Кървав меридиан

XIII

Докато минаваха през града, към тях се присъединяваха нови ездачи, момчета на мулета, старци с плетени шапки и специална делегация, която пое грижата за пленените коне и мулета, подкарвайки ги по тесните улички към арената за бикове, където можеха да бъдат пазени. Парцаливите участници в похода продължаваха нататък, някои държейки високо чаши, тикнати в ръцете им, махайки с изгнилите си шапки на дамите, скупчени по балконите, и вдигайки подскачащите си глави с онзи странен, полузаспал израз на досада, в който бяха застинали чертите по мръсните им лица. Гражданството ги беше наобиколило толкова плътно, сякаш бяха някакъв авангард на въстаническа армия, и напредването им беше възвестявано от двама барабанчици — единия малоумен и двамата боси — и един тръбач, който беше вдигнал високо ръка над главата си във военен поздрав, като в същото време свиреше. Така наемниците минаха през високия портал на двореца на губернатора и сетне по изтърканите каменни стъпала, водещи към двора, където останалите без подкови копита на конете им потракваха чудновато по калдъръма, сякаш там се разхождаха костенурки.

Стотици зяпачи се скупчиха наоколо, докато брояха изсъхналите скалпове на камъните. Войници с мускети удържаха назад тълпите, млади момичета гледаха американците с големите си черни очи и малчугани пропълзяваха напред, за да докоснат зловещите трофеи. Имаше сто двайсет и осем скалпа и осем глави и вицегубернаторът и свитата му слязоха долу, за да ги посрещнат с добре дошли и да изразят възхищение от свършената работа. Беше им обещано да получат пълно заплащане в злато на вечерята в тяхна чест в хотел „Ридъл и Стивънс“, при което американците нададоха одобрителни викове и яхнаха отново конете си. Старици с черни шалове на главите се спуснаха да целуват краищата на вонящите им ризи, вдигнали тъмните си малки ръце в благослов, а ездачите обърнаха измършавелите си коне, пробиха си път през кресливото множество и продължиха по улицата.

Поеха към обществената баня, където един по един влязоха във водата, всеки следващ по-бял от предишния, всичките татуирани, дамгосани и шити; големите набръчкани белези, получени бог знае къде и оставени от бог знае какви варварски хирурзи по гърдите и коремите им, приличаха на следи от гигантски стоножки; някои бяха уродливи, други с липсващи пръсти или очи, челата и раменете им бяха щампосани с букви и цифри, сякаш бяха артикули, изискващи инвентаризация. Граждани от двата пола се бяха отдръпнали до стените и наблюдаваха как водата се превръща в рядка каша от кръв и мръсотия, и никой не можеше да свали очи от съдията, съблякъл се последен, който сега обхождаше периметъра на банята с пура в устата и царствен вид, опитвайки водата с изненадващо малкия палец на крака си. Той беше толкова блед, че сияеше като луната и по огромното му туловище не се виждаше нито косъмче или снопче — нито в гънките на тялото, нито в големите отвори на носа му, нито по гърдите, по ушите или над очите и клепачите му. Грамадният блестящ купол на голия му череп приличаше на шапчица за къпане, надяната на главата му върху иначе по-тъмната кожа на лицето и шията. Когато тази внушителна маса се отпусна във водата, нивото й видимо се покачи и след като се потопи целият до очите, той се огледа с истинска наслада. Кожата около очите му беше леко набръчкана, сякаш се усмихваше под водата като някаква бледа подпухнала морска крава, киснеща в блато, а зад малкото, прилепнало до главата му ухо се виждаше пурата му, която димеше тихо точно над повърхността на водата.

Търговците вече бяха наредили стоките си върху керамичните плочки зад тях: костюми с европейски тъкани и кройки, ризи от разноцветни коприни, мъхести шапки от боброва кожа, хубави испански кожени ботуши, бастуни със сребърни ръкохватки, камшици за езда, седла със сребърен обков, лули, украсени с резба, миниатюрни пистолети, които можеха лесно да бъдат скрити, и няколко саби от Толедо с дръжки от слонова кост и красиво гравирани остриета; бръснари наместваха столовете си за тях, крещейки имената на прочутите клиенти, които бяха обслужвали, и всички тези предприемачи най-великодушно предлагаха на отряда стоките и услугите си на доверие.

Когато излязоха на площада, пременени в новите си ризи — макар ръкавите на някои да достигаха едва до лактите, — скалповете бяха привързани към ажурната желязна стена на белведера като украса за някакво варварско празненство. Отрязаните глави бяха издигнати високо на колове над пилоните на лампите, откъдето сега съзерцаваха с хлътналите си езически очи изсъхналите кожи на техните родственици и предци, окачени по протежение на каменната фасада на катедралата, потраквайки тихо под повея на вятъра. По-късно, когато фенерите бяха запалени, главите под меката струяща нагоре светлина придобиха вида на трагически маски и само след няколко дни щяха да станат белезникаво бели, като че ли прокажени от курешките на птиците, които кацаха по тях.

Местният губернатор Анхел Триас на младини беше ходил да се учи в чужбина, поради което познаваше добре класическите автори и владееше няколко езика. Той беше също така забележителен мъж и суровите воини, които бе наел за защитата на щата, като че ли стопляха сърцето му. Когато помощникът му покани Глантън и офицерите му на обяд, Глантън отговори, че той и хората му не се хранят поотделно. Вицегубернаторът прие този аргумент с усмивка, а същото направи и Триас. Те пристигнаха в добър вид, избръснати, подстригани и издокарани в новите си дрехи и ботуши, делаверите някак странно заплашителни и сурови във фраковете си, и всички седнаха на сервираната за тях маса. Бяха им предложени пури, налети бяха чаши с шери и губернаторът, който седеше начело на масата, ги приветства с добре дошли и нареди на шамбелана167 си да се погрижи за всичко каквото им е нужно. Прислужваха им войници, които носеха допълнителни чаши, наливаха вино и палеха пурите им от фитил в сребърна поставка, изработена специално за целта. Съдията пристигна последен, облечен в добре скроен костюм, който беше ушит специално за него същия този следобед. За случая бяха използвани цели топове плат и бе ангажирана бригада от шивачи. Краката му бяха обути в добре лъснати ботуши от сива ярешка кожа, а в ръката си държеше панамена шапка, направена от две по-малки такива шапки, но толкова изкусно, че сладката почти не се виждаше.

Триас вече беше заел мястото си, когато се появи съдията, но веднага щом го видя, губернаторът се изправи, ръкува се сърдечно с него и след като го настани от дясната си страна, двамата веднага се впуснаха в разговор на език, който беше непонятен за хората наоколо, с изключение на някоя и друга случайна ругатня, достигнала дотук от севера. Бившият свещеник седеше срещу хлапето и сега повдигна вежди и кимна с глава към челото на масата, завъртайки очи. Хлапето, за пръв път в живота си натъкмено с колосана яка и вратовръзка, седеше мълчаливо като шивашки манекен.

Обядът вече беше започнал и блюдата пристигаха едно подир друго: риба, птици, говеждо, дивеч от околността, печено прасенце на поднос, глинени съдове с деликатеси, сладкиши със сметана и плодове, захаросани неща, бутилки с вино и бренди от лозята в Ел Пасо. Имаше патриотични тостове, губернаторът и помощниците му вдигнаха чаши в чест на Вашингтон и Франклин, а американците отговориха с още наздравици за свои местни герои, невежи както за дипломацията, така и за имената от пантеона на тяхната братска република. Те се нахвърлиха върху храната и продължиха да ядат, докато не опустошиха всичко каквото беше сложено на масата, а след това и килерите с продукти на хотела. Бяха изпратени хора до града за още храна и когато и тя свърши, същото беше сторено още веднъж. Накрая готвачът на „Ридъл“ барикадира вратата на кухнята със собственото си тяло, а прислужващите войници започнаха просто да хвърлят на масата подноси с пасти, пръжки, пити сирене и изобщо всичко каквото успееха да намерят.

Губернаторът почука по масата и се изправи да каже нещо на гладкия си английски, но подутите и оригващи се наемници се хилеха цинично, настояваха да получат още пиене и не спряха да вдигат гръмогласни тостове, изродени вече в неприлични наздравици в чест на курви от различни южни градове. Ковчежникът беше представен сред одобрителни викове, дюдюкания и високо вдигнати бокали. Глантън пое контрола над дългата брезентова торба с печата на щата и прекъсвайки губернатора, се надигна от мястото си, изсипа златото на масата сред кокалите, обелките и разлятото вино и с бързи барабанни движения раздели купчината монети с острието на ножа си, така че всеки получи уговорения си дял без повече церемонии. Някакъв местен оркестър с причудливи инструменти бе подел печална мелодия в ъгъла на помещението и съдията въведе музикантите заедно с инструментите им в съседната бална зала, където няколко дами, изпратени специално за случая, седяха вече покрай стените на скамейки и си вееха с ветрила без никаква видима тревога.

Американците заприиждаха в танцувалната зала по един, по двама и на групи, няколко стола бяха блъснати, а други останаха да лежат там, където паднаха. Всички стенни лампи в техните тенекиени отражатели бяха запалени в залата и празнуващите се събраха там, хвърляйки конфликтните си сенки върху стените. Ловците на скалпове се хилеха на дамите, недодялани в изпомачканите си дрехи, смучейки зъбите си, въоръжени с ножове, пистолети и с лудост в очите. Съдията се съвещава нещо с оркестъра и скоро беше подкаран кадрил. Последва въодушевено кривене и топуркане, докато съдията, любезен и галантен, преведе с изискана лекота първо една дама, а след това и втора през стъпките. Към полунощ губернаторът се извини, че трябва да си тръгва и музикантите един по един започнаха да се изнизват. Един сляп уличен музикант остана да стои ужасен на банкетната маса сред кокалите и платата, а междувременно цяла орда зловещи на вид курви се бяха включили в танците.

Пистолетните изстрели скоро станаха постоянен фон и мистър Ридъл, който беше изпълняващ длъжността на американски консул в града, слезе долу да протестира, но беше предупреден от гуляйджиите да си върви по живо по здраво. Станаха сбивания. Мебели бяха разбити на части, мъже размахваха крака от столове и масивни свещници. Две уличници се сборичкаха, паднаха върху един бюфет и след това се строполиха на земята сред трясък от разбити чаши за бренди. Джексън, с извадени пистолети, тръгна, залитайки по улицата, кълнейки се, че ще надупчи задника на Исус Христос, този дългокрак бял кучи син. Призори телата на безчувствените хъркащи пияници лежаха на пода сред локви от засъхваща кръв. Баткет и уличният музикант спяха на банкетната маса, прегърнали се един друг. Задруга от крадци ходеха на пръсти сред руините, обръщайки джобовете на спящите, а откритият огън, който бе погълнал по-голямата част от обзавеждането на хотела, доизтляваше на улицата непосредствено пред вратата.

Такива сцени и други като тях се повтаряха нощ след нощ. Гражданите се обърнаха към губернатора за помощ, но той беше като чирака на магьосника, който някак си бе накарал духа от бутилката да изпълни волята му, но сега по никакъв начин вече не можеше да го спре. Баните се превърнаха в бордеи, а хората, които отговаряха за тях, бяха прогонени. Белокаменният фонтан на централния площад през нощта се пълнеше с голи и пияни мъже. Кантините се опразваха като при пожар при всяка поява на двама души от отряда и американците влизаха в призрачни кръчми с напитки, все още стоящи по масите, и пури, горящи в керамичните пепелници. Коне бяха яздени и в помещенията, и навън и когато златото взе да намалява, търговците започнаха да получават стокови разписки, надраскани на чужд език върху амбалажна хартия за цели рафтове с продукти. Магазини затваряха един след друг. По варосаните стени се появиха надписи с въглен: Mejor los indios168. Улиците на града вечер пустееха, празничните шествия и разходките престанаха, а младите момичета ги заключваха, така че никой да не ги вижда.

На 15 август наемниците потеглиха. Седмица по-късно група търговци на говеда съобщиха, че са обсадили градчето Кояме на осемдесет мили на североизток.

От няколко години жителите на Кояме бяха задължени да плащат годишен данък на Гомес и бандата му. Когато Глантън и хората му влязоха в града, те бяха посрещнати като светци и спасители. Жени тичаха покрай конете и докосваха ботушите им, в ръцете им тикаха всякакви подаръци, докато накрая всеки от мъжете яздеше с неудобен товар от пъпеши, сладкиши и бохчи с пилета, вързани за предния лък на седлото. Когато си тръгнаха три дни по-късно, дори и куче не ги изпрати до градските порти.

Продължиха на североизток до град Президио на границата с Тексас, където пресякоха Рио Гранде и тръгнаха целите вир-вода по улиците. Това беше територия, на която Глантън подлежеше на арест. Той пое сам през пустинята с коня си и кучето и зарея поглед към вълнистата полупустинна земя, към голите хълмове с червеникаво-черния цвят на зрял черен пипер, към планините, степта, покрита с шубраци, и ширналата се равнина, отвъд която на четиристотин мили на изток бяха съпругата и детето му, които повече нямаше да види. Сянката му се проточи пред него върху тънкия слой пясък. Той нямаше да я последва. Беше свалил шапката си, за да се порадва на вечерния хлад, накрая я сложи отново на главата си, обърна коня си и пое обратно.

Скитаха се в пограничните земи в продължение на седмици, търсейки някакъв знак от апачите. Придвижваха се през равнината в разгърнат строй, постоянно чезнещи силуети, сякаш бяха предопределени да разделят света, оставяйки онова, което е било, и онова, което никога повече няма да бъде същото, изравнено със земята зад тях. Призрачни конници, бледи и прашни, анонимни в озъбения зной. И освен всичко друго те изглеждаха като хора с мисия, първобитни, ефимерни и извън обичайния порядък на света. Като създания, извикани от самата скала и изпратени да се скитат, безименни и слети с изопачените си сенки, ненаситни, обречени и неми като горгони, тътрещи се през жестоките пущинаци на Гондвана169 през времето, когато нещата още не са имали имена и всеки е бил всичко.

Убиваха дивеч и като военни интенданти взимаха каквото им е нужно от селата и чифлиците, през които минаваха. Една вечер, когато град Ел Пасо почти се виждаше, те погледнаха на север, където зимуваха индианците гиленьос, и разбраха, че няма да ходят натам. Тази нощ лагеруваха в местността Уеко Танкс, група от естествени каменни резервоари в пустинята. Скалите на всяко по-закътано място наоколо бяха покрити с древни рисунки и съдията скоро беше сред тях, копирайки ги, за да ги вземе със себе си. Те изобразяваха хора, животни, ловни сцени, причудливи птици и тайнствени карти, а тук-там се виждаха странни нарисувани конструкции, които като че ли оправдаваха страха от човека и всичко онова, което е в него. Тези фрески — някои от тях все още с ярки цветове — бяха стотици и въпреки това съдията крачеше уверено сред тях, скицирайки онези, които му бяха нужни. Когато приключи и докато все още имаше светлина, той тръгна към една скална издатина, седна на нея и отново започна да разглежда рисунките си. След това стана и с парче кварц изчегърта една от тях от камъка, заличавайки я напълно. Накрая прибра бележника си и се върна в лагера.

На сутринта тръгнаха на юг. Не говореха много, нито се караха помежду си. След три дни щяха да се натъкнат на група мирни индианци тигуа, лагеруващи край реката, и щяха да ги избият до крак. Вечерта преди този ден те седяха свити край огъня, който просъскваше под лекия дъждец, и отливаха куршуми и режеха пластири, сякаш участта на туземците беше предопределена от някаква съвсем друга сила. Като че ли съдбата им беше очертана върху самата скала за онези, които имаха очи да я видят. Никой не излезе да ги защити. Тоудвайн и хлапето размениха помежду си няколко думи и когато потеглиха по пладне на другия ден, конете им се изравниха с този на Баткет. Яздеха в мълчание.

Тези кучи синове на никого не са сторили нищо, рече Тоудвайн. Вандименецът завъртя глава към него. Той се взря в сиво-синкавите букви, татуирани върху челото му, и в изтощената мазна коса, която висеше покрай безухия му череп. Погледна огърлицата от златни зъби на гърдите му. И продължиха да яздят.

Приближиха окаяните шатри под дългите лъчи на слънцето в гаснещия ден, идвайки от наветрената страна откъм южния бряг на реката, откъдето доловиха миризмата на дървесен дим от огньовете за готвене. Когато залаяха първите кучета, Глантън пришпори коня си и те излязоха от дърветата, поемайки през обраслия с храсти пущинак. Конете бяха проточили дългите си шии над прахоляка, настървени като хрътки, а ездачите ги шибаха с камшиците си, докато препускаха към слънцето, където няколко фигури на жени се изправиха, вдигайки глави от работата си, и за момент останаха сковани и неподвижни, преди да осъзнаят реалността на прашния пандемониум, който се носеше с тропот към тях. Те стояха вцепенени, боси, облечени в дрехи от неизбелен памук, каквито се носеха по тези земи. Стискаха в ръцете си готварски черпаци и голи деца. При първите изстрели дузина от тях се строполиха на земята.

Другите вече бяха побягнали, старци размахваха ръце във въздуха, деца се олюляваха и примигваха при пистолетните изстрели. Няколко млади мъже изтичаха навън с извадени лъкове и бяха застреляни, а след това ездачите препуснаха из цялото село, тъпчейки колибите от трева и пребивайки с тояги пищящите им обитатели.

Дълго след като се мръкна тази нощ, когато луната вече беше изгряла, група жени, които бяха сушили риба нагоре по реката, се върнаха в селото и забродиха, виейки, сред руините. Няколко огньове все още доизтляваха и кучета се прокрадваха между труповете. Една старица, коленичила до почернелите камъни пред вратата си, хвърли съчки върху въглените, разпали отново огъня от пепелта на огнището си и започна да изправя преобърнатите делви и гърнета. Навсякъде около нея мъртвите лежаха с обелените си черепи, подобни на влажни, синкави полипи или луминесцентни пъпеши, оставени да се охлаждат на някое лунно плато. През следващите дни крехките черни ребуси от кръв в тези пясъци щяха да бъдат напукани, натрошени и разпръснати и когато слънцето опишеше още три от своите кръгове, всяка следа от унищожаването на тези хора щеше да изчезне. Пустинният вятър щеше да засипе със сол техните руини и от тях нямаше да остане нищо — нито дух, нито хронист, който да разкаже на минаващия оттук странник как на това място са живели хора и как на това място са умрели.

Американците влязоха в Карисал в късния следобед на втория ден след клането, зловонните скалпове на индианците тигуа бяха окачени на конете им като гирлянди. Градът беше почти потънал в руини. Много от къщите стояха празни, укреплението постепенно се връщаше в земята, от която се беше издигнало, а обитателите на Карисал изглеждаха апатични от преживени минали ужаси. Те наблюдаваха преминаването на тази кървава флотилия по улиците с мрачни вглъбени погледи. Ездачите като че ли идваха от някакъв легендарен свят и оставяха в очите странен отблясък като послеобраз и въздухът, който раздвижваха, беше променен и наелектризиран. Минаха покрай рухналите стени на гробището, където мъртвите бяха положени в ниши и земята беше осеяна с кости, черепи и парчета от счупени глинени съдове, сякаш там бе имало някаква по-древна костница. Тук-там по прашните улици се появяваха дрипави фигури и гледаха след тях.

Тази нощ лагеруваха край топлия извор на билото на един хълм сред останките от стара испанска зидария и се съблякоха и влязоха във водата като някакви църковни псалтове, докато големи бели пиявици пълзяха наоколо, подобни на върбови клонки. Когато потеглиха сутринта, беше все още тъмно. Далеч на юг просветваха беззвучни мълнии в назъбени вериги, при което стакатовите планини изплуваха от тъмнината, сини и голи. Зората се сипна над мъглява пустиня с надвиснали над нея тъмни облаци, където ездачите можаха да преброят пет отделни бури, разпръснати сред пределите на кръглата земя. Пътуваха през чистия пясък и конете се мъчеха толкова много, че мъжете се принудиха да слязат от тях и да ги водят за поводите, катерейки се по стръмните чакълести валове, където вятърът разнасяше бялата пемза от билата като морска пяна на гребена на вълните и пясъкът беше изпечен и трошлив, и не се виждаше нищо друго, освен случайни излъскани кости. През целия ден бяха сред дюните и вечерта, когато най-накрая се спуснаха от ниските пясъчни хълмове към равнината, вървейки през храсти от котешки нокът и разпятиен трън170, те бяха изсъхнала като пергамент и измъчена група от хора и животни. Харпии171 се издигнаха с писък от едно мъртво муле и закръжиха на запад към слънцето, докато водеха конете си през равнината.

Два дни по-късно лагеруваха в един проход в планината, откъдето виждаха далечните светлини на града по-долу. Седяха откъм подветрената глинеста стена на пролома, докато огънят подскачаше под напора на вятъра, и гледаха фенерите, примигващи на синьото дъно на нощта на трийсет мили разстояние. Съдията мина покрай тях в мрака. Искри от огъня полетяха надолу с вятъра. Той се настани между грапавите глинести шисти и така те седяха там като създания от някакви по-стари времена, наблюдавайки как далечните светила гаснат едно по едно, докато накрая целият град в равнината се смали до малко ядро светлина, което можеше да е горящо дърво, самотен лагер на пътници или може би изобщо не беше огън.

Когато минаха през високите дървени врати на двореца на губернатора, двамата войници, които стояха там, броейки наемниците, пристъпиха напред и хванаха коня на Тоудвайн за оглавника. Глантън го заобиколи отдясно и продължи. Тоудвайн седеше на седлото си.

Глантън!

Копитата на конете потракваха по улицата. Малко след като подмина портата, Глантън погледна назад. Войниците говореха с Тоудвайн на испански, а единият от тях беше насочил ескопета към него.

Аз не съм взимал ничии зъби, рече Глантън.

Ще застрелям тези двама глупаци на място.

Глантън се изплю. Погледна надолу към улицата и сетне към Тоудвайн. После слезе от коня си и го поведе обратно към двора. Vamonos, каза той. След това вдигна глава към Тоудвайн. Слез от коня си.

Излязоха от града под конвой два дни по-късно. Повече от сто войници ги ескортираха по пътя. Неспокойни, с различни униформи и оръжия, те дърпаха рязко юздите на конете си, насочвайки ги към брода, където конете на американците бяха спрели на водопой. В полите на планината над акведукта войниците се отдръпнаха настрани и американците се изнизаха един по един покрай тях, после поеха нагоре през камънаците и кактусите, смалиха се в сенките и изчезнаха.

Яздеха на запад към планините. Минаха през малки селца, сваляйки шапки на хората, които щяха да избиват преди края на месеца. Пуебла, измазани с кал, подобни на градове, поразени от чума, гниещи реколти в нивите, добитък, оцелял след индианските набези, скитащ се на воля без пастири, които да се погрижат за него, и много села, останали почти без мъже, където жените и децата стояха свити в копторите си, слушайки с ужас как тропотът на копита заглъхва в далечината.

В град Накори имаше кантина, в която наемниците влязоха вкупом, заемайки маси. Тобин сам предложи да пази конете отвън. Той стоеше, оглеждайки периметъра на улицата. Никой не му обръщаше внимание. Тези хора бяха виждали американци. Те пристигаха тук с прашните си тежки кервани и след като прекарваха няколко месеца извън родината си, наполовина обезумяваха от чудовищността на собственото си присъствие в тази огромна, заситена с кръв страна, присвоявайки си храна и месо или отдавайки се на скритата си склонност към насилие сред местните тъмнооки девойки. Сега беше някъде около час след пладне и няколко работници и търговци пресичаха улицата на път към кантината. Когато минаха покрай коня на Глантън, кучето на Глантън се надигна и се наежи. Те го заобиколиха и продължиха. В същия момент делегация от пет-шест улични псета прекосиха градския площад, вперили очи в кучето на Глантън. Едновременно с това един жонгльор, водещ погребално шествие, зави зад ъгъла и взимайки една ракета измежду няколкото, които носеше под мишница, я доближи до тънката запалена пура в устата си и я хвърли на площада, където тя експлодира. Шайката кучета се подплаши и хукна в обратна посока, с изключение на две, които продължиха по улицата. Няколко от конете на мексиканците, вързани пред кръчмата, хвърлиха къчове, а останалите запристъпваха неспокойно. Кучето на Глантън не сваляше очи от мъжете, които приближаваха към вратата. Нито един от конете на американците не трепна дори с ухо. Двете улични кучета, които бяха претичали пред погребалното шествие, се отдръпнаха от конете и се насочиха към кантината. Още две ракети гръмнаха на улицата и останалата част от шествието се показа иззад ъгъла, като най-отпред вървяха цигулар и корнетист, които свиреха пъргава мелодия. Попаднали в капан между погребението и животните на наемниците, кучетата се спряха, свиха уши и сетне засноваха насам-натам. Най-накрая се стрелнаха през улицата зад носачите на ковчега. Всички тези подробности забавиха влизането на работниците в кантината. Те се бяха обърнали и сега стояха с гръб към вратата, държейки шапки пред гърдите си. Носачите минаха с носилка на раменете и сред многото цветя зяпачите зърнаха сивото лице на млада жена в погребална рокля, което се поклащаше вдървено насам-натам. Отзад идваше ковчегът й, изработен от сурова кожа, начернен с лампени сажди и подобен на недодялана лодка, който беше на плещите на други носачи. Най-подир вървяха оплаквачите: мъже, които пиеха, стари жени, които помагаха, леейки сълзи през прашните си черни шалове, и деца с цветя в ръцете, които поглеждаха срамежливо към зяпачите на улицата.

В кантината американците едва-що бяха седнали, когато трима-четирима от тях скочиха на крака заради обида, подхвърлена от съседна маса. Хлапето попита на окаяния си испански кой от начумерените пияници на въпросната маса бе казал нещо. Преди някой да успее да си признае, първата от споменатите погребални ракети гръмна на улицата и цялата компания от американци се спусна към вратата. Един пияница се надигна от масата с нож в ръката и залитна след тях. Приятелите му извикаха, но той им махна с ръка.

Джон Дорси и Хендерсън Смит, две момчета от Мисури, бяха първи на улицата, последвани от Марли Браун и съдията. Съдията виждаше над главите им и махна с ръка на онези зад него. Погребалната носилка тъкмо минаваше покрай тях. Цигуларят и корнетистът правеха леки поклони един към друг и стъпките им загатваха маршовия стил на мелодията, която изпълняваха.

Това е погребение, каза съдията. И в същия момент пияният с ножа, който се олюляваше до вратата, заби острието дълбоко в гърба на един мъж на име Гримли. Никой не видя това освен съдията. Гримли подпря ръка върху неравната дървена рамка на вратата. Убиха ме, каза той. Съдията извади пистолета си, насочи го над главите на мъжете и застреля пияния в средата на челото.

На всички американци пред вратата им се стори, че дулото на пистолета е насочено надолу към тях и миг преди той да стреля, повечето от тях се хвърлиха на земята. Дорси се претърколи и изправяйки се, се блъсна в работниците, които отдаваха почит на минаващия кортеж. Те тъкмо слагаха шапките си, когато съдията стреля. Мъртвият падна назад в кантината с кръв, шуртяща от главата му. Когато Гримли се обърна, те видяха дървената дръжка на ножа, която стърчеше от окървавената му риза. И други ножове вече бяха влезли в действие. Дорси се сборичка с мексиканците, а Хендерсън Смит беше извадил своя нож боуи, наполовина разсичайки с него ръката на един мексиканец, който сега стоеше, опитвайки се да запуши раната си, докато тъмната артериална кръв бликаше между пръстите му. Съдията изправи Дорси на крака и те отстъпиха назад към кантината, притиснати от мексиканците, които правеха лъжливи движения, опитвайки се да ги намушкат с ножовете си. Отвътре се чуваха множество изстрели и входът на кръчмата се пълнеше с дим. Съдията се обърна към вратата и прекрачи няколкото трупа, които се търкаляха там. Вътре тежките пистолети трещяха без прекъсване и двайсетина мексиканци вече лежаха между столовете и масите в различни пози, направени на решето, подът беше покрит със свежи трески, а стените бяха осеяни с дупки от големите конични куршуми. Оцелелите се опитваха да се доберат до дневната светлина, която струеше от вратата, но първият от тях срещна там съдията и замахна към него с ножа си. Холдън, бърз като котка, направи крачка встрани, сграбчи ръката на мъжа, счупи я и го вдигна за главата. После го залепи за стената и му се усмихна, но ушите на мексиканеца бяха започнали да кървят и кръвта се стичаше между пръстите на съдията и по ръцете му, а когато накрая го пусна, с главата на мъжа нещо не беше наред, защото той се плъзна по стената и не се изправи повече. Междувременно онези зад него се натъкнаха на силен батареен огън и когато в помещението внезапно настъпи отекваща тишина, вратата беше запречена от телата на мъртви и умиращи. Съдията беше с гръб към стената. Димът се стелеше като мъгла и забулените от него фигури стояха като окаменели. В средата на кантината Тоудвайн и хлапето бяха гръб в гръб, държейки пистолетите пред гърдите си като дуелисти. Съдията пристъпи към вратата и извика над купчината тела към свещеника, който стоеше между конете с изваден пистолет.

Бегълците, отче, бегълците!

Те не биха убивали публично човек в толкова голям град, но сега вече нямаше какво да сторят. Трима мъже тичаха надолу по улицата и още двама през площада. Наоколо не беше останал никой друг. Тобин пристъпи напред между конете, вдигна големия си пистолет, държейки го с две ръце, и започна да стреля. Пистолетът подскачаше и се отпускаше, а бегълците се олюляваха и падаха тежко на земята. Той застреля най-напред двамата на площада, а след това и другите, които тичаха по улицата. Последният се строполи пред една врата, след което Тобин се обърна, извади другия пистолет от пояса си, мина от другата страна на коня и погледна по протежение на улицата и към площада за някаква следа от движение между сградите. Съдията се отдръпна от вратата, връщайки се в кантината, където американците ту се споглеждаха, ту гледаха към телата с нещо като почуда. После всички очи се насочиха към Глантън, който хвърли бърз поглед към задименото помещение. Шапката му лежеше на една маса. Той пристъпи напред, взе я, сложи я на главата си и я понамести. Сетне се озърна. Мъжете презареждаха празните гнезда на револверите си. Косите, момчета, рече Глантън. Интересът към тази стока все още не е спаднал.

Когато си тръгнаха от кантината десет минути по-късно, улиците бяха пусти. Бяха скалпирали всички мъртъвци, пързаляйки се по пръстения под, който бе добил цвета на кал, примесена с вино. Имаше двайсет и осем мексиканци в кръчмата и още осем на улицата, в това число и петимата, застреляни от бившия свещеник. Американците се качиха на конете си. Гримли седеше прегърбен до кирпичената стена на постройката, извърнат леко настрани. Той не вдигна глава. Държеше пистолет в скута си и гледаше надолу към улицата, а те обърнаха конете си, поеха към северната страна на площада и изчезнаха.

Изминаха трийсет минути, преди някой да се появи на улицата. Мексиканците говореха шепнешком. Когато се приближиха към кантината, един от мъжете вътре се появи на вратата като някакво кърваво привидение. Беше скалпиран, кръвта се стичаше по очите му и той притискаше огромна дупка в гърдите си, където дишаше кървава пяна — ту навън, ту навътре. Един от гражданите сложи ръка на рамото му.

A donde vas?172 — попита той.

A casa173, отвърна мъжът.

Следващият град, в който влязоха, беше на два дена път навътре в сиерите174. Те така и не разбраха как му е името. Сбор от кирпичени колиби, разположени на голото плато. Когато се появиха, хората в града побягнаха от тях като подгонен дивеч. Виковете им един към друг или може би тяхната очевидна уязвимост като че ли събудиха нещо у Глантън. Браун го наблюдаваше. Той смушка коня си, извади пистолета си и сънното пуебло незабавно беше изравнено със земята. Много от хората хукнаха към църквата и коленичиха там, вкопчвайки се в олтара, откъдето бяха извлечени един по един, докато виеха, и след това един по един бяха избити и скалпирани близо до същия този олтар. Когато ездачите минаха повторно през това село четири дни по-късно, мъртвите все още лежаха по улиците и мишеловите и свинете се хранеха с тях. Мършоядите наблюдаваха мълчаливо конниците, сякаш бяха излишен елемент в някакъв сън. Когато и последният от тях се изгуби от поглед, те продължиха пиршеството си.

Наемниците минаха през планината, без да почиват. През деня пътуваха по тясна пътека през гора от черни борове, а през нощта в пълна тишина, нарушавана само от проскърцването на сбруята и дишането на конете. Луна подобна на тънка раковина висеше преобърната наопаки над назъбените върхове. Малко преди да се съмне, навлязоха в планински град, в който нямаше нито фенери, нито нощни пазачи, нито кучета. В сивата зора те се настаниха до една стена в очакване на деня. Пропя петел. Затръшна се врата. Някаква старица се зададе по тясната улица покрай мръсната стена на кочината и мина през мъглата, носейки кобилица с делви. Те станаха. Беше студено и от устата им излизаше пара. Махнаха пръта, който запречваше входа на ограждението, и изкараха конете. Поеха нагоре по улицата. Спряха се. Животните пристъпваха боязливо и потрепваха с копита в студа. Глантън дръпна поводите и извади пистолета си.

Иззад една стена в северния край на селото се показа конен отряд и тръгна срещу тях. Кавалеристите, всичките хубави млади мъже, носеха високи кивери175, украсени с метални орнаменти и кичури от конски косми, и зелени мундири с алени пояси. Бяха въоръжени с пики и мускети. Натъкмени с пищни покривала, конете им навлязоха, подскачайки неспокойно, заедно с ездачите си в улицата. Отрядът погледна към Глантън. Той прибра пистолета в кобура си и извади пушката си. Капитанът на копиеносците беше вдигнал сабята си, за да спре колоната. В следващия миг тясната улица се изпълни с барутен дим и дузина от войниците лежаха мъртви или умиращи на земята. Конете се изправяха на задните си крака, цвилеха и рухваха един връз друг, а хората падаха от тях, изправяха се и се опитваха да ги удържат. Редиците им бяха разкъсани от втори залп и те отстъпиха в последвалата суматоха. Американците извадиха пистолетите си, пришпориха конете си и препуснаха напред по улицата.

Мексиканският капитан имаше кървяща куршумна рана в гърдите и стоеше изправен на стремената, за да посрещне атаката със сабя в ръка. Глантън го застреля в главата, изблъска го от коня му с крак и след това уби последователно още трима души зад него. Някакъв спешен войник грабна копие от земята и се хвърли с него към Глантън, но един от ездачите се наведе напред в това диво меле, преряза гърлото му и отмина. Сернистият дим надвисна над улицата в утринната влага като сива плащаница, а в това време колоритните копиеносци падаха от конете си в гибелната мъгла като войници, избивани в нечие съновидение — с широко отворени очи, вдървени и неми.

Няколко души от ариергарда успяха да обърнат конете си и да се изтеглят по улицата, а американците стоварваха цевите на пистолетите си върху останалите без ездачи коне, животните се мятаха диво, въртяха се в кръг, вършеейки със стремената, ритаха назад, тръбяха с дългите си муцуни и тъпчеха мъртвите. Наемниците ги биеха и ги насочваха отново към улицата, натам, където тя се стесняваше и навлизаше в планината, а след това отправиха още няколко изстрела след бягащите копиеносци, които се катереха нагоре по пътеката сред шума от търкалящите се под краката им малки камъни.

Глантън изпрати група от петима души след бегълците, а той, съдията и Баткет се върнаха. Срещнаха останалата част от отряда малко по-нататък, върнаха се заедно на мястото на схватката и плячкосаха телата на мъртвите, които лежаха на улицата като членовете на някакъв военен оркестър; разбиваха мускетите им в стените на къщите и трошаха сабите и пиките им. На излизане от града срещнаха петимата съгледвачи. Копиеносците бяха изоставили пътеката, пръсвайки се из гората. Две нощи по-късно лагеруваха на висок хълм, подобен на плато, гледащ към широката централна равнина, и видяха точка светлина в пустинята, която приличаше на отражението на звезда в езеро от пълен мрак.

Събраха се на съвет. На това сурово плато, напомнящо надгробна плоча, пламъците на открития огън се въртяха и завихряха, а в това време те се взираха в пълната чернота там под тях, където скалата се спускаше надолу като разцепеното лице на света.

На колко разстояние са от нас? — попита Глантън.

Холдън поклати глава. Вероятно на половин ден път. Но те са не повече от дванайсет или четиринайсет души. Няма да изпратят хора напред.

А ние на колко път сме от Чиуауа?

На четири дни. Или три. Къде е Дейви?

Глантън се обърна. Колко далече е Чиуауа, Дейвид?

Браун стоеше с гръб към огъня. Той кимна. Ако това са те, могат да стигнат там до три дни.

Мислиш ли, че можем да ги настигнем?

Не знам. Зависи от това дали смятат, че ги преследваме.

Глантън се обърна и се изплю в огъня. Съдията вдигна бялата си гола ръка и затърси нещо с пръсти под мишницата си. Ако успеем да слезем от тези планини преди края на деня, рече той, мисля, че можем да ги настигнем. В противен случай е по-добре да тръгнем към Сонора.

Може те да са от Сонора.

Тогава по-добре да ги хванем.

Можем да занесем тези скалпове в Урес.

Огънят полегна за миг до земята и сетне отново се изправи. По-добре да ги хванем, каза съдията.

Призори потеглиха през равнината, както бе предложил съдията, и през нощта видяха огъня на мексиканците, отразен в небето на изток отвъд извивката на земята. Яздиха през целия ден и през цялата нощ, трепвайки и олюлявайки се, докато спяха на седлата си, като някаква делегация от болни от паралич. На сутринта на третия ден видяха силуетите на ездачите върху диска на слънцето, напредващи с усилие през тази минерална пустош, и можаха да ги преброят. Когато слънцето се издигна, стените на града се очертаха като бледа и тънка линия на двайсет мили на изток. Американците седяха по конете си. Копиеносците се нижеха като нишка по пътя на няколко мили на юг от тях. Нямаха причина да спират, нито пък можеха да се надяват, че бягството е по-доброто решение, но понеже тъй или иначе се придвижваха, продължиха нататък. Американците отново потеглиха напред.

Известно време те яздеха почти успоредно към портите на града, две групи от окървавени, дрипави мъже с препъващи се коне. Глантън им извика да се предадат, но те не спряха. Той извади пушката си. Копиеносците се влачеха по пътя като някакви тъпоумни създания. Той дръпна юздите на коня си, който се спря леко разкрачен с повдигнати хълбоци, прицели се и стреля.

Повечето от мексиканците бяха дори невъоръжени. Бяха деветима. Те се спряха, обърнаха конете си и се устремиха в атака през осеяната с камъни и храсти равнина и бяха избити за по-малко от минута. Конете бяха заловени и върнати обратно на пътя, а седлата и сбруята — отрязани. Американците съблякоха телата на мъртвите, изгориха униформите, оръжията и амунициите, след което изкопаха голяма яма на пътя и ги погребаха в общ гроб. Голите тела, с рани като жертви на някакъв хирургически експеримент, лежаха в ямата и се взираха с невиждащи очи в пустинното небе, докато ги засипваха с пръст. Наемниците отъпкаха мястото с конете си, докато то заприлича на останалата част от пътя, после измъкнаха от догарящия огън димящите затвори от пушки, саби и метални пръстени от сбруя и ги заровиха на отделно място. Останалите без ездачи коне бяха пропъдени в пустинята, вечерният вятър разпръсна пепелта, а този, който задуха през нощта, разпали последните доизтляващи късчета дърво и понесе сетните искри, подобни на проблясъци от удар на кремък, в единодушния мрак на света.

Те влязоха в града изтощени, мръсни и вонящи на кръвта на гражданството, чиято закрила бяха поели. Скалповете на избитите селяни бяха окачени по прозорците на губернаторския дворец, на наемниците беше платено от почти изчерпаната хазна, задругата беше разпусната и договорът анулиран. Седмица след като напуснаха града, щеше да бъде обявена награда от осем хиляди песос за главата на Глантън. Те поеха по пътя на север като всички, упътили се към Ел Пасо, но в Чиуауа все още можеха да ги видят, когато обърнаха печалните си коне на запад и потеглиха, заслепени и наполовина разнежени, към червената гибел на деня, към вечерните земи и далечния пламтящ пандемониум на слънцето.