Кървав меридиан

IV

Пет дни по-късно, яхнало коня на убития мъж, хлапето следваше ездачите и фургоните през площада към края на града и после потеглиха по пътя, който водеше към долината. Минаха през Кастровил, където койоти бяха изровили телата на мъртъвци, разпилявайки костите им, пресякоха река Фрио, прекосиха Нуесес, после се отклониха от пътя към Президио и завиха на север, изпращайки съгледвачи напред и назад. Пресякоха Дел Норте през нощта, нагазвайки в плитък песъчлив брод, и после поеха през виещата пустош.

Зората ги завари разгърнати в дълга колона през равнината, сухите дървени фургони вече простенваха, а конете пръхтяха. Глух тропот на копита, дрънчене на амуниции и непрестанното леко звънтене на сбруята. С изключение на пръснатите тук-там шубраци от цеанотус и опунция и туфите сплъстена трева, земята беше гола. На юг имаше ниски планини, които също бяха голи. На запад хоризонтът се простираше плосък и равен с точността на нивелир.

През първите дни не видяха никакъв дивеч, никакви птици, само мишелови. Зърваха в далечината стада от овце и кози, които се движеха по линията на хоризонта сред шлейфове от прахоляк, и ядяха месо от диви магарета, които убиваха в равнината. Сержантът държеше в калъфа на седлото си тежка пушка „Уесън“ с „фалшиво дуло“36, за която използваше конусовидни куршуми с хартиена обвивка37. С нея стреляше по малките диви прасета от пустошта, а по-късно, когато започнаха да се появяват стада от антилопи, се спираше в сумрака по залез-слънце, завинтваше двунога в резбования отвор в долната част на цевта и убиваше тези животни, докато пасяха на половин миля разстояние. Пушката беше снабдена с мерник с нониус38 и сержантът преценяваше разстоянието, измервайки вятъра, и нагласяше прицела, все едно работеше с микрометър39. Вторият сержант обикновено лежеше до лакътя му и казваше дали да коригира прицела си нагоре или надолу. В това време фургонът чакаше, докато бъдат отстреляни три-четири животни, и сетне продължаваше с грохот през изстиващата земя, а дерачите вътре се смушкваха ухилени с лакти. Сержантът никога не прибираше пушката, преди да избърше и смаже цевта.

Пушката на хлапето беше скъсена и с повторно нарязана цев, поради което беше доста лека, а калъпът му беше толкова малък, че се налагаше да съшива куршумите си в еленова кожа. Беше я пробвал на няколко пъти и тя до голяма степен стреляше накъдето си иска. Държеше я върху предния лък на седлото си, защото нямаше калъф за нея. Предишният й собственик я беше носил по същия начин бог знае колко години и ложата й беше много протрита.

В ранния здрач се върна фургонът с месото. Дерачите го бяха натоварили с клони от мескит и пънове, които бяха изтръгнали от земята с коне. Те разтовариха дървата и започнаха да режат изкормените антилопи с ножове боуи и брадви с къси дръжки, смеейки се и сечейки сред локвите кръв — воняща сцена под светлината на фенери, държани в ръка. Когато се стъмни напълно, върху огъня бяха подпрени почернели ребра, издялкани шишове с парчета месо се кръстосваха един друг над жаравата, чуваше се дрънчене на манерки и безкрайни шеги и закачки. После дойде и сънят върху студената земя в тази чужда страна, четиресет и шестима мъже, завити в одеяла под същите древни звезди, същият беше и воят на прерийните вълци и все пак всичко бе странно и различно.

Всеки ден ставаха още преди да се съмне, стягаха багажа си и потегляха. Ядяха студено месо и сухари и не палеха огън. Слънцето се издигаше над дрипавата им колона, която имаше вече доста окаян вид след шест дни път. В дрехите им нямаше много общо, а в шапките им още по-малко. Малките пъстри мустанги вървяха с неравен ядовит ход, а дъното на фургона за дивеч постоянно събираше рояци от злобни мухи. Прахът, който отрядът вдигаше, бързо се разпръскваше и изчезваше в необятността на пейзажа и нямаше никакъв друг прах, освен от бледия армейски лавкаджия, който пътуваше след тях на достатъчно разстояние, за да не бъде видян, а жилестият му кон и паянтовата му каруца не оставяха никакви следи по тази земя или по друга. Под хилядите огньове в стоманеносинкавия сумрак той бди над своята лавка, този дяволит ухилен търгаш, който е готов да върви по дирите на всяка военна кампания и да преследва хората по дупките в тази избеляла пустош, където са отишли да се скрият от Бог. Този ден двама души се разболяха и единият умря, преди да се мръкне. На сутринта друг болен зае мястото му. Двамата бяха качени на фургона с продоволствията между чувалите с боб, ориз и кафе, завити с одеяла, за да ги пазят от слънцето. От силното друсане и трополене месото едва не падна от костите им и те умоляваха да ги свалят и да ги оставят, и после умряха. Мъжете се събраха в ранната мрачевина на сутринта, изкопаха гробовете им с лопатките на антилопите, покриха ги с камъни и продължиха нататък.

Те пътуваха и слънцето хвърляше на изток бледи ивици светлина, после един по-наситен цвят като кръв започна да се разлива неочаквано над равнината и там накрая на творението, където земята се просмукваше към небето, слънцето се заиздига от нищото като главата на огромен червен фалос, докато не се показа цялото и не увисна ниско над небето, пулсирайки ненавистно зад гърба им. Сенките на най-малките камъни бяха като щрихи от молив на фона на пясъка, а издължените сенки на мъжете и конете им вървяха малко пред тях като нишки от нощта, от която се бяха изтръгнали, подобни на пипала, които ги свързваха с предстоящия мрак. Те яздеха с приведени глави, безлики под шапките си, като армия заспала по време на поход. Предобед умря още един и те го извадиха от фургона, където беше изцапал чувалите, сред които беше лежал, погребаха и него и продължиха.

После се появиха и вълците, големи бледи lobos40 с жълти очи, които подтичваха по дирите им или клечаха в трептящия зной и ги наблюдаваха, когато спираха по обед. После пак тръгваха. Скачаха, промъкваха се предпазливо или вървяха бавно с дългите си носове до земята. Вечерите очите им се стрелваха в различни посоки и примигваха по края на осветеното от огньовете пространство, а на сутринта, когато ездачите поемеха отново на път в хладната дрезгавина, те чуваха отзад ръмженето и чаткането на челюстите им, докато зверовете плячкосваха стана им за остатъци от месо.

Фургоните изсъхнаха толкова много, че се клатушкаха насам-натам като кучета и пясъкът ги разяждаше. Колелетата се свиха и спиците потракваха в главините си като нищелки на тъкачен стан; вечерите мъжете набиваха нови спици в отворите, връзваха ги с ивици от нещавена кожа и набиваха клинове между желязото на колелетата и напуканите от слънцето дървени дъги. Каруците продължаваха да се клатушкат нататък и следите от техните напразни усилия приличаха на дирята на гърмяща змия в пясъка. Болтовете, които свързваха двата края на дъгите на колелата, се разхлабиха и изпопадаха. Колелата започнаха да се чупят.

Десет дни по-късно с четирима души по-малко навлязоха в равнина от чиста пемза, където не растеше нито храст, нито бурен, докъдето погледът стигаше. Капитанът нареди да спрат и повика мексиканеца, който им служеше като водач. Те разговаряха известно време, мексиканецът жестикулираше и капитанът жестикулираше, и малко по-късно потеглиха отново.

Това ми прилича на път към ада, отбеляза един от войниците.

Какво според него ще ядат конете?

Май ще трябва да кълват пясък като пилета, докато се намери отнякъде ронена царевица.

След два дни започнаха да се натъкват на кости и захвърлени дрехи. Видяха полузаровени мулета, чиито кокали бяха толкова бели и излъскани, че изглеждаха като накалени до бяло под пламтящия зной; видяха и дисаги, товарни седла, човешки кости и едно цяло муле — изсъхналата му почерняла плът беше твърда като желязо. Продължиха нататък. Бялото пладне ги завари в пустошта като някаква призрачна армия, толкова бледи бяха от прахта, като сенки на фигури, изтрити от черна дъска. Два вълка тичаха с големи скокове, ту се събираха, ту се разделяха, повдигайки измършавелите си муцуни във въздуха. През нощта конете бяха нахранени от чували с едро смляно зърно и напоени от кофи. Повече никой не се разболя. Оцелелите лежаха сред осеяната с кратери празнота и се взираха в пламтящите бели звезди, които току се стрелваха надолу в мрака. Или спяха с чуждоземните си сърца, които биеха в пясъка, като изтощени пилигрими върху гръдта на планетата Анарета41, обгърнати от неизвестността, която се носеше в нощта. Те пътуваха все нататък и железният обков на колелетата заблестя като хром от съприкосновението си с пемзата. На юг синеещите се Кордилери отразяваха по-бледия си образ в пясъка също като в езеро и сега вече нямаше вълци.

Започнаха да пътуват през нощта, тихи преходи с изключение на трополенето на фургоните и тежкото дишане и хриптенето на животните. Странен отряд от побелели старци под лунната светлина с гъст слой от прах по мустаците и веждите. Те се придвижваха нататък, звездите се сблъскваха една в друга, чертаеха дъги върху небесната твърд и гаснеха отвъд мастиленочерните планини. Малко по малко опознаха нощните небеса. Западните им очи различаваха по-добре геометричните конструкции, отколкото имената, дадени от древните. Привързани за Полярната звезда, те заобикаляха Голямата мечка, докато Орион се издигаше на югозапад като огромно електрическо хвърчило. Пясъците се синееха под лунната светлина и железните обръчи на колелетата на фургоните се въртяха и блещукаха между силуетите на ездачите, клатушкайки се болезнено и смътно напомняйки за елегантни астролаби42, а излъсканите копита на конете падаха едно след друго върху повърхността на пустинята, премигвайки като безбройни очи. Виждаха бури толкова далечни, че грохотът им не се чуваше; проблесна беззвучната мълния, подобна на сложна диаграма, и тънкият черен гръбнак на планинската верига потрепна за кратко и отново потъна в мрака. Зърваха табуни диви коне, които препускаха в равнината, тъпчейки сенките си в нощта и оставяйки под лунната светлина облаци прах, подобни на пара — едва забележима бледа следа от тяхната поява.

През цялата нощ вятърът духаше и от ситния прах зъбите им скърцаха. Пясък навсякъде, песъчинки във всичко, което ядяха. На сутринта слънцето с цвят на урина се издигаше забулено сред талазите от прах над един смътен свят без очертание и форма. Животните губеха сили. Направиха си лагер без вода и огньове и окаяните дребни кончета се скупчиха едно до друго, скимтейки като кучета.

Тази нощ яздеха през дива наелектризирана местност, където странни светлосини пламъчета пробягваха по метала от сбруята на конете, колелетата на фургоните се въртяха в обръчи от огън и малки бледосини светлини се настаняваха за кратко по ушите на конете и брадите на мъжете. Цяла нощ разсеяни светкавици, идващи неизвестно откъде, потрепваха на запад отвъд полунощните буреносни облаци, превръщайки далечната пустиня в синкав ден; планините на фона на внезапно очерталата се линия на хоризонта изглеждаха сковани, черни и мъртвешки бледи като земя от някакъв друг порядък, чиято геология не е от камък, а от страх.

Гръмотевиците се приближаваха от югозапад и светкавиците осветяваха цялата пустиня около тях, синя и гола, огромни ехтящи простори, изтръгнати от абсолютната нощ, като някакво призовано демонично царство или изменчива страна, от която с идването на деня нямаше да остане нито следа, нито дим, нито развалини, все едно е била видяна в неспокоен сън.

Те спряха в тъмното, за да могат животните да си починат, и няколко души сложиха пушките си във фургоните от страх да не привлекат мълния, а един мъж на име Хейуърд се помоли за дъжд.

Всемогъщи Боже, поде той, ако това някак си се вмества в твоя божествен план, можеш ли да ни изпратиш малко дъжд тук долу?

Да се помолим, извика някой и, коленичейки, издигна глас сред тътена от гръмотевиците и вятъра: Господи, ние сме изсъхнали като пастърма тук долу. Само няколко капки дъжд за старите момчета тук в прерията, които са толкова далече от дома.

Амин, казаха те, хващайки поводите на конете си и отново тръгвайки на път.

След по-малко от час вятърът захладня и от бурния мрак започнаха да падат капки с големината на грозде. Усещаха във въздуха миризмата на мокрите камъни и сладостния мирис на мокрите животни и мократа кожа. Ездачите продължиха нататък.

Те яздеха през огнения зной на деня с празните си бъчви за вода, водейки гинещите си коне, и вечерта тези избраници — дрипави и побелели от прах като отряд от въоръжени конни мелничари, бродещи из пустошта в деменция — минаха през един проход между ниските каменисти хълмове и се насочиха към самотна грубовата кирпичена колиба със сламен покрив и нещо, което можеше да мине за конюшня и двор за животни.

Стобор от кости очертаваше малкото прашно стопанство и смъртта тук изглеждаше най-преобладаващата черта на пейзажа. Странни огради, протрити от вятъра и пясъка и избелели и напукани от слънцето, като порцелан със сухи кафяви цепнатини от времето, зад които не помръдваше нищо живо. Под звука на подрънкващата сбруя мършавите фигури на ездачите минаха през суха жълтеникавокафява земя и покрай кирпичената фасада на колибата. Конете усетиха миризмата на вода. Капитанът вдигна ръка, сержантът каза нещо и двама души слязоха от конете си и тръгнаха към колибата, взимайки пушките си. Бутнаха вратата от сурова кожа и влязоха. След няколко минути се появиха отново.

Тук наблизо трябва да има някой. Въглените са още горещи.

Капитанът огледа внимателно района, взирайки се в далечината. После слезе от коня си с търпението на човек, свикнал да се занимава с некомпетентни хора, и тръгна към колибата. Когато излезе, огледа периметъра отново. Конете пристъпваха неспокойно, подрънкваха със сбруята си и тропаха с копита, а мъжете се навеждаха към тях и им говореха грубо.

Сержант.

Да, сър.

Тези хора не може да са далече. Виж дали можеш да ги намериш. И провери дали тук няма някакъв фураж за животните.

Фураж?

Фураж.

Сержантът обходи мястото с поглед, сложи ръка върху задния лък на седлото си, поклати глава и слезе от коня.

Те минаха през колибата, после през малкото ограждение зад нея и тръгнаха към конюшнята. Нямаше никакви животни, а единственото нещо, което можеше да мине за храна, беше в едно от отделенията на конюшнята, наполовина пълно със сотол43. Излязоха през задната врата на конюшнята и се натъкнаха на корито между камъните, пълно с вода, откъдето през пясъка се стичаше малка струйка. Около резервоара имаше следи от копита и сух тор и няколко дребни птички подскачаха безгрижно покрай малкото поточе.

Сержантът, който известно време бе стоял приклекнал на пети, се изправи и се изплю. Добре, каза той.

Оттук май се вижда всичко на двайсет мили околовръст?

Войниците огледаха окръжаващата ги пустош.

Не мисля, че хората, които живеят тук, са отишли толкова далече.

Те пиха вода и тръгнаха обратно към колибата. Конете бяха преведени по тясната пътека.

Капитанът стоеше с палци, мушнати под колана.

Не мога да разбера къде са се дянали, рече сержантът.

Какво има в сайванта?

Малко стар изсъхнал фураж.

Капитанът се намръщи. Би трябвало да имат коза или свиня, отбеляза той. Някакви животни. Пилета.

Няколко минути по-късно двама мъже домъкнаха един старец от конюшнята. Беше покрит с прах и суха плява и държеше едната си ръка пред очите. Довлякоха го, стенещ, и той се строполи ничком в краката на капитана, подобен на купчина раздърпан бял памук. Запуши ушите си с ръце и закри очите си с лакти като човек, призован да стане свидетел на нещо ужасно. Капитанът се извърна, отвратен. Сержантът го побутна с върха на ботуша си. Какво му е на този? — попита той.

Той пикае върху себе си, сержант. Целият се е опикал, каза капитанът, махвайки с ръкавиците си към стареца.

Да, сър.

Тогава го разкарай оттук, по дяволите!

Искате ли Канделарио да поговори с него.

Той е малоумен. Махнете го от очите ми.

Отведоха стареца, който беше започнал да бръщолеви нечленоразделно, но никой не го слушаше и на сутринта вече го нямаше.

Направиха си бивак край резервоара и ковачът се погрижи за мулетата и мустангите, които бяха изгубили подкова, а мъжете работиха по фургоните под светлината на огньовете до късно през нощта. Потеглиха в кървавочервената зора натам, където земята докосваше небето като острие на бръснач. В далечината се виждаха тъмни малки архипелази от облаци и огромният свят от пясък и храсти проряза безбрежната празнота, където тези сини острови потрепваха. Земята стана някак аморфна, силно наклонена и през нюансите на розовото и тъмнината отвъд зората се устреми към крайните предели на пространството.

Те яздеха през места с разноцветни канари, осеяни с назъбени прорези и издатини от вулканични скали, издигащи се под формата на разломи и антиклинали44, вдадени навътре в себе си и разнебитени като дънерите на огромни каменни дървета, разцепени от мълния по времето на някаква древна буря, след което от пролуките бе експлодирал облак от пара. Яздеха покрай дайки45 от кафява скала, която се спускаше надолу по тесния хребет към равнината, подобна на руините на древна стена, предвещаваща делата на човешката ръка още преди идването на човека или което и да е друго живо същество.

От време на време минаваха през села, тънещи в развалини, лагеруваха зад стените на високи пръстени църкви и използваха падналите греди от покрива за огньовете си, докато совите пищяха в тъмнината.

На другия ден върху линията на хоризонта на юг се издигнаха облаци от прах, които се простираха над земята на цели мили разстояние. Те яздеха, наблюдавайки праха, докато той започна да се приближава към тях и тогава капитанът вдигна ръка, давайки им знак да спрат, извади от чантата си стар месингов кавалерийски телескоп, разгъна го и огледа бавно периметъра. Сержантът седеше до него на коня си и след малко капитанът му подаде далекогледа.

Някакво дяволско стадо.

Мисля, че са коне.

Колко далече са според теб?

Трудно е да се каже.

Повикай Канделарио тук.

Сержантът се извърна и махна на мексиканеца. Когато последният се приближи, той му подаде телескопа и мексиканецът го вдигна до окото си и примижа. После свали телескопа, вгледа се в далечината без него и след това пак го вдигна до окото си. Накрая остана да седи на коня си, държейки телескопа до гърдите си като разпятие.

Е? — каза капитанът.

Той поклати глава.

Какво, по дяволите, е това? Не са бизони, нали?

Не. Може би са коне.

Дай ми далекогледа.

Мексиканецът му го върна, капитанът огледа хоризонта още веднъж, сетне сгъна уреда със страничната част на дланта си, пъхна го обратно в чантата си, вдигна ръка и продължиха.

Това бяха мулета, коне и добитък. Няколко хиляди глави, които се движеха под ъгъл към отряда. В късния следобед ездачите вече се виждаха с невъоръжено око, шепа парцаливи индианци, които прибираха външните флангове с пъргавите си мустанги. Имаше и други мъже с шапки, може би мексиканци. Сержантът изостана назад, за да се изравни с капитана.

Какво е това насреща според вас, капитане?

Според мен това са шайка диви крадци на добитък, ето какво мисля. А ти на какво мнение си?

Май сте прав.

Капитанът погледна отново през далекогледа. Мисля, че ни забелязаха, рече той.

Да, забелязаха ни.

Колко ездачи виждаш?

Може би около дузина.

Капитанът почука няколко пъти с далекогледа в облечената си в ръкавица ръка. Май не изглеждат особено разтревожени? — каза той.

Не, сър. Не изглеждат.

Капитанът се усмихна мрачно. Може малко да се позабавляваме преди края на този ден, каза той.

Началото на стадото се люшна покрай тях под плащаница от жълт прахоляк: дългокраки говеда със стърчащи ребра и рога, извити във всички посоки, между които нямаше две едни и същи; мършави дребни мулета черни като въглен, които се блъскаха едно друго и повдигаха подобните си на дървени чукове глави над гърбовете на другите; след това още говеда и най-накрая говедарите, които яздеха откъм външната страна, държейки добитъка между себе си и отряда. Подир тях идваше хергеле от няколкостотин мустанга. Сержантът потърси с очи Канделарио. Пое назад покрай редиците, но така и не видя мексиканеца. После смушка коня си и препусна към предния край на колоната. Последните от говедарите изплуваха от прахоляка и капитанът вече жестикулираше и даваше заповеди на висок глас. Мустангите бяха започнали да се отделят от стадото и сега говедарите препускаха направо към въоръжения отряд, който бяха срещнали в равнината. През праха над мустангите вече се виждаха пъстрите дивашки зигзаги, ръце, изгряващи слънца и всевъзможни птици и риби, които изплуваха като сенки изпод лака на стара картина, а над тропота на неподкованите копита се чуваха куени46 и флейти от човешки кости, и някои от отряда бяха започнали да си пробиват път назад, а други да се въртят неспокойно в кръг, когато иззад мустангите се появи фантастична орда от конни копиеносци и стрелци с лъкове, носещи щитове, украсени с парчета от разбити огледала, които хвърляха хиляди разглобени слънца срещу очите на техните врагове. Легион от ужасяващи ратници, полуголи или облечени в антични и библейски костюми или сякаш дошли от трескав сън, натъкмени с животински кожи, копринени труфила и части от униформи, все още изцапани с кръвта на предишните си собственици, мундири на убити драгуни, кавалерийски куртки, украсени с петелки или ширити, един с цилиндър, друг с чадър, трети с дълги бели чорапи и окървавен сватбен воал, кой с шапка с пера от жерав, кой с шлем от сурова кожа, върху която се виждаха рогата на бик или бизон, кой с фрак, облечен наопаки, а иначе гол, кой с броня на испански конкистадор, чийто нагръдник и нараменници бяха силно нащърбени от някогашни удари на боздуган или сабя, нанесени в друга страна от мъже, чиито кости отдавна бяха станали на прах; и косите на мнозина бяха сплетени с козината на други зверове, която се влачеше по земята, и ушите и опашките на конете им бяха накичени с парцалчета в ярки цветове; имаше и един, който бе боядисал цялата глава на коня си в кърмъзено червено, и лицата на всички бяха пищни и гротескни като на армия от изрисувани конни клоуни, смъртоносно развеселени, ревящи на някакъв варварски език и препускащи към тях като пълчище от ада, по-страшни от пъклената страна от християнските митове, крещейки зловещо и виейки, обгърнати в дим, като нереални същества от някакви адски селения, където очите блуждаят, устните потрепват и от тях се стича слюнка.

О, боже мой, каза сержантът.

С трополящ звук над отряда се посипа дъжд от стрели и мъжете започнаха да залитат и да падат от седлата си. Конете се изправяха на задните си крака и се хвърляха напред, а монголската орда ги заобиколи откъм фланговете, разгърна се и ги нападна с копията си и цялата си мощ.

Отрядът се спря, проехтяха първите изстрели, сивият барутен дим се заиздига през завесата от прах и в редиците на копиеносците се появиха пукнатини. Конят на хлапето се свлече под него с дълга въздишка, сякаш беше пълен с въздух. То вече бе стреляло и сега седеше на земята, търсейки опипом кесията си с куршуми. Един мъж близо до него седеше със стрела, забита в шията. Беше леко приведен напред, сякаш се молеше. Хлапето протегна ръка към кървавия връх от ковано желязо, но сетне видя, че друга стрела беше забита в гърдите на мъжа чак до перата и той беше мъртъв. Навсякъде имаше изпопадали коне и хора, които лазеха в прахта, и то видя един мъж, който презареждаше пушката си, докато от ушите му течеше кръв, видя войници с разглобени револвери, опитващи се да поставят резервните барабани, които носеха, видя, коленичили мъже, наведени напред, протягащи ръце към сенките си по земята, видя други, намушкани с копие, вдигани за косата и скалпирани прави, видя бойни коне, които тъпчеха падналите, и видя един малък мустанг с бяло петно на главата и едно замъглено око, който изплува от облака прах, изчатка към него със зъби като куче и изчезна. Сред ранените някои изглеждаха вцепенени и недоумяващи, други бяха бледи под маските от прахоляк, а трети бяха покрити с нечистотии или вървяха, олюлявайки се, към върховете на копията. И сега диваците се придвижваха в неистова фаланга от стремителни коне с изцъклени очи и изпилени зъби и голи ездачи с по няколко стрели между зъбите, с проблясващи щитове сред прахоляка в горния край на нестройните редици, под звуците на костени флейти. Те се отпускаха встрани от конете си, закачайки петата си за каишката при холката47 и опъваха късите си лъкове под изпънатите шии на мустангите си, докато накрая заобиколиха отряда и разсякоха редиците му на две, и после се изправяха отново като някакви фигури от цирк на чудовищата, някои с кошмарни лица, изрисувани върху гърдите си, тъпчейки с конете си вече спешените саксонци, нанасяйки им удари с копия и тояги, скачайки от конете си с ножове и подтичвайки по земята на кривите си крака като създания с чуждоземен начин на придвижване, събличайки дрехите на мъртвите, хващайки косите и на живи, и на мъртви и прокарвайки остриетата си по черепите им, отскубвайки кървавите перуки, сечейки и кълцайки голите тела, откъсвайки крайници и глави, кормейки странните бели трупове и вдигайки пълни шепи с вътрешности и гениталии; някои от диваците бяха така омазани в кръв, че можеха да се отъркалят в нея като кучета, а други се спускаха върху умиращите и ги обладаваха, надавайки диви викове към другарите си. И сега конете на мъртвите излязоха, трополейки, от дима и праха и започнаха да обикалят в кръг с плющящи кожени ремъци, веещи се гриви, очи, избелели от страх като очите на слепите, някои окичени със стрели, а други пронизани с копия и повръщащи кръв, докато сновяха в тази скотобойна, преди отново да се изгубят от поглед с подрънкваща сбруя. Прахта се напласти върху влажните голи глави на скалпираните, които с малка ивица коса под раните си и обръснати до кокал лежаха като обезобразени голи монаси в напоения с кръв прахоляк и навсякъде умиращите стенеха и бръщолевеха безсмислици, а повалените коне цвилеха истерично.