Кървав меридиан

III

Хлапето лежеше голо под дърветата, простряло парцаливите си дрехи по клоните, когато един друг ездач, минаващ покрай реката, дръпна юздите си и спря. То завъртя глава и видя между върбите краката на коня. Претърколи се по корем.

Мъжът слезе и застана до коня си.

Момчето се пресегна и взе ножа си с намотаната с връв дръжка.

Здравей, каза ездачът.

Хлапето не отговори. Примъкна се малко встрани, за да вижда по-добре между клоните.

Ей, ти там — здравей. Къде си?

Какво искаш?

Исках да поговорим.

За какво?

Дявол да те вземе, излез оттам. Аз съм бял човек и съм християнин.

В този момент хлапето се пресягаше през клоните на върбите, за да стигне панталоните си. Коланът висеше надолу и то го дръпна, но панталоните останаха закачени за клона.

По дяволите, каза мъжът. Нали не си на някое дърво?

Защо не си вървиш по пътя и не ме оставиш на мира.

Исках само да поговорим. Не съм имал намерение да те ядосвам.

Не си ме ядосал.

Ти ли беше този, който разби главата на оня мексиканец вчера вечерта? Не съм служител на закона.

А кой задава въпроса?

Говоря от името на капитан Уайт. Той иска да вербува този човек в армията.

В армията?

Да, сър.

Коя армия?

Една рота под командването на капитан Уайт. Смятаме да напердашим мексиканците.

Войната свърши.26

Той казва, че не е. Къде си?

Хлапето се изправи, успя да откачи панталоните си от клона и ги нахлузи. След това обу ботушите си, пъхна ножа в десния от тях и излезе от върбите, обличайки ризата си.

Мъжът седеше на тревата, кръстосал крака. Беше облечен в дрехи от еленова кожа, на главата си имаше прашен черен копринен цилиндър и малка мексиканска пура в ъгълчето на устата си. Когато видя нещото, което изпълзя измежду върбите, той поклати глава.

Май напоследък си живял тежко, синко? — рече той.

Никога не съм живял леко.

Готов ли си да тръгнеш към Мексико?

Не помня да съм загубвал нещо там.

Това е твоят шанс да се издигнеш в света. По-добре да предприемеш нещо, каквото и да е то, преди да потънеш право надолу.

Какво дават насреща?

Всеки получава кон и муниции. Можем да намерим и някакви дрехи като за тебе.

Аз нямам пушка.

Ще ти намерим.

А какво е заплащането?

По дяволите, синко, такова няма да ти трябва. Всичко, каквото докопаш, ще си бъде твое. Ние отиваме в Мексико. Военни трофеи! Няма да има човек в отряда, който да не стане едър земевладелец. Колко земя притежаваш сега?

Не знам нищо за военната служба.

Мъжът се вгледа в него. После извади незапалената пура от зъбите си, изплю се настрани и я върна на мястото й. Откъде си? — попита той.

От Тенеси.

Тенеси. Добре, тогава не се съмнявам, че можеш да стреляш с пушка.

Хлапето приклекна в тревата. Загледа се в коня на ездача. Сбруята му беше от обработена кожа със сребърни орнаменти. Имаше бяло петно на челото, четири бели чорапа и пасеше избуялата трева, отхапвайки по цели стиски наведнъж.

А ти откъде си? — попита момчето.

В Тексас съм от трийсет и осма. Ако не бях срещнал капитан Уайт, не знам къде щях да съм сега. Бях по-зле дори от тебе и тогава се появи той и ми помогна да се изправя като истински Лазар. Вкара ме в правия път. Преди това само обикалях кръчмите и курвите и накрая дори адът не ме искаше. Той видя в мен нещо, което си струва да бъде спасено, и сега аз го виждам в теб. Какво ще кажеш?

Не знам.

Просто ела с мен и се запознай с капитана.

Хлапето късаше стръкчета трева. После погледна отново към конника. Добре, рече то. Предполагам, че това няма да навреди.

Те минаха през града, вербовчикът на великолепния му кон с бели чорапи и хлапето зад него на мулето като негова плячка. Яздеха по тесните улички, където кирпичените къщурки със стени от плет изпущаха пара под зноя. По покривите им растяха трева и кактуси, разхождаха се кози и някъде там в това окаяно царство на калта се чуваше тънкият звън на погребални камбани. Завиха по Търговската улица, минаха през главния площад между струпаните там каруци, а после продължиха по друг площад, където момчета продаваха грозде и смокини от малки колички на две колела.

Няколко мършави кучета се отдръпнаха боязливо от пътя им. Прекосиха Военния площад и поеха по малката улица, където хлапето и мулето бяха пили вода миналата нощ. Сега при кладенеца имаше групички жени и момичета, около които бяха наредени плетени глинени дамаджани с всевъзможни форми. Минаха покрай една къщурка, откъдето се чуваше протяжен вой на жени, а пред вратата имаше катафалка с коне, които чакаха търпеливо и неподвижно в жегата сред рояците мухи.

Капитанът беше отседнал в хотел на един площад, където растяха дървета и имаше малък зелен белведер с пейки. Желязната порта на хотела водеше към пасаж, в дъното на който имаше двор. Стените бяха варосани и украсени с малки декоративни плочки в различни цветове. Човекът на капитана носеше ботуши с релефни орнаменти и високи токове, които потракваха ефектно по керамичните плочи и стълбите, водещи от двора към стаите на горния етаж. В двора растяха току-що полети зелени растения, от които се издигаше пара. Вербовчикът закрачи по дългия балкон и почука рязко на вратата, която беше в самия му край. Глас отвътре им каза да влязат.

Капитанът седеше на плетено бюро и пишеше писма. Те стояха в очакване, човекът на капитана с черната си шапка в ръце. Капитанът продължи да пише, без да вдигне глава. Хлапето чуваше някаква жена навън да говори на испански. Единственият друг звук беше драскането на писалката на капитана.

Когато приключи, той я остави и вдигна очи. Погледна своя човек, после хлапето и след това наведе глава, за да прочете какво бе написал. Кимна сам на себе си, посипа писмото с пясък от една ониксова кутийка и го сгъна. Взе клечка кибрит от друга кутийка на писалището и я задържа близо до восъчна пръчица за печати, докато върху хартията се оформи малък червен медальон от разтопен восък. Изгаси клечката, махвайки с ръка, духна върху хартията и притисна пръстена си върху печата. Постави писмото между две книги на бюрото, облегна се назад на стола и отново се вгледа в хлапето. Кимна със сериозен израз на лицето. Седнете, каза капитанът.

Те се настаниха на нещо като пейка, изработена от тъмно дърво. Капитанът имаше голям револвер на кръста си, сядайки, дръпна колана си така, че оръжието да се озове между краката му. Сложи шапката си върху него и се облегна назад. Хлапето седеше с изправен гръб, скръстило обутите си в очукани ботуши крака.

Капитанът бутна стола си назад, надигна се и заобиколи бюрото, заставайки пред него. Остана така около минута и после седна на бюрото, люлеейки ботушите си напред-назад. Косата и големите му мустаци бяха леко посребрени тук-там, но не беше стар. Значи ти си този, каза той.

Кой този? — попита хлапето.

Кой този, сър, подсказа му човекът на капитана.

На колко си години, синко?

На деветнайсет.

Капитанът кимна. Той оглеждаше хлапето. Какво е станало с теб?

Какво?

Казвай „сър“, поправи го отново човекът на капитана. Сър?

Попитах, какво е станало с теб.

Хлапето погледна мъжа, който седеше до него. Погледна надолу към краката си и сетне отново към капитана. Бях нападнат от разбойници, каза то.

Разбойници, повтори капитанът.

Взеха ми всичко каквото имах. Часовника и всичко останало.

Имаш ли пушка?

Не, вече нямам.

Къде те ограбиха.

Не знам. Мястото нямаше име. Просто някъде в пустошта.

Откъде идваше?

Идвах от Нака, Нака…

Накогдочес?

Да.

Да, сър.

Да, сър.

Колко бяха?

Хлапето го зяпна неразбиращо.

Разбойниците. Колко бяха те?

Седем или осем, предполагам. Удариха ме по главата с дъска.

Капитанът се вгледа в него с присвити очи. Мексиканци ли бяха?

Някои от тях. Мексиканци и негри. Имаше и един-двама бели. Караха стадо откраднат добитък. Остана ми само един нож, който беше в ботуша ми.

Капитанът кимна и сплете пръсти между коленете си. Какво мислиш за договора? — попита той.

Хлапето погледна мъжа до себе си, но той бе затворил очи. После погледна надолу към палците си. Не знам нищо за него, каза то.

Боя се, че това важи и за много други американци. Откъде си, синко?

От Тенеси.

Предполагам, че не си бил сред доброволците при Монтерей27?

Не, сър.

Най-смелите мъже, които някога съм виждал в бой. Мисля, че загиналите и ранените от Тенеси в Северно Мексико са повече от тези от всеки друг щат. Знаеше ли това?

Не, сър.

Тях ги предадоха. Те се сражаваха и загинаха в онази пустиня и бяха предадени от собствената си страна.

Хлапето седеше мълчаливо.

Капитанът се наведе напред. Ние се бихме за нея. Изгубихме там приятели и братя. И после им върнахме всичко, за бога! Върнахме го на шайка варвари, които — и това ще го признае дори и най-предубеденият им защитник — нямат никаква представа нито от чест, нито от справедливост, нито от смисъла на републиканското управление. Народ толкова малодушен, че в продължение на сто години плащаше дан на племена от голи диваци. Зарязали са нивите и добитъка си. Мините им са затворени. Цели села са изоставени. А в това време там вилнеят орди от езичници, които грабят и убиват напълно безнаказано. Но никой не вдига ръка срещу тях. Що за хора са това. Апачите дори не стрелят по тях. Знаеше ли това? Убиват ги с камъни. Капитанът тръсна глава. Изглеждаше натъжен от собствения си разказ.

Знаеше ли, че когато полковник Донифан28 превзе Чиуауа, техните загинали бяха хиляди, а той изгуби само един човек и при това, общо взето, при самоубийство. Знаеше ли, че армията му се състоеше от полуоблечени неплатени доброволци, които го наричаха Бил и бяха дошли на бойното поле чак от Мисури?

Не, сър.

Капитанът се облегна назад на стола си, скръствайки ръце. Онова, с което си имаме работа, продължи той, е раса от дегенерати. Раса от мелези, която е малко по-добра от негрите. А може и да не е. В Мексико няма никакво правителство. По дяволите, там няма и Бог! И никога няма да има. Изправени сме пред хора, които очевидно не могат да управляват сами себе си. И знаеш ли какво се случва с хората, които не могат да се управляват сами? Правилно. Други идват да ги управляват.

В щата Сонора вече има четиринайсет хиляди колонисти. Раздадена им е безплатно земя, за да могат да се заселят. Получават също й сечива, и добитък. Просветените мексиканци поощряват това. Передес29 призовава вече за отцепване от мексиканското управление. Те предпочитат да ги управляват разни мазници, отколкото крадци и малоумници. Полковник Караско поиска американска интервенция. И ще я получи.

Точно сега във Вашингтон свикват комисия, която да дойде тук и да очертае границата между нашата страна и Мексико. За мен лично е извън съмнение, че Сонора в крайна сметка ще стане част от територията на Съединените щати. Американците, които отиват в Калифорния, няма да се налага да преминават през тази наша братска република и гражданите ни най-накрая ще бъдат защитени от всеизвестните банди от главорези по пътищата.

Капитанът наблюдаваше хлапето, смущавайки го с погледа си. Синко, каза офицерът, ние ще бъдем оръдието на освобождението в тази тъмна размирна страна. Правилно. Ние ще бъдем ударната сила. Имаме мълчаливата подкрепа на губернатора на Калифорния Бърнет.

Той се наведе напред и сложи ръце на коленете си. И ние ще бъдем тези, които ще делят плячката. Ще има парче земя за всеки човек в отряда. Добра пасищна земя. Една от най-хубавите на света. Толкова богата на полезни изкопаеми, злато и сребро, колкото не можеш да си представиш.

Ти си млад. Но аз те разбирам добре. Рядко бъркам за хората. Мисля, че ти искаш да оставиш своята следа в света. Прав ли съм?

Да, сър.

Да. И не мисля, че си от онези, които биха оставили земя, напоена с американска кръв, на една чужда сила. И помни ми думата. Ако ние американците, хора като теб и мен, не взимаме страната си на сериозно, докато онези мамини синчета седят на задниците си във Вашингтон, ако не пристъпим към действие, над Мексико — и имам предвид над цялата страна — един ден ще се вее европейски флаг. Със или без доктрината „Мънро“30.

Гласът на капитана беше станал тих и напрегнат. Той наведе глава на една страна и се вгледа в хлапето с нещо, което можеше да мине за благосклонност. Момчето потри дланите на ръцете си в мръсните си джинси. Погледна мъжа до себе си, но той изглеждаше заспал.

А седло? — попита хлапето.

Седло?

Да, сър.

Нямаш седло?

Не, сър.

Мислех, че имаш кон.

Имам муле.

Разбирам.

Имам едно старо седло на мулето, но от него не е останало много. То и от мулето не е останало кой знае какво. Той каза, че ще получа кон и пушка.

Така ли каза сержант Трамел?

Не съм му обещавал никакво седло, рече сержантът.

Ще ти намерим седло.

Казах му, че бихме могли да му намерим някакви дрехи, капитане.

Правилно. Ние може да сме нередовна войскова част, но не искаме да изглеждаме като някаква паплач, нали така?

Да, сър.

Освен това вече нямаме обяздени коне.

Ще обяздим един.

Онова оправно момче, което разбираше от обяздване, вече не е на служба.

Знам това. Намери някой друг.

Да, сър. Може пък този да може да обяздва коне. Някога обяздвал ли си коне?

Не, сър.

На мен не е нужно да ми викаш „сър“.

Да, сър.

Сержант, каза капитанът, слизайки от бюрото.

Да, сър.

Зачислете този човек.

Лагерът беше нагоре по реката накрая на града. Палатка от съшити платнища от стари фургони, няколко заслона, направени от преплетени клони, и оттатък тях ограждение също от клони, където няколко пъстри дребни кончета стояха омърлушени под слънцето.

Ефрейтор, извика сержантът.

Той не е тук.

Сержантът слезе от коня, тръгна с широки крачки към палатката и отметна платнището. Хлапето остана да седи на мулето. Трима мъже лежаха под сянката на едно дърво и го изучаваха с поглед.

Здравей, каза единият от тях.

Здравей.

Нов ли си?

Да, мисля.

Капитанът каза ли кога ще си тръгнем от тая помийна яма?

Не е казал.

Сержантът излезе от палатката. Къде е той? — попита.

Отиде в града?

Отишъл е в града, повтори сержантът. Ела тук.

Мъжът, когото беше заговорил, стана от земята, тръгна бавно към палатката и се спря с ръце на кръста.

Този хлапак няма никакво снаряжение, рече сержантът. Онзи кимна.

Капитанът му даде риза и малко пари, за да си поправи ботушите. А ние трябва да му намерим нещо, което да язди, и седло.

Седло?

Може да си продаде мулето, за да си купи нещо, което минава за седло.

Мъжът погледна мулето и после се обърна отново към сержанта, присвивайки очи. Наведе се и се изплю. Това муле няма да донесе и десет долара, отбеляза той.

Колкото донесе — донесе.

Те убиха още едно говедо.

Не искам да слушам за това.

Нищо не мога да направя по въпроса.

Няма да кажа на капитана. Той ще почне така да върти очи, че накрая ще му се отвинтят и ще паднат на земята.

Другият отново се изплю. Е, това е самата истина така или иначе.

Погрижи се за този. Аз трябва да вървя.

Добре.

Нали никой не е болен?

Не.

Слава богу.

Сержантът се изправи на седлото си и плесна леко шията на коня с юздите. После погледна назад и поклати глава.

Вечерта хлапето и другите двама новобранци отидоха в града. То се беше изкъпало и избръснало, носеше чифт сини панталони от рипсено кадифе и памучната риза от капитана и като се изключат ботушите, изглеждаше като съвсем нов човек. Приятелите му яздеха дребни пъстри кончета, които допреди четиресет дни бяха живели като диви животни из равнината и сега се плашеха лесно, впускаха се внезапно в галон и чаткаха със зъби като костенурки.

Почакай, докато се сдобиеш с някой от тези коне, каза вторият ефрейтор. Ще видиш, че никога преди не си се забавлявал.

Конете са си наред, каза другият.

Все ще се намери един и за теб.

Хлапето ги погледна от горе надолу от гърба на мулето си. Те яздеха от двете му страни като ескорт, а мулето подтичваше в тръс с вдигната глава, стрелвайки неспокойно очи ту в една, ту в друга посока.

Седнеш ли на някой от тях, скоро ще забиеш глава в земята, предупреди го вторият ефрейтор.

Площадът, през който яздеха, беше претъпкан с добитък и каруци, имигранти, тексасци и мексиканци, роби и индианци липан, а също и групи от индианците каранкава — полуголи диваци, които се набиваха в очи дори в това колоритно обкръжение с боядисаните си в синьо лица, татуирани тела, почти двуметрови копия и вкуса си към човешката плът, за който се мълвеше. Държейки животните си на къс повод, войниците свърнаха покрай съда и продължиха покрай високите стени на затвора, чиито стъкла на най-горния етаж бяха изпотрошени. На Главния площад беше дошъл оркестър, който настройваше инструментите си. Ездачите завиха по улица „Салинас“, яздейки покрай казина, павилиони за продажба на кафе, мексикански сарачи, търговци на бойни петли, кърпачи и обущари, които седяха пред малките си сергии или в кирпичените си дюкяни. Вторият ефрейтор беше от Тексас, говореше малко испански и затова се беше нагърбил с продажбата на мулето. Другият момък беше от Мисури. И двамата бяха в добро настроение, измити, сресани и с чисти ризи. Всеки от тях предвкусваше вечерта, в която щеше да има добра почерпка, а може би и любов. Колко много младежи се връщаха у дома студени и мъртви след такива нощи и планове.

Изтъргуваха мулето с цялата му сбруя срещу едно солидно тексаско седло — голо дърво, покрито със сурова кожа — не ново, но здраво. В добавка на това получиха нови юзди и мундщук; тъкано вълнено одеяло от Салтильо, което беше прашно, било то ново или не; и накрая златна монета на стойност от два долара и половина. Тексасецът погледна малката златна пара в дланта на хлапето и поиска още пари, но сарачът поклати глава и вдигна ръце, давайки да се разбере, че сделката е приключила.

А ботушите ми? — попита хлапето.

Y sus botas31, каза тексасецът.

Botas32?

Sí33. Той започна да прави движения, все едно шие.

Сарачът погледна ботушите. Той направи нетърпеливо движение с пръстите си и хлапето събу ботушите си, оставайки бос в прахта.

Когато всичко беше готово, те се спряха на улицата, споглеждайки се един друг. Хлапето бе преметнало новото си седло и сбруя през рамо.

Вторият ефрейтор погледна момчето от Мисури. Имаш ли някакви пари, Ърл? — попита той.

Нито цент.

Е, аз също. Тогава може би да си завлечем задниците обратно в онази нещастна дупка.

Хлапето понамести амунициите на рамото си. Имаме все още онзи четвърт орел34, с който можем да пийнем по нещо, заключи то.

Над Ларедито вече се е спуснал мрак. Прилепи прелитат между сградата на съда и кулата на крепостта и кръжат над района. Въздухът е изпълнен с миризмата на горящи дървени въглища. Деца и кучета клечат край пръстените веранди и бойни петли пляскат с крила сред клоните на плодните дръвчета. Те вървят пеша, тези трима другари, покрай една гола кирпичена стена. От площада се чува смътно музиката на оркестъра. Минават покрай една двуколка-водоноска на улицата и след това покрай отвор в стената, където под светлината на малък ковашки огън един старец придава форма на някакво парче метал. На една врата стои младо момиче, чиято хубост подхожда на цветята около нея.

Най-накрая се спират пред дървена врата. Тя е закачена с панти за друга по-голяма врата или порта и всички трябва да прескочат високия един фут праг, където хиляди ботуши са протрили дървото и където стотици глупаци са се препъвали, падали или излизали, олюлявайки се, на улицата. Минават под навес с покрив от клони, покрай беседка, обрасла със стара лозница, където дребни кокошки клюмат в сумрака сред чворестите безплодни клони на лозата, и влизат в кантина със запалени лампи. Навеждат се, за да не се ударят в една ниска греда на тавана и един по един застават на бара.

Там стои един стар раздърпан менонит, който ги изучава с поглед. Мършав мъж с кожена жилетка, черна шапка с права периферия, нахлупена перпендикулярно на главата, и тънки бакенбарди. Войниците си поръчват по чаша уиски, изпиват я и си поръчват отново. На масите покрай стената играят на монте35, а на друга маса седят курви, които оглеждат войниците. Те говорят на висок глас за експедицията и старият менонит поклаща печално глава, отпива от напитката си и промърморва нещо.

Те ще ви спрат при реката, казва той.

Вторият ефрейтор поглежда към другарите си. На мен ли говориш? — пита той.

При реката. Помнете ми думата. Всички ви до един ще хвърлят в затвора.

Кой ще направи това?

Армията на Съединените щати. Генерал Уорт.

Друг път!

Молете се да го направят.

Ефрейторът поглежда другарите си и се навежда към менонита. Какво значи това, старче?

Пресечете ли веднъж реката с тази армия от мародери, повече няма да се върнете обратно.

Не смятаме и да я пресичаме. Ние отиваме в Сонора.

А тебе какво те бърка това, старче?

Менонитът се взира в обгърнатия в сенки мрак пред тях, който се отразява в огледалото над бара. Той се извръща към тях. Очите му са влажни, говори бавно: Божият гняв сега спи. Той е бил скрит милиони години, преди хората да ги има, и само хората могат да го събудят. Адът не е дори и наполовина пълен. Чуйте ме. Вие отивате на война в чужда страна, водени от безумец. И не само кучетата ще разбудите там.

Но те сгълчаха стареца и започнаха да го ругаят, докато накрая той се премести малко по-надолу на бара, мърморейки си под нос. И какво ли друго би могло да се случи?

Как се развиха по-нататък нещата? С бъркотия, псувни и кръв. Те пиха и вятърът духаше по улиците, и звездите бяха увиснали ниско над западното небе, и младите мъже се сдърпаха с други, и бяха казани думи, които не можеха да бъдат върнати назад, и призори хлапето и вторият ефрейтор коленичиха до момчето от Мисури, което се казваше Ърл, и го зовяха по име, но той така и не им отвърна. Ърл беше проснат настрани в прахта на двора. Мъжете се бяха разотишли, курвите също и само един старец метеше пръстения под на кантината. Момчето лежеше с разбит череп, неизвестно от кого, в локва от кръв. Трети човек се приближи към тях.

Беше менонитът. Духаше топъл вятър и от изток се процеждаше дрезгава сива светлина. Кокошките, които спяха сред клоните на лозата, бяха започнали да се размърдват и да кудкудякат.

В кръчмата няма такава радост, каквато изпитваш, докато пътуваш натам, отбеляза менонитът. Той държеше шапката си в ръце и сега я сложи отново на главата си, обърна се и излезе през портата.