Кървав меридиан

VII

В този отряд яздеха двама мъже на име Джексън — единият бял, другият черен. Първото име и на двамата беше Джон. Те таяха ненавист един към друг и докато яздеха под голите планини, белият понякога се изравняваше с другия и се криеше в сянката му, доколкото имаше някаква сянка, шепнейки му нещо. В такива случаи черният спираше или пришпорваше рязко коня си, за да се отърве от него. Като че ли белият мъж оскверняваше неговата личност. Като че ли се бе натъкнал на някакъв скрит ритуал в тъмната му кръв или тъмната му душа, чието олицетворение беше сянката му върху скалистата земя и криейки се в нея, сякаш се опитваше да застраши самия човек. Белият се смееше и му говореше нещо монотонно, което звучеше почти като любовно обяснение. Всички ги наблюдаваха с интерес, за да видят какво ще се случи, но никой не се опита да ги помири и когато Глантън от време на време хвърляше поглед назад към колоната, той като че ли просто отбелязваше тяхното присъствие и продължаваше нататък.

По-рано сутринта отрядът се събра в двора на къща в покрайнините на града. Двама мъже извадиха от една товарна кола оръжеен сандък с надписи от арсенала на Батън Руж и един пруски евреин на име Шпайер откърти капака с шило и обущарски чук и подаде на съдията плосък пакет, увит в кафява амбалажна хартия, полупрозрачна от грес, като хартия, в която са били опаковани сладки. Глантън отвори пакета и остави хартията да падне на земята. В ръката си държеше патентован дългоцевен револвер модел „Колт“. Това беше огромно оръжие, предназначено за драгуни, което стреляше с патрони за карабина, и когато дългите му цилиндри бяха заредени, тежината му достигаше почти пет фунта. Коничният куршум от половин унция на тези револвери пробиваше шестинчова дъска от твърда дървесина и в сандъка имаше четири дузини от тях. Докато Шпайер вадеше матрици за отливане на куршуми, барутници и разни други инструменти, съдия Холдън разопакова още един пистолет. Мъжете се скупчиха около него. Глантън избърса цевта и патронниците на оръжието и взе една барутница от Шпайер.

Истински хубавец, отбеляза някой.

Глантън сипа барут, постави куршум и го натика с шомпола, който беше прикрепен под цевта. Когато всички гнезда бяха заредени, той им сложи капсули и се огледа. В този двор освен продавачи и купувачи имаше и още няколко живи същества. Погледът му най-напред беше привлечен от котка, която точно в този момент се появи на една висока стена отсреща толкова тихо, сякаш беше кацнала птица. Тя се обърна и започна да се провира между зъберите от разбито стъкло, които стърчаха от кирпичената зидария. Глантън вдигна тежкия пистолет с една ръка и дръпна с палец ударника. Трясъкът, който се разнесе в мъртвата тишина, беше страховит. Котката изчезна. Нито писък, нито кръв — просто престана да я има. Няколко кокошки в ъгъла, които кълвяха сухия прахоляк, замръзнаха неспокойно на място, наклонили глави в различни ъгли. Пистолетът изтрещя и една от птиците експлодира сред облак от перушина. Другите припнаха безмълвно, проточили дългите си шии. Той стреля отново. Втора птица се завъртя и зарита по гръб с крака. Останалите размахаха панически криле, писукайки тънко, а Глантън се завъртя с пистолета и застреля малко козле, което, ужасено, бе притиснало гърлото си до една стена, и то се строполи мъртво в прахта. След това стреля по една глинена гарафа, която се пръсна сред дъжд от чирепи и вода, и накрая умери камбаната на кирпичената кула над покрива и в празнотата отекна тържествен звън, който остана да ечи, след като ехото от изстрела заглъхна.

Над двора остана да виси облак от сив барутен дим. Глантън постави ударника на междинна позиция, завъртя барабана и отново отпусна ударника. Някаква жена — се появи на вратата на къщата, но един от мексиканците й каза нещо и тя се прибра отново.

Глантън погледна Холдън и след това Шпайер. Евреинът се усмихна нервно.

Те не струват петдесет долара.

Шпайер гледаше мрачно. А колко струва твоят живот? — попита той.

Петстотин долара в Тексас, но ако тръгнеш да търсиш тези пари, ще трябва да заложиш задника си.

Мистър Ридъл смята, че това е добра цена.

Мистър Ридъл не я плаща.

Той осигури средствата.

Глантън завъртя пистолета в ръката си, изучавайки го.

Мислех, че всичко е договорено, рече Шпайер.

Нищо не е договорено.

Били са поръчани за войната. Не можеш да намериш други такива.

Докато едни пари не преминат от едни ръце в други, нищо не е договорено.

Отряд войници, десет-дванайсет души, се появиха на улицата с оръжия, готови за стрелба.

Qué pasa aquí78?

Глантън ги погледна без интерес.

Nada, каза Шпайер. Todo va bien79.

Bien80? Сержантът погледна мъртвите птици и козата.

Жената се появи отново на вратата.

Esta bien, каза Холдън. Negocios del Gobernador.81

Сержантът погледна първо към тях и след това към жената на вратата.

Somos amigos del Senor Riddle82, рече Шпайер.

Andale83, извика Глантън. Ти и твоите непрокопсани чернилки.

Сержантът пристъпи напред, заемайки властна поза. Глантън се изплю. Съдията вече бе прекосил разстоянието между тях и отведе сержанта настрани, впускайки се в разговор с него. Сержантът стигаше до мишницата му и Холдън му говореше нещо добронамерено, размахвайки енергично ръце. Войниците приклекнаха в прахта с мускетите си, наблюдавайки съдията с безизразни лица.

Не давай на този кучи син никакви пари, подхвърли Глантън.

Но съдията вече бе повел сержанта, за да го представи официално.

Le presento al sargento Aguilar84, извика той, притискайки опърпания военен до себе си. С много строг израз на лицето сержантът протегна ръка и тя увисна във въздуха, привличайки вниманието на всички като нещо, което се нуждае от одобрение. После Шпайер пристъпи към него и я пое.

Mucho gusto85.

Igualmente86, каза сержантът.

Съдията го ескортира, представяйки му хората от отряда един по един, сержантът се държеше много официално, а американците мърмореха непристойни неща или клатеха мълчаливо глави. Войниците бяха приклекнали на петите си, наблюдавайки всяко движение от този спектакъл със същия вял интерес. Накрая съдията се приближи към чернокожия.

Това тъмно ядовито лице. Той се втренчи в него, после дръпна сержанта малко по-напред, за да може да огледа негъра по-добре, след което започна да го представя надълго и нашироко на испански. Съдията нахвърли набързо пред сержанта съмнителната кариера на мъжа пред тях, обрисувайки с ръце с удивителна ловкост лъкатушните пътища, които в крайна сметка го бяха довели тук — по собствените му думи също като върви, прекарани през пръстен. В изложението си той включи също препратки към децата на библейския Хам и изгубените племена на израилтяните, някои откъси от древногръцки поети, антропологически наблюдения за разселването на народите по света и за тяхната изолация поради геологически катаклизми и анализ на расовите черти в съответствие с климатичните и географските влияния. Сержантът изслуша всичко това и още много други неща и когато съдията приключи, пристъпи напред и протегна ръка.

Джексън не му обърна внимание. Вместо това погледна съдията.

Какво му каза, Холдън?

Не го оскърбявай, човече.

Какво му каза?

Лицето на сержанта се помрачи. Съдията го хвана за раменете, придърпа го леко към себе си и му прошепна нещо в ухото, а сержантът кимна, отстъпи назад и отдаде чест на чернокожия.

Какво му каза, Холдън?

Казах му, че там, откъдето идваш, не е общоприето хората да се ръкуват.

Не, преди това. Какво му каза преди това?

Съдията се усмихна. Не е необходимо, поде той, отговорните фактори в едно начинание да са наясно с фактите по техния случай, защото в крайна сметка с делата си те ще направят услуга на историята със или без тяхното знание. Но принципът изисква тези факти, доколкото това е възможно, да бъдат доверени на някакво трето лице. Сержант Агилар е точно такова лице и всякакво неуважение към неговото положение се явява нещо вторично в сравнение с отклоненията в онзи по-широк протокол, който влиза в дневния ред на абсолютната съдба. Думите са неща. И той не може да бъде лишен от думите, които са в негово владение. Тяхната власт се издига над неговото неведение за смисъла им.

Чернокожият се потеше. Една тъмна вена на слепоочието му пулсираше като възпламенител. Отрядът беше изслушал съдията в мълчание. Неколцина се усмихнаха. Един слабоумен убиец от Мисури се изкикоти хрипливо като астматик. Съдията се обърна отново към сержанта и двамата продължиха разговора си. Те прекосиха двора към мястото, където стоеше оръжейният сандък, там съдията взе един пистолет и му обясни с огромно търпение как стреля. Хората на сержанта се бяха изправили и стояха в очакване. При портата съдията отброи няколко монети в дланта на Агилар, ръкува се официално с всеки от опърпаните му подчинени, направи им комплимент за тяхната военна подготовка и поведение, след което те излязоха на улицата.

По обяд същия ден наемниците, всеки един от тях въоръжен с чифт от тези пистолети, продължиха по пътя, който водеше навътре в страната.

Съгледвачите се върнаха вечерта. Мъжете слязоха от конете си за първи път този ден и ги оставиха да пасат сред оскъдната растителност, докато Глантън разговаряше със скаутите. След това яздиха, докато се стъмни и си направиха лагер. Тоудвайн, ветеранът и хлапето седяха на известно разстояние от огньовете. Те не знаеха, че са били включени в експедицията на мястото на трима души, убити в пустинята. Тяхната група наблюдаваше индианците делавери, от които също имаше неколцина в отряда. Те стояха малко настрани, приклекнали на пети, и един от тях чукаше с камък кафени зърна върху парче еленова кожа, а останалите се взираха в огъня с черните си като дула на пушки очи. Тази нощ хлапето щеше да види един от тях да разравя с ръце горящата жарава, за да намери подходящия въглен, с който да запали лулата си.

На сутринта станаха, преди да се съмне, и хванаха и оседлаха конете си веднага щом беше достатъчно светло, за да се вижда. Назъбените планини бяха чисто сини на разсъмване, навсякъде цвърчаха птици и когато слънцето изгря, то улови луната на запад в такова положение, че двете светила се озоваха едно срещу друго над земята — слънцето нажежено до бяло, а луната като негова бледа реплика, сякаш бяха краищата на една цев, отвъд чиито предели горяха невъобразими светове. Докато ездачите напредваха в колона по един през мескитовите храсти и пиракантата87 под лекото звънтене на оръжията и юздечките, слънцето се изкачи нагоре, луната залезе и от подгизналите от росата коне и мулета започна да се издига пара — както от самите животни, така и от сенките им.

Тоудвайн се беше заговорил с един беглец от Земята на Ван Димен на име Баткет, дошъл на запад след успешно бягство от затвора. Родом беше от Уелс и имаше само три пръста на дясната ръка и няколко зъба в устата. Може би той бе видял в Тоудвайн брат по съдба — безух, дамгосан престъпник, избрал от живота същото, което и той — и затова предложи да се обзаложат кой от двамата Джексън ще убие първи другия.

Не ги познавам тези момчета, рече Тоудвайн.

Но какво мислиш все пак?

Тоудвайн се изплю спокойно настрани и погледна мъжа. Не бих искал да се обзалагам, каза той.

Май не си падаш много по хазарта?

Зависи от хазарта.

Черният ще убие белия. Ти на кого залагаш?

Тоудвайн го погледна. Огърлицата от човешки уши, която той носеше, приличаше на връзка сушени черни смокини. Беше едър и грубоват на вид, единият му клепач бе леко прихлупен там, където неизвестен нож бе прерязал малките мускулчета. Екипировката му беше от най-разнородно естество — някои от нещата бяха добри, а други не струваха. Ботушите му бяха прилични и имаше хубава пушка, обкована с германско сребро, но самата тя бе пъхната в горната част на отрязан ботуш. Ризата му беше дрипава, а шапката гранива и воняща.

Ти не си преследвал туземци преди, отбеляза Баткет. Кой казва така?

И сам зная.

Тоудвайн не отговори.

Скоро ще установиш, че са доста пъргави.

Така чувам.

Човекът от Земята на Ван Димен се усмихна. Много неща се промениха, каза той. Когато за първи път дойдох в тази страна, диваците от Сан Саба почти не бяха виждали бели хора. Те дойдоха в нашия лагер и ние поделихме с тях храната си, а те не можеха да свалят поглед от ножовете ни. На другия ден докараха цяло стадо коне да търгуват. Ние не знаехме какво искат. Те си имаха свои собствени ножове. Но не щеш ли, оказа се, че никога преди не са виждали насечени кости в яхния.

Тоудвайн хвърли поглед към челото на мъжа, но шапката му беше нахлупена почти до ушите. Вандименецът се усмихна и повдигна леко шапката си с палец. Лентата й се беше отпечатала върху челото му като червена ивица, но с изключение на нея други белези нямаше. Единствено от вътрешната страна на ръката му беше татуирано число, което Тоудвайн щеше да види в една баня в Чиуауа и после още веднъж през есента на същата година, когато щеше да свали тялото на Баткет, провесено от един клон за петите в пустошта на Примерия Алта.

Те яздеха през шубраци от кактуси чоя и нопал, недоразвита гора от бодливи растения, минаха през една каменна клисура в планината и сетне се спуснаха надолу по билото, покрито с разцъфтял пелин и алое. Прекосиха широка равнина, обрасла с кучешка трева и осеяна с храсти палмиля. Сиви каменни стени следваха хребета надолу към равнината, където потъваха в руини. Не почиваха нито по обед, нито следобед. Памучното око на луната се спря посред бял ден в гърлото на планината на изток и те все още яздеха, когато тя ги настигна в своя полунощен зенит, очертавайки върху равнината синкавите силуети на тези страховити пилигрими, които продължаваха пътя си на север сред подрънкването на конски сбруи и оръжия.

Прекараха нощта в заграденото пространство за добитък на една хасиенда, където през цялата нощ горяха бивачни огньове с дъските от покривите на съседните постройки. Две седмици преди това група campesinos88 бяха накълцани със собствените им мотики и частично изядени от свинете, докато апачите събраха всичкия добитък, който можаха, и изчезнаха сред хълмовете. Глантън нареди да бъде заклана една коза и това беше направено в заграждението, докато конете се дърпаха уплашено и потрепваха; под светлината на огньовете мъжете седяха, печаха месото, ядяха с ножове, бършеха пръсти в косите си и сетне легнаха да спят върху отъпканата пръст.

На третия ден по здрач влязоха в град Коралитос, конете пристъпяха с усилие през спечения прахоляк, а сърдитото червено слънце блестеше ослепително през дима. Комините на топилните се издигаха на фона на пепелявото небе и овалните огньове на пещите светеха мрачно под тъмната сянка на хълмовете. Беше валяло през деня и светлинките по прозорците на схлупените кирпичени къщи се отразяваха в локвите по наводнения път, по който се зададоха конете. При появата им големите мокри свине се надигнаха с вой и се отдръпнаха от пътя им като слабоумни демони, прогонени от блатото им. Къщите бяха с амбразури и парапети, а въздухът беше изпълнен с пари на арсен. Местните хора бяха наизлезли да видят тексасците, както ги наричаха, и стояха тържествено по улиците, следейки най-малките им жестове с благоговение и почуда.

Те си направиха лагер на самия площад, почерняйки тополите с огньовете си и пропъждайки спящите птици. Пламъците огряха най-тъмните кътчета на окаяния град и дори и слепците се заклатушкаха към тях с протегнати ръце, решавайки, че е настъпил денят. Глантън, съдията и братята Браун отидоха в хасиендата на генерал Зулоага89, където бяха официално приети и нахранени и нощта мина без инциденти.

На сутринта оседлаха конете си и се събраха на площада, готови за път, когато към тях се приближи семейство странстващи фокусници, което ги помоли за закрила, за да стигнат в безопасност до Ханос. Глантън ги изгледа от долу нагоре от челото на колоната. Вещите им бяха скупчени в опърпани кошове, привързани към гърбовете на три магарета. Възрастен мъж, жена, едно източено момче и момиче. Бяха облечени в костюми на клоуни с бродирани върху тях звезди и лунни сърпове и някога ярките им цветове бяха избелели от прахоляка по пътищата. Приличаха на някаква фантастична трупа, захвърлена сред този жесток пейзаж. Старецът тръгна напред и улови повода на Глантън.

Махни си ръцете от коня ми, рече Глантън.

Мексиканецът не говореше английски, но направи каквото му беше наредено и започна да излага молбата си, сочейки с ръка назад към другите. Глантън го наблюдаваше, но не беше ясно дали изобщо го слуша. Той се обърна и погледна момчето и двете жени и после отново мъжа.

Какви сте вие? — попита Глантън.

Старецът сложи ръка зад ухото си, гледайки го със зяпнала уста.

Казах, какви сте вие? Някакво шоу?

Онзи се извърна безпомощно към останалите.

Шоу, повтори Глантън. Bufones90?

Лицето на мъжа просветна. Sí, каза той. Sí, bufones. Todo. Сетне се обърна към момчето. Касимеро. Los perros!91

Момчето се втурна към магаретата и започна да тършува сред вещите. След малко извади от там две плешиви животни с уши на прилепи, малко по-големи от плъхове, бледокафяви на цвят — подхвърли ги във въздуха, улови ги и те започнаха да правят налудничави пируети върху дланите му.

Mire, mire!92 — извика мъжът. Той взе да рови за нещо в джобовете си и малко по-късно жонглираше с четири дървени топки пред коня на Глантън. Конят изпръхтя и повдигна главата си, а Глантън се наклони на седлото, изплю се и избърса устата си с опакото на ръката си.

Що за глупости са това, рече той.

Мъжът жонглираше, подвиквайки нещо назад през рамо, кучетата танцуваха, а жените се засуетиха, подготвяйки някакъв нов номер, когато Глантън заговори на мъжа:

Стига толкова глупости. Ако искате да пътувате с нас, минете отзад. Не ви обещавам нищо. Vamonos.

Глантън дръпна юздите на коня си. Отрядът потегли, съпроводен от дрънченето на сбруята, жонгльорът се завтече, напъждайки жените към магаретата, а момчето остана да стои с широко отворени очи и кучетата под мишница, докато баща му му каза нещо. Те минаха през тълпата покрай големи конусообразни купчини от шлака и остатъци от руда. Хората ги наблюдаваха. Някои от мъжете стояха под ръка като любовници, а едно малко дете поведе поверения му слепец на връв към място, откъдето щеше да се вижда по-добре.

По обяд прекосиха каменистото дъно на река Касас Грандес. Яздейки покрай широкото корито с оскъдна вода, минаха покрай място с кости, където мексикански войници бяха избили лагеруващи апачи, жени и деца: пищяли и черепи, разпилени по каменистия бряг на половин миля разстояние, малки крайници, тънки като хартия беззъби черепи на пеленачета като останки от малки маймуни на мястото на тяхното убийство, парчета от плетени кошници и чирени сред камънака. Те продължиха нататък. Излизайки от голите планини, реката навлезе в коридор от дървета с цвят на лайм. На запад се простираха назъбените планини Карках, а на север се издигаха върховете на Анимас, синкави и неясни.

Тази нощ лагеруваха на едно ветровито плато сред пинии и хвойна и огньовете се накланяха по посока на вятъра в мрака, и горещи вериги от искри се гонеха сред храстите. Фокусниците разтовариха магаретата и започнаха да разпъват голяма сива шатра. Изрисуваното с тайнствени знаци платнище пърпореше под напора на вятъра, развяваше се, издигаше се, издуваше се и ги обгръщаше. Момичето държеше единия му край, но вятърът започна да я тътрузи по пясъка. Жонгльорът се суетеше насам-натам. Очите на жената бяха изцъклени под отблясъците на пламъците. Пред погледите на отряда четиримата фокусници, вкопчени в платнището, бяха повлечени беззвучно към виещата пустош извън светлината на огньовете, като молители, устремили се към полите на някаква дива и разгневена богиня.

Часовите видяха шатрата да се придвижва ужасяващо към нощта. Когато семейството фокусници се върна, те се караха помежду си. Мъжът тръгна отново към границата на светлината, взря се в разлютения мрак и му заговори, размахвайки юмрук. Върна се едва когато жената изпрати момчето да го доведе. Сетне седна и се загледа в пламъците, докато семейството разопаковаше вещите си. От време на време те го поглеждаха неспокойно. Глантън също го гледаше.

Ей, фокуснико, каза той.

Жонгльорът вдигна глава. После доближи пръст до гърдите си.

Да, ти, рече Глантън.

Мексиканецът се надигна и се затътри към него. Глантън пушеше тънка черна пура. Той вдигна очи към жонгльора.

Очите на жонгльора се стрелнаха плахо в няколко различни посоки.

Como93? — каза той.

Глантън пъхна пурата в устата си и се направи, че държи колода карти в ръцете си. La baraja, рече той. Para adivinar la suerte.94

Жонгльорът вдигна едната си ръка нагоре.

Sí, sí, каза той, клатейки енергично глава. Todo, todo.95 Той вдигна пръст, после се обърна и тръгна към съкровищата си от боклуци, наполовина разтоварени от магаретата. Малко по-късно се върна любезно усмихнат, манипулирайки сръчно картите.

Venga, извика жонгльорът. Venga96.

Жената го последва. Жонгльорът приклекна пред Глантън и му заговори тихо. После се обърна и погледна жената, разбърка картите, изправи се, хвана я за ръката, отведе я по-далече от огъня и я сложи да седне с лице към нощта. Тя оправи полата си и се съсредоточи, а той извади от джоба на ризата си една кърпа и върза с нея очите й.

Bueno, извика мъжът. Puedes ver97?

No.

Nada?98

Nada, отвърна жената.

Bueno, каза жонгльорът.

Той си тръгна с колодата карти към Глантън. Жената седеше като окаменяла. Глантън му направи напъждащ жест с ръка.

Los caballeros99, каза той.

Жонгльорът се обърна. Чернокожият седеше до огъня и когато жонгльорът разтвори картите като ветрило, той стана и тръгна към него.

Жонгльорът го погледна. Той събра картите в тесте, разтвори ги отново, прокара над тях лявата си ръка и ги поднесе към Джексън, който взе една от тях и я погледна.

Bueno, рече жонгльорът. Bueno. Той помоли за внимание, доближавайки показалец до тънките си устни, после взе картата, вдигна я високо и се обърна с нея. Картата изпука рязко. Мексиканецът обходи с поглед седящите мъже около огъня. Те пушеха и гледаха. Той направи широко плавно движение, държейки картата в протегнатата си ръка. На нея имаше картинка на шут в пъстър костюм и котка. El tonto100, извика старецът.

El tonto, каза жената. Тя повдигна леко брадичката си и поде монотонен напев. Чернокожият просител на свещено знание стоеше тържествено, като че ли беше обвиняем. Погледът му се преместваше от човек на човек. Срещайки черните му очи, съдията, който седеше откъм подветрената страна гол до кръста като някакво велико бледо божество, се усмихна. Жената замлъкна. Пламъците на огъня се люшнаха по посока на вятъра.

Quien, quien101, извика жонгльорът.

Жената направи пауза. El negro, произнесе малко по-късно тя.

El negro, оповести жонгльорът, обръщайки се с картата. Дрехите му плющяха под напора на вятъра. Жената повиши глас и заговори отново, а чернокожият се обърна към другарите си.

Какво казва тя?

Жонгльорът се беше извърнал и правеше малки поклони към отряда.

Какво казва тя? Тобин?

Бившият свещеник поклати глава. Идолопоклонничество, Блеки, идолопоклонничество. Не й обръщай внимание.

Какви ги говори тя, съдия?

Съдията се усмихна. С палеца си той преследваше някаква малка животинка в гънките на лисата си глава и сега вдигна ръката си в жест, който наподобяваше благослов, след което хвърли нещо невидимо в огъня. Какво казва тя?

Да, какво казва тя.

Според мен от думите й става ясно, че в твоята съдба е скрита и тази на всички нас.

И каква е тази съдба?

Съдията се усмихна ласкаво, надипленото му чело беше досущ като на делфин. Ти пиеш ли, Джеки?

Не повече от някои други.

Доколкото разбирам, тя ти препоръчва да се пазиш от демона ром. Доста благоразумен съвет, не мислиш ли?

Но това не е гадаене.

Точно така. Свещеникът е прав.

Чернокожият погледна съдията навъсено, но съдията се наклони напред, посрещайки погледа му. Недей да ми бърчиш самуреното си чело, приятелю. Ти ще узнаеш всичко накрая. Ти, както и всеки друг човек.

Неколцина от насядалите наоколо мъже се замислиха над думите на съдията и след това извърнаха глави към чернокожия. Той стоеше смутен от общото внимание и сетне се отдръпна от светлината на огъня, а жонгльорът се изправи и направи движение с картите, разтваряйки ги пред него като ветрило, и после тръгна покрай ботушите на мъжете, поднесъл напред колодата карти, сякаш те сами трябваше да намерят своя Таро герой.

Quien, quien, шепнеше той между тях.

На всички бе започнало да им омръзва. Когато жонгльорът стигна до съдията, който седеше, положил ръка върху широкия си корем, той вдигна ръка и посочи с пръст.

Младия Бласариус102, ей онзи там, каза съдията.

Como?103

El joven.104

El joven, прошепна жонгльорът. Той се огледа бавно и тайнствено, докато погледът му накрая се спря върху онзи, за когото ставаше дума. Старецът тръгна покрай авантюристите, ускорявайки крачка. Спря се пред хлапето, приклекна и разтвори картите като ветрило с бавни ритмични движения подобни на онези, които правят птиците, когато се ухажват.

Una carta, una carta105, изрече той с хриптене.

Момчето погледна стареца и след това мъжете наоколо.

Sí, sí, каза жонгльорът, тикайки му картите.

То взе една. Не беше виждал такива карти преди, но тази, която държеше, му се струваше позната. Обърна я наопаки, разгледа я и после пак я обърна.

Жонгльорът хвана ръката на хлапето в своята и така завъртя картата, че да може да я вижда. Сетне взе картата и я вдигна високо.

Cuatro de copas106, извика той.

Жената вдигна едната си ръка. Тя приличаше на манекен с превързани очи, приведен в движение чрез дръпване на връв.

Cuatro de copas, повтори тя, разкършвайки раменете си. Вятърът развяваше дрехите и косата й.

Quien, извика жонгльорът.

El hombre… промълви тя. El hombre mas joven. El muchacho107.

El muchacho, извика жонгльорът. Той обърна картата, така че да я виждат всички. Жената стоеше като сляпата предсказателка между Воаз и Яхин108, нарисувана върху онази карта от колодата на жонгльора, която те не биха искали да излиза на бял свят109 — стълбове на истината, карта на истината, лъжлива пророчица за всички. Тя поде монотонния си рефрен.

Съдията тихо се смееше. Той се наведе леко напред, за да види по-добре хлапето. Хлапето погледна Тобин, Дейвид Браун, а след това и Глантън, но те не се смееха. Коленичилият пред него жонгльор го наблюдаваше със странна настойчивост. Той проследи погледа на хлапето към съдията и обратно. Когато хлапето погледна надолу към него, старецът се усмихна накриво.

Разкарай се, по дяволите, от мен, рече хлапето.

Жонгльорът се наведе напред, извърнал към него ухо. Познат жест, разбираем на всеки език. Ухото беше тъмно и безформено, сякаш неведнъж си беше патило заради това движение, или пък е било поразявано от новините, които бяха достигали до него. Хлапето му заговори отново, но един мъж на име Тейт от Кентъки, който се беше бил с рейнджърите на Маккалък също като Тобин и други сред тях, се наведе и прошепна нещо на дрипавия ясновидец, след което последният се изправи, поклони се леко и се отдалечи. Жената бе спряла да напява. Жонгльорът стоеше с пърпорещи под силата на вятъра дрехи и един дълъг пламтящ камшик се изви от огъня над земята.

Quien, quien, извика той.

El jefe, подхвърли съдията.

Очите на жонгльора потърсиха Глантън. Той седеше неподвижно. Жонгльорът хвърли поглед към възрастната жена, която седеше малко настрани с лице към мрака и се олюляваше леко, като че ли политнала в нощта с дрипите си. Той доближи пръст до устните си и разпери ръце в израз на неувереност.

El jefe, просъска съдията.

Старецът се обърна, тръгна покрай групата около огъня, спря се пред Глантън, наведе се към него и му поднесе картите, разстилайки ги в двете си ръце. Ако бе казал нещо, думите му бяха грабнати от вятъра и останаха нечути. Глантън се усмихна, беше присвил очи заради жилещите песъчинки. Протегна едната си ръка, направи пауза и погледна жонгльора. След това си избра карта.

Жонгльорът събра картите в колода, която пъхна някъде в дрехите си. Сетне протегна ръка да вземе картата на Глантън. Може би я докосна, а може би не, но картата изчезна. Тя беше в ръката на Глантън и след това я нямаше там. Очите на жонгльора просветнаха, докато я търсеше в тъмнината. Може би Глантън беше видял картата. Какво можеше да означава тя за него? Жонгльорът протегна ръка към непокритата купчина с вещи зад огъня, но изгуби равновесие и падна върху Глантън, обгръщайки го със старческите си ръце в странна прегръдка, сякаш искаше да го утеши до костеливата си гръд.

Глантън изруга и го отблъсна и в този момент старата жена поде монотонния си напев.

Глантън се изправи.

Тя повдигна брадичка, бръщолевейки към нощта.

Кажи й да млъкне, рече Глантън.

La carroza, la carroza, извика старата вещица. Invertido. Carta de guerra, de venganza. La ví sin ruedas sobre un rio obscuro…110

Глантън й извика и жената замълча за кратко, сякаш го беше чула, но не беше така. Тя като че ли бе уловила някаква нова нишка в своите пророчества.

Perdida, perdida. La carta esta perdida en la noche.111

Момичето, което досега бе стояло на границата на виещия мрак, се прекръсти безмълвно. Старият malabrista112 стоеше на колене, където беше блъснат. Perdida, perdida, прошепна той.

Un maleficio, извика старицата. Qué viento tan maleante…113

Ще млъкнеш ли, за бога, рече Глантън, изваждайки револвера си.

Carroza de muertos, llena de huesos. El joven que…114

Съдията като някакъв грамаден джин стъпи в огъня и пламъците го пропуснаха да мине, сякаш по някакъв начин се родееше с тяхната стихия. Той обгърна раменете на Глантън. Някой дръпна превръзката от очите на старицата и тя и жонгльорът бяха изблъскани настрани, отнасяйки няколко удара, и когато мъжете от отряда легнаха да спят и ниският огън ревеше под порива на вятъра като живо същество, тези четиримата все още лежаха, свити в периферията на светлината, сред причудливите си вехтории, и гледаха как назъбените пламъци летят по вятъра, сякаш всмукани от някакъв маелстрьом там в празнотата, от някакъв водовъртеж в пустошта, пред който човешкият живот и кроежи не означаваха нищо. Сякаш отвъд нечия воля или силата на съдбата той — човекът, неговите животни и принадлежности се движеха едновременно и в света на картите, и в реалността по някакво друго, трето предначертание.

На сутринта потеглиха под бледата светлина на деня още преди изгрев-слънце. Вятърът бе стихнал и нещата от нощта ги нямаше. Жонгльорът избърза с магарето си към началото на колоната, изравни се с Глантън и така яздеха през целия ден до късния следобед, когато влязоха в Ханос.

Стар, укрепен със стени форт, иззидан изцяло от кал, висока кирпичена църква с кирпичени камбанарии — и всичко това измито от дъждовете, безформено и потъващо бавно в разруха. Идването на ездачите бе разтръбено от жалки псета, които виеха като ранени и притичваха между ронещите се стени. Те минаха покрай църквата, където стари испански камбани в морско зелено висяха на прът между два ниски долмена от кал. Тъмнокожи деца ги наблюдаваха от копторите. Въздухът бе натежал от дим от въглищни огньове, неколцина стари pelados115 стояха пред портите, а много от къщите бяха полегнали и полуразрушени и служеха като кошари. Един старец с угоднически очи се клатушна несигурно към тях и протегна ръка.

Una corta caridad, изграчи той към минаващите коне. Por Dios116.

На площада двамата делавери с разузнавача Уебстър бяха приклекнали в прахта до една изнемощяла старица с цвета на бяла глина за лули. Изсъхнала дърта бабичка, полугола, чиито гърди, подобни на сбръчкани патладжани, се подаваха изпод шала й. Тя се взираше в земята и не вдигна глава дори и когато конете я заобиколиха отвсякъде.

Глантън погледна надолу към площада. Градът изглеждаше пуст. Тук имаше малък гарнизон войници, но те не се появиха. По улиците се носеха талази от прахоляк. Конят му се наведе и подуши старицата, но сетне дръпна рязко глава и потрепери, а Глантън потупа животното по шията и скочи на земята.

Била е в лагера за месо117 на около осем мили нагоре по реката, обясни Уебстър. Не може да върви.

Колко са били?

Може би около петнайсет или двайсет души. Не са имали големи запаси от месо. Не знам какво е правила тя там.

Глантън мина пред коня си, държейки юздите зад гърба си.

Внимавайте, капитане. Тя хапе.

Старицата беше вдигнала очи до нивото на коленете му. Глантън побутна коня си назад, взе един от тежките пистолети от седлото си и запъна ударника му.

Пазете се, каза той.

Няколко от мъжете отстъпиха назад. В старите й очи нямаше нито смелост, нито страх. Глантън й посочи нещо с лявата си ръка и тя проследи с поглед указаната посока, при което той опря пистолета до главата й и стреля.

Експлозията изпълни целия тъжен малък озеленен площад. Няколко от конете се подплашиха и тропнаха с копита. Дупка с големината на юмрук се отвори от другата страна в главата на жената, от която избликна грозна кървава маса, и тя се прекатури назад, падайки в собствената си кръв, безнадеждно мъртва. Глантън вече бе сложил пистолета на предпазител и бутна с палец изгорелия възпламенителен капсул, готвейки се да презареди барабана. Макгил, каза той.

Един мексиканец, единствен представител на своята раса в отряда, излезе напред.

Вземи тази квитанция за нас.

Макгил извади един нож за дране на животни от пояса си, пристъпи към мястото, където лежеше старата жена, хвана косата й, усука я около китката си, прокара острието на ножа около черепа й и отпра скалпа.

Глантън погледна към мъжете. Те стояха, някои гледайки към старицата, а други вече се занимаваха с конете и принадлежностите си. Само новобранците наблюдаваха Глантън. Той презареди празното гнездо на револвера си, после вдигна очи и огледа площада. Фокусникът и семейството му стояха наредени един до друг като свидетели, а отвъд тях лицата, които надничаха от вратите и голите прозорци на дългата редица от кирпичени къщи, се скриха като марионетки в куклен театър пред бавния обход на очите му. Той затвори барабана на пистолета си, постави капсул, завъртя тежкия пистолет в ръката и го прибра обратно в калъфа до рамото на коня. Сетне взе капещия трофей от Макгил, вдигна го под слънцето, сякаш преценяваше качеството на животинска кожа, взе влачещите се по земята юзди и поведе коня си през площада към брода на водопой.

Направиха си лагер в една гора от тополи от другата страна на рекичката точно до стените на града и със спускането на мрака тръгнаха на малки групички по задимените улици. Циркаджиите бяха издигнали неголяма шатра сред прашния площад, а наоколо бяха забили няколко кола с маслени светилници. Жонгльорът биеше нещо като барабан, изработен от тенекия и сурова кожа, оповестявайки на висок носов глас своите номера, докато жена му крещеше: „Pase pase pase“118, размахвайки плавно ръце, сякаш ги канеше на някакъв грандиозен спектакъл. Тоудвайн и хлапето наблюдаваха прииждащото множество. Баткет се наведе към тях и им каза:

Вижте какво става там, момчета.

Те се извърнаха да видят какво им показва. Чернокожият стоеше гол до кръста зад шатрата и когато жонгльорът се обърна с широк жест, момичето бутна негъра, той изскочи на сцената и закрачи наоколо, заемайки чудати пози под трепкащите пламъци на светилниците.