Кървав меридиан

XV

На 5 декември преди зазоряване те тръгнаха на север в студения мрак, носейки нов договор, подписан от губернатора на щата Сонора за доставяне на скалпове на апачи. Улиците бяха тихи и пусти. Карол и Санфорд бяха дезертирали от отряда и с тях сега яздеше момче на име Слоут, което се беше разболяло преди няколко седмици и бе оставено тук да умре от пътуващи златотърсачи. Когато Глантън го попита дали е роднина на комодора207 със същото име, момчето се изплю спокойно на земята и заяви, че не е, нито пък той на него. То яздеше в челото на колоната и навярно си мислеше, че е имало късмета да се измъкне от това място, но ако изобщо бе благодарило на някой бог за това, беше прибързало, защото тази страна още не беше приключила с него.

Яздеха на север през широката пустиня на Сонора и се скитаха безцелно из тази обгорена пустош няколко седмици в преследване на слухове и сенки. Говедари твърдяха, че са видели няколко разпилени шайки индианци чирикауа208 в някакво окаяно изоставено ранчо. Няколко пеони бяха причакани и убити. Две седмици по-късно организираха клане над едно пуебло на брега на река Накозари и два дена след това, докато яздеха към Урес със скалповете, се натъкнаха на въоръжен кавалерийски отряд на щата Сонора в равнините на запад от Бавиакора под командването на генерал Елиас. В последвалата схватка и преследване трима от отряда на Глантън бяха убити и седем — ранени, четирима от които нямаше да могат да продължат.

Същата нощ видяха огньовете на армията на по-малко от десет мили на юг. Те седяха в тъмнината и ранените викаха за вода, а в студеното безмълвие преди зората огньовете в далечината още горяха. По изгрев-слънце делаверите се върнаха в лагера и седнаха на земята заедно с Глантън, Браун и съдията. В източните зари огньовете в равнината избледняха като лош сън и земята лежеше гола и блещукаща в чистия въздух. Елиас настъпваше към тях с армия от петстотин души.

Те станаха и започнаха да оседлават конете си. Глантън донесе отнякъде колчан, направен от кожа на оцелот, отброи стрелите в него, така че да има по една за всеки човек, разкъса парче червен вълнен плат на ленти, които върза в основата на четири от стрелите, а после върна всички стрели в колчана.

След това седна на земята с колчана между коленете си и всички мъже от отряда минаха един по един покрай него. Когато хлапето протегна ръка към стрелите, то видя, че съдията го наблюдава и се поколеба. Погледна към Глантън. Пусна стрелата, към която беше посегнало, избра си друга и я изтегли. Около нея беше вързана червена лента. Хлапето хвърли отново поглед към съдията, който обаче не го гледаше, и продължи нататък, заставайки до Тейт и Уебстър. Най-накрая към тях се присъедини един мъж от Тексас на име Харлан, който изтегли последната белязана стрела и четиримата останаха да стоят заедно, а в това време другите оседлаха конете си и ги поведоха.

От ранените двама бяха делавери и един мексиканец. Четвъртият беше Дик Шелби и само той седеше и наблюдаваше приготовленията за тръгване. Останалите делавери в отряда обсъдиха нещо помежду си, сетне един от тях се приближи към четиримата американци и започна да ги изучава един след друг. Той мина покрай тях, обърна се, тръгна обратно и взе стрелата на Уебстър. Уебстър вдигна глава към Глантън, който стоеше до коня си. След това делаверът взе стрелата на Харлан. Глантън се обърна към ребрата на коня, стегна опаса му и се качи на седлото. Намести шапката си. Никой не каза нищо. Харлан и Уебстър тръгнаха за конете си. Глантън седеше на своя, докато мъжете от отряда минаваха покрай него, сетне дръпна юздите и ги последва към равнината.

Делаверът беше отишъл за коня си и го поведе все още спънат през отъпкания пясък, където бяха спали мъжете. От ранените индианци единият мълчеше и дишаше тежко със затворени очи. Другият си напяваше нещо монотонно. Делаверът пусна юздите, взе бойната тояга от дисагите си, застана разкрачен над ранения, замахна с тоягата и с един удар разби черепа му. Онзи се изви, потръпвайки леко в конвулсия и сетне притихна. Другият беше умъртвен по същия начин, след което делаверът вдигна крака на коня, за да свали букаите му, изправи се, върна тоягата на мястото й, качи се на седлото и обърна коня. Той погледна двамата американци, които стояха там. Лицето и гърдите му бяха изпръскани с кръв. После докосна коня с пети и потегли.

Тейт приседна на пясъка, отпускайки ръце пред себе си. Обърна се и погледна хлапето.

Кой ще поеме мексиканеца? — попита той.

Хлапето не отговори. Те погледнаха към Шелби. Той ги наблюдаваше.

Тейт държеше в ръката си шепа малки камъчета и ги пусна да паднат на пясъка едно по едно. Хвърли поглед към хлапето.

Върви си, ако искаш, рече то.

Тейт погледна мъртвите делавери в одеялата им. Може да не успееш да се справиш, каза той.

Това не е твоя грижа.

Глантън може да се върне.

Може.

Тейт погледна натам, където лежеше мексиканецът, след това отново към хлапето. Все пак имам някакво задължение, каза той.

Хлапето не отговори.

Нали знаеш какво ще направят с тях?

Хлапето се изплю. Мога да предположа, рече то.

Не, не можеш.

Казах, че можеш да вървиш. Постъпи както искаш.

Тейт се изправи и погледна на юг, но пустинята се простираше в цялата си яснота и нямаше и следа от приближаващи се армии. Той се сви от студа. Индианци, рече Тейт. Това не означава нищо за тях. Мина през лагера, хвана коня си за юздите, поведе го и сетне го възседна. Погледна към мексиканеца, от чиито гърди идваше тихо хриптене, а по устните му бе избила розова пяна. Хвърли последен поглед към хлапето, смушка мустанга си и се изгуби сред нащърбените акации.

Хлапето седеше на пясъка и се взираше на юг. Мексиканецът беше прострелян в белите дробове и тъй или иначе щеше да умре, но Шелби беше само с раздробено бедро от куршум и беше в ясно съзнание. Той лежеше, без да изпуска хлапето от очи. Произхождаше от известно семейство в Кентъки, беше учил в колежа „Трансилвания“ и подобно на много други като него, бе заминал на запад заради жена. Сега наблюдаваше хлапето, наблюдаваше и огромното слънце, което кипеше неподвижно в края на пустинята. Всеки разбойник или комарджия би се досетил, че първият заговорил щеше да изгуби, но Шелби вече бе изгубил всичко.

Защо просто не приключиш с това? — попита той. Хлапето го погледна.

Ако имах пистолет, щях да те застрелям, рече Шелби. Хлапето не отговори.

Знаеш това, нали?

Но ти нямаш пистолет, отговори хлапето.

После погледна отново на юг. Нещо помръдваше там, може би първите вълни на жегата. Все още нямаше прахоляк в ранната утрин. Когато погледна отново към Шелби, той плачеше.

Няма да ми благодариш, ако не те застрелям, каза хлапето.

Тогава го направи, кучи сине.

Хлапето седеше. Повя вятър от север и от един близък шубрак от саркобатус209 зад него се чу гукането на гълъби.

Ако искаш просто да те оставя, ще го направя.

Шелби не отговори.

Хлапето разрови една бразда в пясъка с тока на ботуша си. Ще трябва да ми отговориш, рече то.

Ще ми оставиш ли пистолет?

Знаеш, че не мога да ти оставя пистолет.

Ти не си по-добър от него, нали?

Хлапето не отговори.

А ако той се върне?

Глантън?

Да.

И какво, ако се върне?

Той ще ме убие.

Няма да изгубиш нищо.

Ти, кучи син!

Хлапето се изправи.

Ще ме скриеш ли?

Да те скрия?

Да.

Хлапето се изплю. Няма да стане. Къде можеш да се скриеш тук?

Той ще се върне ли?

Не знам.

Това е ужасно място, на което да умреш.

А къде има добро място?

Шелби избърса очи с опакото на ръката си. Виждаш ли ги? — попита той.

Още не.

Ще ме издърпаш ли под онзи храст?

Хлапето се обърна и го погледна. Сетне хвърли отново поглед към равнината, мина през хлътнатината, която ги отделяше, приклекна зад Шелби, подхвана го за раменете и го повдигна. Главата на Шелби се люшна назад, той погледна нагоре и след това направи рязко движение към дръжката на пистолета, затъкнат в колана на момчето. То хвана ръката му. После го пусна и се отдалечи. Когато се върна малко по-късно с коня си, онзи отново плачеше. Хлапето измъкна пистолета от колана си, мушна го сред другите си вещи в дисагите, привързани към задния лък на седлото, взе манерката си и тръгна към него.

Шелби беше извърнал глава. Хлапето напълни манерката му от своята, върна висящата на ремък капачка на мястото й и я завинти с долната част на дланта си. След това се изправи и погледна на юг.

Ето ги, идват, каза то.

Шелби се повдигна на лакът.

Хлапето погледна първо към него, сетне към бледото, безформено петънце, което се очертаваше на хоризонта на юг. Шелби се отпусна назад. Той се взираше в небето. Тъмни надвиснали облаци идваха от север и вятърът се беше засилил. Той поде шепа листа от орловата папрат малко по-нататък, после ги смете обратно. Хлапето тръгна към мястото, където го чакаше конят му, извади пистолета си и го затъкна в колана, окачи манерката си на предния лък на седлото, яхна коня и погледна назад към ранения. После потегли.

Яздеше в тръс на север през равнината, когато видя друг конник на може би около миля разстояние. Не го виждаше ясно и затова забави ход. Малко по-късно забеляза, че ездачът водеше коня си за поводите, а самият кон пристъпваше някак особено.

Това беше Тейт. Той седна край пътя, докато хлапето се приближаваше към него. Конят стоеше на три крака. Тейт не каза нищо. Свали шапката си, надникна в нея и я сложи отново на главата си. Хлапето се беше извърнало на седлото и гледаше на юг. После погледна към Тейт.

Може ли да върви?

Не много.

Хлапето слезе и вдигна крака на коня. Стрелката на копитото беше разцепена и окървавена и гърбът на животното потрепваше. Тейт пусна копитото на земята. Слънцето беше изгряло преди около два часа и по линията на хоризонта вече се стелеше прахоляк. Хлапето се вгледа в Тейт.

Какво смяташ да правиш?

Не знам. Ще го водя известно време. За да видя дали ще се оправи.

Няма да се оправи.

Знам.

Можем да яздим и да вървим на смени.

Можеш просто да си вървиш по пътя.

Да, бих могъл.

Тейт го погледна. Продължавай, ако искаш, рече той. Хлапето се изплю. Хайде, каза то.

Не искам да оставям седлото. Не искам да оставям и коня, докато все още върви.

Хлапето вдигна поводите на своя кон. Може да промениш решението си за това какво искаш и какво не искаш да оставяш, каза то.

Те потеглиха, водейки двата коня. Контузеното животно все се опитваше да спре. Тейт го увещаваше: Хайде, глупако, тези негри няма да ти харесат повече, отколкото на мен.

По обед слънцето беше бледо размито петно високо над главите им и от север беше задухал студен вятър. И хора, и животни бяха склонили глави под напора му. Вятърът носеше малки жилещи песъчинки, но мъжете дръпнаха шапките си надолу, за да предпазят лицата си, и продължиха. Изсъхнала пустинна плява летеше във въздуха заедно с мигриращите пясъци. Час по-късно следите на отряда, който беше минал пред тях, вече ги нямаше. Навсякъде, докъдето стигаше поглед, небето беше в различни нюанси на сивото и вятърът не отслабваше. След известно време заваля сняг.

Хлапето извади одеялото си и се наметна с него. То се извърна с гръб към вятъра и конят му изви шия, доближавайки бузата си до неговата. Ресниците му бяха набити със сняг. Когато Тейт го настигна, двамата се спряха и останаха загледани надолу по посока на вятъра, накъдето се носеше снегът. Виждаше се едва на няколко стъпки пред тях.

Не е ли това адът? — каза Тейт.

Твоят кон може ли да върви напред?

Не, по дяволите. Той едва върви след мен.

Ако направим завой, може да налетим направо на испанците.

Никога не съм виждал да става толкова студено толкова бързо.

Какво предлагаш да направим?

По-добре да вървим.

Можем да тръгнем към предпланината. Докато се изкачваме нагоре, ще знаем, че не се въртим в кръг.

Така ще ни отрежат пътя. Никога няма да намерим Глантън.

Пътят ни е отрязан и сега.

Тейт се обърна и се загледа мрачно на север, откъдето прииждаха танцуващите снежинки. Да вървим, рече той. Не можем да останем тук.

Те поведоха конете. Земята вече беше побеляла. Сменяха се, яздейки здравия кон и водейки куция. Изкачваха се часове наред по едно старо, каменисто корито на река, но снегът не отслабваше. Започнаха да попадат на пинии, дъбове-джуджета и открити ливади, където снегът скоро стана цяла стъпка дълбок и конете пухтяха и издишаха пара като парни машини и ставаше все по-студено и по-тъмно.

Бяха се завили с одеялата си и спяха в снега, когато разузнавачите от предния отряд на Елиас се натъкнаха на тях. Те бяха яздили през цялата нощ по единствената съществуваща пътека, правейки всичко по силите си да не загубят плитките следи, докато ги засипваше снегът. Петимата мъже се изкачваха нагоре в тъмнината покрай вечнозелените шубраци и едва не се спънаха в спящите, две купчини в снега, от едната от които изведнъж се надигна фигура, сякаш там се беше излюпило нещо ужасно.

Беше спряло да вали. Хлапето виждаше ясно хората и животните на фона на бялата земя, мъжете в крачка и конете с облачета пара пред муцуните. Държейки ботушите в едната си ръка и пистолета в другата, то се надигна от одеялото, прицели се, стреля в гърдите на най-близкия мъж, после се обърна и побягна. Подхлъзна се за миг и падна на едно коляно. Зад него изтрещя изстрел на мускет. Изправи се отново и хукна между тъмнеещите клони от пинии по билото на хълма. Отзад се чуха и други изстрели и когато се обърна, видя мъж, който се спускаше между дърветата. Мъжът се спря, вдигна лактите си и хлапето се хвърли на земята. Куршумът проехтя между клоните на дърветата. Хлапето се претърколи и запъна ударника на револвера си. Цевта навярно беше пълна със сняг, защото когато натисна спусъка, от нея излезе пръстен оранжева светлина и изстрелът прозвуча някак странно. Провери дали револверът не е повреден, но всичко беше наред. Онзи вече не се виждаше и затова се надигна и хукна отново. В подножието на хълма седна, вдишвайки с усилие студения въздух, обу ботушите си и погледна назад към дърветата. Нищо не помръдваше. Стана, затъкна пистолета в колана си и продължи.

Изгряващото слънце го завари, свит под една скална издатина, гледайки на юг. Седя там около час или повече. Стадо сърни се придвижваше, пасейки, в далечния край на сухото дере и, пасейки, се отдалечи. След известно време хлапето стана и продължи по хребета.

Вървя целия ден през тези диви възвишения, ядейки шепи сняг от клоните на вечнозелените дървета. Следваше пътеките на дивеча през елите и вечерта се изкачи на едно скалисто плато, откъдето на югозапад се виждаше леко наклоненото легло на пустинята, изпъстрено с кръпки сняг, които бегло наподобяваха очертанията на облаците, които вече се носеха на юг. Студът беше сковал скалата в лед и безбройните висулки по клоните на иглолистните дървета проблясваха в кървавочервено, отразявайки светлината на залеза, която заливаше прерията на запад. Той седна с гръб до скалата и почувства топлината на слънцето върху лицето си, докато сиянието се сгъстяваше, припламваше и гаснеше, повличайки със себе си всички нюанси на розовото и аленото върху пурпурното небе. Надигна се леден вятър и хвойните изведнъж потъмняха на фона на снега, сетне остана само тишина и студ.

Хлапето се изправи и продължи, бързайки по плочестите скали. Вървя цялата нощ. Звездите следваха своя път обратно на часовниковата стрелка, Голямата мечка се завъртя и Плеядите примигваха на самия връх на небесния свод. Вървя, докато пръстите на краката му в ботушите се вкочаниха и израниха. Пътят му по ръба на скалистото плато го отведе дълбоко в планината, успоредно на един пролом, но никъде не видя място, откъдето да се спусне. Седна, събу ботушите си с усилие и стисна замръзналите си пръсти, първо на единия крак, а после и на другия. Те не се стоплиха, челюстта му беше скована от студ и когато тръгна да си обуе ботушите отново, имаше чувството, че пъха в тях тояги. Когато най-накрая се изправи и пристъпи вдървено, знаеше, че не може да спира повече, преди да изгрее слънцето.

Ставаше все по-студено и го очакваше дълга нощ. Следваше в тъмнината голата скала, откъдето вятърът беше издухал снега. Звездите горяха неподвижно като очи без клепачи и идваха все по-близо през нощта, а призори той вече се препъваше сред базалтовите камъни на хребета, който беше най-близо до небето — гола скала, която беше така обгърната от този пищен дом, че звездите сякаш бяха в краката му и странстващи късове от горяща материя постоянно прелитаха около него, следвайки своите незнайни траектории. В предутринния здрач хлапето стигна до една скална издатина и там, първо сред всички създания в тази страна, посрещна топлината на изгряващото слънце.

Спа, свит сред камъните, стиснал пистолета до гърдите си. Краката му се затоплиха и горяха, и той се събуди и остана да лежи загледан в сивкавосиньото небе, където много високо горе два черни ястреба кръжаха бавно около слънцето, точно един срещу друг като хартиени птици, вързани за пръчка.

Пътува на север през целия ден и под дългата светлина на гаснещата вечер видя от височината на това скално плато сблъсъка на две армии, далечен и беззвучен, в равнината по-долу. Неясните малки кончета се въртяха в кръг, равнината се променяше под избледняващата светлина, а планините отвъд нея издигаха тъмнеещия си силует. Далечните конници препускаха, отблъскваха удари и над тях се стелеше лек дим; те се движеха в сгъстяващия се сумрак на долината, оставяйки след себе си тела на смъртни хора, които бяха изгубили там живота си. Хлапето наблюдаваше случващото се под него безмълвно, спокойно и невъзмутимо, докато воюващите конници изчезнаха във внезапно падналия мрак над пустинята. Цялата тази земя се простираше студена, синя и някак неопределена и слънцето огряваше единствено високите скали, където стоеше то. Продължи нататък и скоро самият той бе обгърнат от мрака. От пустинята повя вятър и по протежение на западните предели на света отново и отново проблясваха мълнии, подобни на прокъсани жици от светлина. Вървеше по ръба на скалата, докато стигна до място, където тя беше прорязана от каньон, водещ навътре в планината. Остана загледан в тази бездна и върховете на вечнозелените дървета, които свистяха под повея на вятъра, после пое надолу.

Снегът бе изпълнил хлътнатините по склона и той прегазваше преспите с усилие, подпирайки се на голите скали, докато накрая пръстите му се вкочаниха от студ. Премина предпазливо през един чакълест сипей и започна да се спуска надолу през натрошените камъни и малките чворести дървета. Падаше отново и отново, отчаяно търсеше някаква опора в тъмнината, изправяше се и опипваше колана си, за да провери дали револверът му е там. Така измина цялата нощ. Когато стигна до едно равно място над каньона, хлапето чу шума на потока, който течеше в пролома под него, и тръгна, препъвайки се, с ръце под мишниците като избягал лунатик в усмирителна риза. Скоро навлезе в едно песъчливо старо корито на река, което най-накрая го отведе отново в пустинята, където се спря, залитайки в студа, и огледа сковано облачното небе с надеждата да зърне звезда.

По-голямата част от снега в равнината, където се озова, се беше разтопил или бе отнесен от вятъра. Талазите на бурята прииждаха един след друг от север, гръмотевиците отекваха в далечината, а въздухът беше студен и миришеше на влажен камък. Той тръгна енергично през голата котловина. Наоколо не растеше нищо друго освен случайни туфи трева и разпръснати храсти палмиля, които стояха самотни и тихи под надвисналото небе, като някакви същества, изпратени тук от друг свят. На изток черните очертания на планините навлизаха в пустинята, а пред него се издигаха отвесни скали и зъбери, подобни на носове, масивни и мрачни, надвиснали над пустошта. Не беше ял нищо от почти два дни и малко беше почивал. От време на време зърваше света пред себе си под светлината на периодично проблясващите мълнии и така заобиколи една тъмна скална издатина от дясната му страна, след което се спря, треперейки и духайки в разкривените си парализирани пръсти. Далече напред в прерията гореше огън, разнасян от вятъра самотен пламък, който ту се надигаше, ту затихваше и разпръскваше искри по посока на бурята, горещи прашинки, довени от някаква невъобразима ковачница, която виеше в пустошта. Хлапето седна и се загледа. Не беше в състояние да прецени колко далече е огънят. Легна по корем, за да види на фона на небето какви бяха хората там, но нямаше нито небе, нито светлина. Лежа дълго време, наблюдавайки, но не забеляза нищо да помръдва.

Когато потегли отново, огънят като че ли непрекъснато се отдалечаваше от него. Група фигури мина между него и светлината. След това още веднъж. Може би бяха вълци. Той продължи.

Беше самотно дърво, което гореше в пустинята. Привлеченият от него пилигрим бе пътувал дълго, за да стигне тук, и сега коленичи върху горещия пясък и протегна вкочанените си ръце. В това време навсякъде около него в този необикновен ден пъплеха и ровеха негови по-малки съюзници: малки сови, които пристъпваха мълчаливо от крак на крак, тарантули, солпуги210, скорпиони, отделящи миризма на оцет, зли паяци-земеровки, мънистени отровнозъби гущери с черни усти като на кучета чау-чау, смъртоносни за човека, дребни пустинни гущери базилиски, изхвърлящи кръв през очите си, и малки пясъчни усойници, подобни на безмълвни божества, същите като в Джида211 и Вавилон. Съзвездие от горящи очи по края на пръстена от светлина, всички обвързани в несигурно примирие пред тази факла, чиято яркост затъмняваше звездите в техните орбити.

Когато слънцето изгря, хлапето спеше под тлеещия скелет на обгорения дънер. Бурята отдавна беше отминала на юг и обновеното небе беше студено и синьо, а струята дим от изгорялото дърво се издигаше вертикално нагоре в тихата утрин като тънък стилус, отбелязващ часа с неговата особена и леко дишаща сянка върху лицето на терен, лишен от всякакво друго обозначение. Всички създания, които бяха бдели с него в нощта, вече ги нямаше и наоколо се виждаха само странните коралови форми на фулгарита212 с неговите обгорени бразди и стопилки в пясъка там, където над земята беше прелетяла кълбовидна мълния, свистяща и воняща на сяра.

Седнал в центъра на тази осеяна с кратери пустош, той наблюдаваше как светът се превръща по краищата в блещукаща догадка, опасваща пустинята наоколо. Малко по-късно стана и тръгна по края на котловината и нагоре по сухото дере, следвайки малките, демонични дири на дивите свине, докато накрая ги намери да пият вода от неголямо блато със застояла вода. Те побягнаха подплашени през чапарала, а той легна на влажния отъпкан пясък, пи вода, пое си дъх и пи отново.

Следобеда тръгна през долината с натежал корем от изпитата вода. Три часа по-късно стоеше пред дълга дъга от следи от конски копита, идващи от юг, оставени от конен отряд. Тръгна по периферията на следите, определи къде бяха минали отделните ездачи, предположи броя им, а също и това, че бяха яздили в лек галоп. Вървя по следите няколко мили и начинът, по който бяха групирани, му подсказа, че конниците бяха яздили заедно, а преобърнатите камъни и отпечатъците от копита в дупките говореше ясно, че бяха пътували през нощта. Остана загледан в равнината, заслонил очите си с ръка, за някакъв прах или знак от генерал Елиас. Нямаше нищо и продължи. Около миля по-нататък се натъкна на някаква странна почерняла маса като обгорялата плът на неизвестен нечестив звяр. Заобиколи я. Следи от вълци и койоти се кръстосваха с тези от копита и ботуши — кратки притичвания, водещи до овъглената маса, след което дирите се отдалечаваха отново.

Това бяха останки от скалповете, взети при Накозари, които бяха хвърлени неосребрени в зелен вонящ огън, така че нищо да не остане от миналия живот на тези poblanos213, с изключение на този изпепелен съсирек. Кремацията беше извършена на едно леко издигнато място и хлапето проучи всеки сантиметър от терена наоколо, но не намери нищо. В падащия здрач продължи по следите, които говореха за преследване и мрак. След залез-слънце стана студено, макар и далеч не толкова студено, колкото беше в планината. Неговият принудителен пост го беше отслабил и той седна на пясъка да си почине. Събуди се проснат на земята и изкривен. Луната беше изгряла — полумесец, увиснал като детска лодка над една падина в черните, хартиени планини на изток. Той стана и продължи. Койотите лаеха някъде там в далечината и краката му се подгъваха под него. Вървя така още час и се натъкна на кон.

Той стоеше на пътя, пристъпи в тъмнината и отново застана неподвижно. Хлапето се спря с изваден пистолет. Конят мина покрай него, тъмен силует, не можеше да каже дали наблизо има ездач, или не. Животното направи кръг и се върна.

Заговори му. Чуваше дълбокото му пулмонално дишане и тропота на копитата и когато се приближи, усети миризмата му. Следва го почти час, говорейки му, подсвирквайки му и протягайки към него ръце. Когато накрая беше достатъчно близо, за да го докосне, той го хвана за гривата, затича се успоредно с него, долепен до тялото му, сетне обхвана единия му преден крак с краката си и конят се строполи на земята като купчина.

Той първи скочи на крака. Животното се мъчеше да се изправи и си помисли, че може да се е наранило при падането, но не беше така. Пристегна муцуната му с колана си и го яхна, а конят се надигна, потрепвайки под него с разкрачени крака. Потупа го по гърба, заговори му и той тръгна неуверено напред.

Предположи, че е един от товарните коне, купени в Урес. Животното спря, той го подкани да продължи, но то не се подчини. Заби токовете на ботушите си в ребрата му, конят приклекна на задните си крака и запристъпва настрани. Хлапето протегна ръка, свали колана от муцуната му, смушка го с крака, шибна го с колана си и конят тръгна послушно напред. Усука сноп от гривата му около ръката си, тикна револвера по-навътре в колана си и продължи да язди върху голия гръб на коня, усещайки под себе си прешлените на гръбначния му стълб.

Докато пътуваха, към тях се присъедини друг кон, който дойде от пустинята, и все още вървеше с тях, когато се зазори. През нощта забеляза също, че към следите на ездачите се беше присъединила друга, по-голяма група и сега пътят, който водеше на север през долината, беше вече широк и добре отъпкан. Когато се развидели, той се наведе напред с глава до гърба на коня и разучи следите. Бяха неподковани индиански мустанги, може би стотина на брой. Не те се бяха присъединили към ездачите, а по-скоро бе станало обратното. Продължи нататък. Малкото конче, което бе дошло при тях през нощта, се беше отдалечило на няколко левги и сега ги следваше с бдителни очи, а неговият кон беше неспокоен и прималял от жажда.

По обяд животното съвсем остана без сили. Опита се да го отклони от пътя, за да хване другото конче, но не успя. Засмука едно речно камъче и обходи с поглед околността. След това видя ездачите пред себе си. Преди ги нямаше, но сега бяха там. Осъзна, че именно тяхната близост бе причината за тревогата на конете и продължи да язди, държейки под око ту животните, ту линията на хоризонта на север. Товарният кон, който яздеше, трепереше и напрягаше сили и след известно време видя, че ездачите имаха шапки. Смушка коня и се насочи към групата конници, които бяха спрели и седяха на земята, наблюдавайки приближаването му.

Те не изглеждаха добре. Бяха изтощени, целите в кърви и с черни кръгове около очите. Бяха превързали раните си с парцали, които бяха мръсни и окървавени, а дрехите им бяха вкоравени от засъхнала кръв и черни като барут. Очите на Глантън в тъмните им орбити бяха като горящи медицентрове на убийство и той, и измъчените му ездачи се взираха злобно в хлапето, сякаш то не беше част от отряда, макар неговата окаяност да не бе по-малка от тяхната. Хлапето се смъкна от гърба на коня и застана сред тях — изпито, изгарящо от жажда и с безумен поглед. Някой му хвърли манерка с вода.

Бяха изгубили четирима души. Другите бяха напред на разузнаване. Елиас ги беше преследвал през планините през целия ден и цялата нощ и ги беше нападнал в равнината по тъмно, докато валеше сняг, на четиресет мили на юг оттук. Бяха ги гонили на север през пустинята като добитък и те умишлено бяха поели по следите на индианския въоръжен отряд, за да се измъкнат от преследвачите си. Не знаеха колко далече са мексиканците зад тях и колко далече са апачите пред тях.

Хлапето пи от манерката и ги огледа. Нямаше как да предположи кои от липсващите са изпратени напред като разузнавачи и кои са останали мъртви в пустинята. Конят, който Тоудвайн му докара, беше онзи, с който новобранецът Слоут бе напуснал Урес. Когато потеглиха половин час по-късно, два от конете не можаха да станат и бяха изоставени. Хлапето седеше върху едно протрито, разнебитено седло, метнато върху коня на загиналия. Докато яздеше, тялото му се отпусна и взе да се олюлява. Скоро ръцете и краката му висяха и се поклащаха насън, сякаш беше марионетка, качена на кон. Събуди се, за да види, че бившият свещеник язди до него. После пак заспа. Когато се събуди отново, до него беше съдията, който също бе изгубил шапката си и сега на главата му се мъдреше венец от клоните на пустинен шубрак, сякаш беше някакъв невиждан бард на солената пустош. Съдията погледна спасилия се беглец с познатата си усмивка, сякаш той единствен виждаше нещо хубаво в света около тях.

През цялата останала част от деня яздиха през ниски вълнисти хълмове, обрасли с чоя и глог. От време на време някой от резервните коне се спираше, олюлявайки се на пътя, и сетне постепенно се смаляваше зад тях, докато се отдалечаваха. Яздеха по дълъг северен склон в синята вечер и след това през безплодна бахада214, където само тук-там растяха храсти окотильо и туфи от пустинната трева грама. Направиха си лагер в планината, през цялата вечер духаше вятър и те виждаха другите огньове да горят в пустинята на север. Съдията излезе от групата, огледа конете, избра най-окаяното животно от този табун и го хвана за юздите. Мина с него покрай огъня и повика някой да дойде да го държи. Никой не се надигна. Бившият свещеник се наведе към хлапето.

Не му обръщай внимание, момче.

Съдията извика отново от тъмнината отвъд огъня и бившият свещеник сложи предупредително ръка върху рамото на хлапето. Но то се изправи и се изплю в огъня.

Мислиш, че се страхувам от него?

Бившият свещеник не отговори и хлапето се обърна и тръгна към тъмнината, където го чакаше съдията.

Той стоеше и държеше коня. Само зъбите му проблясваха от светлината на огъня. Отведоха заедно коня на известно разстояние. Сетне хлапето хвана плетеното въже, а съдията вдигна един голям овален камък, тежащ може би около сто фунта и разби черепа на животното с един-единствен удар. Кръв шурна от ушите му и то се строполи на земята толкова тежко, че единият му преден крак се счупи под него с глухо изхрущяване. Одраха задницата на коня, без да го кормят. После мъжете отрязаха дебели парчета месо, които изпекоха на огъня, и други по-тънки, които окачиха да се пушат. Разузнавачите не се върнаха, бяха оставени часови и сетне мъжете легнаха да спят, всеки с оръжието до гърдите си.

На следващия ден по средата на предобеда пресякоха една алкална котловина, където беше свикано събрание от отрязани човешки глави. Отрядът спря и Глантън и съдията смушкаха конете си напред. Главите бяха осем на брой, всички до една с шапки и образуваха пръстен, гледайки навън. Глантън и съдията направиха кръг около тях, после съдията слезе от коня си и бутна една от главите с ботуша си. Сякаш за да се убеди, че в пясъка нямаше заровено тяло. Останалите глави го гледаха свирепо с незрящите си очи, като някакви праведници, дали обет за смърт и мълчание.

Ездачите погледнаха на север. И продължиха нататък. Отвъд една неголяма купчина от студена пепел лежаха почернелите останки от два фургона и голите трупове на хората, които бяха пътували в тях. Вятърът бе разнесъл повечето от пепелта и само железните оси подсказваха, че там преди бе имало фургони, както килсоните215 означаваха мястото на корабокруширалите кораби на морското дъно. Телата бяха отчасти изядени и няколко врани се разлетяха при приближаването на конниците, а двойка мишелови припнаха по пясъка, разперили криле като някакви злепоставени хористки, поклащайки неприлично главите си, които изглеждаха като сварени.

Ездачите продължиха. Те прекосиха едно сухо устие в равната пустиня и следобеда минаха през серия от тесни проломи, навлизайки в хълмиста местност. Усетиха във въздуха мириса на чамово дърво и преди да се стъмни, влязоха в Санта Крус.

Този град, като много други укрепени селища и гарнизони по границата, беше изгубил голяма част от населението си и много от сградите му бяха полуразрушени и необитаеми. Новината за идването им ги беше изпреварила и жителите на града ги наблюдаваха тъпо, докато яздеха по улицата — старите жени, наметнати с черни шалове, а мъжете въоръжени със стари мускети, испански микелети216 и оръжия, сглобени от различни части, грубо прикрепени към ложи от тополово дърво, издялани с брадва като играчки за момчета. Сред тях имаше дори оръжия без затвори, които бяха привеждани в действие със запалена пура, тикната в отвора на цевта; те изстрелваха събраните за целта речни камъчета, които политаха със свистене в ексцентрични траектории, подобно на метеорити. Американците пришпорваха конете си напред. Отново бе завалял сняг и студеният вятър духаше по тясната улица. Въпреки окаяното състояние, в което се намираха, мъжете от отряда гледаха с нескрито презрение нахаканото опълчение около тях.

Те стояха между конете си в една зарита с боклуци малка алея, докато вятърът разтърсваше дърветата от двете й страни и птиците, които гнездяха в сивия сумрак, надаваха писъци, вкопчени в клоните, а снегът се въртеше и носеше над неголемия площад, загръщайки като с покров отсрещните кирпичени сгради и заглушавайки виковете на последвалите ги амбулантни търговци. Глантън и мексиканецът, с когото бяха отишли някъде, се върнаха и американците се качиха по конете си и поеха в колона надолу по улицата, докато стигнаха до стара дървена порта, водеща към вътрешен двор. Той беше поръсен със сняг и вътре имаше кози, магаре и домашни птици, които ровеха и драскаха слепешката покрай стените, когато ездачите влязоха. В един от ъглите стоеше триножник от почернели пръти и до него имаше петно от кръв, отчасти скрито от снега, което сега приличаше на бледа роза под гаснещата светлина. Един мъж излезе от къщата и заговори с Глантън, после размени няколко думи с мексиканеца и им махна с ръка да влязат вътре.

Те седяха на пода на дълга стая с висок таван и изцапани с петна греди, а в това време жена и момиче донесоха купи с гисадо217 от козе месо и керамични чинии, отрупани със сини тортили; поднесоха им също боб, кафе и царевична каша, в която имаше малки парченца сурова кафява захар от захарна тръстика. Навън беше тъмно и снегът кръжеше във въздуха. В стаята нямаше огнище и от чиниите с храна се носеше натрапчиво ухание. След като се наядоха, запалиха, жените събраха посудата и малко по-късно дойде момче с фенер, което ги поведе навън.

Минаха покрай пръхтящите на двора коне, момчето отвори една груба дървена врата на кирпичен сайвант и се спря, държейки високо фенера. Мъжете донесоха седлата и одеялата си. На двора конете потропваха с копита в студа.

В сайванта имаше кобила с малко жребче, което още сучеше, и момчето понечи да ги изведе, но те му казаха да ги остави. Донесоха слама от една конюшня и я разстлаха върху земята, а момчето държеше фенера, докато си приготвяха постелите. Сайвантът миришеше на пръст, слама и тор и под мръсната жълта светлина на лампата дъхът им излизаше като облачета пара заради студа. Когато оправиха завивките си, момчето свали фенера, излезе на двора и затвори вратата след себе си, оставяйки ги в дълбок непрогледен мрак.

Никой не помръдваше. В тази студена конюшня прихлопването на вратата може би събуди в умовете на някои от тях спомена за други странноприемници не по техния вкус. Кобилата пръхтеше неспокойно, а младото конче пристъпваше около нея. И след това един по един те започнаха да събличат горните си дрехи, дъждобраните от груба кожа, жилетките и наметалата от сурова вълна и един по един разпръскваха около себе си големи припукващи искри, и всеки от тях като че ли носеше плащаница от най-блед огън. Ръцете им, които дърпаха дрехите нагоре, грееха и всяка тъмна душа бе обгърната от доловима и за слуха светлина, която като че ли винаги я беше съпътствала. Кобилата в далечния край на конюшнята изпръхтя и се подплаши от сиянието на тези иначе толкова тъмни създания, а малкото конче се обърна и скри муцуната си в мъхнатия хълбок на майка си.