Невинни лъжи

28.

— Какво, по дяволите, става между теб и Клеър? — попита Арчър.

Джейк върна стика в чантата и седна зад кормилото на количката за голф.

Очакваше този въпрос, откакто направиха първите си удари. Единствената изненада беше, че Арчър бе изчакал чак до третата дупка, за да го зададе. Арчър можеше да действа удивително нюансирано и подмолно в бизнеса, но в отношенията си с хората обикновено не проявяваше никакъв такт.

В неделната сутрин, малко след шест часа, температурата още беше приятна, но слънцето бързо се издигаше в небето. Лъчите му ставаха все по-силни. Двамата с Арчър вече бяха сложили слънчевите си очила.

От пристигането си в Стоун Кениън Джейк очакваше с нетърпение голфа с Арчър. Не само защото на голф игрището можеха да говорят, без да се боят от подслушване, а защото и самият спорт беше интересно предизвикателство. От самото начало се бяха разбрали, че когато са само двамата, ще дават воля на всичките си сетива. Когато и двамата се разгорещяваха, игрите се превръщаха в интересно състезание между таланта на Джейк на ловец и уникалните стратегически способности на Арчър.

Изходът винаги беше непредсказуем. Според Джейк и двамата си имаха своите силни страни. Несъмнено уменията му на ловец му помагаха по отношение на координацията и усета за време. Но вродената способност на Арчър да крои стратегии често му се отплащаше. Като днес. И двамата имаха равни шансове. Сега всичко се свеждаше до леките удари на топката, а леките удари бяха наполовина стратегия, наполовина координация и точност. Всеки от двамата можеше да надделее.

— Не очакваш подробен отговор на този въпрос, нали? — попита Джейк, насочвайки количката по тясната пътека към мястото за спиране в близост до дупката.

— Напротив, очаквам. Не си проявявал никакъв интерес към жените, откакто си тук. Започвах да се чудя да не си от мъжете, които не си падат по жени.

— Това щеше ли да е проблем за теб?

— Да си изясним едно нещо. Изобщо не ми пука с кого спиш, стига това да не създава проблеми за мен или за някого от семейството ми.

— Тревожиш се, че връзката между Клеър и мен може да създаде проблеми?

— Да. Точно това ме тревожи. Това между вас се разрази като гръм от ясно небе. Преди няколко дни тя не те познаваше, а сега живее с теб.

— Понякога се случва.

— Да не мислиш, че не знам. Клеър е резултат от моя собствен гръм от ясно небе. Не искам тя да изпадне в положението, в което майка й е била през всичките тези години. Това ясно ли ти е, Солтър?

— Отбелязах си тревогите ти.

— Не ми пробутвай такива глупости. Говорим за дъщеря ми.

— Арчър, оценявам загрижеността ти. Но личният ми живот си е мой личен живот. Не го обсъждам с никого.

— О, ще го обсъдиш с мен и още как, щом личният ти живот засяга Клеър.

Джейк спря количката. Постоя мълчаливо известно време, оглеждайки положението на топките спрямо дупката.

— Ще ти кажа нещо, Арчър. Няма да ти хареса, но може би ще разбереш защо искам тя да живее при мен.

— Слушам те.

— Клеър е убедена, че Брад Макалистър не е убит от случаен крадец. Смята, че убиецът му е планирал много внимателно убийството, така че да хвърли подозрението върху нея.

Арчър се вкамени.

— Това е лудост.

— Нещо повече — тя мисли, че Валъри е била убита от същия човек, който е убил Макалистър. Някой, който е знаел, че ако полицията започне да задава въпроси за смъртта, първият заподозрян ще е Клеър, която случайно пак се намира в града.

— По дяволите!

— Причината тя да реши да остане още известно време в Стоун Кениън не е, защото иска да обмисли предложението ти за работа. Остава, защото смята да проучи фактите около смъртта на Макалистър. Трябва да докаже на самата себе си дали версията й е вярна или грешна.

Арчър имаше вид, сякаш някой го е ударил.

— Клеър ли каза това? Тя иска да открие убиеца?

— Да. А аз й казах, че ще й помогна.

— Затова е при теб.

— Точно така. — И защото я искам в леглото си, помисли си Джейк. Но реши да не споменава това.

— Мили боже! — прошепна Арчър, сякаш някой бе улучил слабото му място. — И това ако не е голяма издънка.

— Тя вече е решила. Не мога да я спра, Арчър. Нито пък ти. Но поне по този начин мога да я държа под око.

— Изобщо не се бях сетил за тази възможност — каза Арчър. Говореше толкова тихо, сякаш мърмореше на себе си. — Никога не ми е хрумвало, че може да е бил някой друг. Мислех, че съм си изяснил ситуацията.

— Какво говориш? — Постепенно Джейк осъзна какво казва Арчър. — По дяволите! Трябваше да се сетя по-рано. Затова си отклонил анализаторите на „Джоунс и Джоунс“ от проблема с Макалистър. И те са приели твоята версия за убийството, защото са знаели какъв великолепен стратег си. Щом ти не си виждал връзка между Макалистър и другия проблем, всички са предположили, че такава няма.

— Е, дори и най-добрият стратег може да допусне грешка, когато е засегнат лично. Просто бях приел, че е станало така. Всичко си пасваше. Когато стане нещо такова… — Арчър млъкна и сви рамене. — Знаеш как е.

— Когато всичко си пасва, преставаш да търсиш другите отговори.

— Точно така. Когато Елизабет се върна от Сан Франциско и подаде молба за развод, беше променена жена. Пак си беше нормална. Човек не може да се възстанови толкова бързо от нервен срив. Осъзнах, че Макалистър й е причинил нещо ужасно.

— Клеър мисли, че той вероятно е бил много способен хипнотизатор. И че е успял да убеди един лекар да изписва на Елизабет силни лекарства.

Арчър кимна мрачно.

— Не съм се сещал за възможността Макалистър да е бил хипнотизатор, но това би обяснило доста неща.

— Включително защо никой не е прозрял истинската му същност.

— Освен Клеър — промълви Арчър.

— Освен Клеър.

Джейк се завъртя леко на седалката си, за да погледне Арчър.

— Виждам накъде води това. Ти си стигнал до заключението, че Елизабет няма да бъде в безопасност, докато Брад Макалистър е жив.

— Негодникът беше прекалено находчив. И поради някаква откачена причина си беше набелязал семейството ми. Щом превръзката падна от очите ми, осъзнах, че трябва да се отърва от него.

— Но когато той неочаквано се е оказал мъртъв, ти си предположил, че Клеър го е пипнала първа, така ли? — попита небрежно Джейк.

— Знаех, че иска да защити Елизабет. Знаех, че изобщо не вярваше на Макалистър.

Джейк подсвирна леко.

— През всичките тези месеци си използвал влиянието си, за да потушиш разследването на полицията в Стоун Кениън, а в известен смисъл си изолирал и „Джоунс и Джоунс“.

Арчър се взираше в тревата.

— Да ти кажа истината — не виждах друг вариант.

— Мислел си, че наистина Клеър е убила Макалистър. Опитвал си се да я защитиш.

— Признавам, направих прибързания извод, че тя е убила Макалистър, защото аз самият вече обмислях същата стратегия. Щом осъзнах на какво е способен той, прецених, че това е единственият начин да се гарантира, че той няма да причинява повече неприятности на семейството ми. Но аз си мислех повече в посока на инсцениране на нещастен случай.

Джейк се усмихна.

— Да, бих очаквал такъв план от теб. Никога не ми е харесвал вариантът, в който ти сам го убиваш.

Арчър повдигна вежди.

— Мислел си, че може аз да съм убиецът?

— Мина ми няколко пъти през главата.

Арчър издиша тежко.

— Май съм ти причинил някои излишни проблеми, Джейк. Не исках да преча на мисията ти.

— Имал си своите причини. Но това все пак ни поставя в интересна ситуация.

— Какво имаш предвид под интересна? — попита Арчър предпазливо.

— Инстинктът ми подсказва, че убийството на Макалистър е свързано с моята работа в Стоун Кениън.

— Откъде го измисли?

— От самото начало ме тормози, защото то е единственото нещо, което изпъква като аномалия в тази ситуация. Но „Джоунс и Джоунс“ бяха толкова сигурни, че няма връзка, затова се заех да ровя за други варианти. — Джейк поклати глава, отвратен. — Каква загуба на време.

Арчър се намръщи.

— Никакъв късмет с късните нощни претърсвания, които правиш, а?

— Никакъв. Но в момента, в който Клеър пристигна онази вечер, сетивата ми пощуряха. През половината време съм като пренавит. Знаеш ли какво означава това?

— Разбира се — изсумтя Арчър. — Но по наше време го наричахме по друг начин.

— Колкото и да не ти се вярва, това не е свързано само с факта, че съм привлечен от дъщеря ти, Глейзбрук. Не ми харесва нейната връзка с убийството на Макалистър.

— На мен също не ми харесва. Какво общо има с това?

— Всичко се свежда до едно. Предвид нищожната престъпност в този окръг, какви са шансовете тя да намери тялото на негодника, ако не го е пречукала самата тя.

— Не са големи — призна Арчър. — Затова се опитах да те насоча в друга посока. Но не виждам как може да има връзка между заговора, който се вихри в този град, и семейството ми.

— Още нямам всички отговори, но Макалистър е бил замесен в тази история по някакъв начин. Чувствам го.

Арчър мълча замислено няколко секунди.

— Инстинкт? — попита той накрая.

Сред членовете на организацията „Аркейн“ инстинктът имаше голяма тежест.

— Инстинктът на ловеца — отбеляза Джейк.