Кървав меридиан

XVII

Потеглиха по здрач. Ефрейторът в къщичката при градската порта над портала излезе и им извика да спрат, но наемниците не го направиха. Те продължиха, двайсет и един мъже, куче и една малка талига, върху която беше клетката с идиота, привързана здраво, сякаш за презокеанско пътуване. Непосредствено зад нея беше вързано бурето с уиски, което бяха пресушили миналата нощ. Бурето беше разглобено и събрано отново от мъж, когото Глантън бе назначил за временен бъчвар на експедицията и сега в бъчонката имаше бутилка, направена от овчо шкембе, съдържаща около три кварта уиски. Тази бутилка беше прикрепена към канелката вътре в бурето, а останалата част от него беше долята с вода. Така подсигурени, те минаха през портите и продължиха оттатък стените към прерията, която пулсираше в тъмната ивица на сумрака. Малката каруца трополеше и скърцаше, а идиотът стискаше металните пръчки на клетката и грачеше дрезгаво към гаснещото слънце.

Глантън яздеше начело на колоната на новото си седло „Рингголд“ с метална обшивка, с което се беше сдобил, и носеше нова черна шапка, която му стоеше добре. Новите попълнения, петима на брой, се хилеха един на друг и погледнаха назад, чувайки вика на часовоя. Дейвид Браун, яздейки най-отзад, оставяше брат си тук, както щеше да се окаже завинаги, и беше в достатъчно лошо настроение да застреля часовоя без никаква провокация. Когато часовоят извика отново, той се обърна с пушката си и онзи беше достатъчно разумен да се наведе бързо зад парапета и повече не чуха за него. В дългия полумрак диваците потеглиха към тях да ги посрещнат и размяната на уискито беше осъществена с помощта на едно мексиканско одеяло от Салтильо, разстлано на земята. Глантън не обърна много внимание на самото пазарене. Когато индианците отброиха поисканото от съдията злато и сребро, Глантън стъпи на одеялото, събра монетите на купчина с тока на ботуша си и нареди на Браун да вземе одеялото. Мангас и неговите лейтенанти си размениха мрачни погледи, но американците се качиха на конете си и потеглиха, без никой от тях да погледне назад, с изключение на новобранците. Те бяха запознати с подробностите около тази сделка и един от тях изостана назад, изравнявайки се с Браун, и го попита дали апачите няма да ги последват.

Няма да го направят през нощта, отговори Браун.

Новобранецът погледна назад към фигурите около бурето в тази гола тъмнееща пустош.

А защо не? — попита той.

Браун се изплю. Защото е тъмно, каза той.

Поеха на запад от града покрай подножието на малка планина и през местност, осеяна със стари чирепи от пещ за глинени съдове, която преди се беше намирала там. Собственикът на идиота яздеше зад здраво закрепената клетка, а самият идиот стискаше металните пръчки и наблюдаваше мълчаливо как земята върви назад.

През нощта минаха през гори от сагуаро239 и навлязоха във възвишенията на запад. Небето бе покрито с облаци и тези растителни колони с канелюри, покрай които минаваха в тъмнината, приличаха на развалините на огромни храмове — симетрични, мрачни и смълчани, с изключение на писъците на самодивските кукумявки сред тях. Местността беше гъсто обрасла с чоя, чиито бодли — достатъчно здрави, за да пробият подметка на ботуш — полепваха по конете и през цялата нощ вятърът свистеше със звука на пясъчна усойница из безкрайните пространства с тръни. Продължиха да яздят през район с по-оскъдна растителност и скоро достигнаха началото на първия от серията jornadas240, през които нямаше да има никаква вода, и там направиха лагера си. Тази нощ Глантън се взира дълго във въглените на огъня. Хората му спяха навсякъде около него, но много неща се бяха променили. Толкова много от тях вече ги нямаше, мъртви или дезертирали. Всички делавери бяха избити. Бе приковал поглед в огъня, но дори и да видя в него някакви знамения, му беше все едно. Той щеше да доживее да зърне западното море и беше спокоен за онова, което можеше да последва, защото бе завършен във всеки един час от живота си. Независимо дали неговата история щеше да продължава едновременно с тази на хората и нациите, или щеше да спре. Той отдавна се беше отказал да претегля последствията, приемайки в същото време, че човешките съдби са предпоставени. Но въпреки това си беше присвоил правото да съдържа в себе си всичко, което някога щеше да бъде в света и което светът щеше да бъде за него. И дори съдбата му да беше изсечена върху урски камък241, той открито заявяваше правото си да има свободна воля и щеше да преследва неумолимото слънце до неговото последно помрачаване, сякаш се бе разпоредил с него преди всички тези векове, преди някъде още да има пътища, хора и слънца, към които те да вървят.

Срещу него седеше огромната отблъскваща фигура на съдията. Полугол, той пишеше нещо в бележника си. В трънената гора, през която бяха минали, джафкаха дребни пустинни вълци, други им отговаряха от простиращата се пред тях равнина и вятърът раздухваше въглените, които съзерцаваше. Клоните от чоя, подобни на пламтящи арабески, пулсираха като сияещи холотурии242 във фосфорния мрак на морски дълбини. Идиотът в клетката беше привлечен от огъня и не откъсваше поглед от него. Когато Глантън вдигна глава, видя хлапето оттатък огъня, седнало на одеялото си и наблюдаващо съдията.

Два дни по-късно срещнаха опърпан легион под командването на полковник Гарсия. Това бяха войници от Сонора, близо сто на брой, които търсеха шайка апачи, водени от Пабло. Някои от тях нямаха шапки, други панталони, а трети не носеха нищо под шинелите си. Въоръжени бяха с вехти оръжия, стари кремъклийки и тауърски мускети243; някои имаха лъкове със стрели или нищо друго освен въжета, с които да душат противника.

Глантън и хората му огледаха този отряд със студено изумление. Мексиканците се стълпиха около тях с протегнати ръце, молейки за тютюн, а Глантън и полковникът си размениха формални любезности, след което Глантън си проби път през натрапчивата орда. Тези ездачи принадлежаха на друга нация и всички тези земи на юг, откъдето бяха дошли, и на изток, където отиваха, бяха мъртви за него; самата страна и обитателите й му бяха някак далечни, а тяхната материалност — съмнителна. Това негово чувство като че ли се предаде на целия отряд, преди още Глантън да бе оставил мексиканците зад гърба си, и всичките му хора обърнаха конете си и го последваха, в това число и съдията, който не каза нещо в оправдание на това, че бърза да напусне мястото на тази среща.

Те продължиха в мрака през белеещата се под лунните лъчи пустош, която се простираше пред тях студена и бледа, а луната сияеше над главите им, обградена от ореол и в този ореол имаше друга, мнима луна със свои собствени студено-сиви и седефени морета. Спряха да лагеруват на ниска тераса до стените на сух агрегат244, където някога бе текла река. Накладоха си огън, около който седяха в мълчание и очите на кучето, на идиота и на още неколцина мъже светеха в главите им като червени въглени, когато ги обърнеха нанякъде. Пламъците играеха като остриета на триони под вятъра и жаравата избледняваше и потъмняваше, избледняваше и потъмняваше като пулсиращата кръв на някакво живо същество, изкормено пред тях на земята, а мъжете наблюдаваха огъня, който съдържа в себе си частица от самите хора, защото без него те са нещо по-малко, разделени са от произхода си и са изгнаници. Защото всеки огън е всички огньове, първият огън и последният, който някога ще гори. След известно време съдията стана и тръгна по някаква своя работа и малко по-късно някой попита бившия свещеник дали е вярно, че някога е имало две луни на небето, а бившият свещеник погледна лъжливата луна над главите им и каза, че може и да е било така. Но несъмнено великият мъдър Бог, стъписан от ширещата се по земята лудост, е наплюнчил палец, навел се е през бездната и я е натиснал със съскащ звук, изгасяйки я завинаги. И навярно ако е бил открил някакво друго средство, с което птиците да намират пътя си в мрака, е можел да стори същото и с тази.

След това бе зададен въпросът дали на Марс или на други планети в бездната има хора или подобни на тях същества и на него отговори съдията, който се беше върнал при огъня и сега стоеше полугол и плувнал в пот. Той каза, че такива няма и че Земята е единствено място във Вселената, където има хора. Всички го слушаха — тези, които го гледаха, както и другите, които бяха извърнати настрани.

Истината за света, каза съдията, е, че всичко е възможно. Ако не се държите така все едно сте видели всичко още от раждането си, лишавайки го по този начин от неговата странност, той би ви се явил такъв, какъвто е: трик с шапка на странстващ лечител; трескав сън; транс, населен с химери, който няма нито аналог, нито прецедент; пътуващ карнавал, номадски цирк, чиято крайна цел след многобройните вдигания на шатрата върху кални площадки е неизразима, гибелна и непонятна.

Вселената не е нещо тясно и порядъкът вътре в нея, в нейния замисъл, не е ограничен от никаква географска ширина, така че онова, което съществува някъде в нея, да се повтаря другаде. Дори в този свят нещата, които съществуват без нашето знание, са повече от другите, и редът в мирозданието, който виждате, е онзи, който вие сте вложили в него, като нишка в лабиринт, така че да не се изгубите. Защото съществуванието си има свой собствен ред, който никой човешки ум не може да осмисли, тъй като самият ум е просто обстоятелство сред останалите.

Браун се изплю в огъня. А това е още една проява на твоята лудост, каза той.

Съдията се усмихна. Той постави длани върху гърдите си, вдиша нощния въздух, пристъпи напред, клекна и вдигна едната си ръка. Обърна я и в нея между пръстите му имаше златна монета.

Къде е монетата, Дейви?

Ще ти кажа къде можеш да я сложиш.

Съдията замахна с ръка и монетата проблесна горе под светлината на огъня. Тя навярно беше вързана за някаква тънка нишка, защото описа кръг около огъня и се върна при Холдън, който я улови в ръката си и се усмихна.

Дъгата на кръжащите тела се определя от дължината на онова, с което са вързани, каза съдията. Луни, въжета, хора. Ръцете му се движеха така, сякаш многократно изтегляше нещо от юмрука си. Следи монетата, Дейви, продължи Холдън.

Той я подхвърли, монетата очерта полудъга над пламъците и се изгуби в тъмнината отвъд тях. Едни се взираха в нощта, където бе изчезнала, а други в съдията и така те бяха общ свидетел на ставащото.

Монетата, Дейви, монетата, прошепна съдията. Той седеше изправен, сетне вдигна ръка и се огледа усмихнат.

Монетата се върна от нощта и прелетя през огъня с тихо бръмчене. Вдигнатата ръка на съдията първо беше празна и после тя се озова в нея с леко плясване. Въпреки това мнозина твърдяха, че той е хвърлил монетата и скришом е извадил друга, издавайки звука с език, защото съдията беше изкусен стар фокусник. Освен това самият той заяви, прибирайки парата, че има истински монети, но има и фалшиви, както е известно на всички. На сутринта няколко души обходиха периметъра, където монетата беше изчезнала, но ако някой я беше намерил, очевидно я беше запазил за себе си, и по изгрев-слънце те бяха на конете и отново яздеха.

Каруцата с идиота в клетката трополеше най-отзад и кучето на Глантън изостана, подтичвайки до нея, може би водено от някакъв закрилнически инстинкт, какъвто децата извикват у животните. Глантън го повика при себе си и когато то не се подчини, той забави ход, пропускайки малката колона пред себе си, после се наведе напред и го шибна жестоко с въжето от букаите, подкарвайки го пред себе си.

Започнаха да се натъкват на верига от самари, терзии245 от каруци, мъртви мулета и фургони. Суровата кожа, покриваща дървените рамки на седлата, беше напълно оглозгана, самата дървения беше бяла като кокал, а краищата й бяха набраздени от миши зъби. Пътуваха през район, в който желязото не ръждясваше, а калаят не потъмняваше. Скелетите и ребрата на мъртвия добитък под парчетата съсухрена кожа приличаха на корабокруширали примитивни лодки, преобърнати наопаки в тази безбрежна пустош, и те минаваха, смъртнобледи и сурови, покрай съсухрените силуети на коне и мулета, които неизвестни пътници бяха държали на крака. Тези сгърчени животни бяха умрели в пясъците, протегнали шии в агония, и сега проснати слепи на пътя, някои килнати леко настрани, с ивици от почерняла кожа, висяща от ажурната мрежа на ребрата им, те бяха протегнали напред дългите си муцуни и виеха към безкрайните тандемни слънца, които минаваха над тях. Ездачите продължиха нататък. Прекосиха огромно пресъхнало езеро с редици от кратери на угаснали вулкани, простиращи се отвъд него, подобни на дупки на гигантски насекоми. На юг, там, където бе текла лавата, докъдето поглед стига, се виждаше неравното очертание на купчини от шлака. Под копитата на конете алабастреният пясък се оформяше като спирали, странно симетрични като метални стружки, които проблясваха под слънцето и след това се разстилаха отново над повърхността, резонирайки над тази хармонична земя. Сякаш самият утаечен слой на нещата тук съдържаше в себе си някакъв признак на разум. Сякаш преминаването на тези конници оттук беше нещо толкова ужасяващо, че да бъде регистрирано от най-малките частици на реалността.

На едно възвишение при западния край на плаята се издигаше груб дървен кръст, на който индианци от племето марикопа бяха разпънали на кръст индианец от племето апачи. Мумифицираният труп висеше върху напречно скованата конструкция с грозно зинала уста — нещо от кожа и кости, изжулено от пемзените ветрове над пресъхналото езеро; бледите линии на ребрата се виждаха през ивиците кожа, увиснала от гърдите. Те продължиха нататък. Конете пристъпваха мрачно из тази чужда пустош и кръглата земя се въртеше тихо под тях, кръжейки из по-голямата празнота, която поместваше и тях. В неутралната суровост на този терен всички явления притежаваха едно странно равенство и нищо съществуващо — било то паяк, камък или стрък трева — не можеше да претендира за някакво първенство. Самата яснота на нещата тук създаваше погрешна представа за тяхната познатост, защото окото доизгражда цялото по някаква черта или част. Тук обаче нищо не беше по-светло или по-тъмно от друго нещо и в оптическата демокрация на тези пейзажи всякакви различия и предпочитания изглеждаха ексцентрични и човекът и скалата придобиваха едно неочаквано родство.

Те измършавяха и отслабнаха под белите слънца на тези дни и хлътналите им уморени очи бяха като на сомнамбули, сепнати посред бял ден. Наведени под шапките си, те приличаха на бегълци от някакъв по-висш порядък — същества, за които копнееше слънцето. Дори съдията стана по-мълчалив и замислен. Той говореше, за да се очисти от онези неща, които предявяваха права над човека, но онези, които слушаха, не смятаха, че предявяването на каквито и да е било права е един от проблемите им. Те яздеха нататък и вятърът носеше ситния сив прахоляк пред тях — армия от сиви бради, сиви мъже и сиви коне. Планините на север очертаваха вълнообразна линия откъм страната на слънцето и дните бяха хладни, а нощите бяха студени и те седяха край огъня, всеки в своя кръг от тъмнина в онзи по-голям кръг от тъмнина, докато идиотът ги наблюдаваше от клетката си от границата на светлината. Съдията строши с опакото на брадва пищяла на една антилопа и горещият костен мозък покапа, димейки, по камъните на огнището. Те го наблюдаваха. Темата на разговор беше войната.

Добрата книга казва, че онзи, който носи меч, от меч ще умре246, каза чернокожият.

Съдията се усмихна, лицето му лъщеше от мазнина. А кой истински мъж би искал да е другояче? — попита той.

Добрата книга наистина смята войната за зло, рече Ървинг. И въпреки това в нея има много кървави истории за война.

Няма никакво значение какво хората мислят за войната, отбеляза съдията. Войната винаги ще я има. Все едно да попиташ някого какво мисли за камъка. Преди още човекът да го е имало, войната го е очаквала. Върховният занаят е очаквал върховния занаятчия. Така е било и така ще бъде. Така, а не иначе.

Съдията се обърна към Браун, когото бе чул да прошепва някаква злостна забележка или възражение. А, Дейви, рече той. Именно на твоя занаят отдаваме почит тук. Не е ли по-добре да направиш лек поклон? Отдайте си един другиму заслуженото.

Моят занаят?

Безусловно.

Кой е моят занаят?

Войната. Войната е твоят занаят. Не е ли така?

Но не и твоят?

И моят също, разбира се.

Ами всички онези твои бележници, кости и разни други неща?

Всички занаяти се съдържат в този на войната.

Затова ли войната винаги ще я има?

Не. Нея винаги ще я има, защото младите мъже я обичат, а старите мъже харесват това в тях. Харесват я тези, които воюват, и тези, които вече не го правят.

Това е твоето мнение.

Съдията се усмихна. Хората са родени да играят. За нищо друго. Всяко дете знае, че играта е по-хубаво нещо от работата. То знае също, че достойнствата или качествата на една игра не са присъщи на самата игра, а по-скоро на стойността на онова, което се излага на риск. Хазартните игри се нуждаят от залог, за да могат изобщо да имат някакъв смисъл. При спортните игри се противопоставят уменията и силата на противниците, и унижението от разгрома, и гордостта от победата сами по себе си са достатъчен залог, защото те придават стойност на победителите и ги определят. Но независимо дали се изпитва късметът или стойността, всички игри се стремят към войната, защото онова, което се залага тук, поглъща играта, играча и всичко останало.

Да вземем например двама играчи на карти, които нямат какво друго да заложат освен живота си. Кой не е чувал такава история? Цялата вселена за такъв играч се свежда до този момент, в който ще стане ясно дали той ще умре от ръката на другия човек, или другият — от неговата. Какво по-сигурно потвърждение за стойността на човека може да има? Едно такова довеждане на играта до нейната крайност не допуска никакви аргументи относно понятието съдба. Избирането на един човек пред друг е предпочитание, абсолютно и неотменимо, и само много тъп човек може да сметне, че едно толкова кардинално решение се взима без някакво посредничество или пък, че то е лишено от някаква значимост. При такива игри, в които залогът е унищожаването на победения, решенията са съвсем ясни. Имаме човек, който държи в ръката си определена комбинация от карти и по този начин той бива изключен от съществуващото. Такава е природата на войната, чийто залог е едновременно и играта, и властта, и оправданието. Видяна по този начин, войната е най-чистата форма на пророкуване. Тя е изпитание на волята на един и волята на друг в рамките на една по-широка воля, която, тъй като ги обединява, е принудена да избира. Войната е върховната игра, защото тя най-накрая налага едно единство на битието. Войната е бог.

Браун се вгледа в съдията. Ти си луд, Холдън. Най-накрая полудя.

Съдията се усмихна.

Да си силен, не означава да си прав, вметна Ървинг. Победителят в едно сражение не бива морално оправдан.

Моралният закон, отговори съдията, е изобретение на човечеството за ограничаване на силните в полза на слабите. Историческият закон го опровергава при всеки възможен случай. Един морален възглед никога не може да бъде доказан като правилен или грешен при едно сериозно изпитание. Когато някой човек загине в дуел, това не доказва, че вижданията му са били погрешни. Самото му участие в такъв тест потвърждава наличието на една друга, по-широка гледна точка. Готовността на участниците в дуела да се откажат от по-нататъшните спорове заради тяхната несъмнена незначителност и да пледират в съдебните зали на историческия абсолют ясно доказва колко маловажни са мненията и каква огромна тежест имат отклоненията от тях. Защото спорът наистина е нещо тривиално, но не и отделните воли, които той подтиква към действие. Суетата на един човек може да клони към безкрайното, но неговото знание остава несъвършено и колкото и да цени той своите възгледи, в крайна сметка трябва да ги представи пред един по-висш съд. Тук не може да има софистика и увъртания. Тук съображенията за справедливост, безпристрастност и морално право биват лишени от смисъл и основание, а мненията на страните в съдебния процес се радват на презрение. Решенията за живота и смъртта, за онова, което ще бъде и което — не, стоят над доводите на справедливостта. При задвижването на такива величини, всякакви други категории за морално, духовно и естествено остават на втори план.

Съдията огледа внимателно кръга от лица, за да види дали някой ще възрази.

Но какво ще каже свещеникът? — попита той.

Тобин вдигна глава. Свещеникът няма да каже нищо. Свещеникът не казва нищо, отбеляза съдията. Nihil dicit247. Но свещеникът е казвал. Защото свещеникът е скатал одеждите на своя сан и е взел оръдията на своето по-висше призвание, което всички хора почитат. Свещеникът също би могъл да бъде не само божи служител, а самият Бог.

Тобин поклати глава. Имаш богохулна уста, Холдън. И всъщност аз никога не съм бил свещеник, а само послушник в ордена.

Свещеник-калфа или свещеник-чирак, подметна съдията. Хората на бога и хората на войната имат странно сходство помежду си.

Няма да ти пригласям в твоите теории, каза Тобин. Не го искай от мен.

Ех, свещенико, рече съдията. Какво мога да искам от теб, което вече да не си ми дал?

На другия ден те прекосиха малпаиса пешком, водейки конете си върху пласта от изстинала лава, целия напукан и червено-черен като котловина със засъхнала кръв. Пробиваха си път през тези безплодни територии от тъмно кехлибарено стъкло, като остатък от някакъв мистичен легион, напредващ с усилие през прокълната земя, бутайки през пукнатини и издатини малката каруца с идиота, вкопчен в металните пръчки, зовящ дрезгаво слънцето като някакъв странен непокорен бог, отвлечен от раса на дегенерати. Преминаха през терен от изпечена глина, шлака и вулканична пепел, невъобразим като изгорялото дъно на ада, и преодоляха няколко ниски голи гранитни възвишения, достигайки до остра издатина, откъдето съдията, триангулирайки по познатите точки от пейзажа, определи наново курса им. Чакълеста равнина се простираше чак до хоризонта. Далеч на юг отвъд черните вулканични хълмове се виждаше самотен хребет албинос от пясък или гипс, като гърба на някакво бледо морско чудовище, изплувало на повърхността сред тъмните архипелази. Те продължиха. След още ден път стигнаха до каменните резервоари и водата, която търсеха, и пиха, и след това изгребаха с ведра вода от по-високите резервоари в по-ниските за конете.

Край всички места за водопой в пустинята се намират кости, но тази вечер съдията донесе край огъня такава, каквато никой не беше виждал досега. Това беше засегната от ерозията бедрена кост от отдавна изчезнал звяр, която бе намерил под една отвесна скала и която сега измерваше с шивашкия си метър и скицираше в бележника си. Всички в отряда бяха слушали теориите (лекциите) на съдията по палеонтология, с изключение на новобранците и сега те седяха и го гледаха, питайки го каквото им дойдеше наум. Той им отговаряше внимателно, разпростирайки се по-нашироко, отколкото предполагаха въпросите им, сякаш бяха някакви начинаещи учени. Те кимаха тъпо с глави и протягаха ръце към дългата, вкаменена и покрита с петна кост, може би за да усетят с пръстите си необятността на времето, за която говореше съдията.

Собственикът на идиота изкара повереника си от клетката и го върза край огъня с плетено въже от конски косми, което не можеше да прегризе, и сега слабоумният стоеше с нашийника си, наведен напред с протегнати ръце, сякаш копнееше за пламъците. Кучето на Глантън се надигна и седна пред него, наблюдавайки го, а идиотът се поклащаше и лигавеше и бездушните му очи грееха измамно под светлината на огъня. Съдията държеше бедрената кост изправена, за да илюстрира аналогиите с преобладаващите кости, които можеха да бъдат намерени в този район, след което я пусна да падне на пясъка и затвори бележника си.

Тук няма никаква мистерия, каза той.

Новобранците примигаха глуповато.

На вас безкрайно ви се иска да чуете някаква мистерия. Мистерията е, че няма никаква мистерия.

Той стана и се отдалечи от огъня, навлизайки в тъмнината.

Да, каза бившият свещеник, наблюдавайки го със студената лула в зъбите си. Нямало никаква мистерия. Като че ли самият той не е мистерия, проклетият стар фокусник.

Три дни по-късно стигнаха до Колорадо и се спряха на брега на реката, наблюдавайки мътните води с цвят на глина, които прииждаха, кипейки, от пустинята. Два жерава се издигнаха, размахвайки криле, и отлетяха, а конете и мулетата, които бяха отведени до водата, навлязоха неуверено във водовъртежите в плитчините и започнаха да пият, поглеждайки с капещи муцуни към носещите се край тях талази и отсрещния бряг.

Нагоре по реката се натъкнаха на лагер с оцелелите от керван с преселници, покосени от холера. Хората сновяха между огньовете си или се взираха с празни погледи в парцаливите драгуни, които се зададоха откъм върбите. Вещите им бяха разпилени по пясъка, а тленните останки на мъртвите стояха отделно с идеята тегобата по погребването им да бъде поделена между живите. В лагера имаше и няколко индианци юма. Мъжете, чиито коси бяха подрязани с нож или наплескани с кал и оформени в сложни прически, обикаляха насам-натам с тежки бойни тояги в ръцете. Лицата и на мъжете, и на жените бяха татуирани и жените не носеха нищо освен полички от върбови кори, съшити с връв. Много от жените бяха красиви и при още по-голям брой от тях се виждаха белезите на сифилис.

Глантън вървеше през този гибелен стан с кучето си по петите и с пушка в ръка. В това време индианците юма прекарваха през реката няколкото жалки оцелели мулета на преселниците и той стоеше на брега и ги наблюдаваше. Малко по-надолу по течението едно от животните се удави и те го изтеглиха на брега, за да го разфасоват. Някакъв старец с вехто вълнено палто седеше, натопил крака в реката, а ботушите му бяха до него.

Къде са ви конете? — попита Глантън.

Изядохме ги.

Как смятате да пресечете реката?

С ферибота.

Глантън погледна в посоката, в която сочеше старецът. По колко взимат за превоз? — попита той.

По долар на глава.

Глантън се обърна и се загледа в пилигримите на брега. Кучето пиеше от реката, той му каза нещо, то дойде при него и седна до коляното му.

Фериботът потегли от отсрещния бряг и се насочи към пристана малко по-нагоре по реката, където имаше подпора за акостиране, скована от донесени от течението дървени трупи. Салът беше направен от два стари фургона, хванати един за друг и замазани със смола. Група хора вече чакаха там с личните си вещи на рамо. Глантън се обърна и тръгна нагоре покрай брега за коня си.

Лодкарят беше доктор от щата Ню Йорк на име Линкълн. Той следеше товаренето, пътниците се качваха на борда и сядаха с вързопите си до парапета на сала, поглеждайки тревожно към широката река. Един мелез, полумастиф, седеше на брега и наблюдаваше. Когато Глантън се приближи, той се наежи. Докторът се обърна, засенчвайки очите си с ръка, и Глантън се представи. Те се ръкуваха. Много ми е приятно, капитан Глантън. На вашите услуги.

Глантън кимна. Докторът даде указания на двамата мъже, които работеха за него, и той и Глантън тръгнаха надолу по пътя покрай реката, Глантън, водейки коня си, и кучето на доктора на десетина крачки след тях.

Отрядът на Глантън лагеруваше на една леко издигната пясъчна ивица, отчасти скрит в сянката на върбите. Когато двамата с доктора се приближиха, идиотът се надигна в клетката, хвана железните пръчки и започна да реве, сякаш искаше да предупреди доктора за нещо. Той заобиколи предпазливо слабоумния, поглеждайки към домакина си, но в този момент се появиха заместниците на Глантън и скоро докторът и съдията бяха увлечени в разговор, от който всички останали бяха изключени.

Вечерта Глантън, съдията и още петима души се качиха на конете си и тръгнаха надолу по реката към лагера на индианците юма. Те яздеха покрай бледи върби и чинари, чиито стволове бяха с цвят на глина от наводненията; минаха покрай стари напоителни канали и малки ниви със зимни култури, където сухите листа на царевицата потракваха под повея на вятъра, и прекосиха реката при брода Алгодонес. Когато кучетата съобщиха за приближаването им, слънцето вече беше залязло и земите на запад бяха алени и забулени в дим. Те влязоха в лагера в колона по един, подобни на седефени изображения от камея, очертани от виненочервена светлина, с тъмната си страна откъм реката. Огньовете в бивака тлееха между дърветата и делегация от няколко диваци на коне излезе да ги посрещне.

Наемниците спряха, оставайки по конете си. Ездачите, които се приближиха, бяха натъкмени с толкова идиотски и пищни регалии и като цяло се държаха толкова надменно, че бледоликите ездачи с доста голямо усилие на волята запазиха самообладание. Водачът на индианците се казваше Кабайо ен Пело и този стар могул носеше дебел вълнен шинел с колан, подходящ за много по-студен климат, под него женска блуза с бродирана коприна и чифт панталони от сив казинет248. Дребен, жилест мъж, изгубил едното си око в битка с индианците марипоса, той посрещна американците някак странно и похотливо ухилен — израз, който някога може да е минавал и за усмивка. От дясната му страна яздеше по-второстепенен вожд на име Паскуал, който носеше мундир, украсен с петелки при лактите, а през носа му минаваше кост с малки висулки. Третият мъж бе Пабло и той бе облечен в аленочервен жакет с потъмнели ширити и потъмнели еполети от сребърни нишки. Беше бос, с голи крака, а на лицето си носеше кръгли зелени очила. Така натъкмени, те застанаха един до друг пред американците и кимнаха строго.

Браун се изплю, отвратен, на земята, а Глантън поклати глава.

Гледай ти, каква смахната шайка негри, промърмори той.

Единствено съдията ги претегли внимателно и трезво, допускайки навярно, че нещата рядко са такива, каквито изглеждат.

Buenas tardes249, каза той.

Могулът вирна брадичка, кратък жест, криещ известна двусмисленост и заплаха. Buenas tardes, отвърна той. De dónde viene?250