Кървав меридиан

XIX

Докторът бил на път за Калифорния, когато се сдобил с ферибота, до голяма степен случайно. През следващите месеци той натрупал значително състояние в злато, сребро и скъпоценности. Той и двамата мъже, които работели за него, се настанили на западния бряг на реката в едно укрепление от глина и камък, построено на склона на хълм, гледащ към пристана на ферибота. В допълнение към двата фургона, които наследил от военната част на майор Греъм, той разполагаше също с планинска гаубица — бронзово дванайсетфунтово оръдие с дуло с големината на чаена чинийка, което стоеше бездейно и незаредено на своя дървен лафет. Глантън, съдията, Браун, Ървинг и самият доктор седяха в недодялания му дом и пиеха чай. Глантън разказа на доктора част от преживелиците си с индианците и го посъветва настоятелно да укрепи позициите си. Докторът отхвърли предложението му, заявявайки, че се погажда добре с индианците юма. Тогава Глантън му каза в лицето, че всеки, който вярва на индианците, е глупак. Докторът почервеня, но си сдържа езика. В този момент се намеси съдията. Той попита доктора дали разглежда преселниците на другия бряг на реката като хора под негова протекция. Докторът потвърди, че е така. Съдията говореше разумно и със загриженост и когато Глантън и хората му тръгнаха надолу, за да пресекат реката и да се върнат в лагера си, те имаха разрешението на доктора да укрепят хълма и да заредят гаубицата. За целта се заеха да отлеят последното им останало олово, получавайки в крайна сметка толкова куршуми, колкото можеха да се поберат в една шапка.

Същата вечер заредиха гаубицата с около фунт барут и всичките отлети куршуми и я избутаха до една изгодна позиция, която гледаше към реката и пристана по-долу.

Два дни по-късно индианците юма атакуваха района около пристана. Плашкоутът252 бе на западния бряг на реката и в този момент се разтоварваше багажът, а пасажерите стояха наблизо, за да си го получат. Диваците дойдоха измежду върбите без никакво предупреждение — някои на коне, а други пешком — и заляха празното пространство около пристана. На хълма над тях Браун и Дългия Уебстър завъртяха гаубицата, застопориха я и Браун тикна запалената си пура във възпламенителния отвор.

Дори в тази открита местност сътресението беше неимоверно. Гаубицата подскочи върху лафета и изтрополя назад върху отъпканата пръст, обгърната в дим. Над заливната низина под форта премина истинско опустошение и повече от дузина индианци юма лежаха мъртви или гърчещи се на пясъка. Сред падналите се надигнаха силни стенания и вопли, а в това време ездачите на Глантън дефилираха през залесената ивица малко по-нагоре по реката и ги връхлетяха. Индианците закрещяха от ярост при вида на такова вероломно предателство. Конете им се въртяха в кръг, те ги теглеха, изпращаха стрели срещу приближаващите се драгуни и падаха покосени от пистолетните залпове. В същото време мъжете при пристана извадиха трескаво оръжията от багажа си и откриха огън от тази позиция, а жените и децата лежаха проснати по очи между куфарите и сандъците. Конете на индианците юма се изправяха на задните си крака и биеха с копита по рохкия пясък с издути ноздри като обръчи и оцъклени очи, а оцелелите побягнаха към върбите, откъдето бяха дошли, оставяйки на бойното поле ранените, умиращите и мъртвите. Хората на Глантън не се спуснаха да ги преследват. Те слязоха от конете си и тръгнаха методично сред падналите, довършвайки и човек, и скот с по един изстрел в мозъка пред погледите на пасажерите при ферибота, и след това взеха скалповете.

Докторът стоеше мълчаливо на ниския бруствер на форта и наблюдаваше как телата биват влачени по пристана и след това изтласквани с ботуш в реката. Той се обърна и погледна към Браун и Уебстър. Те бяха избутали гаубицата обратно на предишната й позиция и Браун седеше нехайно на топлото дуло, пушеше пура и наблюдаваше хода на нещата по-долу. Докторът се обърна и тръгна към квартирата си.

Не се появи през целия следващ ден. Глантън постави ферибота под свое разпореждане. На хората, които от три дни чакаха да пресекат реката срещу долар на глава, им беше казано, че таксата вече е четири долара. Но дори и тази тарифа беше в сила не повече от няколко дни. Скоро те управляваха нещо като „прокрустов“ ферибот253, където таксите се определяха според кесиите на пътниците. В крайна сметка всякакви преструвки бяха изоставени и преселниците бяха безцеремонно ограбвани. Те ставаха жертви на побой, оръжията и вещите им бяха отнемани, а след това ги изпращаха окаяни и бедстващи в пустинята. Докторът дойде да протестира, но получи дял от приходите, след което беше отпратен. Наемниците крадяха коне, насилваха жени и надолу по реката покрай лагера на юма започнаха да се носят трупове. Когато тези безчинства нараснаха многократно, докторът се барикадира в дома си и повече никой не го видя.

На следващия месец пристигна отряд от Кентъки под командването на генерал Патерсън, който, решавайки, че му е под достойнството да се пазари с Глантън, си построи ферибот, пресече реката и продължи нататък. Този ферибот попадна в ръцете на индианците юма и с него се разпореждаше мъж на име Калахан, но няколко дни по-късно съоръжението беше изгорено и обезглавеният труп на Калахан се носеше анонимно надолу по реката. На гърба между лопатките му стоеше лешояд като свещеник в черно расо — мълчалив пътник към морето.

Великден тази година се падна последния ден на март и призори на този ден хлапето заедно с Тоудвайн и едно момче на име Били Кар прекосиха реката и отидоха да секат върбови колове малко по-нагоре от лагера на преселниците. Пътьом, преди още да се бе съмнало напълно, те попаднаха на оживена група от Сонора и видяха един беден Юда от слама и стари парцали да виси на бесилка; намусеният израз върху конопеното му лице издаваше детинската представа на художника за въпросната личност и нейното престъпление. Хората от Сонора бяха пили през цялата нощ и бяха запалили огън на една глинеста площадка, където се издигаше бесилката, и когато американците минаха покрай лагера им, те им извикаха нещо на испански. Един от тях извади от огъня дълга тръстикова пръчка с горящи кълчища накрая и запали с нея изобразяващото Юда чучело. Дрипавите му дрехи бяха натъпкани с фишеци и ракети и когато огънят ги обхвана, те започнаха да гърмят едно след друго сред дъжд от горящи парцали и слама. Най-накрая експлодира пъхнатата в панталоните бомба, разкъсвайки чучелото на парчета сред зловоние на сажди и сяра, при което мъжете нададоха радостни викове, а децата хвърлиха няколко последни камъка по почернелите останки, които висяха от клупа. Хлапето мина последно през това открито място и празнуващите от Сонора му подвикнаха и му предложиха вино от един кози мях, но то се загърна с парцаливото си палто и побърза да се отдалечи.

Не след дълго Глантън бе поробил голям брой от хората от Сонора и групи от тях работеха за него по укрепяването на хълма. Американците държаха в плен и дузина или повече момичета, някои от тях почти деца. Глантън проявяваше известен интерес към издигането на стените на форта, но що се отнася до работата на ферибота, бе дал на хората си ужасяваща свобода. Той като че ли не забелязваше богатствата, които те трупаха, въпреки че всеки ден отключваше пиринчения катинар, с който подсигуряваше големия куфар от кожа и дърво в квартирата си, отваряше капака му и изсипваше в него цели чували със скъпоценности. В куфара вече имаше хиляди долари в златни и сребърни монети, бижута, часовници, пистолети, самородно злато в кожени торбички, кюлчета сребро, ножове, сребърни прибори, чинии и зъби.

На втори април Дейвид Браун заедно с Дългия Уебстър и Тоудвайн се отправиха към град Сан Диего на стария мексикански бряг, за да набавят провизии. Те взеха със себе си няколко товарни животни, вързани едно зад друго, минаха между дърветата, хвърлиха поглед назад към реката и след това потеглиха към дюните в хладния синкав здрач.

Минаха през пустинята за пет дни без произшествия, прехвърлиха крайбрежния планински хребет, поведоха мулетата през заснежената клисура, спуснаха се по западния склон и влязоха в града под ситен бавен дъжд. Кожените им дрехи бяха натежали от влагата, а животните бяха станали на петна от потта и мръсотията, която бе избила от тях и сбруята им. Покрай тях по калната улица мина американски кавалерийски отряд и някъде в далечината се чуваше тътенът на морския прибой, който се разбиваше в сивия каменист бряг.

Браун взе от предния лък на седлото си една торба от зебло, пълна с монети, тримата слязоха от конете, влязоха в една бакалия и изсипаха съдържанието на торбата направо върху тезгяха на собственика.

Вътре имаше дублони, сечени в Испания и Гуадалахара, брашърски полудублони254, златни долари, малки златни полудолари, френски монети на стойност от десет франка, златни орли и полуорли255, „пръстенови“ долари256 и долари сечени в Северна Каролина и Джорджия, които бяха двайсет и два карата чисто злато. Бакалинът претегли монетите на обикновени везни, сортирайки ги по вид, отвори бутилки и наля няколко малки калаени чаши с означени мерки върху тях. Те пиха, оставиха чашите си и собственикът бутна една цяла бутилка към тях по грубо рендосаните дъски на тезгяха.

Наемниците имаха списък с припасите, които трябваше да закупят, и когато се договориха за цената на брашното, кафето и още няколко други артикула, те излязоха на улицата, всеки с бутилка в ръката. Тръгнаха надолу по дъсчения тротоар, прегазиха през калта, сетне продължиха покрай редица от паянтови бараки и минаха през малък площад, отвъд който се виждаше ниският прибой, малък лагер от разпънати шатри и улица с прихлупени къщурки от кожи покрай ивицата морски овес над плажа. Постройките странно приличаха на плоскодънни рибарски лодки и бяха съвсем черни и блестящи под дъжда.

Именно в една от тях Браун се събуди на другата сутрин. Не помнеше почти нищо от предишната нощ и в колибата нямаше никой друг освен него. Остатъкът от парите им беше в торба на шията му. Той бутна кожената врата, обкована по края с летви, и пристъпи навън в мрака и мъглата. Нито бяха прибрали животните си на сушина, нито ги бяха нахранили и Браун тръгна обратно към бакалията, където ги завари да стоят вързани на улицата, устремили взор към зората, която се сипваше над хълмовете оттатък града.

По обед, вонящ и със зачервени очи, той стоеше пред вратата на алкалда, настоявайки другарите му да бъдат освободени. Алкалдът напусна дома си през задната врата и скоро след това пристигнаха един американски ефрейтор с двама войници, които го предупредиха да си върви. Час по-късно Браун беше при един ковач. Спирайки се предпазливо на вратата, той надникна вътре и остана там, докато очите му свикнат с полумрака.

Ковачът беше пред работната си маса и Браун влезе и сложи пред него кутия от полиран махагон с месингова табелка, закована на капака. Той откопча кукичките, отвори капака и с едната си ръка извади отвътре чифт цеви на пушка, а с другата — ложата. Сглоби оръжието със специален патентован механизъм, сложи го на тезгяха и бутна подсигурения закрепящ щифт. Запъна ударниците с палци и след това ги отпусна отново. Пушката беше английска направа: цеви от дамаскска стомана, гравирани затвори и ложа от полиран махагон. Той вдигна глава. Ковачът го наблюдаваше.

Работиш ли с оръжия? — попита Браун.

Да, понякога.

Искам тези цеви да бъдат отрязани.

Мъжът взе пушката и я задържа в ръцете си. Точно по средата между двете цеви минаваше един изпъкнал ръб, върху който беше инкрустирано със злато името на производителя в Лондон. Патентованият механизъм беше украсен с два платинени пръстена, върху затворите и ударниците имаше орнаменти, дълбоко вдълбани в стоманата, а от двете страни на името на производителя бяха гравирани яребици. Виолетовите цеви бяха изработени чрез запояването на три метални листа, а върху кованото желязо и стомана се виждаше нещо като воден знак, наподобяващ следа, оставена от някаква чуждоземна древна змия — рядка, красива и смъртоносна. Дървото на приклада беше тъмночервено с шарки, наподобяващи пера, а в самия му край имаше кутийка с пружина за капсули.

Ковачът завъртя пушката в ръцете си и погледна Браун. После наведе очи към кутията. Тя беше подплатена със зелено сукно и в нея имаше малки отделения за куршум с плосък оловен връх, калаен барутник, почистващи четки и патентовано калаено устройство за поставяне на капсули.

Какво трябва да се направи? — попита ковачът.

Да се отрежат тези цеви. Горе-долу ето тук. Той сложи пръст върху оръжието.

Не мога да направя това.

Браун го погледна. Не можеш да го направиш?

Не, сър.

Браун огледа работилницата. Е, рече той, аз пък си мислех, че всеки проклет глупак може да отреже цевите на една пушка.

Нещо не е наред с вас. Защо му е на някой да реже цевите на оръжие като това?

Какво каза? — попита Браун.

Мъжът погали нервно пушката. Исках само да кажа, че не разбирам защо му е на някой да съсипва такова добро оръжие. Колко искате за него?

Пушката не се продава. Ти смяташ, че нещо не ми е наред?

Не, не е така. Не исках да прозвучи така.

Ще отрежеш ли тези цеви, или не?

Не мога да го направя.

Не можеш или не искаш?

Сам изберете онова, което повече ви харесва.

Браун взе пушката и я сложи върху тезгяха.

Какво ти е нужно, за да го направиш? — попита той.

Няма да го направя.

Ако някой иска работата да бъде свършена, каква цена би била добра?

Не знам. Един долар.

Браун бръкна в джоба си и извади оттам шепа монети. Сложи златна монета от два долара и половина на масата. Добре, каза той. Плащам ти два долара и половина.

Ковачът погледна неспокойно монетата. Не ми трябват парите ви, рече той. Не можете да ми платите достатъчно, за да съсипя това оръжие.

Аз ти платих вече.

Не, не сте.

Ето ги парите. Сега не ти остава нищо друго освен да се заловиш с рязането или да се отметнеш. В който случай обаче смятам да ти го изкарам през задника.

Ковачът не сваляше очи от Браун. Той започна да отстъпва от масата, после се обърна и побягна.

Когато пристигна гвардейският сержант, Браун бе стегнал пушката в менгеме и работеше върху цевите с ножовка. Сержантът заобиколи масата, за да вижда лицето му.

Какво искаш? — попита Браун.

Този мъж казва, че си го заплашил с убийство.

Кой мъж?

Този. Сержантът кимна към вратата на работилницата.

Браун продължи да реже. Наричаш това мъж? — каза той.

Никога не съм му разрешавал да влиза тук, нито пък да ползва инструментите ми, намеси се ковачът.

Какво ще кажеш за това? — попита сержантът.

Какво ще кажа за кое?

Как ще отговориш на обвиненията на този човек?

Той лъже.

И никога не си го заплашвал?

Точно така.

Как ли пък не?

Аз не заплашвам хората. Казах му, че ще го напердаша и това е толкова вярно, все едно е минало през нотариус.

И според теб това не е заплаха?

Браун вдигна очи към сержанта. Това не беше заплаха, а обещание.

Той се залови отново за работа, още няколко движения с ножовката и цевите паднаха на земята. След това остави ножовката, охлаби челюстите на менгемето, взе пушката, разглоби цевите от ложата, върна отделните части в кутията, затвори капака и го закопча.

За какво беше спорът? — попита сержантът.

Не знам да е имало спор.

По-добре го попитай откъде е взел това оръжие. Мога да се обзаложа, че го е откраднал отнякъде.

Откъде взе това оръжие? — попита сержантът.

Браун се наведе и вдигна отрязаните цеви. Те бяха около осемнайсет инча дълги и той ги държеше откъм вътрешната страна. Заобиколи тезгяха и мина покрай сержанта. Пъхна кутията на оръжието под мишница. На вратата се обърна. Ковачът вече не беше там. Той погледна сержанта.

Този човек оттегли обвиненията си, отбеляза Браун. Вероятно е бил пиян.

Докато пресичаше площада на път към малкото кирпичено cabildo257, той срещна Тоудвайн и Уебстър, току-що освободени от ареста. Тримата тръгнаха към плажа и седнаха там, гледайки дългите сиви вълни, подавайки си един на друг бутилката на Браун. Нито един от тях не беше виждал океана преди. Браун пристъпи към водата и протегна ръка към ивицата пяна, която минаваше през тъмния пясък. Вдигна ръката си, близна солта по пръстите си, погледна към единия и другия край на брега и сетне поеха обратно покрай плажа към града.

Прекараха следобеда, пиейки, в една сиромашка кръчма, чийто съдържател беше мексиканец. Влязоха няколко войници. Стигна се до спречкване. Тоудвайн беше на крака и се олюляваше. Измежду войниците се надигна миротворец и скоро двамата неприятели бяха отново по местата си. Но минути по-късно Браун, връщайки се от бара, изля кана агуардиенте258 върху един млад войник и го запали с пурата си. Мъжът побягна навън без звук, чуваше се само фученето на пламъците, които бяха бледосини и след това невидими под слънчевата светлина. Той се бореше с тях на улицата, размахвайки ръце, като че бе нападнат от пчели или обзет от лудост, след това се строполи на земята и изгоря. Когато дотичаха до него с кофа вода, войникът вече беше почернял и сгърчен като огромен паяк.

Браун се събуди в тъмна малка килия с белезници на ръцете и изнемогващ от жажда. Първото нещо, което потърси, беше торбата с монетите. Тя все още беше под ризата му. Надигна се от сламата и надникна през един малък отвор в стената. Навън беше ден. Извика с надеждата някой да дойде. Седна и с окованите си ръце преброи монетите, след което ги върна обратно в торбата.

Вечерята му беше донесена от един войник. Името му беше Пети и Браун му показа гердана от уши, а също и монетите. Пети заяви, че не иска да участва в неговите игрички. Браун му довери, че имал трийсет хиляди долара, заровени в пустинята. Каза му и за ферибота, представяйки себе си за Глантън. Показа му още веднъж монетите, говорейки компетентно откъде са дошли, допълвайки разказите на съдията с неща, които сам бе научил оттук-оттам. Равни дялове, просъска Браун. Ти и аз.

Той се взираше изпитателно във войника през решетката. Пети избърса чело с ръкава на ризата си. Браун върна монетите обратно в торбата и му ги подаде.

Смяташ, че не можем да си имаме доверие един на друг? — попита той.

Момчето стоеше, държейки разколебано торбата с монети. То се опита да му я върне между прътите на решетката. Браун отстъпи назад и вдигна ръцете си.

Не ставай глупак, каза той тихо. Какво ли не бих дал да имам такъв шанс на твоите години?

Когато Пети си отиде, Браун седна на сламата и погледна тънката метална чиния с боб и тортили. След известно време започна да яде. Навън отново валеше, чуваше се тропот на копита по калната улица и скоро се стъмни.

Те тръгнаха две нощи по-късно. Всеки от тях имаше сносно седло, пушка и одеяло и водеха муле, натоварено със сушена царевица, говеждо и фурми. Поеха нагоре по подгизналите хълмове и с първата светлина на деня Браун вдигна пушката и застреля момчето в тила. Конят подскочи напред, а момчето се прекатури назад, цялата предна стена на черепа му я нямаше и мозъкът му се виждаше. Браун спря коня си, слезе от него, върна си торбата с монети и взе ножа, пушката, барутника и палтото на момчето, отряза ушите му, наниза ги на своя скапуларий259, качи се на коня си и продължи. Товарното муле го последва, а след известно време това направи и конят на момчето.

Уебстър и Тоудвайн се върнаха в лагера в Юма без провизии и без мулетата, с които бяха тръгнали. Глантън взе петима души и потегли по здрач, оставяйки ферибота под разпореждането на съдията. Пристигнаха в Сан Диего посред нощта и бяха упътени до дома на алкалда. Същият отвори вратата по нощна риза и шапчица с пискюл, държейки пред себе си свещ. Глантън го бутна обратно в салона и изпрати мъжете към стаите в дъното на къщата, откъдето се чуха няколко глухи плесници и след това настъпи мълчание.

Алкалдът, мъж прехвърлил шейсетте, се втурна на помощ на съпругата си, но беше повален с удар с цевта на пистолет. Той се изправи отново, държейки се за главата. Глантън го изтласка към една задна стая. Той имаше в ръката си въже, предварително вързано на клуп, завъртя алкалда, нахлузи примката на шията му и я стегна. Съпругата, която седеше на леглото, отново започна да пищи. Едното й око беше подуто и скоро щеше да е напълно затворено и сега един от новобранците я удари право в устата, при което тя падна сред разбърканите завивки и опита да предпази главата си с ръце. Глантън вдигна свещта високо и нареди на единия от новобранците да стъпи на раменете на другия. Покаченото горе момче протегна ръце и започна да опипва едната от гредите на тавана, докато намери пролука, през която прокара края на въжето и го пусна долу. Другите го хванаха и вдигнаха онемелия боричкащ се алкалд във въздуха. Те не бяха вързали ръцете му и той се опитваше като обезумял да стигне до въжето и да се повдигне, за да се спаси от задушаване; риташе с крака и се въртеше бавно под светлината на свещта.

Válgame Dios, изпъшка провесеният. Qué quiere?260

Искам си парите, отговори Глантън. Искам си парите, искам си мулетата и си искам Дейвид Браун.

Como? — изхриптя старецът.

Някой запали лампа.

Старата жена се надигна и видя първо сянката и след това тялото на мъжа си, който висеше от въжето, и запълзя по леглото към него.

Dígame261, каза, едва дишайки, алкалдът.

Някой протегна ръка да спре старицата, но Глантън му даде знак да не го прави и тя слезе, олюлявайки се, от леглото и подхвана краката на мъжа си в опит да го повдигне. Жената ридаеше и молеше за милост Глантън и Бог.

Глантън се приближи, за да може да вижда мъжа в лицето. Искам си парите, каза той. Парите, мулетата и мъжа, когото изпратих тук. El hombre que tiene usted. Mi compañero.262

No, no, изпъшка обесеният. Búscale.263 Тук няма никой. Къде е той?

Той не тук.

Да, тук е. В juzgado264.

Не, не. Madre de Jesús.265 Не тук. Той си отиде. Siete, ocho días.266

Къде e juzgado?

Como?

El juzgado. Dónde esta?267

Старицата посочи бързо с една ръка, притиснала лице в краката на мъжа си. Alla, каза тя. Allá.268

Двама мъже излязоха навън, единият държеше парчето свещ пред себе си, засланяйки пламъка с длан. Когато се върнаха, докладваха, че малката тъмница откъм гърба на постройката е празна.

Глантън се вгледа в алкалда. Старата жена видимо се олюляваше. До този момент въжето беше намотано набързо за една от колоните на леглото и сега Глантън го развърза, и алкалдът и жена му се строполиха на пода.

Те ги оставиха вързани и със запушени усти и отидоха да посетят бакалина. Три дни по-късно алкалдът, бакалинът и съпругата на алкалда бяха намерени да лежат вързани сред собствените си изпражнения в една изоставена колиба на брега на океана на осем мили южно от града. Бяха им оставили тава с вода, от която бяха пили като кучета и бяха вили към гърмящия прибой в това пусто място, докато накрая бяха онемели като камъни.

Глантън и хората му прекараха два дни и две нощи по улиците, пияни до безпаметство. Вечерта на втория ден сержантът, който командваше малкия американски гарнизон в града, се спречка с тях в пиянска свада и той и тримата мъже с него бяха пребити до несвяст, а оръжията им бяха отнети. Призори, когато войниците нахълтаха в странноприемницата, вътре нямаше никого.

Глантън се върна в Юма сам, а хората му се отправиха към златните полета да търсят злато. В тази осеяна с кости пустош той срещна окаяни пътници, които му казваха нещо високо, мъртъвци, издъхнали там, където бяха паднали, и клетници, които щяха да умрат, групи от хора, скупчени около някой последен фургон или каруца, крещейки дрезгаво на мулетата или воловете и ръчкайки ги с остени да продължат, сякаш караха в тези крехки конструкции на колела самия кивот, и тези животни щяха да умрат, и хората с тях, и сега те подвикваха към самотния конник, за да го предупредят за опасността при речния брод, но конникът яздеше срещу този поток от бегълци, стиснал неумолимо челюст, като приказен герой, тръгнал на среща с някакъв звяр на войната, чума или глад.

Когато пристигна в Юма, беше пиян. Зад него, вързани едно за друго, имаше две малки магарета, натоварени с уиски и сухари. Той седеше на коня си и гледаше надолу към реката, която беше пазителят на кръстопътищата по целия този свят, и кучето му се приближи към него и подуши крака му в стремето.

Младо мексиканско момиче се беше свило голо в сянката на една стена. Тя го гледаше, докато минаваше покрай нея, прикривайки гърдите си с ръце. Около шията й имаше нашийник от сурова кожа, беше прикована към дървен стълб и до нея имаше глинена купа с почернели парчета месо. Глантън върза магаретата за стълба и влезе в лагера с коня си.

Наоколо нямаше никого. Той се отправи надолу към пристана. Докато обхождаше реката с поглед, се появи докторът, притича надолу по брега, вкопчи се в крака на Глантън и започна да го умолява нещо, бръщолевейки безсмислици. Не се беше поглеждал от седмици и беше мръсен и разчорлен и дърпаше крачола на Глантън, сочейки към укрепленията на хълма. Онзи мъж, каза той. Онзи мъж.

Глантън измъкна ботуша си от стремето, отблъсна доктора с крак, обърна коня и потегли към хълма. Съдията стоеше на възвишението — силует, очертан на фона на вечерното слънце, като някакъв огромен лис архимандрит. Беше наметнат със свободно падаща мантия, под която беше гол. Чернокожият Джексън излезе от един от каменните бункери, облечен в подобно одеяние и застана до него. Глантън се отправи по билото на хълма обратно към своята квартира.

През цялата нощ над реката току отекваха изстрели, чуваше се смях и пиянски ругатни. Когато денят настъпи, никой не се появи. Салът си стоеше на кея до брега, а от другата страна на реката един мъж слезе към пристана, наду рог, почака и след това се върна обратно.

През целия ден салът се поклащаше бездейно. Вечерта пиянските оргии започнаха отново и писъците на младите момичета се понесоха над водата, достигайки до пилигримите, които се криеха в лагера си. Някой беше дал на идиота уиски, смесено със сарсапарила269, и това създание, което едва ходеше, бе започнало да танцува пред огъня с големи маймунски скокове, с много сериозен израз на лицето, премлясквайки с отпуснатите си влажни устни.

Призори чернокожият излезе на пристана, спря се там и започна да уринира в реката. Плашкоутът бе до брега, обърнат надолу по течението, с по няколко инча песъчлива вода между дъските. Той повдигна робата си и стъпи на седалката на гребеца, опитвайки се да запази равновесие. От наклона водата преля през борда към него. Негърът стоеше и се оглеждаше. Слънцето още не беше изгряло и над водата се стелеше тънка ивица мъгла. Надолу по течението няколко патици се появиха над върбите. Те закръжиха над водовъртежите, след това прелетяха през реката, издигнаха се, направиха завой и поеха обратно срещу течението. На дъното на плашкоута имаше малка монета. Може би някой от пасажерите я беше държал под езика си. Джексън се наведе да я вземе. После се изправи, избърса я от песъчинките, вдигна я високо да я разгледа и в този момент една дълга стрела от тръстика премина през горната част на корема му, падна далече в реката, потъна, сетне изплува на повърхността и се понесе, въртейки се, надолу по течението.

Той се завъртя рязко, при което дългата роба се усука около тялото му. С едната си ръка държеше раната, а с другата търсеше като обезумял оръжията, които не бяха там. Втора стрела профуча от лявата му страна и още две се забиха в гърдите и слабините му. Те бяха цели четири фута дълги и се повдигаха леко при неговите движения като някакви церемониални жезли; той стисна бедрото си там, където тъмната артериална кръв шуртеше покрай стрелата, направи крачка към брега и падна странично в реката.

Водата беше плитка и чернокожият се движеше немощно в опит да стъпи на дъното, когато първият индианец юма скочи на борда на плашкоута. Напълно гол, с коса, боядисана в оранжево, и черно лице, през което точно по средата минаваше тъмночервена ивица от линията на косата до брадичката. Той тропна два пъти с крака върху дъските като някакъв безумен магьосник в атавистична драма, пресегна се, сграбчи робата на чернокожия, който лежеше в червенеещата вода, повдигна го и смаза главата му с бойната си тояга.

Те се катереха по хълма към укрепленията, където американците спяха на земята, и някои бяха на коне, а други пеш, всички бяха въоръжени с лъкове и тояги, лицата им бяха черни или бледи от боята, а косите им бяха замазани с кал. Най-напред влязоха в квартирата на Линкълн. Когато излязоха оттам няколко минути по-късно, един от тях носеше за косата окървавената глава на доктора, а други влачеха след себе си кучето му с вързана муцуна, то подскачаше и се мяташе по сухата глинеста пътека. Нахълтаха в шатра от върбови колове и платнище и убиха един след друг Гън, Уилсън и Хендерсън Смит, докато се надигаха пияни от земята. Диваците се движеха в пълно мълчание между тези недодялани ниски стени, проблясвайки заради боята, маста и кръвта сред ивиците светлина там, където изгрялото слънце вече докосваше по-високите места.

Когато се вмъкнаха в стаята на Глантън, той се надигна в леглото си и се огледа диво. По-голямата част от малката му измазана с кал стаичка беше заета от пиринчен креват, който си беше присвоил от семейство преселници, и сега той седеше на него като някакъв покварен феодален барон, докато богатата му колекция от оръжия висеше от орнаменталните шпилове в края на леглото. Кабайо ен Пело направо се качи на леглото при него и остана там, докато един от участниците в този трибунал не му подаде брадва с дръжка от орехово дърво и езически мотиви по нея, украсена с пера от хищна птица. Глантън се изплю.

Хайде, сечи, проклет червен негър, рече той и старецът вдигна брадвата и разцепи главата на Джон Джоел Глантън чак до гърлото.

Когато влязоха в квартирата на съдията, намериха вътре идиота и момиче на около дванайсет години, свито голо на пода. Зад тях, също гол, стоеше съдията. Той държеше в ръцете си бронзовия ствол на гаубицата, насочена към тях. Дървеният лафет стоеше на пода, а подпорните планки, които бяха придържали ствола към него, бяха откъртени. Съдията държеше оръдието под мишница и запалена пура над възпламенителния отвор. Индианците юма се отдръпнаха панически назад, а съдията сложи пурата в устата си, взе куфара си, излезе през вратата и мина заднешком покрай тях, вървейки надолу към насипа. Идиотът, който стигаше едва до пояса му, пристъпваше плътно до него и двамата заедно навлязоха в гората в подножието на хълма и се изгубиха от поглед.

Диваците накладоха на хълма голям огън с покъщнината от квартирите на белите, сетне вдигнаха тялото на Глантън, понесоха го високо като някакъв загинал герой и го хвърлиха в пламъците. Те бяха вързали кучето на Глантън за трупа му и то изчезна с вой сред кълбата дим от прясно дърво — като индийска вдовица, последвала мъртвия си съпруг. Обезглавеното тяло на доктора беше влачено за петите и също беше поверено на пламъците заедно с неговия мастиф. Той обаче се измъкна от другия край на огъня — ремъците, с които беше вързан, навярно бяха изгорели — и започна да пълзи, обгорен, сляп и обгърнат в дим, докато не беше върнат обратно в огъня с лопата. Още осем тела бяха накамарени в огъня, където те цвърчаха и воняха и над реката се заиздига гъст дим. Главата на доктора беше набита на кол и разнасяна известно време, но накрая и тя също беше запокитена в пламъците. Оръжията и дрехите бяха поделени направо на глинестата земя, както и златото и среброто от разбития с брадва сандък, който бяха домъкнали тук. Всичко останало беше струпано в огъня и докато слънцето изгряваше и проблясваше върху крещящите им лица, те седяха на земята, всеки с новите придобивки пред себе си, и съзерцаваха огъня и пушеха лулите си, като някаква трупа от изрисувани мимове, които си почиваха на това затънтено място далече от градовете и дюдюкащата зад димящите факли тълпа, размишлявайки за бъдещите градове, за жалките бойни тръби и барабани и за грубите дъски, върху които бяха написани техните съдби, защото тези хора бяха не по-малко обречени и орисани и затова виждаха в овъглените черепи на враговете си, нажежени до бяло и ярки като кръв сред въглените, едно предначертание за собствения си край.