Малолетният Витушишников

30

На Василевския остров близо до местопроизшествието били забелязани двама подозрително мълчащи студенти.

Един еснафин на Кузнецкия пазар предлагал да „драснат кибрита“.

И тримата бяха арестувани.

Бе нарушено уединението на Фадей Венедиктович Булгарин.

Това вече не беше онзи пращящ от живот и деятелност учен литератор, когото Петербург познаваше преди години. Но и сега се трудеше неуморно. Съвсем неотдавна го бяха избрали за член-кореспондент на специалната комисия по коневъдство и по случай новото си поприще започна да издава списание „Иконом“.

— Кончетата, кончетата са моята страст — казваше той.

За дългогодишната му дейност щяха да го произведат в чин действителен статски съветник.

От капиталните си произведения подготви за издаване „Победа от обеда. Очерци за нравите през XVII век“ и пристъпи към печатането им за своя сметка с гравирани на дърво рисунки.

Лятно време живееше на село, а зиме в просторната си петербургска квартира, където в надпревара с Греч беше си направил грамадна клетка колкото половин стая и държеше в нея пойни птички. Напролет отваряше прозореца и пущаше някоя от птичките на свобода, произнасяйки в същия момент стихотворението на покойния Пушкин:

На птица връщам свободата.

Това предизвикваше голямо струпване на хлапета, амбулантни търговци и съседи, които знаеха, че литераторът Вулгарни всяка година пуща по една птичка на свобода.

Обмисляше плана на спомените си. Когато разговаряше с млади литератори, твърдеше, че между него и Пушкин не е имало съществена разлика.

— И двамата винаги сме се старали да бъдем в услуга на началството. И добавяше:

— Само че на единия му провървя, а на другия — таратанци.

И накрая се навеждаше доверително към събеседника си и му казваше на ухото:

— Ама голям празноглавец беше. Сега Фадей Венедиктович бе посетен по важна работа. Дойдоха трима души: един полковник от специалния жандармски корпус, поручик Кошкул 2-ри и едно цивилно лице.

От Фадей Венедиктович се искаше и очакваше помощ като от редактор на „Северная пчела“, за да успокои духовете.

Фадей Венедиктович помоли поручик Кошкул 2-ри да опише подробно цялото произшествие и започна да мисли с перо в ръката. И тримата с неволно уважение наблюдаваха промените в лицето му, защото разбираха, че това е вдъхновение.

Фадей Венедиктович премигаше на парцали. Очите му бяха без мигли, с големи очила. Той започна да разсъждава на глас:

— Можем да си представим, че две бесни кучета са нападнали, а отрокът храбро… Не, не върши работа.

— Можем освен туй да си представим, че два вълка от съседните села случайно са се залутали… Вълците вършат работа, хем още как, това е романтично… А отрокът… не, не върши работа…

Всичко се оказваше неудобно и не вършеше работа по простата причина, че императорът беше образец за всичко. Така например една статия за това, как императорът е бил нападнат от две бесни кучета, а отрокът храбро им е оказал отпор, би била много прилична, но не вършеше работа: щом са нападнали императора, всеки друг ще го изпохапят не, ами оттатък.

Разказът за двата вълка от съседните села беше романтичен, но несъвместим с уличното движение. Заместването им с лисици лишаваше от смисъл намесата на отрока.

Внезапно погледът на Фадей Венедиктович се спря.

— Я, любезни ми, ще ви замоля — каза той на поручик Кошкул 2-ри, — имайте добрината да ми начертаете плана на произшествието. Ей на тази хартийка.

Поручик Кошкул 2-ри означи незастроеното място, караулката, питейното заведение, шейната на негово императорско величество.

— Реката, ако обичате — каза нетърпеливо Фадей Венедиктович.

Поручикът драсна отстрани реката с една черта.

Тогава Фадей Венедиктович изрисува зад чертата кръгче, а вътре в кръгчето сложи със замах една точка и написа „У“.

— Удавница — поясни той на нищо неразбиращия поручик Кошкул 2-ри, — в една дупка в леда.