Кървав меридиан

V

С настъпването на нощта един човек се надигна сред пресните трупове и се измъкна под лунната светлина. Земята, където бе лежало, бе прогизнала от кръвта и изпразнените пикочни мехури на животните и хлапето тръгна, омазано и вонящо, като някакво зловонно въплъщение на самата война. Диваците се бяха преместили по-нависоко и то виждаше светлината от огньовете им, на които печаха мулета, и чуваше странните им тъжни напеви. Пробиваше си път между бледите разчленени трупове, между проснатите коне със стърчащи крака и се ориентираше по звездите, напредвайки пешком на юг. Нощта приемаше хиляди форми сред шубраците и докато вървеше, хлапето не вдигаше поглед от земята. Сянката му лъкатушеше в мрака на пустинята под светлината на звездите и намаляващата луна и от всички околни хребети се чуваше воят на вълци, които се движеха на север към клането. Вървя цяла нощ и все още виждаше светлината на огньовете.

С настъпването на деня тръгна към някакви скални формирования на около миля в долината. Катереше се по разпилените наоколо прекатурени каменни блокове, когато чу да го вика някакъв глас от безкрайната равнина. Огледа се, но не видя никого. Когато гласът се обади отново, се обърна и седна да си почине, и скоро забеляза нещо да се движи по склона — парцалива човешка фигура, която пълзеше към него по сипея. Избираше си пътя предпазливо и постоянно поглеждаше назад. Хлапето видя, че нищо не я следва.

На раменете си човекът имаше одеяло, ризата му без ръкави беше разпрана и тъмна от кръв, а в едната си ръка държеше пушка, която притискаше до гърдите си. Името му беше Спроул.

Той бе един от осмината оцелели. Конят му, улучен от няколко стрели, беше рухнал под него през нощта, а останалите, в това число и капитанът, го бяха изоставили, продължавайки нататък.

Те седяха един до друг сред скалите и гледаха как по-долу в равнината денят постепенно нараства.

Нищо ли не можа да спасиш от провизиите си? — попита Спроул.

Хлапето се изплю и поклати глава. После погледна към Спроул.

Тежко ли е пострадала ръката ти?

Мъжът я притисна до себе си.

Можеше да бъде и по-зле.

Те седяха и гледаха в далечината към пясъците, скалите и вятъра.

Какви бяха тези индианци?

Спроул се закашля дълбоко в юмрука си и прибра окървавената си ръка още по-плътно до себе си. Проклет да бъда, ако те не са предупреждение за християните, каза той.

Останаха да лежат в сянката на една скала чак до след пладне, изравяйки си с пръсти място за спане в сивата вулканична пепел, а следобеда тръгнаха през равнината, следвайки бойната пътека, а фигурите им изглеждаха съвсем малки, докато се движеха бавно сред необятността на пейзажа.

Привечер отново се заизкачваха към скалите и Спроул посочи към някакво тъмно петно под един гол зъбер. Приличаше на някогашно огнище. Хлапето заслони очите си с ръка. Криволичещите стени на каньона трептяха в маранята като гънките на драперия.

Би могло да е просмукваща се вода, каза Спроул.

Много е далече.

Е, ако виждаш някъде по-наблизо вода, да вървим натам.

Хлапето само го погледна и после тръгнаха.

Мястото се намираше високо в една клисура и пътят им минаваше през отломки от паднали скали, вулканична шлака и мъртвешки на вид растения, подобни на щикове. Ниски, черни и маслиненозелени шубраци, изсъхнали под слънцето. Вървяха, препъвайки се, по напуканото дъно на пресъхнало речно корито. Спряха се да починат и продължиха.

Изворът беше високо горе между шкарпите, подземна вода, която се стичаше капка по капка по хлъзгавата черна скала, мимулусите49 и отровните ками50, оформящи малка, опасна градина. Водата, която достигаше до дъното на каньона, беше само тънка струйка и те един след друг се наведоха, притискайки устни до камъка, като поклонници пред олтар.

Прекараха нощта в плитка пещера над това място — стара мощехранителница, чийто каменен под беше покрит с фрагменти от кварц и чакъл, нанизи от черупки, излъскани кости и въглени от древни огньове. Поделиха си одеялото в студената нощ, а Спроул кашляше тихо в тъмното; от време на време ставаха и слизаха долу да пият вода от камъка. Потеглиха преди изгрев-слънце и зората ги завари отново в равнината.

Вървяха по отъпканата от диваците земя и следобеда се натъкнаха на паднало муле — пронизано от копия и оставено да умре, а след това на още едно. Пътят между скалите ставаше все по-тесен и след известно време видяха храст, от който висяха мъртви бебета.

Те се спряха един до друг, олюлявайки се под жегата. Тези малки жертви, седем или осем, имаха дупки в гърлата си и бяха нанизани на прекършена пръчка от мескитово дърво, взирайки се с пусти очи в голото небе. Лишени от коси, бледи и подпухнали като ларви на някакво невиждано същество. Бегълците минаха, накуцвайки, покрай тях, и сетне хвърлиха поглед назад. Нищо не помръдваше. Следобеда стигнаха до едно село в равнината, от чиито руини все още се издигаше дим, но наоколо нямаше жива душа. Отдалече то приличаше на някаква полуразрушена пещ за изпичане на тухли. Стояха дълго време пред стените, ослушвайки се в тишината, преди накрая да влязат.

Вървяха бавно по малките незастлани улички. Кози и овце бяха изклани в кошарите им, а в калта се валяха телата на мъртви прасета. Минаха покрай пръстени коптори, където по прагове и подове лежаха мъртви хора, разкривени във всевъзможни пози, както ги беше заварила смъртта — голи, подпухнали и странни. Наоколо се търкаляха чинии с недоядена храна. Отнякъде се появи една котка, която седна под слънцето и се загледа в тях без интерес, а горещият неподвижен въздух беше пълен с бръмчащи ожесточено мухи.

В края на улицата стигнаха до малко площадче с пейки и дървета, където се бяха скупчили ята от черни лешояди. По средата на площада лежеше мъртъв кон, а няколко пилета кълвяха разсипаната пред една врата храна. Обгорели пръти тлееха там, където покривите бяха поддали и едно магаре стоеше на прага на църквата.

Седнаха на една пейка и Спроул държеше ранената си ръка до гърдите и се поклащаше напред-назад, примигвайки под слънцето.

Какво смяташ да правиш? — попита хлапето.

Да пийна малко вода.

А друго освен това?

Не знам.

Искаш ли да се опитаме да се върнем?

В Тексас?

Не знам къде другаде.

Никога няма да успеем.

Е, щом казваш.

Нищо не казвам.

Той се закашля отново. Държеше здравата си ръка до гърдите си и като че ли не му достигаше въздух.

Какво, настинал ли си?

Имам туберкулоза.

Туберкулоза?

Спроул кимна. Дойдох тук, за да позакрепна, каза той.

Хлапето го погледа. Сетне поклати глава, стана и тръгна през площада към църквата. Няколко мишелова клечаха между старите дървени подпори с дърворезби. То взе един камък и ги замери, но те дори не помръднаха.

Сенките на площада вече се бяха издължили и над пресъхналите пръстени улици се носеха малки спирали от прах. Високо по ъглите на къщите стояха мършоядни птици с разперени криле, като някакви малки черни епископи, държащи проповед. Хлапето се върна при пейката и стъпи с единия си крак върху нея, облягайки се върху коляното си. Спроул седеше както преди, придържайки ръката си.

Тази проклета ръка не ми дава мира, рече той.

Хлапето се изплю и хвърли поглед към улицата. По-добре да останем тук за през нощта, каза то.

Мислиш ли, че е добра идея?

Имаш ли по-добра?

Ами ако индианците се върнат?

За какво им е да се връщат?

Да речем, че имат някаква причина.

Няма да се върнат.

Спроул притискаше ръката си.

Хубаво беше да имаш нож, каза хлапето.

Хубаво беше ти да имаш нож.

Тук има месо, стига човек да има нож.

Аз не съм гладен.

Мисля, че трябва да претършуваме тези къщи и да видим какво има в тях.

Ти върви.

Трябва да намерим място, където да пренощуваме.

Спроул го погледна. Аз няма да ходя никъде, рече той.

Е, прави каквото искаш.

Спроул се покашля и се изплю. Така и смятам да сторя, каза той.

Хлапето се обърна и тръгна надолу по улицата.

Вратите бяха ниски и трябваше да се навежда, за да не се удари в трегерните греди, пристъпвайки в хладните стаи с пръстени подове. Нямаше никакви мебели освен сламеници за спане и по някой дървен долап. Влизаше от къща в къща. В една стая видя тлеещите останки от малък тъкачен стан. В друга — труп с овъглена изопната плът и очи, изпечени в собствените им очни гнезда. В кирпичената стена имаше фигурки на светци, облечени в куклени дрехи, чиито грубо издялани лица бяха ярко боядисани. Илюстрации, изрязани от старо списание, малка рисунка на кралица, таро карта, която беше четворка купа. Имаше връзки със сушени чушки и няколко кратуни. Бутилка, в която бяха натъпкани някакви треви. Навън — гол запуснат двор, обграден с храсти окотильо и вкопана в земята кръгла глинена пещ, в която под слънцето потрепваха почернелите остатъци от разплискано пресечено мляко.

Намери глинено гърне с малко боб и няколко сухи тортили, отнесе ги в една къща на края на улицата, където въглените от покрива все още тлееха, стопли храната в пепелта и яде, клечейки там като някакъв дезертьор, мародерстващ из руините на града, от който бе избягал.

Когато се върна на площада, Спроул го нямаше. Всичко наоколо беше потънало в сенки. Прекоси площада, качи се по стълбите, водещи до вратата на църквата и влезе. Спроул стоеше в преддверието. Дълги снопове светлина падаха през високите прозорци откъм западната страна. В църквата нямаше пейки и върху каменния под лежаха скалпираните, голи и отчасти изядени тела на около четиресет души, които бяха потърсили спасение в Божия дом от езичниците. Диваците бяха пробили дупки в покрива и оттам бяха стреляли с лъковете си. Затова подът бе застлан със стрели, захвърлени на пода, след като ги бяха изтръгвали от телата, за да ги съблекат. Олтарите бяха съборени, кутията за дарения — плячкосана, а големият спящ бог на мексиканците — лишен от неговия златен бокал. Примитивно нарисувани изображения на светци в рамки висяха накриво по стените и един мъртъв Христос върху стъклена носилка беше разбит на пода в източната част на църквата.

Мъртвите лежаха в голяма локва от общата им кръв. Тя беше засъхнала, превръщайки се в нещо като пудинг, и навсякъде наоколо се виждаха кървави следи от вълци и кучета, спечени и напукани по краищата като бургундска керамика. Кръвта се беше стекла като тъмни езици по пода и по каменните плочи в преддверието, където бяха стъпвали краката на вярващите и на техните бащи преди тях, достигайки чак до стъпалата сред тъмночервените следи на мършоядите.

Спроул се извърна и погледна хлапето, сякаш можеше да прочете мислите му, но то само поклати глава. Мухи се катереха по голите скалпирани черепи на мъртвите и пъплеха по сгърчените им очни ябълки.

Хайде, каза хлапето.

Те минаха през площада под последната гаснеща светлина и тръгнаха по тясната уличка. Пред една врата лежеше мъртво дете и два лешояда бяха стъпили върху него. Спроул замахна към тях със здравата си ръка, за да ги пропъди, те изсъскаха злобно, размахаха тромаво крила, но не се помръднаха.

На сутринта потеглиха с първата светлина на деня, докато вълците се измъкваха през вратите и изчезваха в мъглата по улиците. Поеха на югозапад по пътя, от който бяха дошли диваците. Малък песъчлив поток, канадски тополи, три бели кози. Прегазиха през един брод, където няколко мъртви жени лежаха сред прането си.

През целия ден напредваха с усилие през димящата шлака на тази terra damnata51, минавайки от време на време покрай подпухналите останки от мъртви коне и мулета. До вечерта изпиха всичката вода, която носеха. Спаха в пясъка, събудиха се в ранната утринна здрачевина и продължиха да вървят през сгурията, докато накрая бяха близо до припадък. Следобеда се натъкнаха на една двуколка на пътя, наклонена върху теглича си; големите колела бяха изрязани от дънера на канадска топола и закрепени към оста с шипове. Пропълзяха под нея, спаха до тъмно и отново продължиха.

Набразденият диск на луната, който бе висял на небето през целия ден, го нямаше и те следваха пътеката през пустинята под светлината на звездите. Плеядите, съвсем мънички точици, бяха точно пред тях, а Голямата мечка вървеше през планините на север.

Ръката ми вони, рече Спроул.

Какво?

Казах, че ръката ми вони.

Искаш ли да погледна?

Защо? Не можеш да направиш нищо за нея.

Е, както искаш.

Продължиха нататък. На два пъти през нощта чуваха потракващия звук на малки прерийни змии сред шубраците и сърцата им се изпълваха със страх. С идването на зората вече се катереха сред шисти и диабаз52 под стена от многопластова скала, от която се издигаха кули, подобни на базалтови пророци. По пътя минаваха покрай малки дървени кръстове над купчини с камъни, където пътници бяха намерили смъртта си. Пътеката се виеше между възвишенията и почернелите от слънцето бегълци се тътреха по нанагорнищата. Очите им бяха възпалени и в периферията на зрението им слънчевите лъчи се разпадаха в целия спектър на светлината. Катерейки се между храстите окотильо и опунция, където скалите трептяха и блещукаха под слънцето — само скали и никаква вода, — те се взираха с надежда да зърнат някакво зелено петънце, което да говори за наличието на влага, но такава нямаше. Ядоха пиноле53 с пръсти от една торба и продължиха. След зноя на деня дойде вечерният здрач, когато гущерите отпускаха кожените си брадички върху хладните скали, откъсвайки се от света с тънките си усмивки и очи подобни на пукнатини върху порцелан.

По залез-слънце се изкачиха на билото на планината, откъдето се откриваше гледка на мили разстояние. Под тях се простираше огромно езеро, върху чиято гладка повърхност се отразяваха далечните сини планини, силуетът на един реещ се ястреб, трептящите в жегата дървета и един много бял далечен град на фона на синкавите сенчести хълмове. Те седяха и гледаха. Видяха слънцето да се спуска под назъбения край на земята на запад, видяха го да припламва зад планините и накрая видяха езерото да притъмнява и отразеният в него град постепенно да изчезва. Спаха сред скалите, проснати по очи като мъртъвци, и когато станаха сутринта, вече нямаше нито град, нито дървета, нито езеро, нито гола прашна равнина.

Спроул изпъшка и се отпусна отново сред камъните. Хлапето го погледна. Долната му устна беше цялата в мехури, ръката му под ръкава на разпраната риза беше отекла и някаква отвратителна слуз се процеждаше през по-тъмните петна от кръв. Хлапето се обърна и хвърли поглед към долината.

Някой идва оттам, рече то.

Спроул не отговори. Хлапето го погледна. Не те лъжа, каза то.

Сигурно са индианци, подхвърли Спроул. Нали? Не знам. Твърде са далече, за да мога да кажа. Какво смяташ да правиш?

Не знам.

Какво стана с езерото?

Нямам представа.

Ние и двамата го видяхме.

Хората виждат онова, което искат да видят.

Защо тогава не го виждам сега? Сигурен съм, че искам да го видя, по дяволите!

Хлапето обходи с поглед равнината долу. Ами ако това са индианци? — попита Спроул. Най-вероятно са.

Къде ще се скрием?

Хлапето се изплю сухо и избърса устата си с опакото на ръката. Под един близък камък изпълзя гущер, подпря се на малките си щръкнали крачета над храчката, изпи я до последната капчица и се върна под камъка, оставяйки върху пясъка само бледо петно, което изчезна почти веднага.

Чакаха цял ден. Хлапето направи няколко вилазки долу в каньоните в търсене на вода, но не намери. Нищо не помръдваше в подобната на чистилище пустош освен лешоядните птици. В ранния следобед видяха конниците, които се изкачваха по виещия се по склона на планината път под тях. Бяха мексиканци.

Спроул седеше с прострени пред себе си крака. Тревожех се, че старите ми ботуши няма да издържат и ще се скъсат, каза той и вдигна глава. Хайде, върви. Спасявай се, добави той, махвайки с ръка.

Двамата бяха потърсили укритие в тясната сянка на една скална издатина. След по-малко от час чуха сухия звук на копита сред камъните и подрънкването на амуниции и хамути. Първият кон, който заобиколи скалата и пое през пролома в планината, беше големият дорест жребец на капитана, на гърба му беше седлото на капитана, но самият капитан го нямаше. Бегълците стояха встрани от пътя. Ездачите изглеждаха почернели и измъчени от слънцето и седяха върху конете си, сякаш напълно лишени от тежест. Бяха седмина, но после се появи още един. Носеха широкополи шапки и кожени жилетки, подпрели своите ескопети54 върху лъковете на седлата си. Минавайки покрай бегълците, водачът им кимна сериозно от коня на капитана и докосна края на шапката си.

Спроул и хлапето ги изпратиха с поглед. Хлапето им извика, а Спроул вече подтичваше тромаво подир конете.

Конниците се наклониха напред като пияни, отпускайки глави. Силният им смях отекна сред скалите, те обърнаха конете си и впериха погледи в странниците с широки усмивки на лицата.

Que quiere?55 — извика водачът им.

Ездачите се кикотеха и се удряха един друг по раменете. После смушкаха конете, които тръгнаха безцелно напред. Водачът им се обърна към двамата мъже без коне.

Buscan a los indios?56

При тези думи неколцина от мъжете скочиха от конете си и започнаха да се прегръщат и да плачат най-безсрамно. Водачът им ги погледна и се ухили. Зъбите му, масивни и бели, като че ли бяха създадени за фураж.

Луди, рече Спроул. Тези са напълно луди.

Хлапето вдигна глава към водача. А имате ли малко вода? — попита то.

Водачът стана изведнъж сериозен и лицето му се издължи. Вода? — рече той.

Нямаме вода, каза Спроул.

Но, приятелю, как така? Тук много сухо!

Той протегна ръка назад, без да се извръща, и ездачите прехвърлиха от ръка на ръка една манерка, която накрая стигна до него. Водачът я разклати и им я подаде. Хлапето махна капачката и пи, сетне се спря да си поеме дъх и отново пи. Мексиканецът протегна ръка и почука по манерката. Basta57, каза той.

Хлапето продължи да пие на големи глътки и не видя как лицето на конника се помрачава. Мъжът извади единия си ботуш от стремето и изби чисто с ритник манерката от ръцете на хлапето, което за момент остана да стои в същата поза с вдигнати ръце, докато манерката се издигаше и въртеше във въздуха с бликащи от нея струи вода, проблясващи под слънцето, преди да изтрополи сред камъните. Спроул пролази бързо към нея, грабна я от земята, където водата все още изтичаше, и започна да пие, гледайки над нея. Конникът и хлапето се наблюдаваха един друг. Седнал на земята, Спроул облегна гръб на една скала, опитвайки се да си поеме дъх, и после се закашля.

Хлапето мина през камъните и взе манерката от Спроул. Водачът смушка с колене коня си, подкарвайки го да тръгне напред, извади сабята си от мястото й под крака си и се наведе, промушвайки острието под ремъка на манерката. Върхът на сабята беше на около пет-шест сантиметра от лицето на хлапето, а ремъкът на манерката падаше на гънки върху плоската й страна. Хлапето не помръдваше и ездачът повдигна внимателно манерката от ръцете му, после тя се плъзна по острието и достигна до него. Обърна се към мъжете и се усмихна, при което те отново започнаха да надават одобрителни викове и да се удрят един друг като някакви човекоподобни маймуни.

Водачът зави капачката, която висеше на къс ремък, и я притисна с тясната страна на дланта си. После подаде манерката на мъжа зад него и погледна надолу към пътниците? Защо вие не се крие? — попита той.

От теб?

От аз.

Бяхме жадни.

Много жадни. А?

Те не отговориха. Водачът почукваше леко с плоската страна на сабята си по извитата част на седлото и като че ли подбираше думите в ума си. Сетне се наведе леко напред към тях. Когато агнетата изгубени в планината, поде той, те плаче. Понякога идва майка, друг път — вълк. Мексиканецът им се усмихна, вдигна сабята си и я прибра на мястото й, после завъртя ловко коня си и продължи напред. Останалите мъже се качиха по конете си и го последваха, и скоро всички се изгубиха от поглед.

Спроул седеше, без да помръдва. Хлапето го погледна, но той извърна глава. Беше ранен във враждебна страна далеч от дома си и макар очите му да виждаха наоколо само чужди камъни, душата му като че ли беше погълната от една още по-голяма празнота.

Заспускаха се надолу през камънака с протегнати напред ръце, а разкривените им сенки върху неравния терен приличаха на някакви странни създания, търсещи изгубената си форма. Стигнаха долината по здрач и потеглиха през синкавата изстиваща пустош; планините на запад бяха като назъбен контур, очертан по края на света, а сухите бурени се люлееха и поклащаха под напора на вятър, дошъл като че ли от нищото.

Продължиха да вървят, след като се мръкна, спаха върху пясъка като кучета и все още бяха унесени в сънища, когато нещо черно долетя от нощта и кацна върху гърдите на Спроул. Тънки като кости пръсти поддържаха кожести криле, с които то балансираше, докато стъпваше по него. Сбръчкано лице с физиономията на мопс, голи устни, разтеглени в ужасяваща усмивка, и бледи зъби, синеещи под звездната светлина. Съществото се надвеси над мъжа, сви криле над него, произведе от областта на шията си две тънки улейчета и започна да пие кръвта му.

Убождането не беше достатъчно леко. Спроул се събуди и вдигна ръка. Той изпищя и вампирът размаха криле и падна назад върху гърдите му, но после се изправи, просъска срещу него и изчатка със зъби.

Хлапето се надигна и грабна камък, но прилепът се стрелна настрани и изчезна в мрака. Спроул дереше шията си и бръщолевеше истерично, и когато видя хлапето да го гледа, вдигна окървавените си ръце към него, сякаш го обвиняваше в нещо. После притисна ушите си и нададе вой, който самият той, изглежда, нямаше да чуе — вой, зареден с такава ярост, че да запълни цезура в пулса на света. Но хлапето само се изплю в тъмното в пространството между тях.

Познавам хората като теб, каза то. Ако нещо не ви е наред, вече нищо не ви е наред.

Сутринта прекосиха едно сухо дере и хлапето на няколко пъти се покатери по скалите, търсейки извор или поне яма с вода, но не намери нищо. То избра една хлътнатина в земята, падна на колене и се зае да копае с парче кост. Когато дупката беше около два фута дълбока, пясъкът започна да става влажен и браздите, които дълбаеше с пръстите си, вече се пълнеха с вода. Момчето свали ризата си, натика я в пясъка и видя как платът постепенно потъмнява и водата бавно се издига нагоре по гънките, докато накрая се събра около чаша вода. После се надвеси над ямата и пи. След това седна, гледайки как дупката се пълни отново. Занимава се с това около час. Сетне облече ризата си и тръгна отново надолу по дерето.

Спроул отказа да съблече ризата си. Вместо това се опита да смуче водата и напълни устата си с пясък.

Защо не ми дадеш да използвам твоята риза? — попита той.

Хлапето беше приклекнало сред сухия камънак на дерето. Смучи от собствената си риза, рече то.

Спроул съблече ризата си. Тя бе залепнала за кожата му и при дръпването потече жълта гной. Ръката му беше станала колкото бедрото му, грозно потъмняла, и в откритата рана мърдаха малки червеи. Той бутна ризата в дупката, наведе се и пи.

Следобеда стигнаха до нещо като кръстопът. Смътни следи от каруца, идващи от север, пресичаха пътя им и продължаваха на юг. Те оглеждаха пейзажа с надеждата да зърнат някакъв знак в заобикалящата ги пустош. Спроул седна там, където коловозите се пресичаха, и погледна от големите пещери в черепа си, където се намираха очите му. Заяви, че няма да стане повече.

Малко по-нататък има езеро, рече хлапето.

Спроул изобщо не вдигна поглед.

Езерото блещукаше в далечината, покрито по краищата с кристализирала сол. Хлапето остана загледано в него, сетне обходи с поглед пътищата. Малко по-късно кимна на юг. Мисля, че това е най-използваният път, каза то.

Добре, отвърна Спроул. Ти върви.

Както искаш.

Спроул го наблюдава известно време как се отдалечава. После се надигна и го последва.

Бяха изминали може би около две мили, когато спряха да починат. Спроул, седнал с протегнати крака и ръце в скута си; хлапето, клечейки на известно разстояние от него. И двамата примигващи под слънцето, брадясали и в мръсни дрипи.

Това прилича ли ти на мълния? — попита Спроул.

Хлапето вдигна глава.

Слушай.

Хлапето погледна нагоре към небето, светлосиньо, без нито петънце по него, с изключение горящото слънце подобно на бяла дупка.

Чувствам го в земята, рече Спроул.

Нищо не чувам.

Слушай.

Хлапето стана и се огледа. Малко облаче прах на север. Известно време го наблюдава. Облакът нито се издигаше, нито бе отнесен от вятъра.

Това беше двуколка, която се клатушкаше тежко през равнината, теглена от дребно муле. Водачът като че ли беше заспал. Когато видя бегълците на пътя, той дръпна юздите на мулето и понечи да го обърне, но хлапето вече бе хванало кожения оглавник и спря животното. Спроул се приближи, накуцвайки. От задната част на каруцата надничаха две деца. Те изглеждаха толкова бледи от прахта, косите им бяха така бели, а лицата така измъчени, че приличаха на два малки гнома, сгушени върху дъските. При вида на хлапето водачът се отдръпна назад, а жената до него започна да цвърчи тревожно, сочейки от единия хоризонт към другия. Хлапето обаче се качи в каруцата, следван от Спроул, който се покатери с усилие, и двамата легнаха на дъските, втренчвайки поглед в напеченото брезентово платнище. Двете деца се попреместиха в ъгъла, гледайки ги с черните си очички като на горски мишки, а в това време двуколката зави отново на юг и продължи с нарастващо трополене и грохот.

Вътре имаше глинена стомна с вода, висяща на ремък, окачен на една халка, и хлапето я взе и пи, а после я подаде на Спроул. След това я пое отново и доизпи останалото. Те лежаха на дъното на каруцата сред стари кожи и разсипана сол и не след дълго заспаха.

Беше тъмно, когато влязоха в града. Събудиха се, защото каруцата бе спряла да трополи. Хлапето се надигна и се огледа. Звездна светлина, отразена в кална улица. Празната каруца. Мулето изхриптя и тропна с копито. След малко мъжът излезе от сенките и подкара каруцата по една уличка към някакъв двор. Сетне даде назад, докато каруцата се изравни с една стена и спря, после разпрегна мулето и го отведе.

Хлапето легна в наклонената двуколка. Нощта беше студена и то лежеше, придърпало върху коленете си парче сурова кожа, която миришеше на плесен и урина. През цялата нощ се буди и през цялата нощ лаеха кучета, а призори запяха петли и по пътя се чу тропот на копита.

С първата сива светлина на деня по него започнаха да кацат мухи. Те докосваха лицето му и го будеха, а то ги отмахваше с ръка. След известно време се надигна.

Намираха се в празен двор с пръстени стени, в който имаше къща от кал и тръстика. Наоколо се разхождаха пилета, които клопаха и ровеха в пръстта. Малко момче излезе от къщата, свали си панталоните, изходи се, стана и влезе отново вътре. Хлапето погледна към Спроул. Той лежеше по очи върху дъските на каруцата. Беше наполовина завит с одеялото си и мухите пълзяха по него. Хлапето протегна ръка да го раздруса. Беше студен и вкочанен. Мухите се разлетяха и после пак накацаха по него.

Хлапето пикаеше до каруцата, когато войниците влязоха в двора с конете си. Те го хванаха, вързаха ръцете му отзад, надникнаха в каруцата, размениха няколко думи помежду си и го изкараха на улицата.

Отведоха го в една кирпичена постройка и го тикнаха в някаква празна стая. То седеше на пода, а един хлапак с безумни очи стоеше до него на стража със стар мускет.

След известно време войниците дойдоха и отново го поведоха по незастланите улици. Докато вървяха, чуваше музика на фанфари, която ставаше все по-силна. Най-напред редом с него крачеха деца, след това възрастни хора и накрая тълпа от селяни със загоряла от слънцето кафява кожа, облечени в бели памучни дрехи като служители в клиника за душевно болни, жените с тъмни rebozos58, някои от тях с разголени гърди, с лица, намазани с червена охра, пушещи малки пури. Броят на множеството растеше и войниците с мускети на рамо се мръщеха и крещяха сърдито на зяпачите, докато вървяха покрай високата кирпичена стена на църквата. Накрая излязоха на площада.

Там имаше панаир. Пътуващо шоу за церове, примитивен цирк. Минаха покрай здрави кафези от върбови клони, натъпкани с пепелянки, големи жълтозелени змии от някаква по-южна географска ширина или петнисти гущери, от чиито черни усти капеше отрова. Мършав прокажен старец вадеше тении с шепи от стъклен буркан и тръбеше на висок глас как могат да бъдат лекувани. Хлапето и конвоят му бяха притискани грубо от аптекари, амбулантни търговци и просяци, докато най-накрая стигнаха до едно дървено магаре, на което стоеше стъклена дамаджана, пълна с чист мескал. В този съд, с развята коса, бледо лице и очи, извърнати нагоре, плуваше човешка глава.

Те го изтикаха напред с викове и жестикулации, крещейки: „Mire, mire“59. Хлапето се спря пред дамаджаната и те му дадоха време да я разгледа, разклащайки я леко, така че главата да се озове срещу лицето му. Това беше капитан Уайт, доскоро във война с езичниците. Момчето се вторачи в удавените незрящи очи на стария си командир. После изгледа селяните и войниците, които не сваляха поглед от него, изплю се и избърса устата си. Той не ми е роднина, рече хлапето.

Пъхнаха го в старо каменно ограждение за добитък заедно с още трима дрипави бегълци от експедицията. Те седяха и примигваха тъпо срещу стената или се разхождаха в периметъра сред засъхналите следи от копита на мулета и коне, или повръщаха и ходеха по голяма нужна под дюдюканията на децата, накачулени върху стените.

Хлапето седеше до едно мършаво момче от Джорджия.

Чувствам се като пребито куче, рече момчето. Първо се страхувах, че ще умра, а после, че няма да умра.

Видях един ездач на коня на капитана в пустошта, каза му хлапето.

Да, отвърна хлапакът от Джорджия. Те убиха и него, и Кларк, и още едно момче, на което така и не научих името. Пристигнахме в града и още на следващия ден ни хвърлиха в calabozo60 и по едно време гледам същият този кучи син сред войниците и караула — смее се, пие и играе на карти с техния jefe61, за да видят на кой ще се паднат конят и пистолетите на капитана. Предполагам, че си видял главата на капитана?

Видях я.

Това е най-ужасното нещо, което съм зървал през живота си.

Някой трябваше да тикне главата му в саламура по-рано. А право да си кажа, и моята някой трябваше да маринова. За това, че се хванах с такъв глупак.

С напредването на деня те се преместваха от стена на стена, криейки се от слънцето. Момчето от Джорджия му разказа за другарите си, чиито студени мъртви тела били изложени на показ върху сергии на пазара. Обезглавеното тяло на капитана пък било наполовина изядено от свинете. Момчето протегна единия си крак, издълбавайки с петата си малка ямка в прахта.

Готвят се да ни изпратят в Чиуауа, каза момчето.

Откъде знаеш?

Така казват. Аз не знам нищо.

Кой казва така?

Ей оня, Шипман. Той говори малко езика.

Хлапето погледна мъжа, за когото ставаше дума. Сетне поклати глава и се изплю сухо.

През целия ден малки момчета се катереха по стените, наблюдаваха ги на смени, сочеха ги и бръщолевеха. Ходеха по стените и се опитваха да пикаят върху спящите на сянка, но пленниците стояха нащрек. Някои от тях в началото ги замеряха с камъни, но хлапето взе един с големината на яйце и свали с него едно от децата без никакъв друг звук, освен глухото тупване от другата страна на стената.

И ти я свърши една, каза момчето от Джорджия.

Хлапето го погледна.

Сега ще дойдат тук с камшици и не знам си какво.

Хлапето се изплю. Никой няма да дойде с никакви камшици.

И действително не се появи никой. Една жена им донесе купи с боб и изгорели тортили върху чиния от недоизпечена глина. Тя изглеждаше измъчена, но им се усмихна и извади изпод шала си сладките, които бе скрила там, а на дъното на купите им имаше парчета месо, които бяха от собствената й трапеза.

Три дни по-късно, качени на дребнички изранени мулета, те потеглиха към столицата62, както беше предсказано.

Яздиха пет дни през планината и пустинята, през прашни пуебла, където местните хора се извръщаха да ги видят. Бяха им раздали одеяла и вечерите, когато седяха край откритите лагерни огньове, мършави и обгорели от слънцето, наметнати с дрипавите си завивки, те приличаха на най-преданите Божии слуги. Никой от войниците не говореше английски и те даваха своите нареждания с жестове и сумтене. Бяха зле въоръжени и много се страхуваха от индианците. Свиваха си тютюна в листа от царевица и седяха край огъня, заслушани в нощта. Разговорите им, когато говореха за нещо, бяха за вещици и други още по-страшни неща и непрестанно се ослушваха в тъмнината, за да различат глас или крясък сред звуците в нощта, принадлежащи на звяр не от този свят.

La gente dice que el coyote es un brujo. Muchas veces el brujo es un coyote.

Y los indios también. Muchas veces llaman corno los coyotes.

Y qué es eso?

Nada.

Un tecolote. Nada mas.

Quizas.63

Когато яздеха през един пролом в планината и видяха града под тях, командирът на експедицията вдигна ръка да спрат и каза нещо на мъжа зад себе си, а той на свой ред слезе от коня, извади от дисагите си връзка с ремъци от сурова кожа, приближи се към пленниците и им показа с жестове как да кръстосат китките си и да ги протегнат напред, използвайки за целта собствените си ръце. После върза ръцете на всички и продължиха.

Влязоха в града сред купчини боклуци, нахвърляни от двете страни на пътя, и тръгнаха по калдъръмените улици, карани като добитък. Зад гърба им се чуваха викове, а войниците, както подобаваше, се усмихваха на поднесените им цветя и чаши, водейки парцаливите авантюристи през площада, където във фонтана се плискаше вода, а градските безделници отдъхваха на столове от бял порфир до двореца на губернатора и катедралата, където покрай прашните антаблемани64 и в нишите на дяланата фасада клечаха лешояди до фигурите на Христос и апостолите; птиците носеха своето тъмно одеяние с някакво странно благоволение, докато край тях пърпореха изсъхналите скалпове на избити индианци, нанизани на връв; дългите им черни коси се полюшваха като влакната на някакви морски твари, а одраните сухи кожи потракваха при съприкосновението си с камъка.

Минаха покрай старци, протегнали грозните си ръце край църковната врата за подаяние, осакатени просяци с тъжни очи в дрипи и деца, които спяха под сенките, докато мухите лазеха по лишените им от сънища лица. Потъмнели медни монети в дървени паници, съсухрените очи на слепците. Писари седяха свити по стъпалата с техните пера, мастилници и купи с пясък, прокажени, стенещи по улицата, кучета с опадала козина, като че ли направени само от кости, продавачи на тамале65 и старици с помръкнали изтерзани лица, клечащи в канавките край огньове от дървени въглища, където цвърчаха полуизгорели мръвки от анонимно животно. По улиците бродеха невръстни сираци, подобни на сърдити джуджета. Идиоти и пияници с потекли лиги вършееха с ръце по пазарищата на метрополията. Пленниците минаха покрай касапски сергии, миришещи на восък, от които висяха животински вътрешности, почернели от мухи; по рафтовете бяха изложени късове червено месо, вече потъмняло с напредването на деня, и съвършено голите одрани черепи на крави и овце с техните помътнели, сини, безумно изцъклени очи; вкочанените тела на елени, диви свине, патици, пъдпъдъци, папагали и всякакъв друг вид дивеч бяха окачени на куки надолу с главата.

Накараха арестантите да слязат от конете и ги поведоха през тълпата надолу по стари каменни стъпала, през дървен праг, изтънял като сапун, а сетне през една желязна врата, за да се озоват в хладен каменен зимник, превърнат отдавна в затвор, и да заемат местата си сред духовете на някогашни мъченици и патриоти, след което вратата изщрака зад гърба им.

Когато очите им свикнаха с тъмнината, различиха фигурите, свити до стената. Те се размърдаха в постелите си от сено като разтревожени в гнездата си мишки. Леко хъркане. Навън — трополене на каруца и глухото потракване на копита по калдъръмената улица, а през камъните приглушеният звън на чукове в ковашка работилница в друга част на тъмницата. Хлапето се огледа. Тук-там по каменния под се виждаха късчета от фитили сред локви от мръсна лой и нишки от засъхнали храчки по стените. Няколко имена бяха надраскани с остър предмет там, където падаше светлината отвън. Момчето приклекна и разтърка очи. Един мъж по бельо пристъпи към кофата в средата на стаята, спря и започна да пикае. После се обърна и тръгна към хлапето. Беше висок и косата му стигаше до раменете. Той мина, влачейки краката си, през сламата и погледна надолу към него. Не ме позна, нали? — рече мъжът.

Хлапето се изплю и го погледна с присвити очи. Познах те, каза то. Мога да позная кожата ти и в щавачница.