Невинни лъжи

42.

Лунната светлина блестеше по керемидения покрив на голямата къща. Джейк изучаваше дома на Шипли от прикритието на едно плитко дере. Трябваше да внимава особено много заради ярката луна, когато се приближаваше към къщата, но щом се промъкнеше вътре, тя щеше да му помага. Като се прибавеха и изострените му сетива, изобщо нямаше да има нужда от фенерчето, което носеше в джоба си.

Клеър беше прекарала вечерта, убеждавайки го да се откаже от плана да претърсва дома на Шипли, но Джейк знаеше, че под повърхността на тревогата си тя разбира не по-зле от него, че това е една от малкото алтернативи, които са им останали.

Очевидно тази вечер бе най-подходящата, защото Оуен беше поканен на вечеря от Алисън Хентън, една от многото разведени жени в Стоун Кениън, които изпитваха съчувствие и дълбока загриженост за него и които се редяха на опашка да го утешават. Джейк бе видял достатъчно от Алисън в действие в кънтри клуба през изминалите две седмици, за да знае, че Оуен ще има голям късмет, ако успее да се измъкне преди полунощ.

Той мина по сухото дере и се приближи до къщата. Там спря отново и активира сетивата си до предела им. Както винаги, в пустинята в този час цареше голямо оживление, но доколкото долавяше, нямаше човек близо до къщата.

Вродените му инстинкти се противопоставяха на варианта да се втурне направо през откритото пространство до сенките отстрани на сградата. Той потисна атавистичната неохота да остане неприкрит и стигна до целта си, попадайки за няколко мига под лунната светлина.

Нощното му зрение бе отлично. Можеше да върви през най-дълбоките сенки покрай къщата, без да се страхува, че ще се блъсне в нещо или че ще се спъне в някой маркуч.

Противно на слуховете, които се носеха за неговата дарба, не можеше да вижда в тъмното, сякаш носи очила за нощно виждане. Очите му бяха човешки, не на котка или сова. Имаха нужда от минимално осветление, за да се справят. Но физическите способности му позволяваха да възприема предметите и другите живи същества по друг начин на оскъдна светлина.

Спря до страничната врата. Имаше ясна представа за разположението на къщата, защото беше разпитал Майра и Арчър по-рано вечерта. През годините и двамата бяха гостували често на семейство Шипли. Нещо повече — семейство Глейзбрук имаха ключ от къщата и знаеха кода на алармата. Той би могъл да влезе и без тази помощ, благодарение на малкото устройство от „Джоунс и Джоунс“, което носеше със себе си, но така задачата му се улесняваше. Оуен беше дал на Арчър и Майра ключа и кода още преди години, в случай че изникне някакъв спешен случай, а той е извън града.

Сложи си медицинските латексови ръкавици, които носеше със себе си, и извади ключа от джоба си. Отвори вратата и бързо влезе в коридора. Намери алармата точно на мястото, което му беше описал Арчър.

Затвори вратата и набра кода, дезактивирайки системата.

Бавно прекоси къщата, регистрирайки впечатленията си и в нормален, и в паранормален аспект.

Търсеше специалните излъчвания на психична енергия, които остават на местата, където е упражнено насилие. Но това не бе всичко, което се надяваше да открие. Тук бе, за да работи по старомодния детективски начин. Опитът му го беше научил, че обикновено нещата винаги се свеждат до това.

Хората са хора, независимо дали притежават паранормални способности или не. Същите емоции и мотиви направляват действията им. Щом узнаеш нечии цели и имаш представа колко далече би стигнал даденият човек, за да ги постигне, не ти трябва нищо друго, за да разгадаеш случая.

Тази вечер целта му бе да разкрие целите на Оуен.

Той си повтори мислено разговора с Клеър.

— Но защо Оуен ще иска да я убие? — попита тя.

— Мога да се сетя за няколко причини, като се започне с очевидния факт, че тя се е превърнала в проблем, който му създава неудобства. Жената беше алкохоличка и състоянието й се влошаваше.

— Ако Оуен е искал да се отърве от нея, могъл е просто да се разведе.

— Хм, защо да го прави, след като тя току-що е наследила солидното богатство на Макалистър?

— Добър довод. — Тя замълча. — От друга страна, на Оуен не му трябват парите на Валъри. Той си е достатъчно богат.

— Както вече споменахме, това не означава, че не иска да стане още по-богат.

— Не знам — каза Клеър, разколебана. — Убийството си е рискована работа.

— Вярно е. Също и сексът с непознати, но хората го правят за пари постоянно.

— Още един малък проблем — каза Клеър. — Оуен има алиби. Той играеше голф в следобеда, когато Валъри умря, помниш ли?

— Играел е сам, следобед, в един от най-горещите дни на годината. Сигурно е бил сам на цялото игрище.

— А къщата на Шипли се намира близо до дванайсетата дупка.

— Трябвало е само да мине с количката от игрището през дерето, да стигне до къщата, да влезе, колкото да удави Валъри, и после да се върне да довърши играта си.

— Алибито му не струва.

— Да — каза Джейк. — Изобщо.

Лунните лъчи влизаха през прозорците на бледозелената стая. Не изглеждаше вероятно Оуен да крие тайните си в тази отворена зона, където често идваха посетители. Но Джейк реши да провери набързо мястото, преди да се премести в спалните.

Огледа барчето с алкохола. Беше много вероятно Валъри да е използвала най-усилено точно тези части от мебелировката.

Първо провери чекмеджетата под малката мивка. Бяха пълни с дреболиите, използвани при приготвяне на коктейли: отварачки, тирбушони, салфетки, лъжички.

Затвори и най-долното чекмедже и посегна към дръжката на малкия хладилник.

Слабите, но експлозивни следи от брутална психична енергия го пронизаха, оставяйки невидимо енергийно прогаряне. Силно изострените му сетива пламнаха още повече, достигайки до трескава интензивност. Следите от насилие не бяха пресни, но не бяха и много стари. Той се концентрира, опитвайки да почувства какво е изпитвал убиецът в момента, когато е отворил хладилника.

Жаден. Сърцето му бие бързо. Горещо му е, тъмна възбуда пулсира в кръвта му…

Изведнъж разбра какво се е случило. Шипли е влязъл от напеченото от слънцето голф игрище и несъмнено е открил Валъри, вече изпила доста от каната с мартини. Може да е била изпила и едно от хапчетата си, за да се успокои след проваления опит за убийство на Клеър в спа центъра. Шипли й е казал, че се е отбил да си вземе шише вода. Следобедното слънце приличало непоносимо на игрището.

Потял се е — не само от горещината, но и заради очакването на това, което възнамерява да направи. Така че е отворил хладилника и си е извадил шише вода.

Несъмнено е надвил Валъри с лекота. Той е силен, атлетичен мъж. Валъри беше отслабнала и загубила силите си след месеците прекомерно пиене.

Трябвали са му още няколко минути да се върне в къщата и да се преоблече. Несъмнено е внимавал да облече панталон и риза със същия цвят като тези, с които се е появил на игрището първоначално. После се е върнал да довърши голфа си.

Вероятно е смятал да приключи играта, да пийне в клуба с приятели и да покани някой познат вкъщи на по чашка преди вечеря. Така е щял да има свидетел, който да е с него, когато „открие“ тялото.

Трябва да е получил шок, когато са му съобщили, че Валъри е била открита много по-рано, отколкото е планирал.

Клеър е права, помисли си Джейк. Валъри е била убита. Освен това изглеждаше логично Шипли да е убиецът, но за нещастие засега нямаше начин това да се докаже.

Психичната следа, оставена от някой, който е извършил акт на насилие, беше отличителна, също като отпечатъка от пръст. Но за разлика от отпечатъците от пръсти, тя оставаше само когато човекът е бил физически възбуден от или под въздействието на силни, брутални емоции. Енергията от такива емоции беше толкова силна, че резонираше на паранормално ниво и се задържаше по повърхностите дълго време.

„Джоунс и Джоунс“ щяха да приемат откритията му на сериозно, но в съдебната зала психичните следи не вършеха никаква работа: „Разбирате ли, Ваша чест, минавах пред къщата на убитата и усетих психичната енергия на убиеца й. Да, разбира се, че мога да го идентифицирам, ако остави още от същата енергия след себе си. Но той трябва да е пак в настроение да убива, ако разбирате какво имам предвид. Какво е това ли, Ваша чест? Да, в интерес на истината, действително смятам, че съм психически детектив. Защо питате?“

Не беше случайно, че членовете на „Аркейн“, които искаха да водят нормален живот, не афишираха връзката си с група хора, които вярват, че имат психични сили. Тези неща си оставаха сред семейните тайни.

Сега, след като знаеше, че търси на правилното място, беше време да открие някакви по-традиционни доказателства, които да предаде на местната полиция.

До кухнята имаше огромна изба за вино. Джейк извади черна кожена кутия от джоба си и използва един от инструментите в нея, за да отключи вратата й. Отне му няколко минути да огледа редиците елегантно подредени бутилки. Погледна и в хладилника за бели вина.

Не откри нищо, освен голямо количество много скъпи вина.

Излезе от избата и мина по широкия коридор, който водеше към другото крило на голямата къща. Арчър му беше казал, че кабинетът на Шипли е първата врата вляво. Изглеждаше подходящо място за търсене.

Спря, когато забеляза един дребен предмет на масичката край стената. Мобилен телефон.

Прекоси дневната и го взе. Още от злонамерената енергия опърли сетивата му. Шипли беше пипал телефона, докато още се е канел да убие Валъри. Може би Валъри е осъзнала, че е в опасност, и е опитала да набере 911. Или може би Шипли е искал да изтрие списъка на входящите и изходящи обаждания.

Остави телефона на масичката.

Вратата на кабинета беше отворена. От входа Джейк видя тежко дървено бюро и библиотека с книги. На бюрото имаше компютър.

Включи компютъра и пъхна преносимата памет в USB порта. Докато копираше файловете от компютъра, прегледа чекмеджетата на бюрото. Нищо не му се наби на очи като инкриминиращо доказателство.

Щом копирането приключи, той взе паметта, пусна я в джоба си и изгаси компютъра.

Върна се в коридора и тръгна към голямата спалня.

Сетивата му доловиха слаба промяна на въздушното налягане в коридора. Някой беше влязъл в къщата. Който и да беше, придвижваше се крадешком.

Още един нежелан посетител. Интересно. Кой друг имаше причина да дойде тук тази вечер?

Гладна, хищническа възбуда се разля по вените му. Шмугна се в сянката на вратата на една от спалните и зачака. Другият посетител може да имаше, а може и да нямаше паранормални способности, но също щеше да е нащрек. Адреналинът си беше адреналин във всички положения. Хората могат да бъдат убити доста лесно, често случайно, когато нещата се развият бързо.

Ако другия си го биваше, нямаше да му отнеме много време да осъзнае, че не е сам в къщата.

Нека ловът да започне.

Осъзна грешката си секунда по-късно, когато психичната буря наелектризира сетивата му. Свирепата енергия го принуди да коленичи. Инстинктивно прикри глава с двете си ръце, сякаш можеше по някакъв начин да намали ударната сила.

Още един изгарящ изблик на енергия го порази. Този път той бе последван от огромна вълна тъмнина, която го потопи в тресавище от безкраен мрак.