Орион

ГЛАВА 28

Улф Трап Парк, Вирджиния, четвъртък вечерта

Последните лъчи дневна светлина се стапяха на хоризонта. Духаше вятър.

Малък бигъл се стрелна по алеята, покрита със сухи листа. Вдигна крак до едно дърво. Собственикът му пушеше лула и го наблюдаваше. Сякаш целият парк беше техен. Джонатан Браун не го показваше с поведението си, но вътрешно беше изнервен. Толкова изнервен, че си счупи старата лула, преди да излезе. Само се надяваше момчетата от Службата за сигурност на Ленгли да не са решили да го проследят точно днес. Или още по-лошо — да го дебнеха хората от контрашпионажа на ФБР. От време на време те следяха всички, без значение колко високопоставени са.

Бигълът се върна при него. Стопанинът и кучето продължиха разходката си. Цял ден Браун беше размишлявал за рисковете от срещата. Питаше се дали е добра идея да се среща в парка, който е толкова близо до дома му. Така бяха спипали предателя Робърт Хансън, в парк точно до къщата му. Браун не си спомняше точно, но май и Хансън беше разхождал кучето си по това време. Погледна към Спарки за миг, сякаш животното беше лошо предзнаменование. Браун поклати глава. Прекаляваше! Хансън бе шпионирал за руснаците. Браун не шпионираше за никого. Той просто се опитваше да постъпи правилно. Нямаше да престъпи никакви закони, като се срещне с този Стивъкън. Поне не и такива, които знаеше. Бившият съдия сви устни. Непознаването на закона не е извинение.

Когато прие работата в ЦРУ, той трябваше да подпише формуляр за неразгласяване на документи, засягащи националната сигурност. Омразният формуляр беше толкова дълъг и обхващаше толкова много теми, че според Браун ЦРУ със сигурност щеше да го привлече под отговорност по един от тези пунктове. Дали щеше да отхвърли обвиненията, беше спорен въпрос. Шансовете да опази имиджа си на честен човек бяха големи.

Работата му напоследък беше депресираща и изпълнена със стрес. Кенеди щеше да заеме поста, който беше обещан на него. Браун знаеше, че тя и другите заместници са укривали информация от него. Те не се доверяваха на федералния съдия без опит в шпионския бранш. Хубаво. Ще види колко бързо ще си изменят отношението към него, когато стане директор. Ще прочисти цялата кантора и ще доведе хора, които са му лоялни, които правят всичко по правилата. И тогава, когато дойде подходящият момент, ще отиде в администрацията на Кларк на един от най-високите постове.

Вятърът утихна за секунда и в този миг той чу стъпки зад себе си. Обърна се нервно назад и забеляза към него да приближава мъж. Спарки отново препусна по тревата. Браун спря, за да огледа по-добре мъжа. В погледа на човека се четеше, че познава по физиономия съдията. Леко кимване. Браун не знаеше как изглежда Стивъкън. Ужасна мисъл мина през ума му. Ами ако това беше капан? Пулсът му се ускори. Питър Камерън беше изчезнал само преди няколко седмици. Може би сега беше негов ред. Заместник-директорът изтръпна от ужас, когато мъжът срещу него с усмивка на лице започна да вади нещо от джоба на канадката си. Браун вдигна ръце.

Стивъкън, напротив, беше спокоен за срещата. Той също беше мислил през деня за нея и стигна до извода, че не прави нищо незаконно. Беше бивш специален агент от ФБР, който помага на американски конгресмен да разкрие вероятни беззакония в ЦРУ.

Когато Стивъкън извади дясната си ръка от джоба, Браун трепна. Агентът спря на няколко стъпки от него и попита:

— Съдия Браун, как сте?

Браун свали ръце.

— А… ъъъ… добре.

— Казвам се на Норб Стивъкън.

— Здравейте.

— Един човек, който много ви уважава, ми каза вашето име.

— Така ли… — проточи Браун. — И кой беше той?

Стивъкън сви рамене.

— Не иска да се замесва, но каза, че сте много честен и доблестен мъж.

— Поставяте ме малко в неловко положение, господин Стивъкън. С какво се занимавате вие?

— Ръководя собствена фирма за охрана и сигурност тук, във Вашингтон. Преди това работих във ФБР единайсет години.

— О! — възкликна искрено Браун.

— Ако имате няколко свободни минути, бих искал да ви питам за някои неща.

Браун не отвърна. Обърна се и продължи по алеята. Стивъкън го настигна.

— Съдия Браун, ще бъда откровен. Проследих някои от делата ви. Разбрах, че водите съдебните процеси по правилата. Имахте репутацията на много корав човек, включително и в отношенията си с Бюрото.

— Бившите ви шефове понякога си мислят, че за тях не е задължително като за останалите да спазват правилата.

— Съгласен съм с вас, няма да споря. Ами вашите нови шефове? Те по правилата ли играят?

— Интересен въпрос. — Браун проследи как Спарки отново се втурва сред дърветата. — Кой ви накара да дойдете при мен?

Стивъкън не отговори веднага. Помисли си да пренебрегне въпроса, но реши, че ако иска Браун да му се довери, ще трябва да си поиграе с него.

— Конгресменът Ръдин.

— А… Албърт. Той не е голям почитател на сегашните ми шефове.

— Федералното правителство ли имате предвид, или ЦРУ?

— Не, той искрено вярва във федералното правителство. ЦРУ го притеснява повече.

— Конгресменът Ръдин, изглежда, мисли, че доктор Кенеди не е подходящ избор за директор на Управлението.

— Доктор Кенеди е много компетентна личност.

— Така чух и аз. Тя по правилата ли действа, или по-скоро е склонна да ги заобикаля от време на време?

Браун загрижено погледна мъжа срещу себе си. Сенатор Кларк му беше казал какво да очаква.

— Накъде биете, господин Стивъкън?

— С ФБР навремето бяхте доста непреклонен. Питам се дали вече се придържате към други стандарти, или още държите на старите?

— Честността ми ли поставяте под въпрос, господин Стивъкън?

— Съвсем не, ваша чест. Разбирам трудната позиция, в която се намирате, но съм тук, за да ви предупредя, че положението може само да се влоши. Ако Кенеди бъде утвърдена следващата седмица, вие сте загубен.

— Карате ме да играя опасна игра.

— Не е задължително да е опасна. Конгресменът не иска да ви въвлича в неприятности. Всъщност той мисли, че вие трябва да сте този, когото да назначат на директорския пост, а не Кенеди.

— Което не променя нищо. Нека допуснем, че съм бил свидетел на някои неща. Ако се явя пред комисията на конгресмена, никога повече няма да си намеря работа в този град.

— Конгресменът го знае. Той не желае да съсипва кариерата ви. Единственото, което цели, е да получи достатъчно информация, за да забави утвърждаването на Кенеди. — Стивъкън спря и хвана Браун за ръката. — Нещо силно, документирано, което да предостави на пресата. Нещо от неназован източник от Ленгли.

— Иска да забави Кенеди или да я спре?

Стивъкън се усмихна широко.

— Убеден съм, че би предпочел да я спре. Нали ви казах, по-скоро би искал да види вас на директорския стол.

Браун отново тръгна по пътеката.

— Трябва ми време да обмисля предложението ви.

— Извинете, но не разполагаме с много време. Сенатската комисия по разузнаването е насрочила гласуването за понеделник следобед.

Браун спря рязко и протегна ръка.

— Много ми беше приятно да се запозная с вас, господин Стивъкън. — Сетне се наведе към събеседника си и прошепна: — Утре вечер ще поговорим повече. — С тези думи Браун пусна дланта на Стивъкън и се отдалечи. На лицето му грееше усмивка. Истинският свят на заговори и размяна на тайни беше много по-вълнуващ, отколкото бе предполагал.

Военновъздушна база „Андрюс“, Мериленд, петък сутринта

Самолетът на ВВС на САЩ се снижаваше за кацане. Беше излетял от американската военновъздушна база в Авиано, Италия, точно преди изгрев. На борда му имаше само двама пътници. Единият спеше, а другият му завиждаше за това. Будният беше поспал през първата част от полета, но въпреки че се нуждаеше от още сън, изобщо не можеше да се отпусне. Просто съзнанието му не можеше да си го позволи. За страшно много неща трябваше да мисли едновременно.

Пет минути след като Анна с трясък напусна хотелската стая, един микробус чакаше Мич и Донатела на входа. Нямаше време да гони Анна, нито пък да й пише бележка. Трябваше да изведе Донатела от Италия незабавно.

Човекът, който ги чакаше, се представи като Чък. Беше изпратен от Управлението. Двайсет минути след като напуснаха хотела, Рап и Чък носеха Донатела по коридора на една клиника в покрайнините на Милано. Посрещна ги лекар, на когото ЦРУ плащаше редовно. Лекарят почисти отново раната и смени дренажа и превръзките. Определи кръвната група на Донатела и й преля два литра. После й даде още антибиотици и й би още морфин, за да притъпи болката. Два часа по-късно лекарят даде на Рап още един литър кръвна плазма за из път и ясни инструкции как да мери кръвното й налягане. Каза, че раната не застрашава живота на Донатела и че ако тя редовно приема антибиотиците и не се напряга много през следващите четири-пет дни, ще се оправи.

Излязоха от клиниката малко преди един през нощта и поеха на север. Минаха през Верона и Венеция, сетне продължиха към Удине. През всичките три часа пътуване Донатела спа. Рап не можеше да си го позволи. Никога преди не беше виждал този Чък и нямаше намерение да повери живота си на напълно непознат човек. Когато стигнаха базата, ги пуснаха на КПП-то и ги ескортираха до чакащия самолет. Минути след това те вече бяха във въздуха и летяха за Америка — без никакви митници, полиция и охранителни камери.

Рап заспа веднага след излитането. Той и Донатела бяха сами в просторния салон на самолета. Екипажът беше инструктиран да не безпокои двамата пътници. Но след около четири часа Рап внезапно се събуди. Беше превъзбуден и объркан. Бе сънувал кошмар. В съня му се появи Анна. Тя беше в къщата с друг мъж. Някой, когото не познаваше. Бяха щастливи и се смееха, държаха се за ръце и се целуваха. Рап ги гледаше отвън. Анна го забеляза и поклати глава, сякаш за да каже: „На теб ти беше даден шанс и ти го пропиля.“ Сърцето му се сви. Обичаше я много.

Загледан през малкия илюминатор, той си припомни катастрофалната случка в хотела. Беше бесен на Донатела. Страшен момент за изповеди беше улучила! Искаше му се да вярва, че приказливостта се е дължала на морфина, но познаваше Донатела достатъчно добре. Прав беше да й се гневи заради липсата на такт, но гневът не помагаше.

Самолетът се готвеше за кацане. Рап осъзна, че част от него мрази Анна, задето не разбира цялата сериозност на ситуацията. Имаше жертви, Донатела беше ранена, той беше получил ценна информация, която щеше да се отрази на националната сигурност на Съединените щати. Новината, че шефът на МОСАД е замесен в убийството на бивш служител на ЦРУ, щеше да има много сериозни последици. Много въпроси чакаха отговорите си. Бил ли е Питър Камерън шпионин на МОСАД или двоен агент? Бен Фридман по собствена инициатива ли е действал, когато е заповядал удара, или е получил заповеди от другиго? Едно беше сигурно — вероятността нещата да се объркат и влошат още повече беше много голяма. Рап беше дошъл в Италия, за да получи отговор. Единственото, което искаше, беше едно име. Бе си въобразявал, че едно име ще реши проблема. Е, излъгал се беше.

Ситуацията можеше да прерасне в международна криза. Ясно беше, че Донатела трябва да бъде пазена и че трябва да разкаже историята си на Кенеди. Нямаше друг избор — трябваше да я изведе от Италия и да я закара в Щатите колкото може по-скоро. От случилото се в апартамента беше очевидно, че Фридман я иска мъртва, а на Рап му бе добре известно, че той не се спира пред нищо, докато не постигне целта си.

Общо взето, в такива разсъждения бяха минали последните десет часа. Връщаше се ту към кризата с Фридман, ту към кризата в отношенията му с Анна. Миналото го теглеше назад, а бъдещето му не се виждаше никакво.

Не можеше да й каже истината! Не можеше да й разкрие подробностите от миналото. Да, с Донатела бяха любовници, но това бе останало назад. Него не го интересуваше с кого е спала Райли, преди да се запознаят! Имаше й доверие и го болеше, че това доверие не е взаимно. Болеше го, че тя не разбира сложния му живот. В края на краищата той не възнамеряваше да се оттегли след десет години работа като счетоводител. В този бизнес не можеш просто да дадеш двуседмично предупреждение, че напускаш, и да прекараш остатъка от живота си в безгрижие и спокойствие. В неговия свят нямаше десет минути за кафе, нямаше обедни почивки. Дори нямаше бюро, което да почисти при напускането си. Това беше мръсна и неблагодарна професия. Може и да звучеше банално, но все някой трябваше да върши и тази работа. Правеше всичко възможно да приключи напълно с нея и всичко беше в името на съвместния им живот с Анна.

Беше й ядосан, че не оценява жертвите, които той прави. Беше готов да убива за страната си, да жертва кръвта си. Едно малко камъче беше обърнало колата и сега нея я нямаше. Веднъж дори беше убивал заради нея, но не възнамеряваше да й го напомня. Тя или го обичаше, или не. А в момента му се струваше, че не го обича. Рап не знаеше много за любовта, но знаеше доста за предаността и съпричастността. Според него едно от най-лошите неща, които някой можеше да направи, беше да изостави партньора си. Хората, които наистина се обичат, остават и преодоляват всички трудности и несъгласия. Не бягат. А тя дори не му даде шанс да й обясни!

Гневът не му позволяваше да мисли обективно. Трябваше да реши дали това е жената, с която иска да свърже живота си. Уплаши се, че не знае как да постъпи. Толкова много я обичаше и толкова много го болеше. Болеше го, че бяха станали така близки и в един момент целият им щастлив и хубав като сън живот се спука като балон от една непредвидена случка в Милано.

Самолетът кръжеше над пистата. Беше си почти у дома, на американска земя. Шасито меко докосна бетонната настилка. Рап взе решение. Райли щеше да почака. Искаше да се оттегли, но не можеше да зареже Кенеди. Тя му беше приятел, не можеше да я изостави. Трябваше да довърши тази работа; после щеше да се обади на Анна и да й обясни всичко. Ако наистина го обичаше, щеше да приеме извинението му и сама да се извини. Ако не, колкото и подобен вариант да беше болезнен, раздялата щеше да е за добро. Щеше да продължи живота си, както преди.