Невинни лъжи

36.

— Къде е той? Знам, че е някъде тук. Искам да го видя. Настоявам да ми кажете как е.

Гласът на Клеър отекваше през дебелите стъклени врати, които разделяха приемната на спешното отделение от залите за лечение. Джейк я чуваше съвсем ясно. Усмихна се.

— Май вече има кой да ме откара вкъщи — каза той на младия доктор от спешното и на униформения полицай от Стоун Кениън, които стояха при него.

— За дамата в чакалнята ли говорите? — попита д-р Бентън, наблюдавайки Клеър през стъклените врати.

— Да — кимна Джейк.

— Не ми приказвайте глупости за роднини. — Клеър се наведе към нещастната жена на регистратурата. — Аз съм най-близкото до роднина, което той има в този град.

— Съпругата ви ли е? — попита учтиво полицай Томпсън.

— Не — отвърна Джейк.

— Значи трябва да ви е добра приятелка — заключи полицаят.

— Определено — съгласи се Джейк.

— Звучи искрено загрижена за вас — отбеляза Томпсън.

— Нали? — кимна Джейк доволно.

Бентън набра кода, с който се отключваха вратите. Джейк и двамата му спътници излязоха навън в умерено претъпканата приемна зала.

Клеър стоеше с гръб към него и още продължаваше ядосания разговор с жената на регистратурата.

— Не, не съм му съпруга. Аз съм му приятелка, тази, на която съобщихте преди няколко минути, че е ранен.

— Съжалявам, госпожо — каза обсадената служителка. — Не мога да пусна никой, който не е член на семейството… — Тя млъкна, защото забеляза Джейк. Лицето й светна от облекчение. — Ето го и господин Солтър.

Клеър бързо се извърна.

— Джейк?

— Извинявай, че закъснях за вечеря, скъпа — каза Джейк. — Задържаха ме по работа.

Тя се втурна към него. Беше сигурен, че ще се метне на врата му. Но за негово голямо разочарование, Клеър спря рязко, ужасена от голямата бяла превръзка, която скриваше горната част на лявата му ръка.

Той осъзна, че вероятно има доста страховит вид. В спешното бяха разрязали ризата му. Сега напускаше болницата, гол до кръста. Никой не си бе направил труда да го почисти от кръвта. По панталоните и ботушите му имаше много засъхнали петна от кръв.

— Много ли е сериозно? — прошепна Клеър.

— Сигурно няма да играя голф известно време — каза Джейк, развеселен. — Изглеждаш прекрасно. Това нова тениска ли е?

Клеър се намръщи разтревожено и се обърна към лекаря.

— Звучи ми малко странно.

— Възможно е — каза Бентън и леко се намръщи. — Дадох му лекарство за болката. Някои хора реагират по странен начин на болкоуспокояващите. Което ме подсети за нещо. — Той извади един кочан с бланки. — Ето рецепта за антибиотик и болкоуспокояващи. Той ще започне да усеща ръката си, когато местната упойка престане да действа.

— Сигурен ли сте, че е готов да се прибере вкъщи? — попита Клеър.

— Да — потвърди Джейк, като леко се олюля на петите си. — Готов съм.

— Ще се оправи — успокои я Бентън. — Ако имах някакви притеснения, щях да го приема за двайсет и четири часа. Но при положение че няма да е сам, не виждам проблем да се прибере. Накарайте господин Солтър да почива два-три дни и следете да не развие треска или други признаци на инфекция. Може да се получи известно изтичане от раната, но ако започне да кърви обилно, доведете го веднага.

— Тежко ли е ранен? — попита Клеър.

— Куршумът е пробил само плътта ми — увери я Джейк. — Нали се сещаш, като в онези стари уестърни, където героя го прострелват в гръб. Само дето мен ме простреляха отпред. По-скоро — от ъгъл. Стрелецът се криеше на хълма зад едни едри камъни.

Той се зачуди дали не е станал невидим. Никой не му обръщаше внимание.

— Има засегната мека тъкан — обясни Бентън на Клеър, — но костта е невредима. А и той се е справил отлично, като веднага е овладял кръвотечението.

— Слава богу! — Раменете на Клеър леко се отпуснаха. — Има шевове, предполагам?

— Естествено — кимна Бентън. — Много. Ще трябва да дойде да махнем конците след няколко дни. Вие ли ще сменяте превръзката му междувременно?

Джейк си представи образно зловещата гледка на лявата си ръка.

— По дяволите, не! — възрази той високо. — В момента приличам на нещо, съшито от доктор Франкенщайн. Сам ще се грижа за ръката си.

Нито Клеър, нито Бентън го погледнаха.

— Да, аз ще правя превръзките — каза Клеър.

— В такъв случай ето инструкциите ни какво да се прави с раната. — Бентън й подаде лист хартия със записаните препоръки.

Клеър огледа списъка с инструкции.

— Предполагам, мога да открия тези неща във всяка добре заредена аптека?

— Не би трябвало да имате проблем. А може да ги купите и от аптеката на болницата, преди да си тръгнете. Там ще ви изпълнят и рецептата.

— Ще го направя. — Клеър сгъна листите и ги пъхна в чантата, която висеше на рамото й. — Благодаря, докторе.

— Е, това ми е работата — усмихна се широко Бентън. — Трябва да ви кажа, че господин Солтър определено беше един от най-интересните случаи, които съм имал от доста време насам. Тук, в Стоун Кениън, рядко виждаме огнестрелни рани. За разлика от големите болници във Финикс и Тъксън, разбира се. Но в този град животът е доста спокоен. — Той погледна Томпсън. — Нали така?

— Харесва ни, че си имаме хубава и безопасна малка общност. — Томпсън изучаваше изражението на Клеър. — Не сме имали огнестрелни рани от шест месеца.

— Да, от убийството на Макалистър — кимна бодро д-р Бентън. — Аз започнах работа тук няколко месеца по-късно, но хората още говорят за него. Смъртта на Макалистър явно е била голяма сензация. Така и не заловиха убиеца, нали?

Джейк започваше да се дразни от начина, по който Томпсън гледа Клеър.

— Разследването продължава — обясни полицаят.

Бентън кимна замислено.

— Официално го определиха като дело на крадец, влязъл да обира апартамента и заварен там от Макалистър. Но доколкото си спомням, имаше доста слухове. Според всички Макалистър бил убит от любовницата си, която била природена сестра на съпругата му. Един от онези объркани любовни триъгълници.

— Нещо такова — съгласи се Томпсън.

— Предполагам, това просто показва, че дори едно семейство да е богато и влиятелно, не означава, че в него не може да има проблеми и черни овце като във всяко друго семейство — продължи Бентън. Той отново набра кода, за да отключи вратата. — Е, приятели, ще трябва да ме извините. Чака ме дълга нощ. Трябва да спасявам хора, да пия кафе — такива работи. Надявам се да не ви виждам тук скоро, господин Солтър.

Вратите се затвориха зад него. Джейк погледна Клеър. Ъгълчетата на устните му бяха много напрегнати. Томпсън беше извадил бележник от джоба си.

— Не чух името ви, госпожо?

По дяволите, помисли си Джейк. Това не беше добре. Почти виждаше как започва да загрява мозъкът на полицая. Опита да се отърси от замаяното, дезориентирано усещане, което го обгръщаше.

— Клеър Ланкастър — отговори Клеър учтиво.

— Така си и мислех — каза Томпсън и си записа нещо.

— Хей! — изръмжа Джейк. — Спрете!

Нито Томпсън, нито Клеър го погледнаха.

— Имате ли представа кой е стрелял по Джейк? — попита Клеър агресивно.

— Още не.

Клеър присви очи.

— Не трябва ли да се опитате да го откриете?

— Работим по случая. Току-що записах показанията на господин Солтър. Имате ли нещо против да ми кажете къде се намирахте около шест часа тази вечер, госпожице Ланкастър?

— В дома на господин Солтър. Готвех вечеря.

Джейк преметна здравата си ръка около раменете й.

— Няма нищо, което един мъж да очаква с по-голямо нетърпение след тежък работен ден и прострелване в рамото, от това да се завърне вкъщи и да има домашно приготвена храна. Какво ще вечеряме, скъпа?

— Сьомга на скара със сос песто — отговори тя.

— Отлично! — каза Джейк и намигна на Томпсън. — Чувал съм, че рибата е полезна.

Томпсън си записа нещо и Джейк предположи, че не е свързано с ползата от рибата като храна. Полицаят пак гледаше изпитателно Клеър.

— Имаше ли някой в къщата с вас?

— Не — отвърна Клеър.

— Да сте се обаждали на някого по това време?

— Не.

Разговорът не отива на добре, помисли си Джейк. Вероятно той трябваше да направи нещо. Но му беше трудно да мисли, защото главата му бе замаяна от болкоуспокояващите.

Томпсън пак си записа нещо.

— Някой да ви се е обаждал, госпожице Ланкастър?

— Единственото обаждане беше от болницата, за да ми съобщят, че Джейк е ранен — каза Клеър спокойно.

Джейк опита да пробуди сетивата си, за да прогони мъглата от главата си. Когато психичната енергия запулсира в тялото му, успя за малко да проясни съзнанието си.

— Я се осъзнай, Томпсън! — каза той. — Бях прострелян с пушка с оптичен мерник. Дадох ти куршума, който издълбах от стената. Знаеш не по-зле от мен, че търсите човек, който си пада по лова.

Томпсън кимна.

— Да, сър.

— Ами това е доказателството — продължи Джейк.

Томпсън смръщи вежди.

— Доказателство за какво?

— Че Клеър няма нищо общо със стрелбата по мен, разбира се. — Джейк я погали любвеобилно по главата. — Съмнявам се дали моята малка Клеър е ходила на лов дори веднъж в живота си. Нали, скъпа?

Клеър се напрегна.

— Ловът определено не е сред нещата, които одобрявам.

— Видя ли, Томпсън? — каза Джейк. — Какво ти казах?

Томпсън изсумтя презрително — като всеки ловец, чул нечий коментар, че убиването на животни не е най-прекрасното хоби на света. После попита Клеър:

— Жал ви е за животните ли?

— Знам, че за ловуването има някакви законни основания — каза Клеър през зъби. — Разреждане на стадата и премахване на болните животни са най-често цитираните ползи. Но защо някой ще иска да яде болно животно ми е напълно непонятно!

Томпсън се намръщи.

— Това не е единствената причина.

— Е, предполагам, че има и спортен елемент — съгласи се тя учтиво. — Но според мен да се стреля по невъоръжени същества не е нещо, което един цивилизован човек би направил за забавление.

— Тя не е оттук — довери Джейк на Томпсън.

— Да, и аз останах с това впечатление — съгласи се той.

— От Сан Франциско е. — Джейк пак погали Клеър по главата. — Земята на либералите. Така че, сър — обърна се той към Томпсън, — моята Клеър има членска карта за организацията на противниците на оръжия и е готова да защитава възгледите си до кръв.

— Като говорим за кръв — намеси се Клеър и го изгледа с хладна усмивка, — трябва бързо да те закарам вкъщи. Чу какво каза докторът, трябва да почиваш.

— Добре. — Джейк се огледа, опитвайки да помогне. — Накъде трябва да тръгнем за вкъщи?

— Насам. — Клеър го хвана за здравата ръка и погледна Томпсън. — Може ли да тръгваме? Джейк има вид, сякаш всеки момент ще колабира.

— Не — възрази Джейк. — Непоклатим съм като скала. Такъв съм си аз.

Стаята се наклони пред погледа му. Клеър го задържа да не залитне.

— Лекарят беше прав — каза Томпсън. — Не знам какво са му дали за болката, но го е ударило здраво.

— Да. — Клеър поведе Джейк към вратата. — Знаете къде да ни откриете, ако имате още въпроси.

— Да ви помогна ли да го заведете до колата? — попита Томпсън.

— Не, благодаря. Ще се справя.

Джейк се усмихна благо.

— Тя е по-силна, отколкото изглежда.

Той позволи да го преведат през още една стъклена врата и после през фоайето. Смътно усети, че Клеър го побутна да седне в някаква количка, докато тя купи разни неща от болничната аптека.

След малко внимателно го настани на предната седалка на малката си кола.

Джейк затвори очи и облегна глава назад. Чу как вратата на Клеър се отваря и затваря. После усети, че тя закопчава колана му.

— Нали знаеш какво си мислеше Томпсън? — каза той, без да отваря очи.

— Не беше трудно да се досетя. — Клеър запали двигателя. — Още едно мистериозно престъпление в спокойния град Стоун Кениън, Аризона, и познайте какво? Клеър Ланкастър случайно пак се намира наблизо.

— Наистина изглеждаш абонирана за лошия късмет, когато си в този град — каза Джейк.

— Ти си човекът с лошия късмет днес. Мили боже, Джейк! Някой е искал да те убие!

Той опита да се съсредоточи върху тази тема.

— Може да е бил заблуден куршум на някой ловец.

— Не вярвам на това дори и за секунда, и ти също не го вярваш. Свързано е с факта, че ми помагаш да разбера какво се е случвало в живота на Брад Макалистър по времето, когато е бил убит. Трябва да е свързано.

Той отвори очи.

— Ще призная, че когато стреляха по мен днес, наистина ми се стори странно съвпадение.

— Каза ли на полицая, че разследваме убийството на Брад?

— По дяволите, не!

— Защо не?

— Малко е сложно — отвърна Джейк.

— Това започва да не ми харесва. Какво значи „сложно“?

„Време е да й кажа истината“, помисли си той.

— Свързано е с „Джоунс и Джоунс“.

— По дяволите! — прошепна Клеър. — Знаех си, че ме лъжеш от самото начало.

Джейк почувства, че навярно трябва да опита да отговори на обвинението, но сякаш не можеше да мисли. Вместо това — заспа.