Невинни лъжи

16.

Светлозлатист ягуар беше паркиран на алеята пред дома на Шипли. Клеър спря наетата си кола точно зад него и изгаси двигателя.

Погледна двойната входна врата на голямата просторна къща. Твърдата й решимост се бореше с мрачното усещане, че прави нещо безсмислено. Това, което беше намислила, навярно нямаше да се получи, но нямаше избор. Не се сещаше за никакъв друг начин да се отърве от Валъри, която я следваше по петите.

Слезе от колата и метна чантата си на рамо. Стисна дръжката й толкова силно, че навярно бе оставила следи върху кожата й с ноктите си.

Не беше казала на Елизабет за плана си, защото знаеше, че ако не друго, сестра й поне щеше да настои да я придружи. Но ако стратегията й се провалеше, Валъри можеше да реши да насочи гнева си срещу Елизабет. А това щеше да влоши допълнително ситуацията. В края на краищата Елизабет трябваше да живее в този град.

Спря пред вратата и натисна звънеца. Стомахът й се беше свил на топка, сякаш очакваше удар.

Никакви стъпки не отекнаха в антрето от другата страна на вратата.

Натисна звънеца повторно.

Пак никакъв отговор.

Отстъпи назад, чудейки се дали да се чувства облекчена или разочарована. За съжаление отлагането на конфронтацията с Валъри Шипли нямаше да подобри положението. Само щеше да отложи неизбежното.

Върна се обратно до ягуара и погледна през прозорците му. Нямаше представа какво очаква да види.

Намачкан хавлиен тюрбан лежеше на пода пред пътническата седалка. Изглеждаше, сякаш някой го е захвърлил набързо, може би докато е бягал от мястото на неуспешния опит за убийство.

Стомахът на Клеър се присви неприятно. Не би трябвало да се изненадва. Дълбоко в себе си знаеше, че нападателят в спа центъра беше Валъри. Въпреки това се разстрои, като видя дреболията, потвърждаваща този факт.

Болезнено любопитство я накара да отиде до тройния гараж.

Една от вратите му беше отворена, разкривайки празно място, несъмнено предназначено за ягуара.

Пристъпи в сянката, свали очилата си и огледа вътрешността на гаража.

Второто място вътре също се оказа празно. Но на третото, в далечния край, имаше паркиран голям сребрист джип. Същият като този, който за малко не я бе прегазил на паркинга на търговския център.

Побиха я тръпки. Наложи се да си напомни да диша.

Излезе от гаража, чудейки се какво да прави. Две от трите коли на Шипли бяха тук. Оуен явно го нямаше, но Валъри най-вероятно се намираше в къщата, макар да не отговаряше на позвъняванията й.

Какво би направила една алкохоличка след неуспешен опит за убийство?

Прибрала се е вкъщи и е изпила едно или няколко чисти питиета, реши Клеър. В действителност това изглеждаше разумно действие за всеки човек при дадените обстоятелства.

Тя спря и погледна към далечния край на навеса, свързващ къщата с гаража. Видя портата от ковано желязо във високата каменна ограда, от вътрешната страна, на която бяха басейнът и градината зад къщата.

Точно след терасата и градините се простираше изумруденозеленото игрище за голф. Клеър забеляза само една количка в далечината. Играчите на голф в Аризона бяха корави хора, но безмилостното следобедно слънце днес напичаше твърде силно и за повечето от тях.

Портата от ковано желязо несъмнено бе предназначена за градинарите и хората по поддръжката на басейна, прецени Клеър. Най-вероятно беше свързана към аларма.

Но може би не и по това време на деня, особено ако някой си е вкъщи.

Обмисли възможностите си. Да влезе насила в къщата не бе добър начин да си осигури арестуване, а можеше и да я застрелят, особено тук, в Аризона, където всички приемаха за нещо нормално да притежават оръжие.

Отиде до портата, спря и погледна през декоративните заврънтулки и заострените пръчки. От мястото, на което стоеше, виждаше красиво извития басейн.

В ярката, блестяща вода имаше някой.

Валъри Шипли не плуваше. Всъщност изобщо не се движеше. Не носеше и бански. Беше напълно облечена, в бял панталон и блуза без ръкави.

Носеше се по повърхността на водата с лицето надолу.

Портата не беше заключена. Клеър я отвори с неохота. Не искаше да проверява тялото. Предпочиташе всичко друго, но не и това. Но в такива ситуации човек е длъжен да провери, а наоколо нямаше никой друг да направи необходимото.

Пусна чантата си и телефона до басейна и се хвърли във водата. Веднага щом докосна тялото на Валъри, разбра, че е мъртва, но въпреки това провери за пулс. Нямаше.

Това е достатъчно, каза си. Не дължеше на тази жена нищо повече.

Изкачи се по стъпалата на басейна. От тялото й капеше вода, така че влезе в кабината за преобличане. На един рафт имаше купчина чисти кърпи. Взе една. Изсуши ръцете си, излезе от кабинката и набра 911.

— Линейката вече потегли — увери я операторът от централата. Последва отчетлива пауза. — Казахте, че името ви е Клеър Ланкастър, така ли, госпожо?

— Да.

Клеър Ланкастър, обичайната заподозряна в Стоун Кениън.

Затвори телефона, поизсуши се колкото можа и после влезе в къщата, за да отключи вратата на медицинския екип.

На бялата каменна масичка за кафе имаше мобилен телефон и полупразна кана с мартини.

Линейката щеше да пристигне след няколко минути. Клеър взе хартиени салфетки от барчето с напитките и с тях вдигна телефона.

Вероятно не беше законно да преглежда номерата, на които е звъняла жертвата, но Клеър си обеща, че ще внимава да не повреди никакви доказателства.

След малко осъзна, че й трябват химикалка и лист, за да запише номерата. Върна се отвън, за да вземе чантата си.

С разочарование откри, че няма нито входящи, нито изходящи обаждания за целия ден. Дотук с детективската работа, помисли си тя.

Чу сирените в далечината. Имаше няколко минути. Като не можа да се сети какво друго да направи, си записа номерата, които Валъри беше запаметила в телефона си.