на хирурга, беше пиян, подпираше се на касата на вратата и държеше в ръката си бутилка от една кварта уиски, наполовина празна.

Помощникът на хирурга беше студент от Синалоа, който стажуваше при него. На вратата възникна спречкване, докато накрая се наложи да дойде докторът.

Ще трябва да дойдеш утре, каза той.

Не смятам да бъда по-трезвен тогава.

Хирургът се вгледа изпитателно в него. Добре, рече той. Нека да взема уискито.

Хлапето влезе и помощникът затвори вратата зад него.

Уискито няма да ти трябва, каза докторът. Дай ми го.

Защо да не ми трябва?

Тук имаме етер. Уискито не ти е нужно.

Той по-силен ли е?

Много по-силен. Освен това не мога да оперирам мъртвопиян човек.

Хлапето погледна помощника и след това хирурга. Накрая сложи бутилката на масата.

Добре, каза хирургът. Сега искам да отидеш с Марсело. Той ще ти приготви вана, ще ти даде чисто бельо и ще ти покаже леглото, на което да легнеш.

Докторът извади часовника си от жилетката, задържа го в дланта си и го погледна.

Сега е осем и петнайсет. Ще оперираме в един. Почини си. Ако имаш нужда от нещо, просто кажи.

Помощникът го поведе през двора към една варосана кирпичена постройка в дъното. Помещение, в което имаше осем железни легла, всичките празни. Хлапето се изкъпа в голям меден котел, обкован с нитове, навярно свален от някакъв кораб, легна на груб матрак и се заслуша в гласовете на децата, които играеха някъде оттатък стената. Не заспа. Когато дойдоха за него, беше все още пиян. Отведоха го и го сложиха да легне на маса, монтирана върху магаре, в празна стая до помещението с леглата и помощникът притисна леденостудена кърпа до носа му и му каза да диша дълбоко.

В този сън и в следващите съдията го посещаваше. Кой друг би дошъл? Огромен тромав мутант, мълчалив и ведър. Каквито и да бяха предците му, той беше нещо съвсем различно от тяхната сума, нито пък имаше начин да бъде разделен на съставните си части, защото не би се поддал на такъв анализ. Опиталият се да разкрие неговата история, разнищвайки слабини и документи, накрая би се озовал, онемял и неосветлен, на брега на празнота без начало и без предел и каквато и наука да би използвал, за да изследва прашната материя, идваща от хилядолетията, пак не би открил и следа от някакво изначално атавистично яйце, което да обясни произхода му. В празната бяла стая съдията стоеше в ушития си по поръчка костюм с шапка в ръка и се взираше надолу с малките си свински очички без мигли в това дете, едва от шестнайсет години на земята, което можеше да произнесе купища присъди, необясними за съдилищата на хората, и той видя собственото си име, което иначе не би могъл да открие записано в никакви архиви като нещо вече удостоверено — пътник, който в правораздаването се среща единствено в жалбите на някои придворни и по старинни географски карти.

В своя делириум хлапето ровеше из чаршафите на леглото си, търсейки оръжие, но такова нямаше. Съдията се усмихваше. Идиотът вече не беше с него, но там имаше някакъв друг човек, когото така и не можа да види съвсем ясно, но той като че ли беше занаятчия и работеше с метал. Съдията хвърляше сянка над този майстор, докато стоеше наведен над тезгяха си, но той използваше метода на студеното коване и работеше с чук и матрица, може би наказан за нещо или прокуден от човешките огньове, ковейки през цялата нощ някаква монета за зора, която никога нямаше да настъпи, удряйки така, сякаш оформяше собствената си предполагаема съдба. И този фалшификатор на пари с неговите гравьорски длета и резци търси благоразположението на съдията и той се е заел да създаде от студената шлака звяр в калъпа, лице, което ще пребъде, образ, който ще утвърди този остатъчен вид на пазарите, където хората търгуват. На това съдията е съдия и нощта не свършва.

Светлината в стаята беше променена, вратата — затворена. Хлапето отвори очи. Кракът му беше бинтован и подпрян на малка, навита на руло тръстикова рогозка. Беше ужасно жаден, главата му бумтеше, а кракът му беше като някакъв зъл посетител в леглото му — толкова голяма беше болката. Скоро помощникът на хирурга му донесе вода. Не заспа повече. Изпитата вода изби през кожата му, намокряйки завивките. Той лежеше, без да мърда, сякаш опитвайки се да надхитри болката, лицето му беше пепеляво и издължено, а дългата коса — влажна и сплъстена.

Седмица по-късно куцукаше из града с патерици, осигурени му от хирурга. Разпитваше на всяка врата за бившия свещеник, но никой не беше чувал за него.

Юни същата година го завари в Лос Анджелис, отседнал в странноприемница, която не беше нищо повече от обикновен нощен приют — той и още четиресет други мъже от всякаква националност. На единайсети всички станаха още по тъмно и излязоха, за да присъстват на публично обесване в двора на затвора. Когато хлапето пристигна, беше бледо утро и пред портата се беше струпала такава огромна тълпа, че не виждаше много добре какво се случва. То стоеше в самия край на стълпотворението и докато денят настъпваше, бяха произнесени речи. След това две завързани фигури се издигнаха сред множеството вертикално нагоре към покрива на постройката до портата и там увиснаха, и там умряха. Бутилки бяха подадени от едни ръце в други и зяпачите, които се бяха умълчали, отново заговориха.

Вечерта, когато се върна на същото място, наоколо нямаше никого. Един караул се беше облегнал на портала, а обесените в края на въжетата приличаха на плашила за птици. Когато хлапето се приближи, видя, че това са Тоудвайн и Браун.

Имаше малко пари и след това не му останаха никакви, но беше във всяка кръчма и казино, всяка арена за борби и евтина питиепродавница. Мълчалив младеж с твърде голям за него костюм и със същите очукани ботуши, с които беше дошъл от пустинята. Стоейки досами вратата на долнопробно заведение, стрелкайки очи изпод периферията на шапката си с наполовина осветено лице от един стенен свещник, него го взеха за мъжка курва, предложиха му напитка и сетне го поведоха към дъното на кръчмата. Той остави клиента си в безсъзнание в тъмен килер. Там други мъже се натъкнаха на него в техните нечисти мисии, трети му взеха кесията и часовника. По-късно някой му открадна и ботушите.

Не чу нищо за свещеника и престана да пита. Връщайки се веднъж призори в квартирата си под сивия дъжд, той зърна на един горен прозорец разлигавено лице, качи се по стълбите и почука на вратата. Една жена в копринено кимоно отвори вратата и го погледна. Зад нея на масата гореше свещ и под бледата й светлина до прозореца седеше слабоумен в кошара с котка. Той се извърна и го погледна — не беше идиотът на съдията, а някакъв друг идиот. Когато жената го попита какво иска, хлапето се обърна и тръгна надолу по стълбите към дъжда и калната улица.

С последните си два долара купи от един войник скапулария с езически уши, които Браун бе носил на ешафода. Окачи го на врата си на другата сутрин, когато се хвана на работа при един водач на кервани от Мисури и все още го носеше, когато потеглиха към Фримонт покрай река Сакраменто с керван от фургони и товарни животни. Дори водачът да бе изпитвал някакво любопитство към това огърлие, той не му даде гласен израз.

Хлапето остана на тази работа няколко месеца и си тръгна без предизвестие. Пътуваше от място на място. Не избягваше компанията на други хора. Отнасяха се към него с известна почтителност като към някой, който е научил повече за живота, отколкото предполагат годините му. Вече се беше сдобил с кон, револвер и нещо като снаряжение. Хващаше се да работи различни неща. Имаше библия, която бе намерил в миньорските лагери и носеше със себе си тази книга, от която не можеше да прочете нито думичка. В скромните му тъмни дрехи някои го взимаха за проповедник, но той беше последният човек, който можеше да ги напътства както за настоящите неща, така и за онези, които предстоеше да се случат. Местата, до които пътуваше, бяха далечни за новини и в тези несигурни времена хората често вдигаха наздравици за възкачването на вече свалени владетели и приветстваха коронацията на крале, вече убити и погребани. И макар да имаше обичай пътниците в пустошта да се спират и да споделят каквото знаят, той като че ли не знаеше и не се интересуваше от такива мирски вести, сякаш делата на света бяха твърде клеветнически за него, за да бъдат обсъждани, или може би твърде тривиални.

Той видя мъже, убивани с огнестрелни оръжия, ножове и въжета, и жени, за които се биеха до смърт, въпреки че самите те определяха цената си на два долара. Видя кораби от Китай, вързани с верига в малки пристанища, и денкове с чай, коприни и подправки, отваряни със саби от дребни жълти мъже, чиято реч приличаше на котешко мяучене. На този самотен бряг, където стръмните скали обгръщаха тъмно мърморещо море, той видя реещи се лешояди, чийто размах на крилата правеше другите птици да изглеждат толкова малки, че пищящите под тях орли приличаха повече на дребни рибарки и калугерици. Видя купчини със злато, които не можеха да се поберат под широкопола шапка, залагани и губени на карта, видя мечки и лъвове, пускани в ями да се бият с диви глигани до смърт; на два пъти беше в Сан Франциско и на два пъти го видя да изгаря, и никога повече не се върна там, поемайки с коня си на юг, където през цялата нощ силуетът на града гореше на фона на нощното небе и още веднъж в черните води на морето, където делфините се въртяха в пламъците; видя пожара и в езерото сред сгромолясващите се греди и писъците на обречените. Никога повече не срещна бившия свещеник. За съдията чуваше слухове навсякъде.

През пролетта на двайсет и осмата си година се отправи на изток през пустинята, заедно с още други четирима наемници, съпровождайки група хора, които трябваше да стигнат до своите домове в пустошта някъде в сърцето на континента. На седем дни път от крайбрежието при един кладенец в пустинята ги изостави. Това бяха просто пилигрими, завръщащи се в домовете си, мъже и жени, целите покрити в прах и окапали от умора.

Обърна коня си на север и пое към скалистите планини, които минаваха като тънка нишка по края на небето. Потегляше на път, когато звездите залезеха и слънцето изгрееше. Никога преди не беше виждал тези грамади, нямаше път, който да минава през тях, нито такъв, който да извежда от тях. Въпреки това дълбоко в тези чукари срещна хора, за които тишината на света като че ли беше непоносима.

Най-напред ги видя да напредват с усилие през равнината в здрача сред разцъфтелите храсти окотильо, които горяха под последната светлина на деня като извити канделабри. Водеше ги свирач, надуващ тръстикова свирка, следван от процесия от гърмящи дайрета и кречетала, мъже, голи до кръста, с черни наметала и качулки, които се бичуваха с камшици от сплетена юка, и други, които носеха на голите си гърбове огромни товари от чоя. Имаше един мъж, вързан на въже и теглен от спътниците си ту насам, ту натам, и друг с качулка и бяла мантия, който носеше на раменете си тежък дървен кръст. Всички бяха боси, оставяха след себе си кървава диря по камъните и ги следваше недодялана двуколка, в която седеше дървен скелет, потракващ сковано, държейки пред себе си лък и стрела. Той делеше каросерията с купчина камъни и каруцата подскачаше по скалните отломки, теглена от мъже с въжета, вързани за главите и глезените им. Подир тях пък вървеше цяла делегация от жени, които държаха пустинни цветя в молитвено сключените си ръце, факли от сотол или примитивни фенери от надупчени ламаринени кутии.

Тази изтерзана секта мина бавно под отвесната скала, на която стоеше техният наблюдател, и пое по сипея, измит от разположената по-горе клисура. Виейки, свирейки и дрънчейки, те се изкачиха между гранитните скали към по-високата долина и изчезнаха в падащия мрак като вестители на някакво неописуемо бедствие, оставяйки само кървавите си дири по камъните.

Направи си лагер в малка пуста долчинка и той и конят му лежаха заедно, и през цялата нощ сухият вятър духаше в пустинята, но едва чуто, защото сред тези скали нямаше никакъв резонанс. Призори двамата с коня стояха и гледаха на изток към зараждащата се светлина, сетне той се качи на седлото и пое по камениста пътека през каньон, където след известно време намери изкуствен водоем дълбоко под камара с големи скални блокове. Водата се виждаше в полумрака и камъните бяха хладни. Той пи и занесе вода на коня в шапката си. Сетне поведе животното по хребета — човекът оглеждаше платото на юг и планините на север, а конят трополеше с копита след него.

Конят започна от време на време да мята глава назад и скоро съвсем отказа да продължи нататък. Той държеше въжето на оглавника, оглеждайки местността. След това видя пилигримите. Бяха пръснати далече долу под него в каменното корито на пресъхнала река, мъртви в кръвта си. Взе пушката си, приклекна и се ослуша. Отведе коня в сянката на една скала, спъна го и тръгна покрай скалата надолу по склона.

Покаяниците лежаха насечени и изклани сред камъните във всякакви положения на тялото. Много от избитите бяха около падналия кръст, някои от тях осакатени, други без глави. Навярно бяха потърсили закрила под кръста, но дупката, в която беше положен, и камарата камъни около основата му показваше как е бил съборен и как закачуленият Лъже-Христос е бил посечен и изкормен; тялото му беше проснато на земята все още с парчета от въже около китките и глезените му.

Хлапето се надигна, огледа тази безрадостна картина и после видя в една малка скална ниша изправената самотна фигура на старица с избелял шал, свела очи към земята.

Тръгна между труповете и се спря пред нея. Тя беше много стара, лицето й беше сиво и сгърчено, а в гънките на дрехата й се беше събрал пясък. Не вдигна очи. Шалът, който покриваше главата й, беше почти изгубил цветовете си, но въпреки това върху плата все още се виждаха очертанията на звезди, лунни сърпове и други символи, чийто произход и значение му бяха неизвестни. Той й заговори тихо. Каза й, че е американец, че е далече от родното си място, че няма семейство, че е пътувал много, че е видял много неща, бил е на война и е преживял изпитания. Каза й, че ще я отведе на безопасно място при негови сънародници, които ще я посрещнат с добре дошла, и че трябва да тръгне с него и да остави това място, защото иначе със сигурност ще умре.

Той застана на едно коляно, слагайки пушката пред себе си като жезъл.

Abuelita, каза хлапето. No puedes escucharme?284

Сетне протегна ръка към малката хлътнатина в скалата и докосна ръката й. Старицата помръдна леко, тялото й беше леко и сковано. Беше изцяло лишена от тегло. Тя бе само изсъхнала обвивка и бе стояла тук мъртва много години.