Орион

ГЛАВА 12

Тел Авив, сряда следобед

Какво да прави с Донатела? Генералният директор на МОСАД седеше сред облак дим в кабинета си и се бореше с неприятния въпрос. Тя беше страхотен агент, една от най-добрите. Бен Фридман не беше нелоялен човек, но както повечето хора, си имаше цена. А петстотин хиляди долара бяха много пари. Щяха да му дойдат добре на пенсионния влог. А и не виждаше нищо нередно, че ще вземе парите, доколкото това не противоречеше на интересите на Израел.

По време на полета от Америка той мъчително беше обмислял дали да убие Донатела. Сенатор Кларк искаше главата й и беше готов да плати доста. Освен това Фридман трябваше да признае, че идеята Мич Рап да разбере за участието на шефа на МОСАД в заговора на добрия сенатор от Аризона беше крайно неприемлива и от нея го побиваха тръпки. Да ядосаш Рап и да го настроиш срещу себе си, не беше никак хубаво. На Фридман не му беше приятно, че ще трябва да постъпи така, но се налагаше да заличи следите си.

Донатела беше много лоялна към него през годините и по-важното, беше един от най-добрите му кидони1 — убиец от първа класа.

Тъмнокосата красавица беше примамила над десет мъже в капана на смъртта. Всички до един — врагове на Израел. След няколко успешни години Фридман я беше освободил от официалните й задължения към МОСАД. В досието й в мазето на шпионската служба пишеше, че е напуснала по собствено желание. Истината обаче беше, че Фридман я накара да работи само за него. Това беше част от плана на полковника да създаде собствена мрежа, върху която няма да се упражнява никакъв политически контрол. Глобалната икономика си имаше и тъмна страна — винаги се намираха един-двама милиардери, които искат някой да им свърши мръсната работа. Да се ликвидира техен бивш служител, придобил ценна информация и превърнал се в нелоялен конкурент например. Или нещо по-лошо — този човек да се обърне към властите или към пресата и да поиска да направи разкрития. Заможен баща, който не харесваше как зет му се отнася с малката му принцеса. Инсценираха се катастрофи или инциденти и тези хора преставаха да са проблем. За силните не съществуваше проблем, който да не може да бъде разрешен със съответната сума. И Фридман беше натрупал цяло състояние, като играеше ролята на посредник между талантливата Донатела и тази малка група от финансовия елит. Но сега бе дошъл краят на всичко това.

Фридман загаси фаса в препълнения пепелник. Запали поредната цигара и пое дима. Загледан във фотографията на Донатела на бюрото му, той тъжно поклати глава. Наистина беше великолепна жена. Една от най-красивите, които беше виждал. Но освен това да гледа как Донатела действа, беше неописуемо удоволствие за него. Тя излъчваше всепроникващ сексапил. Дори беше успяла да прелъсти великия Мич Рап, макар че Фридман неведнъж си беше задавал въпроса кой кого всъщност е прелъстил. Да, тя и Рап бяха любовници. Фридман не искаше да си го признае, но ревнуваше. Рап се беше изявил там, където той не можа. Макар да бе желал да преживее с Донатела изпълнени с огнени страсти мигове, Фридман си даваше сметка, че така ще извърши фундаментална грешка. Отдавна знаеше, че някой ден ще трябва да я убие. Не можеше да си позволи решението му бъде замъглено от любов.

Фридман докосна фотографията. Възхищаваше се на буйната й черна къдрава коса, знойните черни очи и високите скули. Тази жена беше богиня. И въпреки всичко Фридман съжаляваше, че не е послушал чувствата си и не я е завел в леглото. Срамота беше да пропуснеш такава възможност.

Интеркомът на бюрото му звънна и женски глас обяви:

— Господин Розентал дойде за среща.

Без да отмества очи от фотографията, Фридман натисна бутона за връзка:

— Прати го при мен.

Шефът на МОСАД отново погледна лицето на жената и тъжно поклати глава. Каква загуба! Но нищо не можеше да се направи. Мич Рап не трябваше да разбере, че той е бил въвлечен в играта.

Марк Розентал беше един от най-доверените кидони на Фридман. На трийсет и две той вече беше прослужил в МОСАД почти петнайсет години. Винаги беше изглеждал доста младолик и дори сега спокойно можеше да мине за двайсетгодишен. Когато влезе в МОСАД на деветнайсет, минаваше за дванайсетгодишно хлапе. Фридман използваше тийнейджъра да донася важна информация от окупираните територии и да разузнава терена, преди да бъде осъществена дадена атака. Когато отбеляза двайсет и първия си рожден ден, Розентал вече душеше с гарота терористите в безлюдните алеи на Хеброн и Газа.

Фридман разполагаше само с шепа хора, на които можеше да се довери за тази операция. Розентал беше един от тях. Имаше и още двама, за които той се сещаше, но и двамата бяха работили с Донатела. Не искаше да рискува. Затова му оставаше само малкият Марк Розентал. Той беше боец от МОСАД до мозъка на костите си и най-важното — самият Фридман го беше вербувал и обучил. Щеше да направи всичко, каквото му нареди, и нямаше да задава много въпроси. А ако нещата се объркаха, щеше да си държи езика зад зъбите.

— Марк, имам много важна и деликатна задача за теб. — Фридман загаси цигарата си и затвори папката със снимката. Подаде я на Розентал и продължи: — Казва се Донатела Ран. Работеше за нас. — Шефът на МОСАД запали следваща цигара и издиша облак дим. — Добра е… много добра. За съжаление напоследък направи някои нежелателни за нас неща.

Розентал кимна. Не беше необходимо да се казва нищо друго. Мъжът с лице на невръстно момче прелисти папката.

— Кога искате да се заема със случая?

— Колкото се може по-скоро.

— Сам ли да работя, или да включа и екипа си?

Фридман зловещо се изсмя, като си представи как Марк се опитва сам да убие Донатела. Възможно беше, но не и разумно.

— Вземи екипа си, Маркус. Тази жена е много опасна. Убила е повече хора от нас двамата, взети заедно.

Розентал вдигна вежди.

— А тялото? — попита само.

— Постъпи както намериш за добре. Ако можеш, бих искал да се отървеш от него сам. Ако нещата загрубеят, остави го и се махай. — Работил като оперативен разузнавач години наред и мразещ намесата на началниците, Фридман винаги се стараеше да дава на хората си свободата да взимат сами решения.

— Ще съм на мястото до утре сутринта — рече Розентал.

— Добре. — Фридман вдигна цигарата си. — Вземи с теб само най-добрите ти хора и се погрижи за задачата колкото можеш по-скоро. — Полковникът се облегна назад, дръпна от цигарата и добави: — И, разбира се… гледай да не те хванат.

Капитолия, сряда сутринта

Сенатор Кларк седеше в кабинета си в Харт Билдинг. В столицата беше студено и ветровито. Кларк зарея поглед през прозореца. Искаше му се да отложи още малко взимането на това решение. Есенните одежди се свличаха от клоните на старите дъбове. Зимата чукаше на вратата. Кларк не се чувстваше добре в студения климат. Роден на югозапад, за него зимите във Вашингтон бяха твърде сурови.

Загледан в сивото небе, той реши да прекара идващия уикенд извън града. Или във Финикс да поиграе голф, или да отскочи до острова малко да полови риба. Съпруга номер три планираше да ходи по нейни си работи в Ню Йорк и затова не му се налагаше да се притеснява, че ще трябва да я убеждава. Щеше да замине сам, което в момента беше тъкмо каквото искаше. Сегашната му жена напоследък ставаше много свадлива и нахална.

Това не можеше да го разбере. Беше се оженил за нея, знаейки какво точно иска. За Бога, та той започна да спи с номер три още докато беше женен за номер две. Какво очаква тази жена? Че след всичките тия години щеше да се промени специално за нея? Е, той няма намерение да се променя. Нещата трябва да си дойдат на мястото. Но при така стеклите се обстоятелства пореден развод беше изключен, поне в момента. Разводът би унищожил всичките му шансове да победи в президентската кампания. Ще трябва да сключи с нея сделка. Разбира се, беше я накарал да подпишат предбрачно споразумение. Според него при развод тя щеше да получи един милион и още двеста и петдесет хиляди годишно, докато не се омъжи отново. Но това за нея щеше да е най-крайният вариант. Много по-добре щеше да е да влезе в Белия дом. Да бъдеш Първата дама, в края на краищата не е никак зле.

Но глас от дълбините на вечно чертаещия схеми и планове мозък на Кларк му подсказа още един вариант. Да я убие. „Не — каза си той. — Тя не е толкова лоша и непоносима. Поне не още.“ Мрачната идея обаче му се стори по-привлекателна, когато обмисли потенциалните предимства. Ролята на тъгуващ вдовец можеше да му помогне да спечели гласовете на майките. Колкото повече мислеше, толкова повече перспективи виждаше в тази идея. Третата му жена беше изключително атрактивна. Двамата заедно изглеждаха много добре. Поне когато тя беше доволна и щастлива. Но кучката имаше много неприятна черта — когато му беше ядосана, разправяше наляво и надясно. Това можеше да се превърне в истинска слабост по време на дългата кампания. Пресата рано или късно щеше да го надуши. Кларк се съмняваше дали номер три щеше да има такава душевна сила, че да издържи подобно нещо. Не, трябваше да реши проблема много преди изборите.

Кларк се върна мислено към папката на бюрото и реши, че въпросът със съпруга номер три засега ще почака. В момента имаше по-наболял въпрос, който се нуждаеше от вниманието му. Марк Елис и другите паралии от Калифорния не можеха да бъдат пренебрегнати. Те очакваха възвръщаемост на инвестициите си и бяха отправили взор към ЦРУ и неговата съкровищница с промишлени тайни. Проблемът за Кларк не беше нов. Необходимо му беше да предизвика едно събитие, за което никой да не предполага, че той е в основата му. Беше изградил цялата си политическа кариера върху една проста концепция. Беше спечелил доверието на президента, като изрази подкрепата си за Кенеди, и сега беше време да намери някой да свърши мръсната работа. Някой трябваше да се разправи с Кенеди и да я премахне от пътя му. И този някой беше конгресменът Албърт Ръдин. Кларк беше посял семето в главата на Ръдин при последната им среща. В собствената му партия се отнасяха зле с него. Годините на лоялност бяха отхвърлени от партийните водачи, и то заради какво? Заради една кандидатура за пост, за който само един на хиляда души беше подходящ.

Кларк усещаше, че Ръдин е готов да изиграе хазартната игра на своя политически живот. Беше готов да тръгне срещу партията си, за да я спаси. Или поне това беше „справедливата“ причина, която Кларк му внуши. Конгресменът от Кънектикът се нуждаеше само от един достатъчно силен тласък. „Не — помисли си Кларк. — Не му трябва тласък. Трябва да му се подхвърлят трошички, докато бъде насочен към целта.“ Кларк погледна папката на бюрото и се усмихна широко. Ролята на трохите щеше да играе информацията в нея.

Сенаторът затвори папката и натисна бутона на интеркома.

— Мери, прати, ако обичаш, следващия. — Кларк стана и закопча сакото си. Когато вратата се отвори, той заобиколи бюрото, за да посрещне посетителя. Протегна ръка: — Радвам се да те видя, Джонатан.

Заместник-директорът на ЦРУ се здрависа с него.

— Аз също се радвам да те видя, Ханк. Изглеждаш добре и си загорял.

— Миналия уикенд ходих до острова. — Кларк се сети за срещата си с Елис. — Някой път трябва да те заведа там. Страшно ще ти хареса. Обичаш ли да ловиш риба или да плаваш с яхта?

— И двете.

— Добре тогава. Ако всичко върви по план през следващите няколко седмици, ще отлетим затам и ще отпразнуваме победата. — Кларк посочи стол. — Сядай. Да ти налея ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. — Браун седна, а сенаторът заобиколи масата за кафе и се настани на големия кожен диван.

Кларк разкопча сакото си и небрежно сложи ръка върху облегалката на дивана.

— И тук идва сложният момент, Джонатан.

Със смях, който беше повече нервен, отколкото непринуден, Браун отвърна:

— Мислех, че вече отдавна сме навлезли в сложната част.

Кларк предпочете да не обръща внимание на това, което бе за него признак на слабост, и продължи:

— Ръдин е готов да се хвърли. Или почти готов. Трябва само малко да го побутнем и той ще блокира утвърждаването на Кенеди.

Браун разбираше, че Кларк не го е повикал в офиса си само за да му съобщи тази информация.

— Каква е моята роля?

— Утре имам среща с един човек. Бивш агент от ФБР. Казва се Норб Стивъкън. — Кларк намигна. — Много е надежден.

Бившият федерален съдия не беше впечатлен. Имаше времена, в които смяташе ФБР за също толкова безскрупулно и корумпирано, колкото и престъпниците, които преследваше.

— И с какво се занимава той сега?

— Детектив е.

— За кого?

— За който му плаща.

Браун прие отговора на сенатора. Той отдавна беше разбрал, че Кларк познава хора буквално от всички слоеве на обществото.

— И кой му плаща в момента?

Кларк махна с ръка, за да разсее тревогата на Браун.

— Не ти трябва да си обременяваш мозъка с такива неща. Важното е, че когато говориш с него, трябва да изглеждаш така, сякаш отказваш да му дадеш търсеното от него. Поне в началото.

— И какво търси той?

— Търси информация, която конгресменът Ръдин да използва, за да организира слушания.

Браун знаеше, че в крайна сметка ще се стигне дотук, но това не смекчи безпокойството му. Свикнал с подобни ситуации, той запази самообладание, приведе се напред и попита:

— Каква информация?

Кларк небрежно кръстоса крака.

— Дай му нещо за „Орион“ — изстреля.

— Да разкажа на бивш агент от ФБР за Екип „Орион“? — изуми се Браун.

— Не се притеснявай. Аз убедих Ръдин да се срещне със Стивъкън. Казах на Албърт, че не искам да се въвличам в това. И теб не искам да те въвличам.

— Тогава защо ме караш да се срещам с тоя Стивъкън?

— Стивъкън ще направи това, което му кажа. А аз ще му кажа, че дадената от теб информация е строго поверителна и трябва да си остане такава.

— Ами ако изпратим информацията на Ръдин анонимно? — На Браун отчаяно му се искаше да намери алтернатива.

Кларк поклати глава.

— Няма да стане. Албърт вече достатъчно е загазил пред собствената си партия. Ако ще го караме да се хвърля в огъня, по-добре да чуе информацията от човек, който да му каже, че е разбрал за екипа от някой от Ленгли.

Браун сви устни.

— Не знам… Едно е да предавам информация на теб, Ханк, но съвсем друго е да разкрия на бивш федерален за съществуването на Екип „Орион“. — Браун се завъртя неспокойно в стола, коремът му се разтресе. — Хората, които се изпречват на пътя на тази група, рано или късно изчезват.

— Питър Камерън беше много самоуверен и нафукан. Ти нямаш подобен проблем.

— Не знам… — Браун се страхуваше.

— Джонатан — не се отказваше Кларк, — знаеш какъв е планът. Обещавам ти, това е последният ход. Веднъж щом Албърт започне разследването си, няма да има връщане назад. Пресата ще лапне въдицата и много добре знаеш, както и аз, че Кенеди няма да издържи този кръстосан огън. — Сенаторът вдигна показалец. — А после аз ще се погрижа ти да станеш следващият директор на ЦРУ. И бих добавил, много богат директор.

Това, което не можеше да се каже за Браун, бе, че е безразличен към парите.

— Хм. Как искаш да го свърша?

— Още ли разхождаш кучето си всяка вечер? — едва прикри усмивката си Кларк.

— Да.

— Хубаво. Ще чакаш Стивъкън да се доближи до теб в парка до твоята къща. Най-вероятно утре вечерта.

— И какво искаш да му кажа?

Кларк помисли за момент.

— Искам първо да се престориш на много изнервен. Кажи му, че не искаш да говориш с него. Опитай се да се измъкнеш. Не се тревожи, той ще тръгне сред теб. Много е настойчив.

— И все пак какво да му кажа? — не мирясваше Браун.

— Нищо. — Кларк се усмихна. — Поне не утре. Кажи му, че трябва първо да помислиш. Кажи му да дойде пак на следващата вечер и ти ще му съобщиш решението си тогава.