Орион

ГЛАВА 23

Вместо да завие надясно и да се окаже точно зад колата, Рап прекоси улицата. Дишаше тежко. Беше толкова близо до отговора, от който отчаяно се нуждаеше!

Забави темпото, за да се вмъкне между двата паркирани автомобила. Това беше най-доброто място. Намираше се извън видимостта на следящия ги мъж и бързо се придвижваше напред. Извади пистолета с лявата ръка и се прицели. След три метра натисна спусъка.

Куршумът излетя от дебелата черна цев на заглушителя с глухо изпукване. Мъжът зад волана се сви инстинктивно при трясъка на разбиващото се стъкло и рязко вдигна ръце, за да се предпази.

Рап вече беше до колата. Бе му отнело секунди да стреля и да изтича до вратата. Мъжът беше скрил главата си в ръце, скутът му бе посипан с парченца стъкло. Рап се пресегна и сграбчи непознатия за китката. Миг преди прикладът да улучи слепоочието му, мъжът изкрещя. Сетне се отпусна на седалката.

Рап отключи вратата и я отвори. Измъкна пистолета от кобура на бедрото на непознатия и го хвърли на задната седалка. Докато търсеше второ оръжие, едва не пропусна нещо важно. Не бе обърнал внимание какво извика мъжът. И на какъв език! Бе изругал на иврит!

Розентал бавно се доближи до Донатела, без да сваля пистолета. Тя се бе отпуснала на пода, подпряна на фотьойла. Оръжието й бе на повече от два метра от нея. Сигурен беше, че е мъртва. Беше я улучил веднъж в рамото и втори път в главата. Стреля още веднъж, просто за да е сигурен.

— Йордан, чуваш ли ме? — извика тихо. — Добре ли си?

Опитваше се да осмисли току-що случилото се. Откъде тя знаеше, че я чакат? Какво беше сбъркал той? Как ще обясни на полковника, че е загубил Йордан Сунберг? Розентал умуваше върху тези въпроси, когато ни в клин, ни в ръкав в слушалката му Давид Янта изруга на иврит. Розентал се вцепени. Янта беше професионалист и знаеше, че в никакъв случай не трябва да говорят на родния си език, докато са на мисия. За да направи подобна грешка, определено беше изненадан от някого. Беше изгубил един, може би двама души! Обзе го ужасното неприятно чувство, че се е превърнал от преследвач в преследван. Стиснал пистолета в потната си длан, завика в радиостанцията. Янта не отговаряше.

Седеше, подпряна на фотьойла, единият й крак бе подгънат под нея. Рамото й още не беше започнало да пулсира. Чувстваше остро парене в тила. Сигурно я беше одраскал. Главата й беше клюмнала на гърдите й. Изглеждаше мъртва или поне в безсъзнание. Не посмя да помръдне. Мъжът трябваше да се приближи още.

Отвори леко очи. Огледа се за валтера. Чу стъпките на мъжа. Трябваше да се преструва на умряла. Имаше ли още хора с него? Мъжът викаше нечие име, но не получаваше отговор. Сигурно зовеше онзи, когото бе застреляла в главата.

Тежко ли бе ранена? Дясната й ръка беше безполезна, но й оставаха двата крака и лявата ръка, която, слава Богу, още стискаше ножа.

Мъжът направи още една крачка.

— Давид, обади се! Чуваш ли ме?

Проверяваше партньора си на улицата. Добре, значи вниманието му е заето. Застана над нея. През кичура коса, паднал на лицето й, тя видя пистолета, насочен към главата й. Знаеше какво трябва да стори. Отметна рязко глава и стрелна лявата си ръка нагоре. Острието сряза сухожилията на китката му. Пистолетът му глухо тупна на пода.

Следващият ход на Донатела беше силен ритник в слабините на мъжа, който го запрати в другия край на хола. Тя пусна ножа и се наведе за пистолета. Онзи осъзна какво ще последва и се хвърли напред. Тя сграбчи пистолета с лявата си ръка точно когато той се стовари върху нея. Инерцията ги запрати на пода. Затъркаляха се.

Донатела се бореше да се освободи от него, а Розентал — да я държи притисната към земята. Тя лежеше по гръб, той беше върху нея. Той обаче беше по-силен. Пистолетът се премести по-близо до главата й. Мозъкът й изпращаше сигнали до раненото рамо да стори нещо, докато не е станало късно. С невероятно усилие то започна да помръдва. Донатела почувства, че отслабва хватката си върху дръжката на пистолета. Тогава предприе решителната стъпка.

Главата на противника й беше точно над нейната. Тя отвори уста, вдигна главата си от пода и го захапа. След секунда усети вкуса на топлата солена кръв от дясното ухо на мъжа. Онзи зави от болка, но не пусна оръжието. Донатела стисна зъби рязко извъртя глава. Усещаше как къса ухото му. Воят му премина в рев, но не пускаше пистолета.

Мина й мисълта, че ще умре. Че този мъж е твърде корав за нея. Отчаянието накара дясната й ръка да се размърда. Донатела затвори очи, пръстите й търсеха познатите форми. След миг, който й се стори цяла вечност, тя успя да го хване в ръка. С агонизираща болка Донатела го стисна и пусна ухото на мъжа.

Той отдръпна рязко глава. Ухото му висеше отстрани. Яростта му беше страшна. Нейната потна лява ръка бе изгубила битката за пистолета. Той го издърпа от дланта й. Но чувството му за победа се оказа твърде краткотрайно. Донатела мушна заглушителя на 22-калибровия валтер там, където трябваше да е ухото му и откъдето течеше кръв, и натисна спусъка. Главата на Розентал рязко подскочи, очите му се разшириха от ужас. Тялото му застина изведнъж. Донатела нямаше сили и да помръдне. Остана да лежи така, с трупа на мъжа, когото беше убила, проснат върху нея.