Орион

ГЛАВА 36

Тел Авив, събота следобед

„Мрачно“ може би беше най-подходящата дума, за да се опише настроението на Бен Фридман в момента. Току-що се беше разделил със съпругата си и пътуваше към офиса. Беше изпратил катса в Милано, за да разбере причините за изчезването на Розентал и хората му. Доверената му агентка се беше върнала. За съжаление нямаше кой знае какво да му докладва. Докато бронираният мерцедес се носеше по улиците на квартал „Рамат Авив“, Фридман гледаше към морето и се питаше как, за Бога, трима обучени агенти могат просто ей така да изчезнат вдън земя. Проблемът, и Фридман го знаеше, беше, че те не бяха изчезнали. Имаше само едно логично обяснение — Донатела ги беше убила. Това представляваше сериозен проблем за шефа на МОСАД. Трима кидони не можеха да се изпарят и никой да не пита за тях.

Мерцедесът се понесе по стръмен хълм. Морето остана зад тях. Шофьорът беше предупредил по радиостанцията за пристигането им и бариерата на входа на шестетажната бетонна сграда беше вдигната. Колата влезе вътре, като остави след себе си в облак прах въоръжените с узита служители на охраната.

Когато Фридман се качи в офиса си, катсата, която беше пратил в Милано, го чакаше пред вратата му. Фридман мина покрай нея, без да каже и дума, само й махна да го последва. След като влязоха вътре, Фридман затвори вратата и седна зад бюрото. Агентката не седна. Стоеше изопната пред бюрото. Фридман отвори едно чекмедже и извади цигари и запалка.

Запали цигара и предложи една на жената. Тя отказа.

— И така, Таня, какво откри?

Стойката и поведението на жената издаваха военно обучение. Беше дребна, леко мургава, без грим.

— Открих някои неща в конспиративната квартира, но иначе нямаше и следа от тях.

— А жената, която ти казах да провериш? — Фридман прокара месестата си длан по плешивата си глава.

— Обадих се в службата й и оттам ми казаха, че я няма. Реших да се отбия и лично да се уверя. Престорих се на нейна стара приятелка и казах, че минавам през Милано и съм само за един ден в града. Изиграх етюда, че съм много разочарована, и поисках да й оставя бележка. Попитах ги къде е заминала този път. Казаха ми, че не знаят. Обадила се ненадейно в петък и предупредила, че излиза за известно време в почивка.

Фридман издиша дима от цигарата и се опита да сглоби пъзела. По план Розентал трябваше да я убие в събота. Значи тя беше избягала, а Розентал, Янта и Сунберг бяха мъртви. Дяволите да я вземат, добра беше. Фридман се прокле, че не е изпратил повече хора. Или сам да се бе погрижил! Донатела щеше да му се довери. Щеше да я накара да се отпусне, да свали гарда и тогава щеше да я премахне. Проблемът беше, че много прибързано подходи към задачата. Сега трябваше да сърба надробената попара.

— Провери ли апартамента й?

— Да. Беше чисто. Нищо необичайно или странно.

Фридман помисли малко и каза:

— Добре. Благодаря ти за изпълненото.

— Няма нищо. Свободна ли съм?

— Да, но искам да държиш в тайна задачата си.

— Слушам. — Жената се обърна и излезе.

Фридман се отпусна на стола. Щеше да има официално разследване, така или иначе, и щеше да е най-добре той да го започне. Ще изкара Донатела психопатка, предала Израел. Дори ще отиде и ще се извини на ЦРУ, че Донатела е убила Питър Камерън. Можеше да каже, че тя се прекъснала връзките с МОСАД и е станала убиец на свободна практика. „Да — каза си той, — това е изходът. Смесвай факти и измислица, за да се получи правдоподобна история.“

Конгресният извънградски клуб, Вашингтон, събота сутринта

Ако не беше в града и бе неделя, той се занимаваше с едно от двете: или играеше голф, или беше на масаж. Тъй като температурата все още беше под нулата, предпочете масажа. Когато зави по дългата автомобилна алея на клуба със своя „Ягуар ХК 8“ малко след девет часа, той забеляза трима смелчаци на игрището.

Ханк Кларк имаше два основни принципа в живота. Първият беше да не позволява на никого и на нищо да го контролира, вторият — успех на всяка цена. Можеше да приеме пуритански начин на живот и да изхвърли от бита си всички пороци, но това щеше да е прекалено лесно. Кларк беше свидетел как алкохолът съсипа майка му. Знаеше, че може да се случи на човек, на семейство, но вместо да избяга от него, беше решен да покори порока. Състезателната натура на Кларк не можеше да понася скуката, мразеше простотата и доволството. Животът беше, за да се живее, не да се пропилява, като се свиеш в ъгъла и избягваш всеки порок от страх да не те замъкне в ада.

На Кларк нещата му вървяха. Той винаги обмисляше добре действията си. Като студент беше питчър в бейзболния отбор на университета. Тогава се научи да контролира емоциите си и да предугажда ходовете на противника, научи се да мисли ясно и трезво, да финтира съперника. Беше майстор в заблудата, хората често дори не разбираха, че той е имал пръст в нерадостната им участ.

Докато лежеше по лице на масата за масаж, той се опитваше да прецени как да изиграе последните няколко хода. Беше толкова близо! Но именно тук, на този етап, ставаше трудно и хлъзгаво. Трябваше да се оставят събитията да текат по инерция. Механизмът беше задействан и шансовете бяха на негова страна. Нужно бе само Албърт Ръдин „да бутне Кенеди в трапа“. А ако съдеше по разговора си със заместник-директора Браун, скоро щеше да се чуе гласът на Ръдин. Пратката бе предадена снощи и Кларк знаеше, че Стивъкън няма да го разочарова. В момента Ръдин сигурно прелистваше с костеливите си пръсти документите и може би беше в прединфарктно състояние. Доволен от тази мисъл, Кларк започна да се унася. Звуците на водопада, пуснати за фон, се лееха плавно, Лу масажираше краката му. Животът наистина беше хубав.

Вратата се отвори с трясък.

— Ханк, тук ли си? — прогърмя гласът на Албърт Ръдин.

Кларк се стресна, изправи се на лакти и изръмжа:

— Какво, по дяволите, има?

— Ханк, трябва да говоря с теб незабавно!

— Албърт, какво става, дявол го взел?

— Трябва да говоря с теб! Насаме! Имам да ти покажа нещо важно.

— В момента ми правят масаж — изсумтя Кларк.

— Не ме интересува. — Ръдин пристъпи напред и пъхна плика под носа му.

— Албърт, каквото и да имаш за мен, може да почака, докато се облека. А сега се разкарай оттук!

Ръдин никога не беше виждал Кларк толкова ядосан. Излезе и затвори вратата след себе си. Погледна плика в ръцете си. Страшно много искаше да покаже съдържанието му на някого. Ханк Кларк беше логичен избор. Беше го търсил къде ли не през последните два часа. Обади се у дома му, в офиса му и на мобилния му телефон. В дома му никой не вдигаше, в офиса му никой не знаеше къде е, мобилният телефон бе изключен. Сети се, че може да е в клуба. Щом видя лъскавия „Ягуар“ на сенатора на паркинга пред клуба, буквално влетя вътре. Управителят му каза, че Кларк е на масаж. Без много да му мисли, Ръдин се втурна сред лабиринта от шкафчета като плъх след парче сирене.

Застанал под ярките лампи в съблекалнята, сега Ръдин разбра, че е сгрешил. Погледна часовника си. Беше 9.55 часът. Кларк нямаше да се бави още много. Сенаторът закрачи из помещението. Толкова време беше чакал да унищожи Айрини Кенеди, можеше да почака още няколко минути.

В съблекалнята имаше малко фоайе с два дивана, няколко фотьойла, телевизор и два телефона. Ръдин реши да изчака там. Минаха цели трийсет минути, преди Кларк да се появи. Косата му беше пригладена назад, беше с панталон, отворена риза и кашмирен пуловер. Ръдин скочи от фотьойла, почувствал се с цяла класа по-ниско в своите измачкани и износени дрехи.

Кларк реши да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Ръдин едва ли щеше да се промени някога.

— Да пийнем по чаша кафе — предложи сенаторът.

Ръдин поклати глава.

— Нека говорим отвън. В колата ти. — Озърна се из малкото фоайе.

Кларк разбираше параноята на Ръдин. Самият той му я беше втълпил.

— Добре.

Излязоха от клуба и тръгнаха към паркинга умълчани. Ръдин крачеше като диверсант в тила на врага.

Кларк отключи колата с дистанционното. Фаровете примигнаха. Кларк седна зад волана, а Ръдин се настани до него.

Конгресменът извади от палтото си плика.

— Няма да повярваш какво има тук. — И подаде плика на Кларк.

Кларк не го взе.

— Какво има вътре? — попита.

— Информацията, която търсих — отвърна ухилен Ръдин.

Кларк му кимна да продължи.

— Чувал ли си за организация, наречена Екип „Орион“?

Кларк поклати глава.

— Това е тайна организация, създадена от онова копеле Томас Стансфийлд и оглавявана от Айрини Кенеди. — Ръдин произнесе имената с ненавист. — Провеждали са тайни операции в Близкия изток повече от десетилетие и не са ни казали и дума! — Конгресменът забоде пръст в гърдите си. — Те са ни лъгали, Ханк, и аз имам доказателство за това. Ето, виж! — Ръдин измъкна няколко листа. — Имам списъка на хората, които са убили. Банкови сметки, към които са били отклонявани държавни пари за финансирането на операциите. Дори са посочени подразделенията на Специалните части, включени като поддръжка.

— Та това е шокиращо!

— Казах ти, че не е читава. Също като Стансфийлд!

— Не мога да повярвам. Откъде го взе?

— От твоя човек. Оня Стивъкън.

— А той откъде го е взел?

— Стигаме до най-интересното! — Ръдин се вълнуваше като запалянко. — Взел го е от Джонатан Браун… оня шибан съдия. Можеш ли да повярваш?

Кларк не очакваше такова нещо.

— Говори ли за това с някой друг?

— Не! Ти си първият.

— Добре, не споменавай името на Браун на никого. — Кларк искаше да разбере как, по дяволите, Ръдин се е докопал до името на Браун.

— Защо?

— Защото в мига, в който го споменеш, те ще съсипят репутацията му. — Кларк мислеше трескаво. — Мисли за името му като за скрито асо. Колкото по-дълго го пазиш, толкова по-голяма ще е ползата от него после.

— Или толкова по-дълго ще чакаш да го изиграеш. — Ръдин отново понечи да мушне в ръцете му плика.

— Вярвам ти. Когато имаш възможност, направи копия и за мен и ми ги изпрати. — Кларк нямаше намерение да оставя отпечатъците си върху засекретените документи.

Ръдин беше разочарован, но и доволен да чуе, че Кларк му има достатъчно доверие.

— Та какво ще правиш в понеделник?

Сенаторът се почеса по брадичката, погледна през стъклото и отвърна:

— Още не знам.

Ръдин обаче знаеше. През последните три месеца мислеше само за това. Планираното утвърждаване на Кенеди щеше да се превърне в инквизиция за нея.

— Ханк, как така не знаеш още? Ще я накараш да се закълне и ще я заковеш за стената!

— О, не се притеснявай, ако тази информация наистина е толкова компрометираща, колкото казваш, няма да й се размине. Просто искам да се убедя, че първо сме осигурили всичко необходимо за успеха. — Сенаторът погледна Ръдин в очите: — Още ли имаш уговорка да участваш в предаването „Срещи с пресата“ утре?

— Да.

— Добре, ето какво ще направим.

Мериленд, събота вечерта

Пръскаше дъждец. Фаровете на таксито прорязваха тесни пътечки сред мрака. Анна Райли, отпуснала се на задната седалка, чувстваше как решителността я напуска. Не знаеше как точно иска да се развият събитията, но знаеше, че трябва да се срещне с него лично. Не можеше да избяга. Толкова го обичаше! Трябваше да си кажат толкова много неща! И освен това трябваше да си вземе оттам колата.

Връщането от Милано беше дълго. Слава Богу, че туристическият агент на „Американ Еърлайнз“ се оказа достатъчно любезен и даде на Райли билет за първа класа, без да се налага да променя датата на обратния си полет. Сигурно й помогна това, че позна в нея кореспондентката на Ен Би Си от Белия дом.

Полетът бе неприятен — настаниха я до един четирийсет и няколко годишен мъж от Балтимор, който през цялото време се опитваше да я сваля. Наложи й се да изслуша историята на живота му, а пет-шест „глави“, които той смяташе за особено важни, бяха повторени няколко пъти. Както повечето емоционални хора, Анна не обичаше срещите с непознати. Ако животът й беше приготвил такава участ, сигурно беше по-добре да прекара няколко нощи в чакане Мич да се върне вкъщи. Знаеше, че това не е така, но по средата на уморителния полет мисълта я завладя изцяло.

Терзаеше я съмнение дали познава любимия си достатъчно. Бе смятала, че Мич няма тайни от нея. Но не предполагаше, че може да постъпи така, както в Милано.

Райли знаеше защо заминаха за Италия. За да се сгодят. Мич трябваше първо да свърши една малка работа, после щяха да заживеят съвместния си живот. Големият проблем обаче беше, че тази малка работа явно беше свързана с негова бивша любовница. Тя се опита да си представи как би реагирал Мич на нейно място. Какво би сторил, ако тя се срещне тайно с бивше гадже, докато двамата са заедно на почивка? Не й беше необходимо много време за размисъл, за да стигне до отговора. Щеше да излезе от кожата си.

Тогава защо тя трябва да го разбира? Непрекъснато си задаваше този въпрос и непрекъснато стигаше до един и същи отговор. Мич водеше различен живот. Тайните бяха част от неговото съществуване, а това, което усложняваше нещата, бе обстоятелството, че Анна е журналистка. Тя изпитваше обсебващото желание да разкрива всичко, да научава всичко, да разравя потуленото, скритото, забравеното. Докато Мич се задоволяваше само с това, което му беше известно, и не искаше да знае повече. Непрекъснато обичаше да повтаря, че дума дупка не прави. Веднъж го беше попитала за предишните му приятелки, но той отклони въпроса. Накрая тя заядливо попита: „Не искаш ли да знаеш за мъжете, с които съм се срещала?“, и Рап отвърна, че не иска. Това само засили любопитството й. Той сякаш нямаше минало. Този аспект от живота на Мич хем я интригуваше, хем я караше да излиза от себе си от яд. Мич искаше да говори само за настоящето. И за бъдещето.

Когато таксито наближи къщата, която само преди няколко дни беше смятала и за своя, тя почувства как стомахът й се свива. Крайно изнервена, на Анна й се искаше да го няма у дома и в същото време хранеше надеждата да е тук. Страхът й диктуваше да си събере багажа и да се махне. Да не му осигурява задоволството, че не й е безразличен, че иска да говори с него. Можеше да се промъкне тихо, да си вземе нещата и да избегне всякакви контакти с него. Но вътре в нея звучеше и друг глас, макар и не толкова силен като първия, който й казваше, че преиграва. Казваше й, че може да има доверие на Мич и че каквото и да се е случило в Милано, той ще й даде обяснение.

Когато таксито стъпи на автомобилната алея към къщата, Райли забеляза колата си, паркирана до гаража, както и че в къщата светеше. Плати на шофьора и застана под дъжда, докато той вадеше чантата й от багажника. След моментна нерешителност тя занесе чантата си до своята кола и я прибра вътре. После надникна през малкото квадратно прозорче на вратата на гаража. Колата на Мич я нямаше вътре. Сърцето й се сви. Реши да влезе и да му остави бележка.

Отключи вратата на къщата и набра кода за изключване на алармата. Първото, което видя, бе големият черен куфар на колелца на Мич. Същия, с който беше пътувал до Милано. Лежеше отворен на пода. Значи си беше у дома или поне доскоро е бил. Затвори вратата и отиде в кухнята. Плотът беше празен и тя отново почувства как сърцето й се свива. На това място той щеше да остави бележка. Но бележка нямаше. Анна се втурна към телефона. Светещата червена лампичка на секретаря й даде да разбере, че и тук няма съобщение. Обзе я паника.

Грабна слушалката и се обади в своя апартамент, за да прослуша съобщенията и там. Първото беше от телефонната компания, която я питаше дали иска да се възползва от новите отстъпки за разговори на далечни разстояния. И само това. В гърлото й заседна буца. Обади се на служебния си номер и набързо прослуша пет съобщения, нито едно от които не беше от Мич. Тресна слушалката и тръгна към стълбите. Когато влезе в спалнята, тяхната спалня, от очите й се отрони първата сълза.

Леглото беше неоправено. Опита да си спомни дали не го бяха оставили така, когато заминаха за Италия. Не. Ясно си спомняше, че беше оправено. Грабна една от възглавниците и я запрати в стената. Беше се лъгала в него. Със сълзи на очите тя се зае да си събира багажа. Щом можеше да е толкова студен и груб след всичко, което бяха преживели заедно, тогава нека е така.

Вашингтон, неделя сутринта

Сенатор Кларк беше в кухнята на имението си на Фоксхол Роуд във вашингтонския квартал „Уесли Хайтс“. Големият, подобен на замък дом беше цитаделата на сенатора. Предната част на сградата бе обрасла с бръшлян. Двойната външна врата беше достатъчно голяма, за да мине през нея лек автомобил. Четирите каменни комина стърчаха над наклонения керемиден покрив, по два на всеки скат. Жилището от осемстотин квадрата беше заобиколено от добре поддържан парк с площ дванайсет декара, оградени с два и половина метра висока черна ограда от ковано желязо.

В неделя прислугата почиваше и затова той сам си приготвяше закуската. След като сложи в тостера кифличка, той си наля голяма чаша прясно изстискан портокалов сок и отпи няколко глътки. После реши да се заеме с вестниците. Загърнат в тънък копринен халат, той излезе в мразовитата сутрин и измина почти шейсет метра до голямата порта на оградата, която го пазеше от нежелани посетители. Цезар и Брут, златистите ретривъри на сенатора, тръгнаха след него.

Утрото обещаваше да е добро. Двата вестника, за които беше абониран, „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“, го чакаха в найлонови пликове. Кларк се върна в къщата точно навреме, за да чуе звъна на тостера и да извади готовата кифличка. Остави вестниците на масата и взе сладкиша. Намаза го със сладко от малини и с фъстъчено масло. Всеки път в неделя беше едно и също — портокалов сок и сладкиш, а после кафе и вестниците. Ритуалите са хубаво нещо.

Съпруга номер три никога не участваше в малкия му ритуал, защото в неделя никога не ставаше преди десет. А днес се съмняваше, че ще я види до обяд. Снощи беше изпила не просто няколко чаши вино повече. Изпи няколко бутилки повече. Трябваше да вземе да поговори с нея за тази страст към алкохола. Президентската кампания щеше да е в разгара си само след година и тя не биваше да му пречи. Отхапа от сладкиша и се запита защо изобщо се е оженил за нея. За съжаление отговорът му беше известен. Беше много привлекателна, а в политиката никога не пречеше да държиш под ръка добре изглеждаща дама. Ако пиенето обаче не спре, ще трябва да измисли нещо друго. Отново го обзе мисълта да й устрои малка злополука. Така щеше да привлече съчувствието на гласоподавателите. Не, размисли Кларк, колкото и изкушаващо да беше, хората винаги хвърляха вината върху съпруга, когато станеше нещо лошо.

Той свърши със закуската и се запъти към кабинета с кафето и двата вестника. Кабинетът се намираше в южното крило на къщата и беше обзаведен в стила на неговия роден щат. Беше украсен със скъпи произведения на изкуството от Запада и антики. Над камината на два щифта беше закрепена пушка „Уинчестър“, модел 1886 г.‍, калибър .45–70. Всеки път когато Кларк погледнеше към оръжието, се сещаше за Питър Камерън — човека, когото беше наел да убие Мич Рап. Всеки път когато Камерън идваше в кабинета му, той се дивеше на уникалната пушка. Беше поднесена на президента Гроувър Кливланд като сватбен подарък и беше първата от една ограничена серия. Историческото значение на униката и идеалното състояние, в което се намираше, го правеха много ценен. На самата камина, отгоре, бяха поставени две скулптури на Фредерик Ремингтън, „Ловецът на мустанги“ от едната страна и „Бизонът“ от другата. А над всичко това беше окачен един от великолепните оригинали на Албърт Бирстад, на който бяха нарисувани група индианци на коне, яздещи през прерията. Отсреща в стъклен шкаф за книги се намираше пълната колекция от първите издания на произведенията на Хемингеуй, всяка книга — с автограф от автора.

Кларк беше в необичайно приповдигнато настроение тази сутрин, и не заради червенокожите и каубоите. А защото Албърт Ръдин щеше да участва на живо в предаването „Срещи с пресата“. Кларк провери дали във видеокасетофона е заредена празна касета, след което седна в износения си кожен стол. Включи телевизора и сложи дебелия „Ню Йорк Таймс“ на табуретката за крака. До началото на предаването оставаха пет минути, затова той прегледа известната със своята либералност редакционна страница и се позабавлява с коментарите.

Предаването започна. Кларк натисна бутона за запис. Усмихна се широко, когато Тим Ръсърт обяви темите, които щяха да се разискват в следващия час. Първите му събеседници бяха председателят на Постоянната работна комисия на Конгреса по разузнаването Ръдин и конгресменът Зебърт. И двамата имаха зад гърба си над трийсетгодишна кариера като депутати във Вашингтон.

Ръсърт представи гостите си и започна:

— Господа конгресмени, тази седмица наистина е историческа за Вашингтон. За първи път в над петдесетгодишната история на Централното разузнавателно управление е посочена кандидатурата на жена, която да го оглави. Какво мислите за това?

Конгресмен Зебърт отговори пръв:

— Доктор Кенеди е повече от подходяща за поста. Тя беше много кадърна и ефективна като директор на Центъра за борба с тероризма и се ориентира добре из Ленгли. Мисля, че президентът направи много точен избор и се надявам в бъдеще да работя с доктор Кенеди като директор на ЦРУ.

Беше ред на Ръдин. Очите на водещия светнаха, на лицето му изгря широка усмивка.

Ръсърт знаеше становището на всеки политик и в деветдесет процента от случаите можеше да отгатне отговора, преди да е задал въпроса.

— Това е доста забележителна подкрепа от страна на републиканец, не мислите ли? — Добре му бе известно, че гостът му ненавижда Кенеди.

Ръдин изглеждаше, сякаш току-що е изял лимон.

— За мен няма нищо лошо жена да оглави ЦРУ и всъщност дори е време да дадем шанс на слабия пол. Бог знае само колко трилиони долари от парите на данъкоплатците са профукали мъжете, които досега ръководеха Управлението.

— Значи не сте съгласен с кандидатурата на президента?

— Не, не съм. От месеци предупреждавам Белия дом, че демократите ще съжаляват, задето са се свързали с Кенеди. — И сам си вярваше.

Из града се носеше клюката, че президентът е направил на пух и прах Ръдин заради Кенеди.

Ръсърт беше изненадан, че конгресменът от Кънектикът така открито изразява несъгласието си с позицията на Хейс.

— И защо смятате, че доктор Кенеди не е подходяща за следващ директор на Централното разузнаване? Вие май сте единственият човек в Капитолия, който оспорва кандидатурата й.

— Единственият, който публично и открито изразява несъгласието си. Поради причини, които не мога да разбера, този президент и неговата администрация ни натресоха кандидатурата, преди да проучат нещата основно.

Ръсърт се обърна към републиканеца Зебърт, за да защити президента демократ.

— Конгресмен Зебърт?

— Както вече казах, мисля, че доктор Кенеди е повече от достатъчно квалифицирана за поста и за да съм честен докрай — вече почва да ми писва от намеците и обвиненията на моя колега. Искам поне веднъж да подкрепи обвиненията си с конкретни доказателства или да остави доктор Кенеди на мира! Тази жена е дала толкова на страната си, че заслужава поне малко благодарност!

Ханк Кларк се бе изправил в стола си. Зебърт току-що беше изпратил топката към противника. Сенаторът сплете пръсти и произнесе:

— Хайде, Албърт. Сега е моментът да удариш.

Ръдин бръкна под масата и извади папка.

— Днес се чувствам малко като Уинстън Чърчил, Тим — тъжно поклати глава той.

Кларк се намръщи:

— Недей да увърташ, Албърт.

— Предупреждавах от години колегите си за това, което става в ЦРУ. Непрекъснато повтарях, че трябва да има по-силен контрол. Оплаквах се, че не научаваме цялата истина от директора Стансфийлд, когато той свидетелства пред моята комисия, и същото се отнася за доктор Кенеди. Никой обаче не желаеше да ме слуша, дори моята собствена партия ми обърна гръб. Е, днес искам да кажа, че благодарение на моята бдителност сме на път да поправим огромна грешка.

— Какво имате предвид, конгресмен Ръдин?

— В тази папка тук — Ръдин я размаха — имам доказателство, че доктор Кенеди е лъгала пред моята комисия. Имам доказателство, че е провеждала тайни операции, без да уведоми Конгреса или да потърси одобрението ни. Доказателство, че е извършила клетвоотстъпничество пред Конгреса и че е нарушила закона.

През годините Зебърт многократно бе чувал тая песен.

— Албърт, това си го повтарял неведнъж! Честно казано, мисля, че е срамота да продължаваш да атакуваш така репутацията на тази честна жена.

— Сега ще ви кажа какво е срамота — парира Ръдин. — Конгрес, който отказва да изпълнява задълженията, за които народът го е избрал. Конгрес и администрация на Белия дом, които отказват да положат и най-малки усилия, за да защитят конституцията.

Зебърт, представител на старата школа политици от Вирджиния, свидетел на дните, когато в спора се раждаше истината, беше лично обиден от голите обвинения на Ръдин.

— Албърт, ако имаш някакво доказателство за прегрешение от страна на доктор Кенеди, предлагам да го извадиш на бял свят. В противен случай се постарай да демонстрираш малко достойнство и престани с тия убийствени хули.

— „Убийствени“ е много уместно казано — изсъска Ръдин.

Сам в кабинета си, Кларк осъзна колко жалко е поведението на Ръдин пред камера. На неговия фон сенаторът щеше да изглежда още по-солидно, когато пита утре Кенеди пред огромната национална аудитория за отправените й обвинения.

— Кажете ми, конгресмен Зебърт, чували ли сте за организация, наречена Екип „Орион“?

Зебърт не отговори.

— Това е тайна организация, създадена от Томас Стансфийлд и ръководена не от кой да е, а от самата доктор Айрини Кенеди. Организация, която през последните десет години е водила тайна война в Близкия изток, без за това да бъде уведомен нито един член на Конгреса.

— И как разбрахте за тази организация? — Зебърт знаеше за Екип „Орион“. Беше сред малцината конгресмени и сенатори, „облекли“ Томас Стансфийлд във властта да поведе битката на терена на терористите.

— Тъй като собствената ми комисия отказа да ми разреши да разследвам ЦРУ, а и президентът Хейс се опита да ми запуши устата, аз трябваше да продължа по собствена инициатива. Благодарение на упоритите ми усилия и лична саможертва открих високопоставен човек в Централното разузнавателно управление, който се съгласи да говори с мен. Той е също толкова притеснен, колкото и аз, за нарушенията на Томас Стансфийлд, които продължават и при Айрини Кенеди.

Едно име не означава нищо само по себе си. Ако Ръдин разполагаше само с това, не беше достатъчно. Зебърт реши, че би било добър ход да нарече разкритието на колегата си блъф.

— Ако имате доказателство, искам да го видя. — И кимна към папката.

Ръдин това и чакаше.

— Имам имената на хората и датите, на които са били ликвидирани от тази организация. Имам доказателство, че членове на американските Специални сили са участвали в някои от операциите и имам също и това. — Ръдин извади една черно-бяла фотография. — Името му е Мич Рап. Той е американски гражданин, обучен от ЦРУ. Най-добрият в Екип „Орион“ през последните почти десет години. Убил е над двайсет граждани в различни страни из целия Близък изток. Той е убиец, престъпник, и трябва да бъде изправен пред съда. Както и Айрини Кенеди. И всеки, който има нещо общо с този скандал! — Ръдин замълча, колкото да извади още няколко листа от папката. — Имам извлеченията от банковите сметки, които показват как са били отклонявани пари от одобрените от Конгреса програми и са били използвани за финансирането на тази организация — Екип „Орион“. — Ръдин обвинително посочи с пръст Зебърт и добави: — В този град има твърде много политици, които не си вършат работата както трябва. И аз съм дошъл тук, за да кажа, че на това ще се сложи край!

Ръсърт беше толкова шокиран, че можа да каже само:

— Това са много сериозни обвинения, конгресмен Ръдин.

— Да, така е.

— Възнамерявате ли да проведете слушания по този въпрос, или ще предадете документите на Министерството на правосъдието?

Ръдин отново хвърли поглед върху Зебърт и се обърна към водещия:

— Тъй като моята комисия не пожела да се занимае с въпроса и тъй като Айрини Кенеди трябва да даде показания пред Сенатската комисия по разузнаването утре, смятам да предам тези доказателства на сенатор Кларк и да видя дали, поне веднъж, някой ще може да получи ясни отговори от нея.

В кабинета си Кларк беше скочил на крака; кипеше от въодушевление. Албърт Ръдин току-що му беше дал в ръцете всичко, за което той беше работил упорито до този момент. Утре, точно в 13.00 часа, Кларк щеше да удари с чукчето и да постави началото на едно от най-драматичните и очаквани от всички процедури по утвърждаване, които Америка е виждала досега. Кларк беше участвал във взимането на решението за финансирането на Екип „Орион“. Тогава, като част от сделката, Томас Стансфийлд обеща да отиде на жертвената клада като главен виновник, ако нещо се обърка. Сега Кенеди щеше да постъпи по същия начин. Кларк ще остане над кавгата и ще си придава държавнически вид, когато утре колегите му се нахвърлят върху Кенеди.

Телевизионната аудитория ще е огромна. И това ще е само началото. Скандалът ще е на корицата на всяко списание и на първа страница на всеки вестник. Неговото лице и име ще се запечатат трайно в съзнанието на всеки гласоподавател в тази страна. И това ще го изстреля направо при кандидатите за президенти.