Кървав меридиан

XX

Тоудвайн и хлапето влязоха в схватка в движение, докато бягаха нагоре по реката през тръстиката, следвани от потракващите около тях стрели. Те се измъкнаха от върбовите шубраци, закатериха се по дюните, спуснаха се надолу и се появиха отново, две изтерзани тъмни фигури сред пясъците, ту подтичващи, ту приведени. Пистолетните изстрели отекваха глухо и сподавено в тази открита местност. Индианците юма, които се качиха на билото на дюните, бяха четирима на брой и те не ги последваха, а вместо това видяха накъде са тръгнали и се върнаха обратно.

В крака на хлапето беше забита стрела, която бе ударила в костта. То се спря, седна, счупи я на няколко инча от раната, след това стана отново и продължиха. Индианците юма вече не бяха сред дюните и те виждаха тъмната струя дим, която се издигаше покрай отвесния склон до реката. На запад се простираше пустош с пясъчни хълмове, подобни на вълни, където човек можеше да легне и да се скрие, но нямаше място, където да не го намери слънцето и само вятърът можеше да скрие следите му.

Можеш ли да ходиш? — попита Тоудвайн.

Нямам избор.

Колко вода имаш?

Не много.

Какво смяташ да правиш?

Не знам.

Можем да се доберем обратно до реката и да се скрием там, предложи Тоудвайн.

А после?

Тоудвайн погледна към форта и след това счупената стрела в крака на хлапето и бликащата кръв. Искаш ли да се опитам да извадя това?

Не.

А какво смяташ да правиш?

Да продължа.

Те смениха курса си, поемайки по следите на керваните от фургони, и вървяха през дългия предобед, през целия ден и през вечерта на този ден. Когато се стъмни, бяха свършили водата и напредваха с усилие под бавното колело на звездите. Спаха, треперейки, сред дюните, призори станаха и продължиха. Кракът на хлапето се беше вдървил и то куцаше подир другаря си с парче от теглич на каруца вместо патерица и на два пъти предложи на Тоудвайн да продължи сам, но той не го послуша. Предобед индианците се появиха.

Те ги гледаха как се събират пред трептящата завеса на източния хоризонт като някакви гибелни марионетки. Диваците бяха без коне, като че ли се придвижваха, подтичвайки, и не беше изминал и час, когато стрелите им вече летяха към бегълците.

Хлапето и Тоудвайн продължиха нататък, хлапето с изваден пистолет, пристъпвайки настрани и навеждайки се, за да избегне стрелите, които идваха откъм слънцето. Те проблясваха на фона на бледото небе, очертаваха се в ракурс, пърполейки като тръстикови стебла, и след това изведнъж се забиваха, потрепвайки, в земята. Бегълците ги чупеха, за да не могат да бъдат използвани повторно, бъхтеха се настрани през пясъка като раци, докато дъждът от стрели стана толкова гъст, че накрая спряха и дадоха отпор. Хлапето се подпря на лакти, запъна ударника на револвера си и се прицели. Юма бяха на малко повече от сто ярда разстояние, те нададоха вик и Тоудвайн се отпусна на едно коляно до хлапето. Револверът подскочи, във въздуха увисна сив дим и един от диваците падна, изчезвайки като театрален актьор през трап270. Хлапето запъна отново ударника на пистолета, но Тоудвайн сложи длан върху цевта, хлапето вдигна очи към него, отпусна ударника, после седна, презареди празното гнездо на барабана, изправи се с усилие, взе си патерицата и продължиха. Зад тях сред равнината се чуха слабите викове на диваците, които се скупчиха около простреляния.

Тази изрисувана орда ги преследва упорито през целия ден. Те бяха от двайсет и четири часа без вода и голата фреска от пясък и небе започваше да блещука и плува пред очите им, а стрелите, които изникваха около тях под ъгъл, приличаха на някаква мутирала степна растителност със снопчета и пискюли, която се множеше гневно в сухия пустинен въздух. Те не спряха. Когато стигнаха изворите при Аламо Мучо271, слънцето беше ниско пред тях, а на края на езерния басейн се виждаше седнала фигура. Тя се изправи, деформирана под трептящата леща на този свят, и протегна ръка — не беше ясно дали в знак на поздрав, или предупреждение. Те заслониха очи и закуцукаха напред, а човекът при извора им извика нещо. Това беше бившият свещеник Тобин.

Беше сам и невъоръжен. Колко сте? — попита той.

Колкото виждаш, отговори Тоудвайн.

Всички други мъртви ли са? Глантън? Съдията?

Тоудвайн и хлапето не отговориха. Те се примъкнаха към дъното на извора, където имаше няколко инча вода, коленичиха и пиха.

Ямата на извора беше около дванайсет фута в диаметър и те се разположиха върху наклонената му вътрешна стена, наблюдавайки индианците, които се разгръщаха в равнината, придвижвайки се с леки големи крачки. Събрани на малки групи в главните посоки на света, те започнаха да изстрелват стрелите си срещу защитниците, а американците, като артилерийски офицери, си съобщаваха един на друг за летящите към тях стрели, лежейки на откритата издатина и наблюдавайки нападателите си отсреща. Пръстите на ръцете им бяха извити като нокти на хищник, а коленете им — леко сгънати и неподвижни като на котки пред скок. Хлапето преустанови напълно огъня си и скоро диваците откъм западния край, които бяха по-облагодетелствани от светлината, започнаха да настъпват.

Около извора имаше пясъчни хълмчета от предишно копане и индианците юма като че ли се опитваха да стигнат до тях. Хлапето изостави поста си, премести се в западния край на ямата и откри огън срещу диваците, които стояха там прави или приклекнали на бутовете си като вълци в блещукащата котловина. Бившият свещеник коленичи до хлапето, наблюдаваше какво става зад тях и държеше шапката си между слънцето и мерника на револвера. В това време хлапето, подпряло пистолета върху края на ямата, стискайки дръжката с две ръце, изпращаше куршум след куршум. При втория изстрел един от диваците се строполи в пясъка и остана да лежи неподвижно. При следващия изстрел още един се завъртя и седна на земята, след това се надигна, направи няколко крачки и отново седна. Тобин прошепна нещо окуражително. Хлапето запъна отново ударника, а бившият свещеник задържа шапката си така, че да засенчва едновременно мерника и очите на стрелеца. Последва изстрел. Хлапето се беше прицелило в ранения мъж, който седеше на земята и изстрелът му го простря мъртъв. Тобин тихо подсвирна.

Да, бива се те, прошепна той. Но това все пак си остава дяволска работа, която може да хвърли в мрак душата ти.

Тези злополучия като че ли спряха настъплението на юма и след като хлапето простреля още един от техните, те започнаха да се събират и да се изтеглят. Преди това взеха телата на загиналите си другари и изпратиха още един залп от стрели, крещейки кървави клетви на своя допотопен език или заклинания към всички богове на войната и сполуката, които можеха да ги чуят, след което отстъпиха назад в равнината, докато накрая се виждаха едва-едва.

Хлапето прехвърли през рамо манерката и кесията си с патрони и се плъзна надолу към дъното на извора, където изкопа втора, по-малка яма със старата лопата, която беше там, и с процедилата се вода изми гнездата на барабана и цевта и се зае да прокарва парченца от ризата си с пръчка през дулото, докато започнаха да излизат чисти. След това сглоби отново пистолета, почуквайки щифта на цевта, докато барабанът легна плътно, и остави оръжието на топлия пясък да се суши.

Тоудвайн заобиколи изкопа, докато стигна при бившия свещеник и двамата лежаха един до друг, наблюдавайки отстъплението на диваците през блещукащия зной в котловината под късните лъчи на слънцето.

Имаме си точен стрелец, а?

Тобин кимна. Той погледна надолу към ямата, където хлапето зареждаше револвера, превъртайки пълните с барут гнезда, преценявайки ги на око и поставяйки куршумите с леяците надолу.

Как си с мунициите?

Зле. Имаме още няколко заряда, не са много. Падаше вечер и силуетите на индианците юма се очертаваха на фона на слънцето в аленеещата земя на запад.

През цялата нощ огньовете на техните часови горяха в тъмния кръг на света и хлапето откачи цевта на револвера си и с нея като с далекоглед наблюдаваше отделните огньове за евентуално движение, обикаляйки по топлия пясък периферията на извора. На света едва ли има толкова безплодна пустош, че нито едно същество да не издаде звук в нощта, но тук тя беше именно такава и те чуваха само дишането си в мрака и студа и ударите на рубинените си сърца, които висяха в тях. Когато се развидели, огньовете бяха догорели, в равнината в три отделни точки на компаса се виждаха чезнещи струйки дим и врагът го нямаше. През сухата котловина от изток към тях вървеше висока фигура, а до нея друга по-ниска. Тоудвайн и бившият свещеник ги следваха с поглед.

Какво мислиш за това?

Бившият свещеник поклати глава.

Тоудвайн сви пръсти и подсвирна рязко към хлапето. То се надигна с пистолета. Сетне се покатери по наклоненото легло на извора. Тримата лежаха и наблюдаваха.

Това бяха съдията и идиотът. И двамата бяха голи и се приближаваха под дрезгавината на пустинната зора като някакви същества от вид, който като цяло беше само бегло допирателен до този свят. Фигурите им бяха ту бързи и отчетливи, ту ефимерни под същата тази странна светлина. Като нещо, което губеше своята определеност заради самата си злокобност. Като нещо, толкова заредено със смисъл, че очертанията му се замъгляваха. Тримата при кладенеца наблюдаваха мълчаливо този марш в ранното утро и макар въпросът какво е това вече да не стоеше, нито един от тях не го назова. Те напредваха с тежки стъпки, съдията бледорозов под тънкия слой от прах като новороден, идиотът много по-тъмен; вървяха, клатушкайки се, през котловината в най-далечните предели на изгнаничеството, като някакъв вулгарен крал, лишен от своите отличия на властта и прогонен с шута си да умре в пустошта.

Онези, които пътуват през пустинни места, срещат същества, които изобщо не се поддават на описание. Наблюдателите при кладенеца се надигнаха, за да видят по-добре приближаващите се фигури. Слабоумният почти подтичваше, за да не изостава. Главата на съдията беше увенчана с перука от изсъхнала речна кал, от която стърчаха сламки и стръкчета трева, а на главата на идиота имаше отпрано парче кожа с почерняла кръв от външната страна. Съдията носеше в едната си ръка брезентова чанта и се беше драпирал с парчета месо като някакъв средновековен покаяник. Той се покатери по пясъка, кимна им за добро утро и след това се плъзна надолу по насипа, последван от идиота, където двамата коленичиха и започнаха да пият.

Дори и идиотът, който иначе трябваше да бъде хранен от ръка. Той коленичи до съдията и засмука шумно минералната вода. Малко по-късно вдигна тъмните си ларвовидни очи към тримата мъже, които седяха над него на края на изкопа, после се наведе и отново пи.

Съдията свали патрондашите си от почернялото от слънцето месо и отдолу под тях кожата му беше някак странно бяла и розова. Той свали малката си шапка от кал и обля с вода лицето и обгорелия си белещ се череп, след това пи отново и остана да седи на пясъка. Накрая вдигна очи към старите си спътници. Устата му беше напукана, а езикът отекъл.

Луис, каза той. Колко искаш за тази шапка?

Тоудвайн се изплю. Тя не се продава, каза той.

Всичко се продава, отбеляза съдията. Колко искаш за нея?

Тоудвайн погледна неспокойно към бившия свещеник, който сведе очи към извора. Шапката си ми трябва, рече Тоудвайн.

Колко?

Тоудвайн кимна с брадичка към връзките с месо. Предполагам, че искаш да я получиш срещу част от онези мръвки?

Нищо подобно, отвърна съдията. Това, което е тук, е за всички. Колко искаш за шапката?

А ти какво даваш? — рече Тоудвайн.

Съдията се вгледа в него. Ще ти дам сто долара, отговори той.

Никой не каза нищо. Идиотът, седнал на бутовете си, като че ли също очакваше да види как ще завърши този пазарлък. Тоудвайн свали шапката си и я погледна. Провисналата му черна коса бе полепнала отстрани на главата му. Няма да ти стане, каза той.

Съдията цитира нещо на латински. И се усмихна. Това не е твоя грижа, отвърна той.

Тоудвайн сложи шапката на главата си и я намести. Предполагам, че толкова имаш в онази чанта там, рече той.

Предположението ти е правилно, каза съдията.

Тоудвайн погледна към слънцето.

Ще ти дам сто долара и двайсет и пет цента и няма да те питам откъде си я взел, рече съдията.

Да видим какво имаш.

Съдията откопча чантата, наклони я и изсипа съдържанието й на пясъка. В нея имаше нож и може би около половин ведро златни монети на всякаква стойност. Холдън бутна ножа настрани, разстла монетите с длан и вдигна очи.

Тоудвайн свали шапката си и се спусна надолу по наклона. Той и съдията се настаниха от двете страни на съкровището, съдията отброи договорената сума и бутна монетите напред със страничната част на дланта си като крупие. Тоудвайн му подаде шапката и събра монетите, а съдията разряза лентата и периферията й, разтвори дъното й, нахлупи я на главата си и вдигна поглед към Тобин и хлапето.

Елате тук, каза той. Елате тук и да споделим това месо.

Те не помръднаха. Тоудвайн вече държеше парче месо в двете си ръце и го теглеше със зъби. В извора беше хладно и сутрешното слънце огряваше само периферията му. Съдията насипа останалите монети обратно в чантата, остави я настрани, наведе се и отново пи. Идиотът съзерцаваше отражението си във водата, сетне гледа как съдията пие и как водата после се успокоява. Съдията избърса устата си и погледна към фигурите над него.

Как стои при вас въпросът с оръжията? — попита той.

Хлапето бе провесило единия си крак през ръба на ямата и сега го изтегли обратно. Тобин не помръдна. Той наблюдаваше съдията.

Имаме само един пистолет, Холдън.

Ние? — рече съдията.

Имам предвид хлапето.

Хлапето отново се беше изправило на крака. Бившият свещеник застана до него.

Съдията на дъното на кладенеца също се надигна, сложи шапката на главата си и взе чантата си под мишница като някакъв огромен гол адвокат, обезумял в пустошта.

Претегли внимателно съвета си, свещенико, каза той. Ние всички сме тук заедно. Онова слънце ей там е като Божието око и ние всички ще се изпържим тук най-безпристрастно в този голям кварцов тиган. Мога да ви уверя в това.

Аз не съм свещеник и нямам съвет за даване, рече Тобин. А хлапето е свободен агент.

Съдията се усмихна. Съвсем вярно, каза той. После погледна към Тоудвайн и отново се усмихна на бившия свещеник. И какво ще правим тогава? — попита Холдън. Ще стоим тук и ще пием от тези дупки, редувайки се, като стада от враждуващи маймуни?

Бившият свещеник хвърли поглед към хлапето. Двамата стояха с лице към слънцето. Тобин приклекна, за да му е по-лесно да говори със съдията.

Мислиш ли, че има регистър, където можеш да картотекираш кладенците в пустинята?

Ех, свещенико, ти си по-добре запознат от мен с тези бюрократични въпроси. Аз не предявявам никакви права тук. Казвал съм ти го и преди, аз съм простоват човек. Знаеш, че си добре дошъл да слезеш тук, да пиеш и да си налееш манерката.

Тобин не помръдна.

Дай ми манерката, рече хлапето. То бе извадило пистолета от пояса си, подаде го на бившия свещеник, взе кожената бутилка и се спусна по наклона.

Съдията го следваше с очи. Хлапето заобиколи дъното на извора, като през цялото време беше в обсега на съдията, коленичи срещу слабоумния, махна запушалката на манерката и я потопи във водата. То и идиотът гледаха как водата влиза през гърлото на бутилката, как тя бълбука и след това спира да се пълни. Хлапето върна запушалката на мястото й, наведе се напред, пи от извора, след това седна и погледна Тоудвайн.

Идваш ли с нас?

Тоудвайн хвърли поглед към съдията. Не знам, отговори той. Аз подлежа на арест. В Калифорния ще ме арестуват.

Ще те арестуват?

Тоудвайн не отговори. Седейки на земята, той направи триножник с три пръста, забоде ги в пясъка пред себе си, след това вдигна ръката си, завъртя я леко и забоде пръстите си отново, така че се образуваха шест дупки във формата на звезда или шестоъгълник. Накрая заравни пясъка отново и вдигна глава.

Нали не мислиш, че човек може просто ей така да избяга от тази страна? — попита той.

Хлапето се изправи и преметна през рамо каишката на манерката. Крачолът му беше почернял от кръв и окървавената пръчка на стрелата стърчеше от бедрото му като някаква закачалка за окачане на инструменти. То се изплю, избърса уста с опакото на ръката си и погледна Тоудвайн. Това, от което избяга ти, не беше страна, каза хлапето. После мина през ямата и се покатери по наклонената й стена. Съдията го проследи с поглед и когато хлапето излезе горе на слънчевата светлина, то се обърна и погледна назад към съдията, който държеше платнената чанта отворена между голите си бедра.

Петстотин долара, каза той. Срещу пистолета заедно с барута и патроните.

Бившият свещеник беше непосредствено до хлапето. Убий го, просъска той.

Хлапето взе револвера си, но Тобин се вкопчи в ръката му и зашепна нещо и когато хлапето се отдръпна, той заговори по-високо, толкова голям беше страхът му.

Няма да имаш втори шанс, момче. Направи го. Той е гол. И невъоръжен. Бога ми, мислиш ли, че можеш да го надвиеш по някакъв друг начин? Направи го, момче! Направи го, за бога! Направи го или, кълна се, с теб е свършено.

Съдията се усмихна и се почука по слепоочието. Свещеникът, каза той. Свещеникът е бил твърде дълго на слънце. Седемстотин и петдесет и това е най-доброто ми предложение. Да се продава сега, е изгодно.

Хлапето пъхна пистолета в пояса си. След това с бившия свещеник, вкопчен в лакътя му, то заобиколи кратера и двамата потеглиха на запад през котловината. Тоудвайн се покатери по ямата и ги изпрати с поглед. След известно време вече нямаше нищо за гледане.

Този ден пътят им ги отведе към обширен терен, наподобяващ мозайка, с малки блокове от яспис, червеникав халцедон и ахат. Площ от хиляди акри, където вятърът пееше над процепите без хоросан. Пресичайки това пространство на изток, яздейки кон и водейки друг, се появи Дейвид Браун. Свободният кон беше оседлан и с юзда и хлапето стоеше с палци зад колана си и го наблюдаваше. Когато се приближи, той погледна надолу към старите си другари.

Чухме, че си бил в тъмница, рече Тобин.

Бях, отвърна Браун. Но вече не съм. Очите му обходиха внимателно всяка част от тялото им. Той видя парчето стрела, което стърчеше от крака на хлапето и се вгледа в очите на бившия свещеник. Къде е снаряжението ви? — попита той.

Няма друго, освен това, което виждаш.

С Глантън ли се спречкахте?

Глантън е мъртъв.

Браун се изплю, оставяйки сухо петно върху тази необятна равнина от напукани плочи. В устата си имаше камъче против жаждата, което с движение на челюстта си прехвърли от другата страна и след това ги погледна. Юма? — попита той.

Да, отговори бившият свещеник.

Всички ли избиха?

Тоудвайн и съдията останаха ей там при изворите. Съдията? — рече Браун.

Конете се взираха мрачно в напуканата каменна земя, върху която стояха.

Останалите мъртви ли са? Смит? Дорси? Негърът? Всички, отвърна Тобин.

Браун погледна на изток към пустинята. Колко път има до извора?

Тръгнахме оттам около час след изгрев-слънце.

Той въоръжен ли е?

Не е.

Браун се вгледа в лицата им. Свещениците не лъжат, отбеляза той.

Отговор не последва. Браун седеше на седлото и си играеше със скапулария от изсъхнали уши. После обърна коня си и продължи, водейки животното без ездач след себе си. Докато яздеше, гледаше назад към тях. След това се спря отново.

Видяхте ли го мъртъв? — извика той. Глантън?

Аз го видях, отвърна свещеникът. Мъртъв беше.

Браун отново потегли, извърнат леко настрани на седлото, с пушката върху коляното си. Гледаше назад към двамата пилигрими, както и те него. Когато се смали в далечината, те се обърнаха и продължиха.

По обяд на следващия ден отново започнаха да се натъкват на изоставени вещи и амуниции от кервани, паднали подкови, парчета от хамути, кости, изсъхнали трупове на мулета, все още със седлата отгоре. Те следваха едва забележимата дъга на брега на древно езеро, където натрошените черупки от миди приличаха на парчета от счупена керамика, крехки и нащърбени сред пясъците, а в ранната вечер се спуснаха между дюни и насипи до Карисо Крийк, малко просмукващо се ручейче, което извираше от камъните, течеше през пустинята и отново изчезваше. Хиляди овце бяха загинали тук и пътниците минаха между пожълтелите кости и трупове с дрипите от опърпана вълна, коленичиха между тях и пиха. Когато хлапето вдигна мократа си глава от водата, един куршум от пушка разкриви отражението му във вирчето, екотът от изстрела изтрещя над осеяните с кости склонове, понесе се над пустинята и заглъхна.

Хлапето се преобърна по корем и запълзя настрани, оглеждайки хоризонта. То първо видя конете, които стояха муцуна срещу муцуна в една падина между дюните на юг. Видя съдията, облечен в префасонираните дрехи на доскорошните си спътници. Той държеше пушката изправена близко до дулото и сипваше барут в цевта от барутника. Идиотът, гол с изключение на една шапка, клечеше на пясъка до краката му.

Хлапето се добра до едно ниско място в земята и остана да лежи там с револвера в ръката си и ручейчето, което църцореше до лакътя му. Обърна се, търсейки с очи бившия свещеник, но него го нямаше. През решетката от кости виждаше съдията и неговия повереник на хълма под слънцето. Хлапето вдигна револвера си, подпря го върху хлътнатината на един гранив таз и стреля. Видя пясъкът на склона зад съдията да избликва във въздуха и съдията насочи пушката си и стреля, и куршумът профуча през костите, след което екотът от двата изстрела проехтя над дюните.

Хлапето лежеше и сърцето му се блъскаше в пясъка. То запъна с палец ударника и вдигна глава. Идиотът седеше както и преди, а съдията крачеше спокойно покрай линията на хоризонта, търсейки изгодна позиция сред браздите от кости. Хлапето отново запълзя. Спусна се към ручея по корем и лежешком пи, държейки револвера и барутника, докато поглъщаше водата. Сетне се примъкна към далечния край на ручея по един отъпкан проход в пясъка, където вълци бяха сновали напред-назад. Стори му се, че чува бившият свещеник да му прошепва нещо, чуваше и бълбукането на ручея. Хлапето лежеше и се ослушваше. Постави ударника на предпазител, завъртя барабана, презареди празното гнездо, постави капсула и се надигна да погледне. Ниският хребет, покрай който съдията бе минал, беше пуст, а двата коня идваха към него през пясъка откъм юг. Хлапето запъна ударника, лежеше и се оглеждаше. Конете се приближаваха, необезпокоявани от нищо, по голия склон, клатейки глави и размахвайки опашки. След това видя идиота да се влачи подир тях като някакъв мрачен пастир от неолита. От дясната си страна зърна съдията да се появява между дюните, да оглежда района и отново да се скрива от поглед. Конете продължиха и после хлапето чу зад себе си някакъв шум и когато се обърна, видя в прохода бившия свещеник, който му просъска:

Застреляй го!

Хлапето се огледа, търсейки с очи съдията, но Тобин отново му подвикна дрезгаво:

Идиота! Застреляй идиота!

Той вдигна пистолета. Конете минаха през една пролука в редиците от пожълтели стърчащи кости, последвани от идиота, и изчезнаха. Хлапето погледна назад към Тобин, но бившият свещеник го нямаше там. След това се придвижи надолу през прохода, докато стигна отново до ручея, вече леко размътен от конете, които бяха пили малко по-нагоре. Кракът му отново беше започнал да кърви и той лежеше, киснейки го в студената вода, после пи, гребна малко вода и намокри врата си с нея. Струйките кръв от бедрото му приличаха на тънки червени пиявици по течението. Хлапето погледна слънцето.

Здравейте, извика съдията някъде от запад. Сякаш при ручея бяха пристигнали някакви нови ездачи и той се обръщаше към тях.

Хлапето лежеше и се ослушваше. Нямаше никакви нови ездачи. Малко по-късно съдията извика отново:

Покажете се. Има достатъчно вода за всички.

Хлапето беше преметнало барутника на гърба си, за да е далече от ручея, държеше револвера си готов за стрелба и чакаше. По-нагоре по течението конете бяха спрели да пият. След това наведоха отново глави към водата.

Когато се придвижи към другия край на потока, се натъкна на отпечатъци от ръцете и краката на бившия свещеник сред следи от котки, лисици и дребни пустинни свине. Навлезе в едно празно пространство в това налудничаво бунище, надигна се в седнало положение и се ослуша. Кожените му дрехи бяха натежали и вкоравени от водата и кракът му туптеше. Една конска глава се появи със стичаща се от муцуната вода на около сто крачки оттатък костите и после отново се изгуби от поглед. Когато съдията подвикна отново, гласът му идваше от друго място. Предлагаше им да бъдат приятели. Хлапето наблюдаваше един малък керван от мравки, който се придвижваше сред сводове от овчи ребра. В един момент погледът му се натъкна на очите на малка отровна змия, свита на кълбо под парче кожа. Той избърса устата си и отново започна да се придвижва. На едно място следите на бившия свещеник свършваха и се връщаха обратно. Хлапето лежеше и се ослушваше. До мръкване оставаха още часове. След известно време чу идиота да бръщолеви нещо развълнувано сред костите.

Чуваше също и вятъра от пустинята, и собственото си дишане. Когато вдигна глава да огледа района, видя бившият свещеник да се препъва между костите, държейки високо кръст, който бе направил от пищяли на овен, овързани с ивици от кожа; носеше го пред себе си като някакъв луд търсач на подпочвени води сред безрадостната пустиня, говорейки високо на език едновременно чужд и изчезнал.

Хлапето се изправи, държейки револвера в двете си ръце. После се обърна. Видя съдията, който беше на съвсем друго място и вече бе притиснал пушката до рамото си. Когато стреля, Тобин се завъртя в посоката, от която бе дошъл, и седна, все още държейки кръста. Съдията остави пушката и взе друга. Хлапето се опита да задържи цевта на револвера неподвижна, стреля и след това се просна на пясъка. Тежкият куршум от пушката мина над главата му като астероид, ломейки шумно костите, пръснати по възвишението зад гърба му. Хлапето застана на едно коляно и потърси с очи съдията, но него го нямаше. Презареди празното гнездо на барабана и запълзя отново на лакти към мястото, където бе видяло да пада бившият свещеник, ориентирайки се по слънцето и спирайки от време на време да се ослуша. Земята беше отъпкана от лапите на хищници, идвали тук заради мършата, и вятърът, който духаше между камарите от кости, разнасяше кисела миризма като вонята от стар гранив парцал и не се чуваше никакъв друг звук освен този на вятъра.

Намери бившия свещеник, коленичил в ручея, да промива раната си с парче плат, откъснато от ризата му. Куршумът бе преминал от край до край през шията му. На косъм не беше засегнал сънната артерия, но въпреки това Тобин не можеше да спре кръвта. Той погледна към хлапето, приклекнало между черепите и стърчащите ребра.

Трябва да убиеш конете, каза бившият свещеник. Нямаш никакъв друг избор. Той ще те настигне с тях.

Можем да вземем конете.

Не бъди глупав, момче. Каква друга примамка има той?

Можем да се измъкнем веднага щом се мръкне.

А мислиш ли, че няма да се съмне отново?

Хлапето го наблюдаваше. Смяташ, че няма да ни остави? — попита то.

Не, няма.

Какво предлагаш тогава?

Аз трябва да го спра.

Кръвта течеше между пръстите му.

Къде е съдията? — попита хлапето.

Къде е наистина.

Ако го убия, ще можем да вземем конете.

Няма да го убиеш. Не ставай глупак. Застреляй конете.

Хлапето отправи взор към плиткия песъчлив ручей. Хайде, момче.

То погледна бившия свещеник и бавните капки кръв, които падаха във водата като розови цветни пъпки, размиваха се и избледняваха. После тръгна нагоре по ручея.

Когато стигна мястото, където конете бяха нагазили във водата, тях вече ги нямаше. Пясъкът, там където бяха минали, беше още мокър. Бутна пистолета пред себе си, пълзейки на длани. И въпреки цялата си предпазливост откри, че идиотът го наблюдава, преди още да го беше видял.

Той седеше неподвижно в нещо като беседка от кости, подобен на някакво диво горско създание, и слънчевата светлина падаше на ивици върху апатичното му лице. Хлапето го погледна и после продължи покрай него по следите на конете. Когато се извърна назад, идиотът все още го наблюдаваше. Китките му бяха подпрени на пясъка и макар лицето му да беше лишено от какъвто и да е израз, той приличаше на същество, сполетяно от някакво голямо нещастие.

Видя конете да стоят на едно възвишение над ручея, гледайки на запад. Остана да лежи тихо, изучавайки терена. Сетне се придвижи покрай едно старо речно корито, седна с гръб до някаква кост, която стърчеше под прав ъгъл от пясъка, запъна ударника на револвера и си почина с лакти върху коленете.

Конете го бяха видели да се появява от речното корито и го следяха с поглед. Когато чуха звука от запънатия ударник, наостриха уши и тръгнаха към него през пясъка. Застреля предния кон в гърдите, той падна настрани и остана да лежи, дишайки тежко; от носа му течеше кръв. Другият се спря неуверено, хлапето запъна ударника и го простреля в момента, в който се обръщаше. Конят препусна в тръс през дюните, хлапето стреля отново и предните крака на животното се подгънаха, то залитна напред и след това рухна настрани. Вдигна главата си още веднъж и после остана да лежи неподвижно.

Хлапето седеше, ослушвайки се. Нищо не помръдваше. Първият кон лежеше там, където беше паднал, и пясъкът около главата му потъмняваше от кръв. Димът от изстрелите се понесе над ручея, сетне изтъня и изчезна. Хлапето се придвижи обратно по старото речно корито, наведе се зад ребрата на едно мъртво муле, презареди револвера и се насочи отново към ручея. Не се върна по пътя, по който бе дошло, и повече не видя идиота. Когато се върна при ручея, пи вода, проми крака си и остана да лежи, ослушвайки се, както преди.

А сега хвърли този пистолет, нареди съдията.

Хлапето замръзна на място.

Гласът идваше от не повече от петдесетина крачки.

Знам какво направи. Свещеникът те подтикна и ще приема това като смекчаващо вината обстоятелство. Както бих постъпил с всеки човек, извършил някакво закононарушение. Но тук е намесен и въпросът за собствеността. Донеси ми револвера си веднага.

Хлапето лежеше, без да помръдва. То чу съдията да гази през ручея нагоре срещу течението. Лежеше и броеше бавно шепнешком. Щом размътената вода стигна до него, хлапето спря да брои, пусна във водата стиска суха трева и я побутна надолу по течението. Започна да брои отново и когато стигна до същото число, тревата тъкмо бе изчезнала от поглед сред костите. После излезе от водата, погледна към слънцето и започна да се придвижва обратно към мястото, където беше оставил Тобин.

Следите на бившия свещеник, където се беше отклонил от потока, бяха все още влажни и сред тях имаше капки кръв. Хлапето ги проследи през пясъка до място, където той си беше направил нещо като укритие, от което му просъска:

Довърши ли ги, момче?

Хлапето вдигна ръка.

Да. Чух и трите изстрела. И идиота също, нали момче?

Той не отговори.

Добро момче, прошепна свещеникът. Той бе превързал раната на шията с ризата си, беше гол до кръста и седеше сред гранивите кости, загледан към слънцето.

Сенките върху дюните бяха дълги и в тези сенки костите на измрелите там животни бяха разпръснати под всевъзможни ъгли и приличаха на странни купчини от усукана арматура. Разполагаха с около два часа до мръкване и бившият свещеник отбеляза този факт. Лежаха под кожата на мъртъв вол, добила твърдостта на дъска, и слушаха съдията да им подвиква. Той им изтъкваше казуси от правото и им цитираше конкретни прецеденти. Разясняваше им онези закони, които се отнасяха до правото на собственост върху домашните животни, и им привеждаше примери за лишавания от всякакви граждански и наследствени права, тъй като смяташе, че те са свързани с наследствената поквара на предишните престъпни собственици на конете, които сега лежаха мъртви сред костите. След това заговори за други неща. Бившият свещеник се наведе към хлапето. Не го слушай, каза той.

Не го слушам.

Запуши си ушите.

Ти си запуши своите.

Тобин сложи длани върху ушите си и погледна хлапето. Очите му блестяха заради загубата на кръв и той бе завладян от някаква особена сериозност. Направи го, прошепна бившият свещеник. Мислиш ли, че той говори на мен?

Хлапето се обърна и хвърли поглед към слънцето, приседнало на западния край на пустошта, и след това не си казаха нищо повече, докато се мръкна. После станаха и тръгнаха.

Излязоха от падината, потеглиха през ниските дюни и погледнаха за последен път към долината, където в края на един пясъчен вал потрепваше нощният огън на съдията, така че да го виждат всички. Те не се впуснаха в предположения какво използваше той като гориво и луната все още я нямаше, когато бяха вече доста напреднали в пустинята.

Този район беше обитаван от вълци и чакали и те виха през цялата първа половина на нощта, докато луната изгрее и после спряха, сякаш изненадани от появата й. След това започнаха отново. Пилигримите бяха отслабнали заради раните си. Те легнаха да почиват, но не и за дълго и не и преди да обходят с поглед хоризонта на изток за някаква фигура, изникнала там без покана. Потръпваха под повея на сухия пустинен вятър, дошъл от кой знае какъв безбожен квадрант, студен, стерилен и неносещ никакви новини. Когато се развидели, се изкачиха на едно малко възвишение в тази безкрайна равнина и седнали на ронливите глинести шисти, гледаха как слънцето изгрява. Беше студено и бившият свещеник, с неговите дрипи и окървавена яка, обгърна тялото си с ръце. Спаха на този неголям хълм и когато се събудиха, беше средата на предобеда и слънцето се беше изкачило доста високо в небето. Те седяха и се оглеждаха. Към тях през равнината — нито много далече, нито много близо — вървяха фигурите на съдията и на идиота.