Кървав меридиан

IX

Те пресичаха западния край на плаята134, когато Глантън изведнъж се спря. Той се обърна, облягайки се на задния лък на седлото, и погледна към току-що изгрялото слънце над голите планини на изток, които изглеждаха като наплюти от мухи. Плаята беше гладка и недокосната от път, а планините приличаха на сини острови, увиснали ефирно в празнотата като плаващи храмове.

Тоудвайн и хлапето седяха на конете си и се взираха в пустошта заедно с останалите. Над плаята се простираше дъното на студено море, чиито води, изчезнали преди хиляди години, бяха оставили набраздена повърхност, която проблясваше като сребро под сутрешния вятър.

Като че ли чувам глутница кучета, отбеляза Тоудвайн.

А според мен това са гъски.

Изведнъж Баткет и един от делаверите обърнаха конете си, шибнаха ги с камшици и извикаха силно. Отрядът направи широк кръг и се разгърна по протежение на дъното на езерото, придвижвайки се към тънката ивица шубраци, която обозначаваше брега. Мъжете наскачаха от конете си и започнаха да ги спъват с предварително подготвени примки от въжета. Когато животните бяха подсигурени и наемниците бяха налягали вече на земята под креозотните храсти135 с оръжия, готови за стрелба, ездачите изплуваха от далечния край на сухото езеро — тънък фриз от конни стрелци с лъкове, които трептяха и променяха постепенно посоката си под нарастващия зной. Те яздеха пред слънцето и чезнеха един по един, и се появиха отново, и бяха черни под блясъка, и препускаха през това пресъхнало море като обгорени фантоми, чиито коне стоварваха копитата си в пяната, която не беше истинска, и те бяха изгубени в слънцето и изгубени в езерото, мъждукаха, превръщайки се в точка, и се разделяха отново, уголемени от равнините под тях и над тях, подобни на зловещи аватари, които се сливаха в едно, и над тях върху фона на пробитото от зората небе започна да се появява едно дяволско подобие на техните редици, огромно и преобърнато наопаки, и краката на конете им бяха невероятно издължени, тъпчейки високите перести облаци; и тези антивоини виеха неистово, увиснали от конете си, грамадни и химерични, а дивите им викове се носеха над тази равна пустош като воплите на изгубени души, пропаднали през някаква бримка в тъканта на нещата в долния свят.

Ще завият надясно, извика Глантън и в същия момент те го направиха, за да им е по-лесно да стрелят с лъковете си. Стрелите се издигнаха в синевата със слънцето в перата им и сетне изведнъж набраха скорост, летейки с леко свистене като полет на диви патици. Проехтя първият изстрел на пушка.

Хлапето лежеше по корем, държейки големия револвер „Уокър“ с две ръце, произвеждайки изстрелите бавно и старателно, сякаш бе правило всичко това на сън. Воините наближиха на стотина фута, четиресет-петдесет души на брой, и продължиха по края на езерото, след което започнаха да пропадат в талазите от нагорещен въздух, изчезвайки безмълвно от поглед.

Мъжете от отряда лежаха под креозотните храсти, презареждайки оръжията си. Един от конете лежеше в пясъка, дишайки равномерно, а други стояха на краката си, понасяйки забитите в тях стрели с изумително търпение. Тейт и Док Ървинг се изтеглиха назад, за да се погрижат за тях. Останалите наблюдаваха плаята.

Тоудвайн, Глантън и съдията излязоха от укритията си. Взеха от земята един къс мускет, увит в сурова кожа, чийто приклад беше украсен с пиринчени нитове, описващи различни фигури. Съдията погледна на север към белезникавия бряг на езерото, където бяха избягали езичниците. После подаде пушката на Тоудвайн и продължиха.

Мъртвецът лежеше в песъчливата плитчина. Беше гол, ако не се брояха кожените му ботуши и чифт широки долни мексикански гащи. Ботушите му бяха с остри носове като бускини136 и с подметки от нещавена кожа, навити при коленете и вързани с връзки. Пясъкът в плитчината беше потъмнял от кръв. Те стояха там в притихналия зной в края на сухото езеро и Глантън преобърна мъртвеца с ботуша си, откривайки боядисаното му лице. Пясък бе полепнал по очните му ябълки и по гранясалата мас, с която бе намазал тялото си. Виждаше се дупката от куршума на Тоудвайн над долното му ребро. Косата на мъжа бе дълга, черна и посивяла от прахта, а въшките по нея се бяха разбягали. Имаше ивици от бяла боя по бузите му, няколко символа с формата на обърната буква „V“ под носа и тъмночервени фигури под очите и по брадичката. Беше стар и имаше заздравяла рана от копие точно над хълбока и още една от сабя върху лявата буза, която стигаше чак до окото му. По протежение на тези рани имаше татуировки, може би избледнели от годините, но без съответствия в окръжаващата ги наоколо пустиня.

Съдията коленичи и отряза каишката от ягуарска кожа на бойната чанта на индианеца и изпразни съдържанието й на пясъка. В нея имаше козирка за очи, изработена от крило на гарван, броеница от семките на някакъв плод, няколко кремъчета за произвеждане на искра и шепа оловни сачми. Имаше също камък от вътрешностите на някакъв звяр, или така наречения „луд камък“137, който съдията разгледа внимателно и прибра в джоба си. Останалите вещи разстла върху дланта си, сякаш бяха някакви знаци, които можеше да прочете. После разпра долните гащи на мъртвеца с ножа си. До тъмните му гениталии беше привързана малка кожена торбичка, която съдията също отряза, слагайки я в джоба на жилетката си. Най-накрая той хвана тъмните кичури, бръсна пясъка от тях и взе скалпа на индианеца. След това поеха обратно, оставяйки го да се взира със съхнещите си очи в гибелния възход на слънцето.

През целия ден яздеха по бледата пустош, оскъдно обрасла с лобода и просо. Вечерта навлязоха в участък от куха земя, която ехтеше толкова силно под копитата на конете, че те пристъпваха боязливо и леко настрани като циркови животни, а през нощта, докато лежаха на земята, всички чуваха глухия тътен на падащи скали някъде далече долу в ужасяващия мрак на света под тях.

На следващия ден прекосиха езеро от гипс, което беше толкова гладко и фино, че мустангите не оставяха никакви следи върху него. Ездачите бяха намазали лицата си около очите с костен въглен, а някои бяха направили същото и с конете си. Слънцето, отразено от повърхността на езерото, изгаряше долната част на лицата им и сенките на конете и ездачите бяха изрисувани върху финия бял прах като чисто индиго. Далече на север в пустинята се издигаха поклащащи се прашни торнада, които дълбаеха земята, и някои казаха, че били чували за странстващи пилигрими, които били понасяни нависоко като дервиши от тези безумни спирали и след това отново били захвърляни в пустошта, смазани и окървавени, виждайки нещото, което ги е унищожило, да се люшва напред като пиян джин и да изчезва в стихиите, които са го породили. От тази вихрушка не се обаждал никакъв глас и пилигримът с натрошени кости можел да крещи от болка и ярост, но кой ли можел да го чуе? И ако изсъхналите му и почернели останки бъдели намерени от пътешественици, кой можел да каже каква е била причината за неговата гибел?

През нощта седяха край огнищата като духове с прашните си бради и дрехи, погълнати в мисли поклонници на огъня. Пламъците угаснаха и малки въгленчета заподскачаха из равнината, а пясъците пълзяха цяла нощ в мрака като придвижващи се армии от въшки. През нощта няколко от конете започнаха да цвилят диво и призори ги намериха обезумели от снежна слепота и трябваше да ги застрелят. Когато потеглиха, мексиканецът, на когото викаха Макгил, яздеше трети кон за трети ден. Той не беше зачернил очите на животното, което яздеше на идване от сухото езеро и впоследствие само дето не се наложи да му слага намордник като на куче. Конят, който яздеше сега, беше още по-див, а отрядът разполагаше само с три свободни коня.

Същия ден двамата делавери, които ги бяха изоставили след Ханос, ги настигнаха на мястото, където пладнуваха до един минерален извор. Те водеха също коня на ветерана, все още оседлан. Глантън тръгна към животното, вдигна влачещите се по земята юзди и го поведе към огъня, където извади пушката от калъфа й, подаде я на Дейвид Браун и после започна да рови в торбата, привързана до задния лък на седлото, и да хвърля оскъдните вещи на ветерана в огъня. Той свали сбруята и останалото снаряжение и ги струпа в пламъците — одеяла, седло и всичко останало, и мазната вълна и кожа изпратиха зловонен сив облак дим към небето.

Сетне продължиха нататък. Два дни поред делаверите тълкуваха димните сигнали по далечните върхове, които след това изчезнаха и повече не се появиха. Когато навлязоха в подножието на планината, се натъкнаха на стар прашен дилижанс с шест впрегнати коня, които пасяха сухата трева в една падина сред голите линеещи растения.

Няколко души от отряда се насочиха към екипажа, конете тръснаха глави, подплашиха се и побягнаха в тръс. Ездачите ги гонеха в кръг из падината, докато накрая те заприличаха на коне във въртележка, а дилижансът трополеше след тях с едно счупено колело. Чернокожият излезе напред, размахвайки шапката си, подвикна им да спрат, приближи се към тях все така с шапката в ръка, заговори им, докато потръпваха, и след това се пресегна да вземе влачещите се по земята юзди.

Глантън мина покрай него и отвори вратата на екипажа. Купето беше пълно с трески от скоро натрошено дърво и оттам изпадна тялото на мъртвец, чиято глава увисна надолу. Вътре имаше още един мъж и младо момче, които лежаха като положени в катафалка с оръжията си в ръка, а вонята, която идваше от тях, беше достатъчно силна, за да прогони лешояд от касапска каруца, натоварена с вътрешности. Глантън взе оръжията и мунициите и ги раздаде на хората си. Двама мъже се покатериха на багажника, разрязаха въжетата и парцаливия брезент, избутаха долу с крак един параходен куфар и една стара куриерска чанта от сурова кожа и разбиха ключалките им. Глантън преряза ремъците на куриерската чанта с ножа си и изсипа съдържанието й на пясъка. Писма, написани до всякакви места, освен до това, започнаха да прелитат и да се носят из каньона. Имаше няколко торбички с етикетчета с проби от руда в дървена кутия, които той изсипа на земята, разрита буците и ги огледа. Надникна още веднъж в дилижанса, след това се изплю, обърна се и погледна конете. Бяха големи американски коне, но напълно изтощени. Той нареди да отрежат ремъците на два от тях, сетне даде знак на чернокожия да се отдалечи от коня, който беше най-напред, и замахна с шапката си към животните. Те тръгнаха нестройно със скърцащи ремъци по дъното на каньона, дилижансът се полюшваше на кожените си ресори, а мъртвецът висеше наполовина навън от похлопващата врата. После конете и екипажът започнаха да се губят в равнината, първо като звук и после като очертание, разтваряйки се в знойната мараня над пясъците, докато не се превърнаха само в петънце, което напредваше бавно в тази химерична празнота, за да изчезне накрая напълно. Ездачите продължиха нататък.

През целия следобед яздеха в колона по един през планините. Един сив сокол прелетя над тях, сякаш търсеше знамето им, и след това се изви встрани над равнината върху стройните си грабливи криле. В сумрака на този ден те минаха през градове от пясъчници, покрай един замък, цитадела, оформена от вятъра стражева кула и каменни хамбари, някои все още уловили слънцето, а други вече в сянка. Минаха през участъци с варовикова глина и теракота, покрай пукнатини в медни шисти и през местност, обрасла с дървета, докато накрая стигнаха до една издатина, откъдето се откриваше гледка към суровата пуста калдера и изоставените руини на Санта Рита дел Кобре138.

Тук си направиха лагер без вода и без огън. Изпратиха разузнавачи и Глантън тръгна към издадената скала, където седна в здрача, обхождайки с поглед сгъстяващия се мрак в пропастта, за да види дали там някъде няма да се мерне някаква светлинка. Разузнавачите се върнаха по тъмно и беше все още тъмно рано сутринта, когато отрядът беше вече по конете си и потегли.

Навлязоха в калдерата в полусивата дрезгавина на зората, яздейки в колона по един през напуканите улици между редици от кирпичени постройки, напуснати преди десетина години, когато апачите отрязаха пътя на дългите върволици от каруци от Чиуауа и обсадиха мините. Умиращите от глад мексиканци се бяха отправили пеша на дълго пътешествие, но никой не бе стигнал там, накъдето бе тръгнал. Американците яздеха покрай купчини с шлака и баластра, покрай зейналите тъмни входове на мините, покрай топилните, около които се издигаха камари с руда, покрай разнебитените фургони и вагонетки, белеещи се като кости в сутрешната здрачина, и покрай тъмните очертания на изоставените машини и железа. Прекосиха сухо каменисто дере и продължиха по един подрит, леко издигащ се терен, където се издигаше стар форт, представляващ триъгълна кирпичена постройка с кръгли кули по ъглите. Имаше една-единствена врата откъм източната страна и когато се приближиха, видяха издигащия се дим, който бяха усетили в сутрешния въздух.

Глантън потропа на вратата с тоягата си, увита в сурова кожа, като пътник пред странноприемница. Синкава светлина заливаше околните хълмове и само най-високите върхове на север бяха огрени от слънцето, докато останалата част от калдерата все още тънеше в мрак. Ехото от неговите удари отекна в напуканите голи скали наоколо и се върна обратно. Мъжете седяха на конете си. Глантън изрита вратата.

Излез, ако си бял, извика той.

Кой е там? — чу се глас.

Глантън се изплю.

Кой е?

Отваряй, рече Глантън.

Отрядът чакаше. Чу се дрънчене на вериги върху дърво. Високата врата изскърца, отваряйки се навътре и пред тях се появи мъж с пушка, готова за стрелба. Глантън докосна коня си с коляно, той повдигна глава към вратата, побутвайки я леко и наемниците влязоха.

В сивкавия мрак на форта те слязоха от конете и ги вързаха. Наоколо имаше стари товарни фургони, някои от тях с откраднати колела. В една от канцелариите на персонала гореше лампа и неколцина мъже стояха пред вратата. Глантън прекоси триъгълника. Мъжете се отдръпнаха от пътя му. Взехме ви за индианци, казаха те.

Бяха четирима от общо седем, които бяха потеглили към планините в дирене на ценни метали. Търсейки спасение от диваците, те бяха побягнали на юг в пустинята и от три дни се бяха барикадирали в стария форт. Един от мъжете беше прострелян в долната част на гърдите и лежеше подпрян на стената в канцеларията. Ървинг влезе да го прегледа.

Какво е направено за него? — попита той.

Нищо не е направено.

Какво искате аз да направя за него?

Не сме молили за помощ.

Това е добре, рече Ървинг. Защото нищо не може да бъде направено.

Той ги погледна. Бяха мръсни, парцаливи и наполовина изумели. През нощта правеха набези нагоре по каменистото сухо дере в търсене на дърва и вода и се хранеха с месото на едно мъртво муле, което лежеше изкормено в далечния ъгъл на двора. Първото нещо, което поискаха, беше уиски, второто — тютюн. Имаха две животни, едното от тях ухапано от змия в пустинята и сега то стоеше на двора с чудовищно подута и гротескна глава като някаква митична конска метафора от древногръцка трагедия. Конят беше ухапан по носа и очите му бяха изхвръкнали от безформената му глава в ужас и агония. Виждайки групата коне на отряда, той тръгна, олюлявайки се, към тях, цвилейки жалостиво. Дългата му, олигавена муцуна се поклащаше леко, а дъхът му хриптеше в затлачената му дихателна тръба. Кожата в горната част на носа му се беше разцепила и костта беше лъснала, розовобяла. Малките му уши приличаха на парченца хартия, усукани от двете страни на космата буца тесто. Американските коне се разделиха и се отдръпнаха покрай стената при приближаването му и той зави сляпо подир тях. Настъпи суматоха, конете трополяха, ритаха се и започнаха да обикалят из двора. Един дребен жребец на петна, принадлежащ на единия от делаверите, излезе от табуна, ритна ухапания кон два пъти, след това се обърна и заби зъбите си в шията му. От гърлото на обезумелия кон дойде звук, който накара мъжете да тръгнат към вратата.

Защо не застреляте това нещо? — попита Ървинг.

Колкото по-рано умре, толкова по-рано ще изгние, отговориха те.

Ървинг се изплю. Смятате да го ядете, макар че е ухапан от змия? Глантън и съдията погледнаха скватерите, а скватерите забиха поглед в земята. Няколко от гредите на тавана бяха наполовина рухнали и подът на стаята беше пълен с кал и отломки. Сутрешните лъчи на слънцето паднаха косо в разнебитеното помещение, откривайки пред погледа на Глантън едно мексиканско момче или мелез, може би на около дванайсет години, което седеше свито в ъгъла. То срещна погледа на Глантън едновременно дръзко и ужасено.

Чие е детето? — попита съдията.

Те свиха рамене, поглеждайки настрани.

Глантън се изплю и поклати глава.

Оставиха съгледвачи на плоския покрив, разседлаха конете и ги изкараха да пасат, а съдията взе едно от товарните животни, изпразни дисагите му и тръгна да огледа мините. Следобеда той седеше на двора и чупеше рудни проби с чукче — фелдшпат139 с богато съдържание на червен куприт и буци от местни самородни метали, в чиито структури Холдън възнамеряваше да прочете новини за произхода на земята, държейки импровизирана реч пред малка аудитория, която кимаше и плюеше. Неколцина му цитираха Светото писание, за да оборят неговата подредба на еоните от началото на древния хаос, а други правеха вероотстъпнически предположения. Съдията се усмихваше.

Книгите лъжат, казваше той.

Бог не лъже.

Така е, съгласи се съдията. Не го прави. Както сам твърди.

Той вдигна парче скала.

Бог говори в камъните, дърветата и костите на нещата.

Дрипавите скватери кимаха помежду си и скоро му повярваха — на този човек на знанието и на сложните размишления. Съдията ги насърчи, докато те станаха верни поддръжници на новия порядък на света, при което той се присмя на глупостта им.

По-голямата част от отряда посрещна нощта върху сухата пръст на двора под звездите. Сутрешният дъжд ги прогони оттам и те се сгушиха в тъмните пръстени кабинки покрай южната стена. В канцеларията на форта бяха наклали огън направо на пода и димът се издигаше през полуразрушения покрив; Глантън, съдията и помощниците им седяха около пламъците и пушеха лулите си, а скватерите седяха малко по-настрани и дъвчеха тютюна, който им бяха дали, плюейки към стената. Малкият мелез ги наблюдаваше с тъмните си очи. От запад от ниските тъмнеещи хълмове дойде вой на вълк, който обезпокои скватерите и извика усмивки на лицата на ловците. В нощ, огласяна от джафканията на чакали и писъците на сови, те знаеха, че това е просто звук, идващ от един познат звяр, самотен lobo, може би с посивяла муцуна, увиснал като марионетка от луната с дългата си виеща паст.

През нощта стана студено, разрази се буря и заваля и скоро цялата дива менажерия от пустошта се умълча. Един кон провря дългата си влажна муцуна през пролуката на вратата и Глантън го погледна и му заговори. Животното повдигна глава, изви устната си и се върна в дъжда и нощта.

Скватерите проследиха този епизод, както и всичко останало с техните подвижни очички и един от тях отбеляза, че никога не би си взел кон за домашен любимец. Глантън се изплю в огъня, погледна този противник на конете в дрипи и поклати глава, впечатлен от този удивителен феномен на глупостта във всичките й форми и проявления. Дъждът поотслабна и в настъпилото затишие над главите им се чу продължителен грохот на мълния, който отекна сред скалите, след което дъждът заваля по-силно, докато накрая вече се лееше през почернелия отвор в покрива сред издигащата се пара и съскането на огъня. Един от мъжете стана, довлече отнякъде изгнили парчета от някакви стари греди и ги струпа в пламъците. Димът се разпростря към огъналите се подпори над главите им и малки поточета от течна глина започнаха да се стичат от покрития с чимове покрив. Навън дворът беше наводнен под талазите дъжд, носени от вихрите, а светлината на огъня, идваща от вратата, очертаваше бледа ивица върху плиткото море, покрай което конете стояха като крайпътни зрители, очакващи някакво събитие. От време на време някой от мъжете ставаше и излизаше, при което сянката му падаше върху животните, които клатеха нагоре-надолу мокрите си глави, удряха с копита във водата и оставаха да чакат в дъжда.

Мъжете, които бяха на пост, влязоха в стаята, застанаха до огъня и от тях започна да се издига пара. Чернокожият стоеше до вратата — нито вътре, нито вън. Някой съобщи, че съдията се е качил гол на стената на форта, огромен и блед под откровението на мълниите, крачейки по периметъра и декламирайки нещо в стародавен епически стил. Глантън наблюдаваше безмълвно огъня, а мъжете се завиха с одеялата си на по-сухите места по пода и скоро заспаха.

На сутринта дъждът беше спрял. Из двора имаше локви вода, а ухапаният от змия кон лежеше мъртъв, прострял безформената си глава в калта. Останалите животни се бяха събрали в североизточния ъгъл под кулата и стояха с муцуни към стената. Снежните върхове на север се белееха под току-що изгрялото слънце и когато Тоудвайн излезе навън, слънчевите лъчи само докосваха краищата на стените, а съдията стоеше сред сънния покой с леко издигаща се пара, чистейки зъбите си с трън, сякаш бе ял нещо.

Добро утро, каза Холдън.

Добро утро, отговори Тоудвайн.

Май ще се проясни.

То вече се проясни, рече Тоудвайн.

Съдията завъртя глава и погледна девствената кобалтова глъбина на видимия ден. Един орел прелетя над пролома, главата и опашката му бяха очертани ясно върху белия диск на слънцето.

Така е, съгласи се съдията. Така е.

Скватерите, които се бяха появили отнякъде, стояха около казармата, примигвайки като птици. Те бяха решили помежду си да се присъединят към отряда и когато Глантън мина през двора, водейки коня си, техен представител тръгна към него да му съобщи за това. Глантън дори не го погледна. Той влезе в казармата и взе седлото и снаряжението си. Междувременно някой бе намерил момчето.

То лежеше голо по очи в една от кабинките. Около него върху глината се търкаляха голям брой стари кости. Сякаш и то, като други преди него, се беше натъкнало на някакво зло, което витаеше около това място. Скватерите се скупчиха мълчаливо около тялото. Скоро обаче започнаха да сипят безсмислици, възхвалявайки достойнствата и добродетелите на мъртвото момче.

На двора ловците се качиха на конете си и завиха към източната порта, която зееше отворена, приветствайки светлината и подканяйки ги да продължат пътуването си. След като потеглиха, обречените хора, които обитаваха това място, извлякоха момчето и го положиха в калта. Вратът му беше счупен, главата му висеше право надолу и падна някак странно, когато го оставиха на земята. Хълмовете отвъд минните шахти се отразяваха в сивкави тонове в локвите от дъждовна вода на двора и частично изяденото муле лежеше в калта с липсваща задница като елемент от цветна литография, изобразяваща някаква ужасна война. В казармата без врата мъжът, който беше прострелян, ту пееше църковни химни, ту проклинаше Бог. Скватерите стояха около мъртвото момче като някакъв парцалив почетен караул. Глантън им беше дал половин фунт барут, няколко капсули и едно малко кюлче олово и докато отрядът се отдалечаваше, неколцина от наемниците се извърнаха и погледнаха назад към тях — трима мъже, стоящи там с лица, лишени от всякакъв израз. Умиращият пееше много ясно и целеустремено и отправилите се на път ездачи навярно яздеха по-бавно, за да послушат по-дълго пеенето му, защото и те бяха замесени от същото тесто като него.

Този ден пътуваха през ниски хълмове, които щяха да бъдат съвсем пусти и голи, ако не бяха вечнозелените шубраци. В тези високи открити пространства понякога се появяваха стада сърни, които се пръсваха из пустошта и ловците убиха няколко от тях направо от седлата, след което ги изкормиха и опаковаха, а до вечерта се сдобиха със свита от половин дузина вълци, различни по големина и по цвят, които подтичваха след тях в индийска нишка, поглеждайки от време на време през рамо, за да видят дали всеки си е на мястото. По здрач спряха, накладоха огън и изпекоха една сърна. Сетне ги обгърна нощта и нямаше никакви звезди. На север виждаха други огньове, червени и враждебни, които горяха по невидимите хребети. Ядоха и продължиха, оставяйки огъня си незагасен, и когато поеха нагоре към планината, той като че ли непрекъснато променяше мястото си, беше ту тук, ту там, отдалечаваше се и се местеше необяснимо по фланга на тяхното придвижване. Като някакъв замръкнал по пътя блуждаещ огън, който всички виждаха и за който никой не говореше. Защото способността на светещите обекти да заблуждават, която понякога се проявява и в ретроспектива, може в някаква част от вече изминатия път вероломно да изпраща хората към измамна съдба.

Докато яздеха по скалистото плато, видяха към тях да се приближава група ездачи, като тяхно собствено отражение, които изплуваха от мрака под пресекливото студено сияние на далечна мълния на север. Глантън спря, оставайки на коня си, и отрядът спря зад него. Безмълвните конници срещу тях продължиха да напредват. Когато наближиха на стотина метра, те също спряха, седейки на седлата си в мълчалив размисъл при тази неочаквана среща.

Кои сте вие? — извика Глантън.

Amigos, somos amigos.140

Двете страни се брояха едни други.

De donde viene?141 — извикаха непознатите.

A donde va?142 — извика съдията.

Те бяха сиболерос от севера и конете им бяха натоварени със сушено месо. Бяха облечени в кожи, съшити със сухожилия от животни, и от това как седяха на конете си, беше видно, че рядко слизат от тях. Копията, с които ловуваха бизони из равнините, бяха украсени с пискюли от пера и цветни парцалчета, някои носеха лъкове, а други стари мускети с тапи, също украсени с пискюли. Сушеното месо беше увито в сурови кожи и като изключим няколкото огнестрелни оръжия, които притежаваха, те нямаха друг по-голям досег с цивилизацията от най-примитивните диваци по тези земи. Преговорите вървяха, без да слизат от конете, и ловците на бизони запалиха малките си пури и казаха, че са се отправили към пазарищата в Месия. Американците, ако искаха, можеха да си купят малко месо, но те нито имаха някакви равностойни стоки, нито готовността да правят замени. И така двете групи се разделиха в тази полунощна равнина и всяка пое по пътя, от който бе дошла другата, както открай време правят всички пътешественици по света.