Кървав меридиан

VI

С идването на деня старите затворници се надигнаха от сламата, седнаха на каменния под и огледаха новодошлите без любопитство. Те бяха полуголи и смучеха зъбите си, сумтяха, шаваха на едно място и се пипаха като маймуни. Пестелива светлина очертаваше високото малко прозорче в тъмнината и някакъв подранил уличен търговец започна да хвали стоката си на висок глас.

Сутрешната им закуска се състоеше от студено пиноле, а след това ги оковаха и ги поведоха по улиците, вонящи и с дрънчащи по тях железа. През целия ден ги надзираваше перверзен тип със златни зъби и плетен камшик от сурова кожа, който ги принуди да застанат на колене в канавките и да събират нечистотиите. Под колелетата на талигите и под краката на просяците, влачейки след себе си торбите си с отпадъци. Следобеда седнаха в сянката на една стена и докато ядяха обяда си, гледаха две кучета, заклещени едно за друго, да се движат странично по улицата.

Как ти се нрави градският живот? — попита Тоудвайн.

Засега не давам и пукната пара за него.

Аз все още чакам да ми хареса, но до този момент не се е случило.

Те проследиха тайно с поглед надзирателя, който мина покрай тях, сключил ръце зад гърба си с килната над едното му око фуражка. Хлапето се изплю.

Аз си го набелязах първи, каза Тоудвайн.

Кого си набелязал първи?

Знаеш кого. Ей онзи там, Пиринчените зъби. Хлапето погледна след бавно крачещата фигура.

Много се притеснявам, че на този нещо може да му се случи. Всеки ден се моля Бог да бди над него.

Как смяташ да се измъкнеш от това затруднение, в което се намираш.

Ще се измъкнем някак. Това не е carcel.

Какво е carcel?

Държавен затвор. Там има хора, които са попаднали зад решетките още през двайсетте години.

Хлапето наблюдаваше кучетата.

След малко надзирателят се върна покрай стената, ритайки краката на заспалите. По-младият часови държеше своята ескопета готова за стрелба, сякаш тези оковани дрипави арестанти изведнъж можеха да се вдигнат на някакъв чутовен бунт. Vamonos, vamonos69, викаше той. Затворниците се изправиха и се затътриха под слънцето. Чу се някакъв звън и по улицата се зададе екипаж. Някои застанаха до бордюра и свалиха шапките си. Напред вървеше войник със звънче, следван от екипажа. Върху едната му страна беше нарисувано око и четири мулета возеха някого в последния му път. Отзад се мъкнеше дебел свещеник с някакво изображение в ръцете. Надзирателите тръгнаха между арестантите, сваляха шапките от главите на новодошлите и ги тикваха в нечестивите им ръце.

Когато екипажът отмина, те сложиха отново шапките на главите си и продължиха нататък. Кучетата стояха опашка до опашка. Други две кучета клечаха отпуснато на известно разстояние, само скелети, лишени от козина, гледайки ту чифтосаните кучета, ту затворниците, които дрънчаха с веригите си по улицата. Всичко блещукаше в горещината, тези форми на живот, като чудеса, сведени до нищожното. Груби подобия, като че ли родени от мълва, след като самите неща бяха избледнели в умовете на хората.

Хлапето зае сламеника между Тоудвайн и един друг мъж от Кентъки, ветеран от войната. Същият този се беше върнал да търси своята тъмноока възлюбена, която бе изоставил преди две години, когато отрядът на Донифан се изтеглил на изток към Салтильо, а офицерите трябвало да прогонят стотици млади момичета, преоблечени като момчета, които следвали армията. Сега той стоеше самотен на улицата в оковите си, някак странно смирен, загледан над главите на градските тълпи, а вечер им разказваше за годините си на запад — приветлив войник, сдържан човек. Като участник в сражението при Миер70, където се били, докато по канализационните тръби, канавките и улуците не потекла кръв, той им описваше как трошливите испански камбани се пръсвали на парчета, когато ги ударел куршум, и как седял до някаква стена върху калдъръма с раздробен крак, заслушан в едно затишие в стрелбата, което прераснало в странна тишина и в тази тишина се чул глух тътен, който първоначално взел за гръмотевица, докато не видял едно гюле да се появява иззад ъгъла, подскачайки по камъните като търкулнала се купа, за да се изгуби малко по-късно от погледа му. Разказа им за това как превзели Чиуауа, макар да били нередовна армия само в дрипи и по бельо, как гюлетата от чиста мед подскачали през тревата като избягали слънца, как дори и конете се научили да се отдръпват от тях или да ги оставят да минат между краката им, как дамите от града ходели с файтони по хълмовете и си правели пикници, наблюдавайки битката, и как нощем, докато седели край огньовете, чували стенанията на умиращите в полето и виждали фенера на катафалката, която се движела между тях като някаква погребална кола от преддверието на ада.

Мексиканците имаха достатъчно смелост, каза ветеранът, но не знаеха как да се бият. Бяха непоклатими. Чували сте истории за това как са били намирани приковани за дулата на оръдията им, но ако това е вярно, аз не съм го виждал. Взехме барут от собствените им оръдия. И взривихме градската порта. Хората вътре изглеждаха като одрани плъхове. Най-белите мексиканци, които някога съм виждал. Проснаха се на земята, започнаха да ни целуват краката и такива ми ти работи. Старият Бил ги пусна всички на свобода. По дяволите, той просто не знаеше какво ще последва. Само им каза да не крадат нищо. Но те, разбира се, крадяха всичко каквото успееха да докопат. Заповяда двама от тях да бъдат бичувани и те и двамата умряха от това, но още на следващия ден една шайка избяга с няколко мулета и Бил, без да се церемони много, обеси глупаците. Та и те също хвърлиха петалата. Но никога не съм си представял, че самият аз ще се озова един ден тук.

Те седяха с кръстосани крака под светлината на една свещ и ядяха от глинени купи с пръсти. Хлапето вдигна глава, ръчвайки нещо в купата си.

Какво е това? — попита то.

Това е отлично месо от бик, синко. От коридата. Такова получаваме само в неделя вечер.

По-добре дъвчи, за да имаш сили.

Хлапето продължи да дъвче. И докато дъвчеше, им разказа за сблъсъка с команчите, а те дъвчеха, слушаха го и кимаха с глава.

Радвам се, че съм пропуснал този танц, рече ветеранът. Те са жестоки кучи синове. Познавах едно момче от Лано, близо до холандската колония. Хванали го те и му взели коня и всичко каквото имал. Пуснали го да върви пеш. Той пристигна във Фредериксбърг шест дни по-късно, пълзейки на четири крака, чисто гол, както майка го е родила, и знаете ли какво му сторили. Изрязали месото от стъпалата му.

Тоудвайн поклати глава и посочи ветерана.

Гранират ги знае тези, каза той на хлапето. Бил се е с тях. Нали, Грани?

Ветеранът махна с ръка. Застрелях неколцина от тях, докато крадяха коне, но това е всичко. Долу, близо до Салтильо. Там имаше една пещера, в която бяха погребани липани. Трябва да са били хиляди индианци. С най-хубавите им дрехи, одеяла и всичко останало. С лъковете и ножовете им. Нанизи и огърлици. Мексиканците отнесоха всичко. Съблякоха ги голи. Взеха всичко до шушка. Та даже и цели индианци, които закараха в домовете си и ги сложиха по ъглите, натъкмени в костюмите им, но те започнаха да се разпадат, когато ги изкараха от пещерния въздух, и се наложи да ги изхвърлят. Последно там влязоха някакви американци, които скалпираха каквото беше останало от тях и се опитаха да продадат скалповете в Дуранго. Не знам дали имаха късмет в това. Мисля си, че някои от тези индианци трябва да са били мъртви от сто години.

Тоудвайн обираше мазнината от купата си със сгъната тортила. Той погледна хлапето с присвити очи под светлината на свещта. Какво според теб можем да получим за зъбите на Пиринчените зъби? — попита той.

Те видяха парцаливи аргонавти от щатите, които караха мулета по улиците, пътувайки на юг през планините към крайбрежието. Златотърсачи. Странстващи дегенерати, процеждащи се на запад като някаква хелиотропична71 напаст. Те кимаха и заговаряха арестантите, хвърляйки тютюн и монети на улицата до тях.

Видяха чернооки момичета с изрисувани лица, които пушеха малки пури, вървейки под ръка и гледайки ги безсрамно. Видяха самия губернатор, изпънат и официален, да изтрополява през двойната врата на двореца си с едноместната си двуколка с прозорци с копринени перденца, а един ден зърнаха шайка свирепи на вид, полупияни мъже, яздещи неподковани индиански мустанги, брадясали, диви, облечени в животински кожи, съшити със сухожилия, и въоръжени с всевъзможни оръжия: огромни тежки револвери, боуи ножове с размера на малки мечове и къси двуцевки, в които можеш да пъхнеш пръста си; сбруята на конете им беше изработена от човешка кожа, юздите, изплетени от човешка коса и украсени с човешки зъби; ездачите носеха презраменници или огърлици от изсъхнали почернели човешки уши, конете им имаха безумна искра в очите и зъбите им бяха оголени като на бесни кучета, а наред с тези обесници имаше и неколцина полуголи диваци, които се въртяха на седлата си — опасни, отблъскващи, брутални, като пришълци от някакъв езически край, където те и други като тях се хранеха с човешка плът.

Най-отпред, огромен и с детски израз на голото си лице, яздеше съдията. Бузите му бяха румени и той се усмихваше и се кланяше на дамите, сваляйки мръсната си шапка. Грамадният купол на главата му, когато бъдеше оголена, бе толкова ослепително бял и гладък, че изглеждаше като боядисан. Той и вонящата орда с него минаха по стъписаните улици и спряха пред двореца на губернатора, където водачът им, дребничък мъж с черна коса, поиска да бъдат допуснати, изритвайки дъбовата порта с ботуша си. Вратата бе веднага отворена и те влязоха вътре на конете си, след което вратата отново се затвори.

Господа, каза Тоудвайн, гарантирам ви, че знам много добре какво предстои да се случи.

На другия ден съдията, в компанията на останалите, стоеше на улицата и се поклащаше върху токовете си. Той носеше чифт хубави ботуши от ярешка кожа и изучаваше арестантите, които стояха на колене в канавката и изтребваха мръсотията с голи ръце. Хлапето наблюдаваше съдията. Когато погледът на съдията се спря на него, той извади пурата измежду зъбите си и се усмихна. Или може би се усмихна. След това върна пурата отново между зъбите си.

Същата нощ Тоудвайн ги събра и свити до стената, те заговориха шепнешком.

Името му е Глантън, рече Тоудвайн. Той има договор с губернатор Триас. Ще му плащат по сто долара за скалп и хиляда за главата на Гомес. Казах му, че сме трима. Господа, скоро ще излезем от тази смрадлива дупка.

Но ние нямаме никаква екипировка.

Глантън знае това. Той каза, че ще вземе всеки, който го бива, и ще задели за него от общите дялове. Затова не казвайте, че не сте опитни главорези на индианци, защото аз му гарантирах, че ние сме трима от най-добрите.

Три дена по-късно те яздеха в колона по един по улиците с губернатора и неговия антураж — губернаторът на светлосив жребец и убийците на техните дребнички мустанги, усмихнати и кланящи се на тълпата; красивите чернооки момичета им хвърляха цветя от прозорците, някои им изпращаха въздушни целувки, дечурлига тичаха покрай колоната, старци размахваха шапките си и викаха ура. Тоудвайн, хлапето и ветеранът яздеха най-подир, като краката на ветерана бяха пъхнати в тападерос72, които стигаха почти до земята, толкова дълги бяха краката му и толкова къси тези на коня. Спряха се за кратко в края на града близо до стария акведукт, където губернаторът им даде непринудено благословията си, пи за тяхно здраве и за сполуката им и те поеха по пътя към вътрешността на страната.