Невинни лъжи

4.

Най-доброто, което можеше да се каже за мотел „Дечърт Доун“, беше, че не претендира да е нещо различно от това, което беше — занемарен, долнопробен евтин мотел от друга епоха. Двуетажната постройка спешно се нуждаеше от поне една ръка боя. Ръждясалите климатици бучаха през нощта.

Повечето от околната растителност бе измряла още в праисторическата ера. Имаше само няколко издръжливи кактуса и една нещастна палма. Първата от буквите на жълто-червения неонов надпис ту гаснеше, ту примигваше дразнещо.

Клеър леко се смути, когато Джейк спря БМВ-то на паркинга пред входа към окаяното фоайе, но веднага потисна смущението си.

Джейк изгаси двигателя и огледа безжизнената палма, която украсяваше напукания асфалтиран тротоар.

— Знаеш ли — каза той, — ако беше споменала, че пристигаш в града тази вечер, отделът за организиране на пътувания във фирмата на Арчър Глейзбрук с радост щеше да ти направи резервация за някой малко по-приличен хотел. Обзалагам се, че щяха да ти намерят някое място, където банята не е обща за етажа.

— В стаята ми има баня, много ти благодаря за загрижеността. — Тя разкопча предпазния си колан и отвори вратата.

Джейк слезе, извади мокрите й дрехи от багажника и двамата заедно се отправиха към входа.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш защо избра точно този мотел? — попита той учтиво.

— Може би не знаеш, че бях уволнена преди шест месеца. Оттогава нямам особен късмет в търсенето на нова работа. Така че напоследък съм с доста ограничен бюджет.

— Баща ти е един от най-богатите хора в щата — изтъкна Джейк кротко.

— Не възприемам Арчър Глейзбрук като свой баща в какъвто и да било смисъл, освен в чисто биологичен аспект.

— С други думи прекалено горда си, за да вземаш пари от него. — Той поклати глава, развеселен. — Вие двамата определено имате доста общи черти.

Той отвори мръсната стъклена врата. Клеър мина покрай него и влезе във фоайето, което имаше размери на пощенска марка.

Служителят на рецепцията изгледа Клеър, все още облечена в халата и с увита кърпа на главата.

— Добре ли сте, госпожице Ланкастър? — попита той смутено.

— Направих едно нощно плуване.

— Аз ще изпратя госпожица Ланкастър до стаята й — намеси се Джейк.

Мъжът го огледа, после сви рамене.

— Разбира се. Както искате. Само не вдигайте шум. В стаята до вашата има една двойка от Средния запад.

Клеър се намръщи.

— Какви ги приказвате? Защо трябва да се интересувам от хората в съседната стая?

Мъжът направи измъчена гримаса.

Джейк стисна ръката й и я поведе към стълбите.

— Какво става тук? — попита Клеър недоумяващо. — Да не би да съм пропуснала нещо?

Джейк изчака да стигнат до следващата врата и тръгна по мръсния коридор, преди да й отговори:

— Мъжът на рецепцията мисли, че си момиче на повикване, което използва мотела, за да води тук клиентите си.

— А ти си клиентът?

— Да.

— Предполагам, че халатът създава погрешно впечатление.

Тя спря пред стая 210. Джейк взе ключа от ръката й и го пъхна в ключалката.

Вратата на стая 208 се отвори леко. Жена на средна възраст с каска от сиви къдрици надникна неодобрително през процепа.

Джейк кимна учтиво.

— Добър вечер, госпожо.

Жената затръшна вратата. Джейк чу гласове през стената. Вратата отново се отвори. Този път оплешивяващ пълен мъж с бермуди и бяла тениска подаде глава. Той изгледа навъсено Клеър.

Клеър наведе глава настрани.

— Хубава вечер, нали?

Мъжът затвори вратата, без да отговори. Джейк чу оглушителното спускане на резето.

— Не мисля, че човекът на рецепцията е единственият наоколо, останал с погрешни впечатления за избраната от теб професия — отбеляза Джейк.

— А въобще не знаят, че в момента всъщност съм безработна.

Джейк отвори вратата.

Вътрешността на стаята бе също толкова потискаща, както и коридорът. В далечния край евтини плъзгащи се стъклени врати водеха към тераска, гледаща към малък басейн. Клеър включи слабата лампа на тавана.

Джейк погледна единствения неголям куфар върху поставката за багаж.

— Май не си се приготвила за продължителен престой.

— Ще дам на Арчър един ден да ми обясни защо ме довлече тук. Така и така съм в града, ще прекарам известно време с Елизабет. Но след това нямам никаква причина да оставам.

— Ще се връщаш в Сан Франциско ли?

— В момента си търся работа. Шестте месеца без работа пробиха сериозна дупка в спестяванията ми. Не искам да вземам назаем от майка си и леля си. Трябва да си намеря работа.

Той кимна.

— Вероятно така ще е най-добре.

Очевидно нямаше търпение да се отърве от нея. Защо това я потискаше?

— Благодаря, че ме докара — усмихна се тя учтиво. — Беше интересна вечер, меко казано.

— Жените, с които излизам на срещи, често казват същото.

Тя се усмихна.

— Ако не си забелязал, това не беше среща. Ти просто си вършеше работата. Грижеше се за проблемите вместо Арчър Глейзбрук.

Внимателно, но решително тя затвори вратата право в лицето му.