Орион

ГЛАВА 42

Саудитска Арабия, понеделник през нощта

„Оазис 1“ кипеше от трескава дейност. Приготвяха хеликоптерите и проверяваха екипировката и оръжието. Инструктажът вече беше свършил и екипът беше готов. Рап излезе от командната барака, облечен в униформа на Специалната републиканска гвардия. В пещерата беше задушно от цигарения дим. Полковник Грей и щабът му внимателно слушаха докладите от разузнаването. Хеликоптер „MH–53J Пейв Лоу“ от 20-а ескадрила за специални операции на ВВС вече беше пресякъл границата и летеше към „Скорпион 1“. Големият хеликоптер превозваше дванайсетчленен екип по специални тактики, съставен от бойни диспечери и парашутисти-спасители. Екипът беше специализиран в охраната на зони за кацане и евакуацията на ранени и свалени пилоти. Те бяха ключова част от мисията, особено ако нещата се объркаха. За да подсили ефективността им, полковник Грей беше изпратил с тях и четирима снайперисти от „Делта“.

Звездите над пустинята пулсираха. Луната представляваше тънък бял сърп. За този етап на мисията Рап би предпочел прикритие от облаци, но знаеше, че пилотите, които ще хвърлят управляемите бомби от три хиляди метра, ще оценят ясното небе. Почеса наболата по лицето му брада. Беше я оформил по линията на врата и по скулите, също като на Удай Хюсеин. Червено-златистите пагони на зелената му униформа бяха с чин на генерал. На Рап му се стори комично, че Удай, който беше само на трийсет и седем, вече беше стигнал до толкова висок чин. Добре дошли в побъркания свят на диктаторите! На кръста си беше закопчал черен кожен колан с два кобура. Удай се изживяваше малко нещо като каубой и беше известен с двата си никелирани пистолета „Колт“ 45-и калибър. Освен това носеше на главата си черна барета с емблемата на СРГ отпред и яркочервен шал на врата, който скриваше микрофона на гърлото му. По две причини Рап предпочете да не носи американска униформа под иракската. Първата беше, че той тежеше поне с десетина килограма повече от Удай и допълнителният слой дрехи под униформата на СРГ щеше само да открои ще повече разликата. Втората причина беше по-фаталистична. Ако ги хванеха, щяха да ги измъчват и убият, без значение в какви униформи бяха облечени. Също така носеше бронежилетка от кевлар и кодирана радиостанция с микрофон и слушалка. Всеки от екипа носеше същата радиостанция. Това щеше да им позволи да поддържат връзка през цялото време на операцията.

Рап огледа сцената пред него. „Оазис 1“ беше страхотно място. То свидетелстваше за инициатива от страна на военните — нещо, с което те не бяха прочути. Скалното образувание се издигаше над пустинята на височина приблизително сто метра и беше с формата на купа с лека вдлъбнатина в югозападния край. Купата имаше диаметър над сто и петдесет метра. Вътрешността й беше покрита с камуфлажна мрежа. Мрежата, с дължина над сто метра, беше силно опъната от единия до другия край. Отдолу бяха подредени четири високоусъвършенствани хеликоптера „МН–47Е Чинук“, по които се бяха покатерили наземните техници и проверяваха всеки един квадратен сантиметър от агрегатите им, за да се уверят, че поверените им птици са в идеално състояние. Гигантът с два двигателя беше новото работно конче на 160-и полк.

160-и авиационен полк за специални операции на Сухопътните сили, разположен до форт Кембъл, се смята за дом на най-добрите пилоти на хеликоптери в света. Единствените им колеги, които могат да се сравняват с тях, са от Първо крило за специални операции на ВВС, членове на което също щяха да участват в тазвечерната операция. Двете подразделения дължаха сегашната си върхова форма на трагедията, която се случи преди двайсет години. На 24 април 1980 г.‍ американските спецчасти изстрадаха един от най-големите си провали в операцията с кодовото име „Орлов нокът“.

„Орлов нокът“ открои несъответствията и грешките, създадени от десетилетия упорита вражда между различните родове войски и нежеланието да се отпуснат достатъчно средства за Специалните сили. Задачата през онази съдбоносна нощ беше да се освободят петдесет и тримата заложници, държани в американското посолство в Техеран. Аятолах Хомейни и неговата Революционна гвардия бяха завзели сградата на посолството заедно с персонала приблизително шест месеца по-рано. Времето притискаше президента Картър и ако той искаше още четири години да остане на Пенсилвания Авеню № 1600, заложниците трябваше да бъдат върнати у дома.

Операцията бе планирана като първото изпитание в действие на суперсекретния отряд на армията за борба с тероризма „Делта“. През онази студена априлска вечер пет транспортни самолета и въздушни цистерни С–130 трябваше да се срещнат с осем хеликоптера „RH–53D Сий Стелиън“ на място, означено като „Пустиня 1“. Хеликоптерите после трябваше да презаредят с гориво и да закарат командосите от „Делта“ до една местност в планините около Техеран. За нещастие мисията претърпя пълно фиаско, след като два от осемте хеликоптера „Си Стелиън“ загубиха ориентация по пътя към „Пустиня 1“, а на трети се появиха механични повреди. Не бяха останали достатъчно хеликоптери, за да се довърши започнатото, затова операцията беше отменена. И тук положението се влоши още повече.

Докато един от „Морските жребци“ маневрираше за презареждане с гориво, перката удари ЕС–130Е и двете машини, хеликоптерът и самолетът, избухнаха в пламъци. Екипът трябваше спешно да се евакуира, като остави в пустинята всичките хеликоптери и горящия самолет.

Веднага след катастрофата военните създадоха група за разследване, която трябваше да успокои критиките в медиите и на Капитолия. Адмирал Джеймс Холоуей беше председател на групата и за щастие на Специалните сили той не си го изкара на тях. Групата състави документ, който стана известен като Докладът „Холоуей“. В него ясно бяха изложени несъответствията при операция „Орлов нокът“. Най-напред в списъка беше въпросът за хеликоптерите. Докладът заключаваше, че за да имат шансове за успех тайните операции в бъдеще, военните трябва значително да подобрят въздушните действия с хеликоптери.

Резултатът беше формирането на секретна авиационна част, означена като „Оперативен отряд 160“. Четирийсет висококвалифицирани кандидати бяха подбрани, за да съставят отряда. От тези първоначални четирийсет пилоти повече от половин дузина загинаха в учебни инциденти, докато караха винтокрилите машини на границата на техническите им възможности, и то в най-неподходящи метеорологични условия. По това време те станаха известни като „Нощните ловци“. В началото на деветдесетте отрядът се беше разраснал значително и наброяваше вече 400 авиатори. Тогава му беше дадено и официалното име — 160-и авиационен полк за специални операции, или АПСО. Пилотите се упражняваха непрекъснато в най-лошите условия, като буквално бръснеха земята със скорост над двеста километра в час. Именно затова са най-добрите пилоти на хеликоптери в света.

Рап многократно беше поверявал живота си в ръцете им. Техниците по поддръжката работеха по хеликоптерите на филтрираната червена светлина. Сцената пред него сякаш беше извадена от научнофантастичен филм. Пилотите седяха в кабините на големите „МН–47Е Чинук“ и също работеха на слабата червена светлина. Понеже щяха да летят при нощни условия, не трябваше да излагат очите си на силна светлина поне един час преди излитането. При тези момчета нямаше да има катастрофи от типа на „Пустиня 1“.

Рап знаеше, че провеждат подробна предполетна проверка на машините. Модернизираните „Чинук“ струваха по 35 милиона долара единият. Всяка от птичките беше способна да транспортира трийсет войници или голям товар. Хеликоптерите бяха оборудвани с Усъвършенствана навигационна система, или УНС. С помощта на двайсет различни системи като Доплеровата навигация, автоматични указатели на курса, указатели на височината на полета, GPS и сума ти компаси и жироскопи УНС казва на пилотите точно къде се намират по всяко време. Машините разполагаха също с високоусъвършенстван радар за следене на релефа и устройство за инфрачервен образ FLIR. Тази интегрирана система позволяваше на пилотите да проникват дълбоко на територията на противника, като следват извивката на терена, във всякакви метеорологични условия, да се приземяват точно на уреченото място и да излитат отново за секунди.

Три от четирите хеликоптера бяха натоварени с белите мерцедеси. Екипът щеше да се раздели и да пътува всеки при своята кола — четирима от „Делта“ във всеки хеликоптер, Рап в средния. Четвъртият „Чинук“ бе поддръжка.

Вратата на командната барака се отвори и скръцването го извади от унеса му. Полковник Грей се показа и изкрещя заповеди на подчинените си. Секунда по-късно майор Бърг, командирът на щурмовия екип, застана до Рап.

— Готов ли си, Удай Хюсеин? — попита на арабски Бърг.

Рап се усмихна.

— Да. Да отиваме да им натрием носа — отвърна също на арабски.

Майор Бърг показа белите си зъби под плътните черни мустаци.

— Предният екип е стигнал на половината път дотам. Дотук няма никакви проблеми.

— Значи е време да се качваме по конете?

— Да. Отпрашваме след пет минути. — Бърг замълча. — Последна възможност да се откажеш.

— Нямаш толкова пари да ми платиш, за да пропусна този шанс.

Вратата на командната барака пак се отвори и оттам излезе полковник Грей.

— Майор Бърг, събирай хората си и се качвайте на хеликоптерите! — Полковникът приближи Рап и протегна ръка за сбогуване. — Късмет, Мич. Де да бях на твое място сега.

Рап знаеше, че полковникът не преиграва. Стисна ръката на Грей. Помисли дали да не предаде по него съобщение за Анна в случай, че не се върне. Но след моментно колебание реши да не го прави. Благодари на полковника и отиде да си вземе екипировката.

Оперативна зала, понеделник следобед

От Капитолия Кенеди отиде направо в Белия дом. Свидетелстването й приключи толкова рязко, че завари медиите неподготвени. Те се бяха настроили за цял един следобед, изпълнен с неприятни въпроси и уклончиви отговори. Когато излезе от Харт Билдинг трийсет минути след като беше дошла, повечето камери пред сградата бяха оставени безстопанствени. Все още имаше доста фотографи, които се опитаха да я хванат как си тръгва, скачайки пред бодигардовете й.

Когато пристигна в Белия дом, телохранителите останаха вън при колите. За нейно нещастие, защото още от входа на Западното крило я подхвана прессекретарката на президента Мишел Бърнард и не я пусна чак до Оперативната зала.

— Айрини, имаш ли нещо против да ми кажеш за какво беше цялата гюрултия?

Бърнард имаше една от най-стресовите професии във Вашингтон.

Кенеди я харесваше и не й завиждаше за положението, в което се беше озовала.

— Какво ти каза президентът?

— Нищо. Това е проблемът. — Бърнард се огледа, за да се увери, че никой от пресата не ги подслушва. — Чакалите са по петите ми, а аз изглеждам в очите им като идиот. Не мога да потвърдя или отхвърля нищо. Изглеждам така, сякаш изобщо не съм в час.

— Не е толкова страшно, Мишел.

— Колко скапани са нещата? — не мирясваше Бърнард.

Изчакаха двама служители от Белия дом да ги подминат и Кенеди отговори:

— Приготви се за дълга нощ.

— Толкова ли е зле?

— Не бих казала; само те предупреждавам, че нощта ще е дълга.

Бърнард я изгледа тревожно:

— Как, по дяволите, можеш да си толкова спокойна? За Бога, Айрини, те искат да те изгорят на клада!

Кенеди спря пред външната врата на Оперативната зала и набра личния си код за достъп. После каза:

— Не се притеснявай, никого няма да горят на клада. — Отвори тежката врата и добави: — Обещавам да ти кажа нещо до довечера. Имай ми доверие, дотогава е по-добре да не знаеш какво става. — Кенеди затвори вратата след себе си и отвори друга от лявата си страна.

Защитената срещу подслушване конферентна зала беше претъпкана с хора. Генерал Флъд с четиримата си помощници, министърът на отбраната Кълбъртсън, Кейси Бърн, заместник-държавният секретар, Майкъл Хейк, съветникът по националната сигурност — всички бяха тук. Президентът, както винаги, беше седнал начело на масата. Той се обърна, за да види кой влиза. Когато съзря Кенеди, веднага стана.

— Айрини, страхотна работа. Оправи се с Джетланд като истински професионалист.

— Благодаря ви, сър. Спечелихме си малко време, но се боя, че никак не е много. Какво е положението с операцията?

— Седни тук. — Президентът побутна един стол. Кенеди се настани между генерал Флъд и Хейс. Флъд държеше по една слушалка, долепена до всяко ухо.

Президентът посочи към един от трите големи екрана на стената.

— Това е образ в реално време от AWACS, който патрулира над северните района на Саудитска Арабия. — На екрана се виждаше по-голямата част от Ирак, Кувейт и северната част на Персийския залив, както и северните и източните части на Саудитска Арабия. Образът се предаваше чрез спътник от самолет „Е–3 Сентри“, оборудван със система AWACS. Това бяха самолети „Боинг 707“ на Военновъздушните сили с монтирани отгоре им големи куполи. — Предната група вече е на земята. — Хейс посочи към екрана. — Виждаш ли синия триъгълник южно от Багдад?

Кенеди присви очи. След миг забеляза района, точно на запад от река Тигър.

— Да.

— Пристигнаха преди по-малко от пет минути. Поставили са под охрана района и ние дадохме зелена светлина на щурмовия екип.

— Това щурмовият екип ли е? — Кенеди посочи четири сини триъгълника, групирани близко един до друг, на половината път между Багдад и саудитската граница.

— Точно така.

— Някой от нашите съюзници обади ли се да пита какво става?

— Току-що говорих с британския министър-председател. Аз му позвъних. Не го информирах за ядрените заряди, но казах, че става нещо сериозно. Мисля да се обадя и на крал Фахд точно преди акцията да започне, както и на руския президент. А после имам дълъг списък.

— Значи до този момент нямаме изтичане на информация?

— Не. — Президентът потропа с кокалчета по масата.

Секретността около операцията беше удивителна благодарение на два фактора. На първо място — краткият период между получаването на информацията и провеждането на операцията. Цялата машина се задейства само за шест дни — истинско доказателство за бойната готовност на военните. Вторият фактор бе резултат от случайност. Благодарение на конгресмена Ръдин и появата му в „Срещи с пресата“ Вашингтон и голяма част от света се бяха съсредоточили върху скандала. Президентът беше разчистил работната си програма и прекара целия ден в Оперативната зала — действие, което при нормални обстоятелства щеше да разтревожи много столици по света. Но днес служителите от външното разузнаване, които обикновено обръщаха внимание на подобни детайли, си помислиха, че Хейс е изоставил всичко друго, за да се опита да спаси кандидатурата на Кенеди.

Погледът на Кенеди пробяга по въздушното пространство около Багдад и тя забеляза масивната въздушна армада, която се трупаше в северната част на Саудитска Арабия и Персийския залив. Тя знаеше плана за бойните действия наизуст. Бяха го повторили отново сутринта. Сините триъгълници, които се събираха по иракската граница, бяха американски самолети, зареждащи резервоарите си от големите въздушни танкери КС–135. По-близо до границата имаше формация от щурмови хеликоптери „АН–64 Апачи“, които щяха да бъдат поведени в бой от „MH–53J Пейв Лоу“. Самолетите с радари за земно наблюдение на ВВС JSTAR им бяха дали точните местонахождения на ракетните установки земя-въздух, които иракчаните бяха изпокрили из целия безлюден район южно и западно от Багдад.

В северната част на Персийския залив бойната група на „Индипендънс“ се беше установила на петдесет километра от кувейтския бряг. Самолетите на самолетоносача бяха вдигнати във въздуха, подкрепяни от две ескадрили F/А–18 на Морската пехота, излетели от Кувейт. В началната фаза на операцията корабите от бойната група щяха да изстрелят над 100 крилати ракети. В допълнение група бомбардировачи В–52, излетяла от базата на остров Диего Гарсия в Индийския океан, се намираше на четирийсет минути полет от позицията, от която щеше да изпрати към Ирак товара си от осемдесет и четири крилати ракети.

С толкова много самолети във въздуха сигурно щяха да им задават неприятни въпроси. Затова, за да се държат нещата потулени, по-рано през деня американските военни аташета в посолствата в страните от Персийския залив информираха страните-домакини, че Съединените щати ще провеждат учение за проверка на бързината на реагиране при непредвидени ситуации, което ще започне точно в 19.00 часа местно време. Пентагонът провеждаше подобни учения за проверка на готовността няколко пъти в годината, за да държи във форма частите си. И за да държи нащрек Саддам.

Генерал Флъд затвори и двата телефона и каза:

— Господин президент, групата F–111 са излетели, презаредили са и ще бъдат над целта двайсет минути след като дадете заповед.

Военните стратези бяха решили, че осем F–111 ще имат достатъчна мощ, за да унищожат обекта. Те бяха убедени, че ще могат да постигнат пълно унищожение само с два самолета и се надяваха да използват останалите шест за някои други цели, които бяха подбрали внимателно. Осемте F–111 носеха суперпроникващи бомби GBU–28/B „Дълбоко гърло“. Ако Рап и екипът от „Делта“ не успееха да изпълнят задачата, болницата щеше да бъде изравнена със земята от бомбардировачите.

Президентът не искаше да мисли за подобен вариант точно сега.

— Какво е положението на сухопътния екип?

— Дотук всичко върви добре. Напредват без инциденти, а предният елемент докладва, че районът е обезопасен.

Президентът погледна екрана.

— Дайте ми разстановката на времето отново.

— Вече трябва да докоснат земята. — Флъд също погледна към екрана. — Приблизително след седем минути. Ще им трябват минута или две да разтоварят колите, а после има около километър и половина до изоставения завод. Оттам са пет километра и половина до Шосе 144, главния път между Кербала и Багдад. След това им предстои пътуване по права линия до болницата. Петдесет километра. Ако не се натъкнат на неприятности, пътят от момента, в който излязат на Шосе 144, до болницата трябва да им отнеме двайсет и шест минути.

— Значи трябва да са при болницата след около четирийсет минути — намеси се Кенеди.

— И искат бомбите да започнат да падат около минута след като пристигнат.

Президентът не можеше да разбере каква е причината за решението на Рап. Цялата работа му се струваше все по-сложна и по-сложна. Беше проявил дързост, за която преди дори и не беше мечтал. Ако Рап и екипът на „Делта“ се проваляха, с него беше свършено. Комбинацията „скандал с Кенеди — мъртви американски войници“ щеше да бъде неговият погребален марш.

Усетила, че е нервен, Кенеди го стисна за ръката.

— Не се тревожете, сър. Мич няма да се провали.

— Надявам се да си права.