Кървав меридиан

XII

През следващите две седмици яздеха през нощта, без да палят огън. Свалиха подковите на конете си и запълниха дупките от пироните с глина, и тези, които все още имаха тютюн, го дъвчеха и плюеха в кесиите си, и спяха в пещери или направо върху голите камъни. Прекарваха конете си през собствените си следи там, където слизаха от тях, зариваха изпражненията си в земята като котки и почти не говореха. Докато пресичаха тези скалисти хребети през нощта, изглеждаха далечни и лишени от плът. Като някакъв патрул, осъден да язди по силата на древно проклятие. Нещо, родено от тъмнината чрез проскърцването на кожа и подрънкването на метал.

Понякога прерязваха гърлото на някое от товарните животни, сушаха месото и си го разделяха. Пътуваха под надвиснали диви планини през широка содена равнина, следвани от сухия тътен на мълния на юг и намек за светлина. Под сиянието на издутата луна сенките на конете и ездачите изглеждаха като приковани към снежносинята земя и с всяко следващо проблясване на светкавица, докато бурята се приближаваше, същите тези силуети се извисяваха с ужасяваща гротескност като някакъв трети аспект на тяхното присъствие, отпечатано — черно и диво — върху голата земя. Те продължаваха да яздят. Яздеха като хора с мисия, чийто произход водеше началото си още преди идването им на този свят, като кръвни наследници на някакъв орден, едновременно властен и далечен. Защото, макар всеки от тях да беше отделна личност, заедно те съставляваха нещо, което не бе съществувало никога досега и в тази обща душа имаше пустини, които едва ли бяха по-обясними от белите полета по старите карти, където живееха чудовища и където нямаше нищо друго освен предполагаеми ветрове.

Прекосиха Дел Норте и продължиха на юг, навлизайки в една още по-враждебна земя. През целия ден седяха като сови под оскъдната сянка на една акация, взирайки се в пламтящия свят около тях. На хоризонта се издигаха пясъчни вихрушки, подобни на дим от далечни огньове, но от живо същество нямаше и следа. Гледаха слънцето, обградено от неговия сияещ кръг, а по здрач потеглиха през изстиващата равнина, където западното небе беше с цвета на кръв. Спряха при един кладенец в пустинята, пиха муцуна до муцуна с конете и сетне продължиха. Дребните пустинни вълци джафкаха в нощта и кучето на Глантън подтичваше под корема на коня му, съгласувало съвсем точно своя бяг с ударите на копитата.

През нощта бяха ударени от градушка, дошла от съвършено небе, и конете се уплашиха и цвилеха ужасени, а мъжете слязоха от тях и седнаха на земята, държейки седлата над главите си, докато градът отскачаше от пясъка като прозрачни топчета, сътворени алхимично от пустинния мрак. Когато възседнаха отново конете си и продължиха, яздеха в продължение на мили през заоблени ледени късове, докато пътеводната луна се издигаше като сляпо котешко око над ръба на света. През нощта минаха покрай светлините на някакво село в равнината, но не се отклониха от курса си.

Призори видяха огньове на хоризонта. Глантън изпрати делаверите. Зорницата вече гореше с бледа светлина на изток. Когато се върнаха, те приклекнаха до Глантън, съдията и братята Браун, говореха, ръкомахаха, сетне всички се качиха отново на конете и продължиха.

Пет фургона тлееха в равната пустиня и ездачите слязоха и тръгнаха мълчаливо сред мъртвите аргонавти — тези праведни пилигрими, безименни сред камъните с техните ужасяващи рани, разсипани вътрешности и голи тела, покрити целите със стрели. Някои от тях, съдейки по брадите им, бяха мъже, но въпреки това между краката им зееха странни менструални рани и отсъстваха гениталии, които бяха отрязани и висяха, тъмни и причудливи, от ухилените им усти. Те лежаха със сплъстени от засъхналата кръв коси, подобни на перуки, и гледаха вторачено с маймунски очи брата слънце158, което изгряваше сега на изток.

От фургоните бяха останали само въглени, почернели железни обръчи от колела и нажежени до червено оси, които потрепваха сред жаравата. Ездачите насядаха край огньовете, свариха си вода, пиха кафе, изпекоха си месо и легнаха да спят сред мъртъвците.

Когато вечерта потеглиха отново на път, те продължиха на юг както преди. Следите на убийците водеха на запад, но пътниците бяха нападнати от бели хора, които бяха маскирали делото си така, че да бъде приписано на диваците. Хората, които се впускат в рисковани начинания, обикновено разчитат на неща като случайността и съдбата. Пътят на аргонавтите очевидно бе свършил в пепел и срещата на тези вектори в тази пустош, при която сърцата и делото на една малка група бяха погълнати и заличени от друга, накара бившият свещеник да попита дали зад това привидно неочаквано и смъртоносно стечение на обстоятелствата не можеше да бъде видяна ръката на един циничен и суров бог. Появата на свидетели, дошли от един друг, трети път, също можеше да бъде приведена като доказателство за подобна теория, имайки предвид малкия шанс това да се случи, но съдията, който дръпна юздите на коня си, за да се изравни с размишляващите, заяви, че в това се корени самата природа на свидетеля и че той не е нещо третостепенно, а по-скоро първостепенно, защото какво значение има дали нещо се е случило, ако е останало незабелязано?

Делаверите потеглиха напред в сумрака, а мексиканецът Джон Макгил, който водеше колоната, слизаше от време на време от коня си и лягаше по корем на земята, за да определи докъде бяха стигнали мъжете, които яздеха пред тях в пустинята, след което отново яхваше мустанга си, без да спира нито него, нито отряда, който го следваше. Те се движеха като пилигрими под дрейфуваща звезда и следите им по повърхността на пустинята, с техния едва видим релеф, отразяваха движението на самата земя. На запад стената от облаци се издигаше над планините като някаква тъмна канава на небесната твърд, а посипаните със звезди предели на галактиките висяха над главите на ездачите като огромна аура.

Две сутрини по-късно делаверите се върнаха от тяхното разузнаване призори и докладваха, че индианците гиленьос са се разположили на лагер на брега на едно плитко езеро на по-малко от четири часа път на юг. Били с жените и децата си, много на брой. След съвета Глантън стана и навлезе сам в пустинята, където стоя дълго време, взирайки се в тъмнината.

Те оглеждаха оръжията си, изваждаха патроните от пушките си и ги презареждаха. Говореха приглушено помежду си, въпреки че пустинята около тях беше като празна тепсия, леко потрепваща в зноя. Следобеда неколцина от отряда откараха конете на водопой и после ги върнаха обратно, а като се стъмни, Глантън и заместниците му потеглиха след делаверите, за да разузнаят позициите на противника.

На едно възвишение на север от лагера бяха забили пръчка в земята и когато ъгълът на Голямата мечка съвпадна с този на пръчката спрямо земята, Тоудвайн и вандименецът вдигнаха отряда от сън и те поеха на юг, впримчени във възлите на суровата съдба.

Достигнаха северния край на езерото в хладните часове преди зората и завиха покрай брега. Водата беше много черна, по края й имаше ивица от пяна и някъде далече от езерото се чуваше крясъка на патици. Въглените от лагерните огньове се виждаха в леката извивка на езерото като светлините на далечно пристанище. На самотния бряг пред тях един самотен ездач беше спрял коня си. Това беше един от делаверите, който обърна коня си, без да каже нищо, и те го последваха през шубраците в пустинята.

Малката група, която бе тръгнала пред тях, седеше под една върба на половин миля от огньовете на врага. Бяха покрили главите на конете си с одеяла и закачулените животни стояха сковано и церемониално зад тях. Новопристигналите ездачи слязоха от конете си, вързаха ги и седнаха на земята, а Глантън се обърна към хората си:

Имаме около час, може би повече. Когато влезем в сражение, всеки отговаря сам за себе си. Ако е възможно, не оставяйте нито едно куче живо.

Колко са там, Джон?

Не можеш ли да шепнеш? Да не си отраснал в дъскорезница?

Достатъчно са, че да има за всички, рече съдията.

Не хабете барут и олово за някой, който не може да отвърне на стрелбата. Ако не избием всички негри, трябва да ни нашибат с камшик и да ни върнат обратно вкъщи.

С това военният съвет приключи. Часът, който последва, беше дълъг. Те поведоха надолу забулените коне, после се спряха и отправиха взор към лагера, но всъщност гледаха хоризонта на изток. Чу се писък на птица. Глантън обърна коня си и махна чула му като соколар призори. Беше се появил вятър и конят вдигна глава и подуши въздуха. Другите последваха примера му. Одеялата останаха да лежат там, където бяха паднали. Те яхнаха конете си, с пистолети в ръка, с палки от сурова кожа и прикрепени към тях речни камъни, намотани около китките им като приспособления за някаква първобитна конна игра. Глантън погледна назад към отряда и сетне смушка коня си.

Когато тръгнаха в тръс по белия песъчлив бряг, някакъв старец се надигна от храстите, където бе клечал до този момент, и ги погледна. Няколко кучета, които бяха чакали наблизо, се втурнаха с лай напред, оспорвайки си изпражненията му. Патиците започнаха да се издигат над езерото поединично и по двойки. Някой повали стареца, халосвайки го с тояга, и ездачите поеха в разгърнат строй към лагера. Пред тях с вой се носеха кучетата и деветнайсетте наемници, наподобяващи жива картина на някакъв адски лов, полетяха към стана, където спяха повече от хиляда души.

Глантън насочи коня си право към първия вигвам, стъпквайки обитателите му. Човешки фигури изпълзяваха през ниските входове на колибите. Ездачите преминаха през селото в пълен галоп, след това завиха и се върнаха обратно. Един воин се изпречи на пътя им, прицелвайки се с копие, но Глантън го застреля на място. Трима други побягнаха и той простреля първите двама с изстрели през толкова малък интервал, че те паднаха едновременно, а третият като че ли се разпадна на части, докато тичаше, улучен от половин дузина пистолетни куршуми.

След първата минута клането бе станало повсеместно. Жени и голи деца пищяха, а един старец вървеше, клатушкайки се, размахвайки чифт бели панталони. Конниците сновяха между тях и ги избиваха с тояги и ножове. Стотици вързани кучета виеха, а други тичаха като обезумели между колибите и се разкъсваха едно друго или се нахвърляха върху вързаните. И цялата тази олелия и врява нито спираше, нито намаляваше от първия момент, в който ездачите влязоха в селото. Няколко от колибите вече горяха и цяла анфилада от бегълци се беше устремила на север покрай брега на езерото, пищейки диво, а конниците между тях бяха като пастири, които убиваха с тояги по-бавните от тях.

Когато Глантън и командирите му свърнаха обратно към селото, хората се разбягаха, търсейки спасение от копитата. Конете препускаха в галоп, а някои от наемниците обикаляха пешком между колибите с факли в ръцете и извличаха жертвите си, целите омазани и прогизнали от кръв, сечейки умиращите и обезглавявайки онези, които коленичеха за милост. В лагера имаше няколко роби-мексиканци, които побягнаха, крещейки на испански, преди да бъдат простреляни или халосани от тояга. Един от делаверите изплува от дима с по едно пеленаче във всяка от ръцете си, приседна край камъните на едно бунище, наредени в кръг, завъртя всяко от тях поред за петата и фрасна главата му в камъните, при което мозъкът се пръсна през фонтанелата под формата на кървава пихтия. Хора, обхванати от пламъци, ревяха като берсерки и ездачите ги посичаха с огромните си ножове, а една млада жена се втурна напред и прегърна окървавените копита на бойния кон на Глантън.

По това време малка група воини бе успяла да се качи на няколко коня от разпилялото се хергеле и сега те настъпиха към селото, изпращайки залп от стрели, които затракаха между горящите колиби. Глантън извади пушката си от калъфа й и застреля два от по-предните коне, след което я върна на мястото й, посегна към пистолета си и произведе няколко изстрела между ушите на коня си. Конните индианци, спрени от падналите и ритащи коне, започнаха да се въртят хаотично в кръг и един по един бяха повалени, а дузината оцелели възвиха и препуснаха към езерото покрай стенещата колона от бегълци и скоро се изгубиха от поглед сред уталожените наноси от соден прах.

Глантън обърна коня си. Мъртвите лежаха покрай соления бряг сред плитчините като жертви на някаква морска катастрофа, покрити с бъркотия от вътрешности и кръв. Ездачите извличаха тела от кървавите води на езерото и пяната, която се плискаше леко покрай брега — бледорозова под лъчите на изгряващото слънце. Те обикаляха мъртвите с ножове и събираха дългите им черни коси като жетвари, оставяйки жертвите си с одрани черепи и странни кървави петна на главите, наподобяващи средновековни шапчици. Избягалите коне от хергелето дойдоха, трополейки, на зловонния бряг, изчезнаха сред дима и сетне пак се появиха. Мъже газеха сред червените води, кълцайки безцелно мъртвите, а други лежаха съвкупени с телата на млади жени, фраснати с тояги, мъртви или умиращи на брега. Един от делаверите мина с колекция от глави като някакъв чудат амбулантен търговец на път към пазара, усукал косите около китката си, докато главите се въртяха и поклащаха. Глантън знаеше, че всеки миг тук щеше да им струва скъпо в пустинята и затова яздеше между хората си и ги подканяше да вървят.

Макгил излезе от пращящите огньове и обходи с мрачен поглед картината наоколо. Беше намушкан с копие и държеше дръжката му пред себе си. То бе направено от сотолово стъбло159 и извитият връх на стара кавалерийска сабя, привързана към пръта, стърчеше от кръста му. Хлапето прегази водата и се приближи към него, а мексиканецът седна предпазливо на пясъка.

Отдръпни се от него, каза Глантън.

Макгил се обърна към Глантън и в същия момент Глантън насочи пистолета си към него и го простреля в главата. Той върна оръжието си в кобура, намести празната си пушка изправена до седлото и я задържа с коляно, докато насипваше барут в дулата. Някой му извика. Конят трепна и отстъпи назад. Глантън му заговори тихо, след това постави два куршума с парченца пластир и ги натика навътре. Той наблюдаваше едно възвишение на изток, където силуетите на група апачи се очертаваха на фона на небето.

Те бяха може би на около миля разстояние, петима или шестима, виковете им слаби и глъхнещи. Глантън подпря пушката в извивката на ръката си, постави капсула в едното гнездо, завъртя цевите и след това сложи капсула и в другото. Нито за момент не изпускаше апачите от очи. Уебстър скочи от коня си, взе пушката си, освободи шомпола от накрайника, застана на едно коляно, с шомпола забит вертикално в пясъка, и положи ложата на пушката върху дланта си. Пушката беше предварително заредена и той запъна единия ударник и доближи лице до издадената част на приклада. Прецени посоката на вятъра, прецени положението на слънцето по отблясъка му върху страничната част на сребърната мушка и дръпна спусъка. Глантън седеше неподвижно. Изстрелът прозвуча студено и глухо в пустотата и сивкавият дим бе понесен от вятъра. На възвишението водачът на групата остана да седи на коня си. След това бавно се наклони настрани и падна на земята.

Глантън нададе вик и се спусна напред. Четирима души го последваха. Воините на възвишението бяха слезли от конете си и вдигаха падналия. Глантън се завъртя на седлото си, без да сваля очи от индианците, и подаде пушката си на най-близкия от хората си. Това беше Сам Тейт, който пое оръжието и дръпна юздите на коня си толкова рязко, че животното едва не падна. Глантън и тримата продължиха да препускат, а Тейт издърпа шомпола за опора, приклекна и стреля. Конят, който носеше ранения вожд, се препъна, но продължи да препуска. Тейт завъртя цевите, стреля втори път и животното заора в земята. Апачите дръпнаха юздите на конете си с пронизителни викове. Глантън се наведе напред и заговори в ухото на коня си. Индианците вдигнаха водача си на друг кон, останалите се качиха по двама на кон и отново потеглиха. Глантън бе извадил пистолета си и махна с него на един от мъжете отзад, който спря коня си, скочи на земята, легна по корем, запъна ударника на собствения си пистолет, дръпна лоста за зареждане и го заби в пясъка. Сетне държейки оръжието с две ръце, се прицели по протежение на цевта, заровил брадичка в земята. Конете бяха на двеста ярда от него и се движеха бързо. След втория изстрел мустангът, който носеше вожда, подскочи право нагоре в опит да се освободи от товара си, но ездачът, който беше до него, успя да хване поводите му. Те се опитаха да свалят вожда от ранения кон в ход, но животното се строполи на земята.

Глантън стигна първи при умиращия и коленичи като някаква чудата, окървавена медицинска сестра, при което чуждоземната, варварска глава на индианеца се озова между бедрата му. Сетне вдигна заплашително пистолета си към диваците. Те обикаляха в кръг из равнината, размахваха лъковете си и изпратиха няколко стрели срещу него, след което се обърнаха и се отдалечиха. Кръвта клокочеше от гърдите на мъжа и той извърна изгубените си очи нагоре, вече изцъклени и с пукащи се капиляри. Във всеки един от тези два тъмни вира се виждаше едно малко, съвършено слънце.

Глантън се върна в лагера начело на тази неголяма колона с главата на вожда, висяща за косата от колана му. Наемниците нанизваха скалпове на кожени ремъци и някои от мъртвите лежаха с широки ивици кожа, изрязани от гърбовете им, за да бъдат използвани за изработването на колани и сбруя. Мъртвият мексиканец Макгил беше скалпиран и кървавите черепи вече чернееха под слънцето. Повечето вигвами бяха опожарени до земята и понеже бяха намерени няколко златни монети, мъжете разриваха тлеещата пепел с крака. Обсипвайки ги с ругатни, Глантън взе едно копие и набучи на него главата, откъдето тя се поклащаше и хвърляше наоколо злобни погледи като някаква карнавална маска, а самият Глантън яздеше напред-назад, призовавайки хората си на висок глас да съберат конете си и да потеглят. Когато обърна коня си, той видя съдията да седи на земята. Съдията бе свалил шапката си и пиеше вода от кожена бутилка. Той вдигна очи към Глантън.

Това не е той.

Кое не е той?

Съдията кимна с глава. Това.

Глантън завъртя копието. Главата с дългата си черна коса се обърна с лице към него.

И кой според теб е това, ако не е той?

Съдията поклати глава. Не е Гомес. Той кимна към нещото. Този джентълмен е sangre puro160. Гомес е мексиканец.

Той не е чистокръвен мексиканец.

Човек не може да бъде чистокръвен мексиканец. Както не може да бъде и чистокръвен мелез. Но това не е Гомес, защото аз съм виждал Гомес и това не е той.

А може ли да мине за него?

Не.

Глантън погледна на север. След това надолу към съдията. Не си ли виждал кучето ми? — попита той.

Съдията поклати глава. Смяташ ли да караш този добитък?

Да, докато нещо ме накара да го оставя.

Това може да е скоро.

Възможно е.

Колко време смяташ, че ще е нужно да бъдат събрани тези скотове?

Глантън се изплю. Това не беше въпрос и затова не последва и отговор. Къде е конят ти? — попита той.

Избяга.

Е. ако смяташ да пътуваш с нас, по-добре си намери друг. Глантън погледна главата, която беше набита на копието. Ти си един от водачите, по дяволите, рече той. Сетне смушка коня си с пети и тръгна напред покрай брега. Делаверите газеха в езерото, търсейки опипом потънали тела с краката си. Глантън се спря за момент, след това обърна коня си и потегли през плячкосания лагер. Яздеше уморено, с пистолет върху бедрото си. Тръгна по следите през пустинята, откъдето бяха дошли. Когато се върна, носеше скалпа на стареца, който се беше изправил в шубраците призори.

След час те бяха по конете и яздеха на юг, оставяйки след себе си на опожарения бряг бъркотия от кръв, сол и пепел и карайки пред себе си петстотин коне и мулета. Съдията беше начело на колоната и носеше отпред на седлото си странно смугло дете, покрито цялото с пепел. Част от косата му беше изгоряла и то седеше мълчаливо, със стоически израз на лицето, наблюдавайки как земята се движи пред него с големите си черни очи на дете, подхвърлено от феите. Докато яздеха, мъжете почерняха от слънцето заради кръвта по дрехите и лицата им и сетне бавно побеляха в издигащия се прахоляк, докато отново добиха цвета на земята, през която пътуваха.

През целия ден, докато яздеха, Глантън беше на опашката на колоната. По обяд кучето ги настигна. Гърдите му бяха потъмнели от кръв и той го взе на лъка на седлото си, за да му даде възможност да почине. През дългия следобед то яздеше в сянката на коня, а по здрач избяга далече в равнината, където проточените сенки на конете се плъзгаха през чапарала на паешки крака.

На север сега се виждаше тънка ивица прах, но те продължиха да яздят в тъмнината. По едно време делаверите слязоха от конете си и долепиха ухо до земята, после се метнаха на седлата си и отново потеглиха.

Когато спряха, Глантън нареди да бъдат накладени огньове и да се погрижат за ранените. Една от кобилите се беше ожребила в пустинята и скоро това крехко телце беше набучено на кол от паловерде161 и сложено над разринатите въглени, докато делаверите си подаваха помежду си кратуна с пресеченото мляко, взето от стомаха му. От едно малко възвишение на запад се виждаше лагерът на противника на около десет мили на север. Хората от отряда седяха на вкоравените си от кръв кожи и брояха скалповете, нанизани на колове, чиито черни коси бяха станали матови и сплъстени от кръвта. Дейвид Браун ходеше между тези изпити касапи, свити над огньовете, но не можа да си намери хирург. От бедрото му стърчеше стрела, с перата и всичко останало, но никой не искаше да я докосне. И най-малко Док Ървинг, защото Браун го наричаше „гробар“ и „бръснар“ и двамата страняха един от друг.

Момчета, рече Браун, бих тръгнал да се лекувам сам, но не мога да я хвана достатъчно здраво.

Съдията вдигна глава към него и се усмихна.

Ще се заемеш ли с нея, Холдън?

Не, Дейви, няма да се заема. Но ще ти кажа какво друго ще направя.

И какво е то?

Ще ти напиша една застрахователна полица живот срещу всякакъв вид злополуки, освен бесилката.

Върви по дяволите тогава.

Съдията се закиска.

Никой от вас ли няма да помогне на човек в беда?

Никой не каза нищо.

Тогава всички вървете по дяволите, рече той.

След това Браун седна на земята с опънати крака и я погледна, самият той по-изпоцапан с кръв от останалите. Хвана стрелата и я натисна надолу. По челото му изби пот. Стисна крака си и изруга тихо. Някои гледаха, други не. Хлапето се изправи. Дай да опитам аз, предложи то.

Добро момче, каза Браун.

Хлапето хвана стрелата близо до бедрото на мъжа и натисна напред с цялата си тежест. Браун заби пръсти в земята от двете си страни, отметна главата си назад и мокрите му зъби проблеснаха под светлината на огъня. Хлапето стисна отново стрелата и за втори път я натисна навътре. Вените върху шията на Браун изглеждаха като въжета и той прокълна душата на момчето. При четвъртия опит върхът на стрелата се показа от другата страна на бедрото и кръвта потече по земята. Хлапето седна на петите си и прокара ръкава на ризата си през челото.

Браун пусна колана, който стискаше между зъбите си. Премина ли? — попита той.

Премина.

Върхът? Премина ли върхът? Говори, човече.

Хлапето извади ножа си, отряза окървавеното острие и му го подаде. Браун го задържа под светлината на огъня и се усмихна. Върхът беше изработен от кована мед, леко наклонен в окървавените ремъци, с които беше пристегнат, но въпреки това си стоеше на мястото.

Браво момче, от теб ще излезе добър доктор. А сега я извади.

Хлапето измъкна плавно стрелата от крака му, а Браун се отпусна назад към земята, заемайки зловеща, женствена пусна, и изпусна през зъбите си хриптящ пресеклив звук. Остана да лежи така известно време, след това се надигна, взе стрелата от момчето, хвърли я в огъня, изправи се и отиде да си приготви леглото.

Когато хлапето се върна при собственото си одеяло, бившият свещеник се наведе към него и просъска в ухото му.

Глупак, рече той. Сега Бог няма да те възлюби завинаги.

Хлапето се обърна и го погледна.

Не знаеше ли, че сега той ще те вземе заедно с него? Ще те вземе, момче. Като невяста към олтара.

Те станаха и потеглиха някъде след полунощ. Глантън беше заповядал да запалят огньовете и когато тръгнаха, пламъците осветяваха земята наоколо; призрачните очертания на шубраците играеха върху пясъците, а ездачите настъпваха своите тънки, потрепващи сенки, докато потънаха напълно в мрака, който толкова добре им прилягаше.

Конете и мулетата се бяха разпръснали далече в пустинята, те ги събираха в продължение на няколко мили на юг и накрая ги подкараха нататък. Неизвестно откъде дошла лятна светкавица очерта в нощта планинска верига на ръба на света и полудивите коне в равнината пред тях подтичваха в тръс под тези сини припламвания като тръпнещи създания, призовани от бездната.

В мътната зора хората от отряда, дрипави и изпоцапани с кръв, с техните нанизи от скалпове приличаха по-малко на победители и повече на някакъв измъчен ариергард на съкрушена армия, отстъпваща през меридианите на хаоса и старата нощ. Конете им се препъваха, а самите мъже се поклащаха заспали на седлата си. Новият ден откри наоколо същия пустинен пейзаж, а димът от огньовете им от предишната нощ се издигаше като тънка, неподвижна нишка на север. Бледият прах на враговете им, които щяха да ги преследват до вратите на града, не идваше по-близо и те се влачеха в нарастващия зной, гонейки влудените коне пред себе си.

По средата на предобеда спряха на водопой при един зловонен понор, в който вече бяха нагазили около триста животни; ездачите ги изгониха от водата, спешиха се и пиха от шапките си, после се качиха отново по конете си и продължиха по сухото корито на реката, трополейки по каменистата земя, сухите скали и валчестите речни камъни и след това отново червено-жълтата пустинна почва и неизменните планини около тях, оскъдно обрасли с храсти окотильо, сотол и дълговечното алое вера, разцъфтели като в някаква фантасмагория в трескава страна. По здрач изпратиха ездачи в пустинята да накладат огньове в прерията, а останалите от отряда легнаха в мрака и спаха, докато прилепите над главите им сновяха безшумно между звездите. Когато потеглиха на сутринта, беше все още тъмно и конете едва не припадаха от умора. Денят завари езичниците значително по-близо до тях. Дадоха им първия си отпор призори на следващия ден и се биха през следващите осем дни и нощи в равнината, сред скалите в планините и иззад стените и плоските покриви на изоставени хасиенди, без да изгубят нито един човек.

На третия ден заеха позиции зад пръстените стени на едно старо укрепление. Огньовете на противника бяха на по-малко от миля разстояние в пустинята. Съдията седеше край огъня с момчето апачи пред себе си, което наблюдаваше всичко наоколо с къпиновите си очи. Някои от мъжете се заиграваха с него и го разсмиваха, други му даваха сушено месо, а то седеше и дъвчеше, гледайки замислено фигурите, които минаваха над него. Завиха го с одеяло и на сутринта съдията го дундуркаше на едното си коляно, докато наемниците оседлаваха конете си. Тоудвайн го видя с детето, докато минаваше покрай тях със седлото си, но когато се върна десет минути по-късно, водейки коня си, детето беше мъртво и съдията го беше скалпирал. Тоудвайн опря дулото на пистолета си в огромния купол на съдийската глава.

Проклет да си, Холдън.

Или стреляй, или махни това от главата ми. Направи го сега.

Тоудвайн затъкна пистолета в колана си. Съдията се усмихна, избърса скалпа си в крачола на панталоните му, изправи се и се отдалечи. Десет минути по-късно отново бяха в равнината, бягайки презглава от апачите.

Следобеда на петия ден пресичаха една суха котловина, карайки конете пред себе си, а индианците бяха на малко повече от изстрел разстояние, подвиквайки след тях на испански. От време на време някой от отряда слизаше от коня си с пушка и шомпол, при което диваците се разпръсваха като пъдпъдъци, обръщаха мустангите си и се криеха зад тях. На изток, потрепвайки в зноя, се белееха стройните стени на хасиенда, над която се издигаха дървета — тънки, зелени и неподвижни — като сцена от диорама162. Час по-късно те караха конете — може би вече само сто глави — покрай същите тези стени и след това по една неравна пътека към някакъв извор. Млад мъж излезе от хасиендата на кон и ги поздрави официално на испански. Никой не му отговори. Младият ездач погледна надолу към ручея, където бяха полетата, прорязани от напоителни канали, където работниците с техните прашни бели работни костюми стояха полунаведени с мотиките си сред памука и избуялата до кръста царевица. Той погледна отново на северозапад. Апачите, около седемдесет-осемдесет души, тъкмо минаваха покрай първата редица jacales163, след което дефилираха по пътеката към сянката на дърветата.

Пеоните164 в полетата ги видяха в същия момент. Те захвърлиха инструментите си и побягнаха, крещейки, с вдигнати над главите ръце. Младият дон погледна към американците и след това отново към приближаващите се диваци. Той извика нещо на испански. Американците напъдиха конете от извора и ги подкараха през една горичка от канадски тополи. В последния момент, когато го видяха, младежът бе извадил пистолет от ботуша си и се беше обърнал с лице към индианците.

Същата вечер увлякоха апачите към градчето Гайего и улицата, по която минаха, представляваше кална клоака, патрулирана от свине и окаяни плешиви кучета. Младата царевица в полетата от двете страни на пътя беше умита от скорошните дъждове и стоеше бяла и блестяща, почти прозрачна от слънцето. Яздеха през по-голямата част от нощта и на следващия ден индианците бяха все още по петите им.

Следващата им схватка беше при Енсиниля, след това се биха в сухите проходи, водещи към Ел Саус, и отвъд тях в ниските предпланини, откъдето вече се виждаха острите шпилове на църквите в града, отстоящ на юг. На 21 юли 1849 г. те влязоха в град Чиуауа, посрещнати като герои, водейки пред себе си по прашните улици карикатурни коне сред хаос от бели зъби и облещени очи. Малки момчета притичваха между копитата и победителите, в техните окървавени дрипи, се усмихваха през мръсотията, прахоляка и спечената кръв, носейки изсушените глави на врага, набити на колове, през тази фантастична химера от музика и цветя.