Невинни лъжи

40.

Офисът на „Ингъл Инвестмънтс“ се намираше в дълга редица от магазини в източната част на Тъксън. С типичната си семпла архитектура — покрив с червени керемиди, сенчести тротоари и огромни паркинги, мястото приличаше на всички останали търговски улици, които Клеър беше видяла в Аризона.

— Не е особено престижен офис за инвестиционна компания — отбеляза тя, оглеждайки магазините през прозореца на колата. Видя два-три магазина за дрехи, една пекарна, магазин за сладолед и няколко малки закусвални.

— Но не е и евтино място — каза Джейк. Той огледа вратата на „Ингъл Инвестмънтс“. — Май предпочита да не се набива много на очи.

Пътуването от Финикс им беше отнело два часа. Джейк със сигурност щеше да пристигне по-бързо, но шофираше Клеър — заради неговата ранена ръка. Тя ясно долавяше овладяното напрежение, което кипеше в него с всеки изминат километър от пътя. Нещо подобно бе разпалило и нейните сетива.

И двамата бяха облечени непретенциозно. Тя носеше вече превърналите се в нейна униформа черен панталон и тениска, а Джейк — дънкова риза, която скриваше превръзката му, и бежов панталон. Ако се изключеше фактът, че държеше ръката си плътно притисната към тялото, по нищо не личеше, че е бил ранен.

— Явно се опитва да поддържа имидж на достъпност и надеждност — каза Клеър. — Клиентелата му се състои от възрастни хора, които живеят с фиксирани доходи и кътат спестяванията си за децата. Идеалният клиент за него е старица, която наскоро е овдовяла или се е развела. Тя си има социалната осигуровка, може би малка пенсия от времето, когато е работила като учителка, известни доходи от инвестициите, които са правили заедно със съпруга й през годините, и парите от продажбата на семейния дом. Точно такъв тип жертви търси той.

— Парите, които е получила от имота си?

Клеър кимна.

— Те сигурно са внесени някъде в банка, в напълно сигурен депозит. Тя не иска да ги рискува, защото е твърдо решена да остави наследство на децата си. Основната цел на Нелсън Ингъл ще е да я убеди, че парите й са на също толкова сигурно място в някоя от инвестиционните му схеми. Той ще гарантира три или четири пъти по-голяма лихвена доходност.

Джейк завъртя глава и я погледна през слънчевите си очила.

— Наясно си с този тип хора.

Тя сви рамене.

— Ти разбираш от хищници. Аз — от лъжци. Какъвто и да е Нелсън Ингъл, знаем със сигурност, че е лъжец.

Джейк отново погледна вратата на офиса.

— Аз те излъгах.

— Знам. — Тя се усмихна леко. — Ти също си добър лъжец. Трябва да имаш страхотен талант, за да ме накараш да се чудя и гадая.

— Е, сега мразиш ли ме до дъното на душата си, след като знаеш истината? — попита той, без да отмества поглед от вратата.

Изненадана, Клеър се завъртя леко на седалката си. Профилът на Джейк изглеждаше като изсечен от гранит.

— Говориш за факта, че не спомена, че работиш за „Джоунс и Джоунс“, нали?

— Да.

— Мили боже! Защо да те мразя? Това ти е работата.

Той се обърна и я погледна изпитателно.

— Ти изобщо не трябваше да си свързана с тази работа.

— Но станах част от нея. Не по твоя вина. Няма нищо, Джейк, разбирам те.

— Ти наистина имаш малко нестандартна философия по въпроса с лъжите, а?

— Както казах, умението да лъжеш е инструмент, поне доколкото това засяга мен. Важен е контекстът.

Той се усмихна.

— Обаче това не означава, че съм променила мнението си за Фалън Джоунс — добави бързо тя.

Той се усмихна още по-широко и показа два реда зъби.

— Изобщо не ми пука какво си мислиш за Фалън Джоунс, ако не си загубила желанието си да спиш с мен.

— Радвам се, че ми изясни приоритетите си. Мисля обаче, че трябва да отложим останалата част от разговора за някой по-удобен момент. Сега е време да приклещим един от лошите и да го изплашим до смърт, така че да ни каже всичките си тъмни тайни, нали не си забравил?

— Да — кимна Джейк. — Следва забавната част.

— Знаеш ли, напомняш ми онези койоти, които излизат на лов рано сутрин.

— Добре. — Той разкопча предпазния си колан, отвори вратата и слезе. — Да действаме.

Тя се подготви мислено за горещата вълна, която щеше да я блъсне навън, и отвори вратата си.

Двамата тръгнаха по тротоара и стигнаха до входа на „Ингъл Инвестмънтс“. Джейк отвори вратата със здравата си ръка.

Повей от леден въздух обви Клеър. Тя свали слънчевите си очила и бързо огледа обстановката.

Офисът на Ингъл можеше да се опише единствено като неописуем. Мокетът беше бежов. На стените висяха два стандартни пейзажа, изобразяващи аризонски залези. Имаше два стола и ниска маса. Върху масата бяха подредени вестник и няколко списания. Нямаше секретарка, която да посреща посетителите.

Вратата към вътрешния офис беше затворена. През нея се чуваха тихи гласове.

Възрастна жена със ситни сиви къдрици седеше на един от двата стола за посетители. Тя погледна подозрително Клеър и Джейк през очилата си за четене и съобщи на висок глас:

— Господин Ингъл е с клиент. Аз съм следващата.

— Благодаря, че ни казахте — усмихна се учтиво Клеър.

Успокоена, че новодошлите не възнамеряват да я прередят, жената се отпусна.

— Голяма жега, а? — попита тя.

— О, да — кимна Клеър.

— Утре ще е истинска пещ — увери я жената. — Казаха по новините тази сутрин. Имаме късмет, че не сме във Финикс. Там винаги е с няколко градуса повече.

— И аз така съм чувал — каза Джейк.

Вратата към вътрешния офис се отвори. Около четирийсет и пет годишен мъж с приятна външност задържа вратата, за да излезе белокоса дама, която се придвижваше с подпора за двете ръце. Клеър реши, че мъжът е Ингъл. Изглеждаше точно такъв, какъвто го бе описала Елизабет. С благородна външност, консервативно облечен с бяла риза и вратовръзка, той имаше излъчването на едновремешните семейни адвокати. Точно от типа, на който повечето хора биха се доверили.

Но не и тя.

— Довиждане, госпожо Донъли — каза Ингъл с плътен мелодичен глас. — Беше удоволствие да се запозная с вас. Надявам се, че успях да отговоря на въпросите ви задоволително.

— Определено, господин Ингъл. — Жената грееше, очевидно доволна от чутото от него. — Звучи ми точно като това, което търсех.

— Моля ви, не се колебайте да ми се обадите, ако имате още въпроси — каза Ингъл. — Ще се видим в петък. Документите ще бъдат готови за подписване.

— Просто искам да съм спокойна, че парите ми ще бъдат на сигурно място — каза госпожа Донъли. — На моята възраст човек не може да си позволи да рискува основния си капитал, нали така?

— Тази инвестиция е непоклатима като скала и застрахована също като в банка — усмихна се Ингъл. — Но ще имате преимуществото да спечелите поне двайсет и пет процента възвръщаемост на парите си.

Лъжата попадна в ултравиолетовия спектър.

Неприятни леки вихри от енергия се развилняха върху сетивата на Клеър и предизвикаха познатата, дразнеща нервите реакция да изобличи лъжата или да се махне. Ингъл се наслаждаваше на действията си. Болната му алчност, която оцветяваше енергията, излъчваща се на пулсации от него, караше тръпки да преминават през цялото й тяло.

Тя автоматично се пребори с дрънчащите метални аларми, които заплашваха да залеят изцяло сетивата й. Бий се, не бягай!

Като по команда гневът заглуши паниката.

Тя погледна Джейк. Енергията се излъчваше на вълни и от него. Разбира се, човек не се нуждаеше от специална чувствителност, за да разпознае какъв долен измамник е Ингъл. Никой, спазващ законите инвестиционен съветник, не би гарантирал двайсет и пет процента възвръщаемост на сигурна, застрахована инвестиция, не и на американския пазар. Такава печалба можеше да се постигне само с цената на поемане на огромен финансов риск — точно такъв риск, от какъвто би трябвало да бяга всеки човек, живеещ със скромен фиксиран доход.

„Ако трябва да сме справедливи — помисли си Клеър, — що се отнася до Ингъл, парите на жената няма да бъдат изложени на риск. Спестяванията на дамата несъмнено ще се отправят към собствената офшорна банкова сметка на Ингъл“.

Тя погледна госпожа Донъли и каза:

— Никога не вярвайте на човек, който ви уверява, че може да ви осигури такава възвръщаемост от предполагаемо застрахована инвестиция. Ингъл ви лъже в очите.

Жената, която седеше в приемната, ахна. Челюстта на госпожа Донъли увисна:

— Какво, за бога…?

— Оставете това на мен, госпожо Донъли — каза Ингъл, справедливо обиден. Той направи заплашително крачка към Клеър. — Не знам коя сте, но знам със сигурност, че нямате право да бъдете тук. Ще се обадя на полицията.

— Хайде, действайте! — махна с ръка Клеър. — Но първо ще говорите с мен и колегата ми.

Ингъл се намръщи на Джейк. Джейк се усмихна. Ингъл направи несъзнателно крачка назад и погледна предпазливо Клеър.

— За кого се мислите, по дяволите?

Тя бръкна в чантата си, извади портфейла си и го размаха, така че да покаже за момент шофьорската си книжка.

— Клеър Ланкастър от Щатската агенция за борба с измамите в Аризона — заяви тя бързо и затвори портфейла си, преди Ингъл да успее да го огледа. — Дошли сме да говорим с теб за една малка инвестиционна измама, Ингъл.

— Измама? — попита госпожа Донъли, разтревожена.

— Каква измама? — Жената на стола грабна бастуна си и се изправи с усилие. — Измама ли казахте?

Първоначалната тревога на Ингъл прерасна в гняв.

— Няма такова нещо като Агенция за борба с измамите в Аризона.

— Добре, да кажем, че е Агенция за борба с измамите с дипломи и лицензи, доктор Роналд Моубрей.

— Вижте — обади се госпожа Донъли, — господин Ингъл не е доктор.

— Със сигурност не е — съгласи се Клеър. — Но неотдавна се е представял за такъв във Финикс.

Шок и нещо друго, навярно страх, преминаха по аристократичното лице на Ингъл.

„Става интересно“, помисли си Клеър. Ингъл се беше досетил, че тя блъфира с агенцията, за която уж работеше, но споменаването на неговата измама като фалшив психиатър го беше изкарало от нерви повече, отколкото инвестиционните му измами.

— Кои сте вие? — настоя да знае той. Погледът му се местеше неспокойно между Клеър и Джейк. — Какво искате?

— Сигурно трябва да проведем този разговор насаме — каза Джейк. — Дами, ще ни извините ли?

— Не, чакайте — каза бързо Ингъл. — Няма нужда те да си тръгват.

„Той наистина се страхува“, помисли си Клеър. Толкова много, че наистина искаше двете жени да останат. Може би смяташе, че присъствието им му осигурява някаква защита.

Джейк се премести към Ингъл със смъртоносната грация на ловец, приближаващ плячката си. Клеър усети познатата невидима енергия, от която косъмчетата на тила й настръхваха.

Вероятно Ингъл също я усети и направи още няколко крачки назад. В края на краищата той също имаше паранормална чувствителност. Джейк го последва във вътрешния офис.

Клеър бързо влезе и затвори вратата пред слисаните лица на двете жени.

— Не можете да правите това! — каза Ингъл с дрезгав от паника глас. — Как смеете да нахълтвате така?

— Седни! — заповяда му Клеър.

— Вие сте измамниците, не аз — изстреля той отчаяно.

— Как смеете да нахълтвате така?

— Чу дамата — каза Джейк. — Седни!

Ингъл преглътна трудно. Обърна се, мина бързо зад бюрото си и рязко седна.

Джейк отново се приближи до него, също толкова бързо или дори по-бързо от първия път. На Клеър й се стори, че докато тя мигна веднъж с очи, той заобиколи бюрото и стисна дясната китка на Ингъл.

— Никакви оръжия — предупреди го Джейк.

Той отвори чекмеджето, към което беше посегнал Ингъл, и извади оттам един пистолет. Провери бързо останалите чекмеджета и опипа под плота на бюрото. Когато се успокои, че е проверил навсякъде, взе пистолета и го отпусна до тялото си.

— Дланите върху бюрото! — нареди той на Ингъл. — Така че да ги виждам.

Клеър погледна Джейк и повдигна въпросително вежди.

Той поклати глава.

— Почти сигурно е, че това не е пистолетът, с който е бил убит Макалистър или който и да е, в интерес на истината. По него няма никакви следи. Чист е.

— За какво говорите? — попита Ингъл. — Не съм убил Макалистър.

Клеър се обърна към него.

— Някой го е направил.

— Но не аз. — Ингъл сякаш се преви надве. Постави дланите си върху бюрото. — Добре, разбирам какво става. Да говорим по същество. Колко ще ми струва това?

Клеър седна на единия от двата посетителски стола и кръстоса крака.

— Ще се измъкнеш чист. Ние само искаме някои отговори.

— Глупости! — възрази Ингъл. — Мога да позная, когато някой е изнудвач. Искате пари.

— Не — усмихна се Клеър студено. — Само отговори.

— За какво? — попита той уморено.

— За това кой е искал да играеш ролята на доктор Роланд Моубрей във Финикс — отвърна Клеър.

Ингъл я погледна за момент и после се обърна към Джейк.

— Първо ми кажете с кого си имам работа.

— Аз съм от „Джоунс и Джоунс“ — каза Джейк.

Ингъл се изненада.

— Не съм направил нищо, с което да привлека вниманието на „Джоунс и Джоунс“.

— Напротив — увери го Джейк. — Иначе нямаше да съм тук, нали така?

Ингъл го огледа внимателно.

— Кой сте вие? Някой от психарите, които работят за „Джоунс и Джоунс“?

Без да мисли, Клеър скочи на крака, мина покрай Джейк и спря точно пред бюрото. Стовари дланите си върху блестящата повърхност, недалеч от дланите на Ингъл, наведе се напред и каза тихо:

— Господин Солтър не е психар. Той е консултант по специални разследвания. Ще се отнасяш към него с уважение, ясно ли е?

— По дяволите, всички знаят какви откачалници използват понякога „Джоунс и Джоунс“ — оправда се Ингъл.

— Ще го кажа така — прекъсна го Клеър. — Ако не проявиш към господин Солтър съответната степен на професионално уважение, ще се погрижа лично да те предам на полицията в Тъксън още този следобед, с всички доказателства, от които ще се нуждаят, за да те изпратят в затвора за измама. Името и физиономията ти ще цъфнат още във вечерните новини и във вестниците утре сутринта. Разбра ли ме, Ингъл?

Ингъл преглътна няколко пъти.

— Разбира се, госпожице Ланкастър, както кажете. Ще съм щастлив да сътруднича на „Джоунс и Джоунс“.

Сарказмът му бе слабо прикрит, но Клеър реши да не му обръща внимание. Не трябваше да губят ценно време.

Тя дръпна ръце от бюрото му, обърна се и се върна при стола си. С ъгълчето на окото си забеляза, че Джейк изглежда развеселен от станалото. Клеър се изчерви. Той не се нуждае от моята защита, помисли си тя.

Седна отново, кръстоса крака и каза на Ингъл:

— Сега — за кариерата ти като доктор Роналд Моубрей.

Ингъл сякаш се отпусна леко. Той очевидно се притесняваше по-малко сега, когато знаеше, че Клеър и Джейк са свързани с „Джоунс и Джоунс“. Клеър се чудеше има ли нещо, което да го плаши повече от детективите на „Аркейн“.

— Брад Макалистър се свърза с мен — започна Ингъл. — Каза ми, че иска да изпълнявам ролята на психиатър в продължение на около два месеца. Обясни, че ще ме ангажира само два дни седмично и че така няма да пречи на бизнеса ми тук, в Тъксън.

— Вие двамата познавахте ли се, преди той да се свърже с теб? — попита Клеър.

— Не. — Ингъл се усмихна криво. — Не бяхме точно от едни и същи среди. Макалистър беше от големите играчи. Явно беше изкарал милиони през годините. В случай че не сте забелязали, моите клиенти не са от тези, които плащат данъци по най-високата ставка.

— Откъде Макалистър е научил, че можеш да свършиш тази работа във Финикс? — попита Джейк.

Ингъл сви рамене.

— Бил чувал за мен. Възхищавал се на работата ми. Направи ми предложение, на което не можех да откажа. Когато ми каза, че осъществява някаква схема, която е свързана със семейство Глейзбрук, започнах да размислям. Както ви обясних, не съм свикнал да общувам с тези кръгове. Но всичко мина като по часовник, поне отначало.

— А какво стана после? — попита Клеър.

Ингъл се усмихна студено.

— После се появихте вие, госпожице Ланкастър. Отведохте Елизабет толкова бързо, че на Макалистър направо му дойде като гръм от ясно небе. Трябваше му известно време, за да разбере какво е станало. Поздравления! Не мисля, че много хора биха могли да го изненадат.

Клеър застина.

— Той е говорил за мен?

— Да — кимна Ингъл. — Каза ми, че сте проблем, който не е очаквал, но в крайна сметка ми намекна, че е измислил начин да се справи с вас. Честно казано, очаквах да пострадате при нещастен случай. Когато мъртвият се оказа Макалистър, а не вие, предположих, че просто сте го изпреварили, това е всичко.

— Мислил си, че аз съм убила Макалистър?

Той повдигна едната си вежда.

— Вие бяхте човекът, който намери тялото. Знаех, че имате мотив. Искахте да спасите Елизабет от ноктите на Макалистър. Вярно, не беше мотивът, който ви приписваха слуховете, но ми изглеждаше достатъчно разумен.

— Знаел си, че нямам връзка с Брад Макалистър.

— Това не изглеждаше вероятно при никакви обстоятелства.

Джейк се взираше мрачно в него.

— Знаел си, че госпожица Ланкастър е в смъртна опасност, но не си направил нищо, за да я предупредиш?

— Уверявам ви, всичко беше само предположения от моя страна — каза напълно невинно Ингъл. После се намръщи. — Не е като да съм знаел със сигурност какво е намислил онзи човек. Съмнявам се някой да е знаел какво става в главата на Макалистър. Колкото по-дълго работех с него, толкова повече осъзнавах, че не е нормален.

Клеър се наведе леко напред.

— Защо?

— Трудно е да се обясни. — Ингъл се замисли за момент. — Отначало си мислех, че е професионален измамник. Говореше много за това как сме от един и същи бизнес. Разправяше, че съм прекалено добър, за да работя на толкова ниско ниво. Караше ме да се чувствам, сякаш съм равен с него. Знаех, че не е вярно, но поради някаква причина той наистина ме увери, че мога да стана като него — сериозен играч.

— С други думи — каза Джейк, — той е омаял и теб, също както е омаял всички останали.

Устните на Ингъл се изкривиха.

— Има една стара поговорка, че най-лесно се продава на друг продавач.

— Или в този случай — обади се Клеър — най-лесно се мами друг измамник.

— Аз предпочитам термина „продавач“ — вметна Ингъл.

— Подозирам, че Макалистър е бил хипнотизатор — продължи Клеър. — И то много силен. Ти как мислиш?

— Тази възможност ми мина през ума, след като видях как беше очаровал всички в Стоун Кениън, включително и Арчър Глейзбрук — призна Ингъл. — Веднъж го питах точно какъв е талантът му.

— И какво ти отговори той? — попита Джейк.

— Твърдеше, че е с паранормална чувствителност, но не особено силна степен. Четворка по скалата на Джоунс. Бивало го с цифри и стратегии.

— Всичко, което ти е казал, вероятно е било лъжа — вметна Клеър. — Интересувам се от нещата, които ти си забелязал.

Ингъл смръщи вежди.

— Ти успешно осъществяваш схемите си от поне няколко години — каза Клеър. — Очевидно имаш талант за този бизнес.

Изражението му стана по-сурово.

— Какво намеквате?

— Че би трябвало да си много наблюдателен по отношение на човешката природа. — Тя вмъкна нотка на възхищение в думите си. Както професионалист от едната страна на оградата казва на професионалист от другата страна, че уважава уменията му. — Не ми предавай какво ти е казал той за себе си. Кажи ми какво си видял. Ако го преценяваше като потенциален свой клиент, как щеше да подходиш към него?

— Шегувате ли се? — изсмя се Ингъл. — Изобщо не бих го и докоснал.

— Защо?

Ингъл обмисли сериозно отговора си. После издиша леко.

— Госпожице Ланкастър, моят талант е в това, че умея да забелязвам какво най-много иска един потенциален клиент и след това да убедя този потенциален клиент, че мога да му го осигуря. Но никога не можах да разбера какво иска Брад Макалистър. И точно затова никога не бих го разглеждал като свой потенциален клиент. Причината да оцелея толкова дълго е, защото съм много внимателен в избора на своите клиенти.

Клеър си даваше сметка, че Джейк наблюдава Ингъл с концентрацията на хищник, който се готви за скок към жертвата си.

— Мислех, че е било очевидно какво иска Макалистър — каза Клеър. — Искал е наследството на съпругата си, половината от „Глейзбрук Инкорпорейтид“.

— Не се съмнявам, че това е била непосредствената му цел — съгласи се Ингъл. — Но така и не разбрах защо.

— Заради парите може би? — попита Джейк.

— Макалистър имаше много пари — каза Ингъл. — Ако искаше още пари, можеше да измисли някоя от своите изключително успешни инвестиционни схеми. Вярвайте ми, като ви казвам, че в това отношение беше истински гений. Освен това имаше репутация, че работи сам. Защо да се заема с този рискован проект, за да получи „Глейзбрук Инкорпорейтид“. Помислете. Да съблазни дъщерята на богато семейство и да опита да убеди всички, че тя е луда? Това е някаква крайност.

— Но те е наел да му помагаш — изтъкна Клеър.

Ингъл примигна.

— Като обръщам поглед назад, пак не мога да повярвам, че му позволих да ме въвлече в това. Наистина трябва да е бил хипнотизатор. И то адски силен, както казвате.

— Има само няколко цели, заради които човек като Макалистър би си направил целия този труд — каза Джейк. — Основните три са пари, власт и любов.

Ингъл едва не се задави.

— Забравете любовта като мотив в случая. Повярвайте ми, Макалистър не е имал нищо, което дори бегло да наподобява сантиментални чувства към някого.

— Дори и към майка си, Валъри Шипли? — попита Клеър.

Ингъл примигна и пак се замисли.

— Валъри Шипли вероятно беше единственият човек на земята, на когото Макалистър имаше доверие. Но не бих стигнал толкова далече — да твърдя, че я е обичал. Обаче тя го обожаваше. Признавам, не съм истински психиатър, но дори и аз забелязвах колко обсебена е тя от него по начин, който можеше да се определи единствено като нездрав. Тя бе готова да направи всичко за него и Макалистър го знаеше. Той използваше тази слабост, за да я манипулира.

— Знаем, че Макалистър е имал любовница — каза Клеър. — Масажистка, която е работела в един спа център във Финикс.

— Не се изненадвам, че се е чукал с някоя — каза Ингъл. Той понечи да размаха ръка, но забеляза строгия поглед на Джейк и веднага върна дланта си върху бюрото. — Но мога да ви гарантирам, че не е бил влюбен в нея.

— Добре, това ни връща към парите и властта като мотив — каза Клеър.

Ингъл срещна погледа й.

— Не казвам, че Макалистър не се е стремял към пари и власт. Стремеше се естествено. Но останах с впечатлението, че искаше „Глейзбрук Инкорпорейтид“ не само защото е печеливша фирма. Беше нещо повече. Мисля, че той се нуждаеше от тази фирма.

— Защо? — попита Клеър. Ингъл поклати глава.

— Нямам никаква представа. Мога само да кажа, че много неща у Брад Макалистър оставаха под повърхността. А аз лично не съм склонен да търся прекалено дълбоко.

— Кога започна да се притесняваш от цялата тази история? — попита Клеър.

— Когато се появихте вие и стана очевидно, че работата се проваля. А се почувствах изключително обезпокоен, когато осъзнах, че Макалистър няма да направи това, което повечето хора в нашата професия правят при такива обстоятелства.

Клеър разбра за какво говори той.

— Не е прекратил операцията и да изчезне.

— Точно така — кимна Ингъл. — Когато жена му го напусна и подаде молба за развод, мислех, че той ще дръпне щепсела. Аз бих постъпил така. Вместо това…

— Вместо това какво? — подкани го Клеър.

Ингъл помръдна леко единия си пръст с грижливо оформен маникюр.

— Не мога да кажа, че се паникьоса. Беше прекалено добър професионалист, за да се паникьосва. Но определено стана изключително нервен. Изглеждаше абсолютно обсебен от това да спаси тази очевидно неспасяема ситуация. Знам, че ще прозвучи смахнато, но беше почти сякаш…

Джейк присви очи.

— Сякаш?

Ингъл разпери ръце.

— Сякаш не трябва да се провали в никакъв случай. А един експерт не би реагирал така. Всеки опитен човек винаги е готов да изостави даден проект, ако нещо се прецака. Това е първият закон на оцеляването в нашата професия.

— Мислиш ли, че може да е работил за някого друг? — попита Клеър. — Някой, който не би толерирал провал?

Ингъл се намръщи.

— Трудно ми е да си представя Макалистър да приема нареждания, честно казано. Обаче ще ви кажа едно.

— Какво?

— Ако е работел за някого друг, било е, защото този човек е можел да му даде нещо, което Макалистър е искал наистина много. Нещо, с което не би могъл да се сдобие сам. А ако не сте го убили вие, госпожице Ланкастър…

— Не съм — каза Клеър.

— Тогава единствената друга вероятност е тази, за която намекнахте. Може би Макалистър е бил убит, защото се е провалил.

Джейк го погледна.

— Значи не вярваш на официалната версия с крадеца?

— Не — поклати глава Ингъл. — Не вярвам! Затворих офиса на доктор Роналд Моубрей сутринта, след като чух новината за убийството. Върнах се там единствено защото исках да се уверя, че не съм оставил нещо, по което да ме открият. — Той се намръщи. — Очевидно съм пропуснал нещо. Ще ми кажете ли как ме намерихте?

— Анализаторите на „Джоунс и Джоунс“ те откриха — обясни Джейк.

Ингъл въздъхна.

— Разбира се.

Клеър размишлява върху нещата известно време и после стана.

— Добре, мисля, че това е всичко.

Ингъл я гледаше, притеснен.

— Имаме сделка, нали? Казахте, че няма да отидете при ченгетата, ако ви кажа всичко, което знам.

— Спокойно. — Тя метна чантата си на рамо и кимна на Джейк, подсказвайки му, че е време да си тръгват. — Няма да съобщим за теб на местната полиция.

— Ами „Джоунс и Джоунс“? — Ингъл стрелна притеснен поглед към Джейк.

Усмивката на Джейк беше широка, студена, хищническа.

— Точно сега „Джоунс и Джоунс“ не са основната ти грижа, Ингъл. Имаш по-неотложен проблем.

— Какво значи това, по дяволите? — попита Ингъл. Клеър отвори вратата, за да може той да види тримата души, които чакаха в приемната.

— Запознай се със семейството — каза тя и махна тържествуващо към Арчър, Майра и Елизабет. — Семейство Глейзбрук е малко откачено естествено, но кое ли семейство е напълно нормално?

Арчър влезе в офиса. Майра и Елизабет го последваха.

— Значи ти си кучият син, който се опита да ни убеди, че дъщеря ни се е побъркала! — каза Арчър тихо.

— Здравейте, доктор Моубрей! — усмихна се зловещо Елизабет. — Сигурна съм, че ще се зарадвате да научите, че чудодейно оздравях.

Майра отправи на Ингъл поглед, с който би могла да замрази и океана.

— Бъди спокоен, след днешния ден няма да правиш бизнес в Аризона.

— Не, чакайте! — скочи, ужасен, Ингъл. — Вие не разбирате. Аз оказах пълно съдействие на „Джоунс и Джоунс“.

— Чуй сега лошата новина — каза му Арчър. — Ние не сме от „Джоунс и Джоунс“. Това е личен въпрос.