Малолетният Витушишников

20

Докато Конаки беше още съвсем пресен и още понамирисваше на винарска изба, началото на Родоканаки беше далечно и забравено от всички. Известно беше, че е от Одеса, а и той самият обичаше да подчертава това.

Веднъж той се появи в Петербург, дребен на бой, с черен сюртук и риза с мека яка, и си купи място точно срещу кавалерийската казарма, което от страна на цивилен беше признак за смелост. Покани виден архитект и му поръча планове и чертеж за къща, само че къщата да не прилича на никоя от петербургските, а повече на южните разкошни къщи, като на италианците.

— Аз съм ангросист — поясни той.

Нареди да измайсторят над портата две черни мавритански глави с бели зъби и очи, постара се да обвие с бръшлян прозорците и си заживя. Бръшлянът бързо изсъхна, но Родоканаки преуспя в откупуването на винения акциз. Ако той се беше опитал да се слее по начин на живот и вкусове със заобикалящото го с.-петербургско население и с благородните лица, всички щяха да казват за него, че е грък, а може би дори „гръкос“. А сега всички му правеха посещения и казваха за него: ангросист, и той беше стопроцентов столичанин.

Той открито предпочиташе Одеса, нейните улици и постройки, житна борса и дори одеските алманаси слагаше по-горе от петербургските.

Имаше си свои вкусове.

Ламперията на стените направи от абанос. Навсякъде в къщата му се виждаше само абанос, махагон и орехово дърво. Мрамора не можеше да понася.

— Това е моят дом — казваше той. — Ако искам мрамор, ще ида да обядвам в Икономическия клуб и ще поискам от келнера менюто.

В Икономическия клуб, за председател на който го бяха избрали, от време на време играеше на карти с известни писатели и уважаваше измежду тях онези, които бяха печелили от него:

— Да ме вкара с две лоши на козова игра. Туй се казва човек!

За Пушкин смяташе, че е прехвален от рекламата.

Особено не харесваше „Евгений Онегин“, където за Одеса се казваше:

В Одеса прашна…

В Одеса кална…

Аз казах…

Аз исках да кажа …

— Туй стихове ли са? — казваше той. А, общо взето, проявяваше интерес към поезията. Беше склонен да цени Бенедиктов:

На тази хубост ненагледна очарователната гръд…

— Туй се казва картина — съгласяваше се той.

Харесваше му освен това как този поет изобразява циганския табор и известната Матрьона, която лично бе слушал у Иля:

— „Трепти“ — туй се казва картина — заявяваше той.

И се произнасяше за поета:

— Него дори Канкрин го смяташе за много способен човек.

Най-много тук го задоволяваше, както се изразяваше той, акуратността на поета, която съзираше в тези стихове:

— Първо казва: налага, пердаши, кипи и дроби, объркано, а после вече подредено: кипи и налага, дроби и пердаши. Туй се вика човек.

Харесваше му големият размах, макар че той самият беше сдържан човек.

Така например измежду жените ценеше Жанета от Изкуствените минерални бани, която първа въведе такса за всяка ръка и всеки крак поотделно.

— Туй се вика жена — казваше той.

Но допущаше съществуването и на други.

Когато някой спомена пред него за покойната актриса Асенкова и я нарече светица, Родоканаки се съгласи:

— Туй е друго нещо. Туй е светица.

Но независимо от грамадните операции, които извършваше, той не беше някакъв отвлечен човек. Много бързо разбираше хората и за него не съществуваше понятието „човешка слабост“, а само „навик“.

Комбинациите си гласеше нощем.

На нощната масичка до леглото му го чакаха стафиди, пури и вино. Той обмисляше плана си, дъвчеше стафидите, прокарваше ги с глътка червено вино за стомах, изпушваше една пура и заспиваше дълбоко.

Когато Конаки-синове, които имаха с него делови връзки, го посетиха, той най-напред им нареди да успокоят жените:

— Да не плачат и да си седят в къщи. Подир туй ги разпита за подробностите, някои от които си записа, успокои ги и им каза да си вървят.

В главата му още нямаше нито една мисъл. През нощта издъвка цяла паничка стафиди, изпи голяма зелена чаша вино и изпуши пурата си.

Състави предварителен план за действие и заспа.