Орион

ГЛАВА 33

Белият дом, петък вечерта

Лимузината наближаваше сградата на Белия дом, докато навън се спускаше мракът. Рап не обичаше да идва тук — прекалено много камери и журналисти имаше. И прекалено много приказливи хора. Освен това със сегашния си външен вид той изглеждаше по-скоро като някой, който се кани да нападне президента, а не да се срещне с него. Още не беше приел мисията окончателно, но знаеше накъде вървят нещата. Щеше да бъде бързо проникване и поради тази причина искаше да бъде с брада. Поне докато разбере какво ще е прикритието му. Ако трябваше да прекоси пустинята и да се преструва на номад, брадата щеше да му е необходима. Няколко дни не я беше бръснал и тя вече беше доста плътна. Беше облечен в черното си кожено яке и за да се впише поне малко в пейзажа, беше сложил на главата си синя бейзболна шапка с емблемата на Тайните служби.

Когато лимузината спря пред югозападната порта на Белия дом, Кенеди се приведе към него:

— Забелязал ли си, че президентът крачи напред-назад, когато е объркан и изнервен?

Рап са замисли. Помнеше как президентът стои изправен на едно място по време на срещите, но не и как крачи.

— Забелязал съм, че доста време стои прав.

— Стои, защото гърбът му създава неприятности — отвърна тя със спокоен, някак клиничен тон. — Това не означава, че е ядосан. Когато закрачи, тогава наистина е бесен.

Кенеди често посещаваше Белия дом и лимузината беше пропусната през солидната порта без оглед на пътниците. Преди колата да спре, Рап се обади:

— Мислиш ли, че сега ще крачи?

Кенеди отегчено извъртя очи:

— Мисля, че това ще го вбеси както никога досега. — Лимузината спря под навеса на западната служебна автомобилна алея. — Добре, че срещата ни е в Оперативната зала. Там ще може да крещи, докато прегракне, и никой няма да го чуе.

Рап изчака Кенеди да слезе първа и я последва, придържайки козирката на шапката си наклонена надолу. Когато минаха през вратата, вътре ги чакаше с протегнати ръце Джак Уорч, специалният агент, натоварен с охраната на президента. Рап извади пистолета от кобура под рамото си, провери го, за да се убеди, че е на предпазител, и го подаде на Уорч. Агентът благодари и тримата тръгнаха по коридора.

— Хубава шапка — подметна ухилен Уорч.

— Спечелих си я. — Рап закачливо тупна с опакото на дланта си специалния агент по корема. — Като ти отървах задника.

— Спор няма! — засмя се Уорч.

— А кога ще ми се довериш и ще ме оставиш да си нося патлака спокойно в тази сграда?

— Има си процедура, Мич!

— Да, ама тук съм изстрелял повече куршуми, отколкото цялата ти охранителна група!

Уорч замълча. Кризата със заложниците премина през съзнанието му като на филмова лента.

— Нека говоря с президента. Ще видим дали можем да направим изключение за теб.

Те завиха към Оперативната зала и спряха пред много тежката блиндирана врата с монтирана над нея камера. Уорч набра личния си код за достъп и вратата се отвори. Вляво се намираше звукоизолираната конферентна зала.

— Той ви чака вътре.

Кенеди и Рап откриха президента сам, седнал начело на масата, с гръб към вратата. Хейс веднага стана и стисна ръката на Рап.

— Мич, благодаря ти, че дойде. Айрини ми каза, че напоследък си попътувал малко.

— Да. — Рап нямаше желание да говори за Италия, поне не за личния аспект от пътуването. Той седна през едно място от президента, а Кенеди се настани между двамата. Хейс ги попита дали искат нещо за пиене, но те отказаха.

Президентът изглеждаше изтощен. Под очите му бяха плъзнали тъмни кръгове, косата му беше разрошена. Белите ръкави на ризата му бяха навити, горното копче бе разкопчано.

Хейс взе очилата си за четене и ги повъртя в ръка.

— Айрини, чух, че днес следобед си се справила чудесно на Хълма.

— И на мен ми се стори, че мина гладко.

— Добре. — Той се обърна към Рап: — Генерал Флъд ми каза, че е говорил с теб тази сутрин.

— Да, така е.

— И какво мислиш?

— Мисля, че имаме голям проблем.

— Със сигурност. Затова искам ти да участваш.

Водовъртеж от мисли бушуваше в съзнанието на Рап: Анна, Донатела, Багдад. Отново и отново. Не го съзнаваше, но вече беше започнал да изгражда невидими стени около проблема с Анна. Чувствата му бяха наранени и защитните му механизми се задействаха. Огромната му и несекваща любов беше уязвена. Започна да поставя под въпрос верността на Анна и желанието й за съвместен живот. Може би тя не беше за него. Щом не можеше да разбере важността на неговата работа, по-добре щеше да е без нея!

Преди няколко часа, когато се върна в дома си край залива, за да си вземе някои неща, потъна в мисли за Анна. Накъдето и да се обърнеше, го посрещаха спомени за нея. Бяха твърде болезнени, затова той ги прогони от съзнанието си. Набързо си събра вещите и излезе. Отказа да признае истината пред себе си. Че би дал всичко, или почти всичко, на този свят, за да си я върне обратно.

— Наистина много се нуждаем от помощта ти, Мич — добави Хейс.

Рап вече беше взел решение. Не искаше болницата да бъде бомбардирана. Иракските пациенти и медицинският персонал трябваше да останат невредими. А и като последица от въздушния удар всяка терористична група в Близкия изток щеше да получи свеж прилив на пари и кадри. Разбира се, злото, наречено Съединени американски щати, щеше да бъде винено за всичко. Никой нямаше да осъди подлата постъпка на Саддам да маскира ядрен обект под болница. Гневът щеше да бъде насочен изпяло към Америка. Изравняването на болницата със земята щеше да създаде повече проблеми, отколкото да реши. И преди беше наблюдавал подобни ситуации.

Това бяха причините да склони на молбата на президента и Кенеди, но имаше и още една. Тази, за която никога нямаше да си признае. Тази, която само воин би разбрал. Полковник Грей несъмнено го знаеше. Предизвикателството, тръпката от подобна мисия беше нещо, което малцина имаха привилегията да изпитат. Тази операция в известен смисъл щеше да промени историята. Щеше да влезе в учебниците след години или като един от най-големите успехи на специалните части за всички времена, или като един от най-забележителните провали. Щеше да се смята за Еверест на тайните операции. За Рап да откаже участие в подобен кръстоносен поход, беше немислимо.

— Сър, можете да разчитате на мен — изрече твърдо.

Хейс въздъхна с облекчение.

— Нямаш представа колко ме успокоява фактът, че и ти си включен.

— Ще направя всичко, което зависи от мен.

— Убеден съм в това. Имаш ли вече някакви идеи как ще влезеш там?

— Няколко, но искам първо да ги обсъдя с полковник Грей.

— Разбирам.

— Сър — прекъсна ги Кенеди. — Трябва да дискутираме още нещо с вас.

По тона й Хейс отгатна, че става дума за нещо сериозно. Облегна се в стола си и замислено долепи длани.

— Да чуем.

— Знаем кой е убил Питър Камерън.

— Кой? — подскочи Хейс.

— Донатела Ран. Преди работеше за МОСАД, сега спада към тези, които наричаме „независими изпълнители“.

— Каза, че е работила за МОСАД — поиска да уточни президентът.

— Да, сър.

— И за какъв дявол убива бивши служители на ЦРУ, американски граждани?

Тук се намеси Рап:

— Не е знаела кой е той, сър. Просто е била наета, превели са й необходимата сума и са й дали основната информация за обекта. Никъде в тази информация не е било посочено, че Камерън е работил за ЦРУ.

— Кой я е наел да убие Камерън?

Рап почувства, че честта да отговори се пада не на него, и се обърна към Кенеди.

— Не знаем кой точно е приел поръчката, сър, но ни е известно кой е посредникът на Донатела. — Кенеди знаеше какво ще последва.

— Кой?

— Посредникът и организаторът на Донатела е бил Бен Фридман.

— Какво? — Гласът на Хейс изтъня.

— Някой, когото още не сме идентифицирали, се е свързал с Бен Фридман и е поръчал убийството на Питър Камерън. Поръчката е била бърза и затова заплащането е било добро. Фридман на свой ред е предал поръчката на Донатела.

— И тя успя! — Президентът скочи и закрачи напред-назад. — Как, дявол го взел, се сдобихме с тази информация?

— Мич е работил с Донатела преди.

Президентът рязко спря и се извъртя към Рап.

— Работил си с тази жена. Как да разбирам това?

— Когато беше в МОСАД, сър, проведохме заедно няколко операции срещу Хизбула. — Рап не позволяваше емоциите на другите да му влияят. — Имам й голямо доверие и я уважавам, сър.

Хейс се замисли; сетне се обърна към Кенеди:

— Как, за Бога, Бен Фридман се е замесил в подобно нещо?

— Не знам точно, сър.

— Защо имам ужасното чувство, че Израел се бърка във вътрешните работи на нашата страна?

— Не знам точно, сър — повтори предпазливо Кенеди. — Разпитахме Донатела и тя твърди…

— Как така сте я разпитали? Да не искаш да кажеш, че е при нас?

— Да, Мич я доведе от Италия. Тя живее там.

— Какво? — Президентът почервеня от яд.

Рап реши, че е време да се намеси.

— Сър, подозирахме Донатела, че е замесена в убийството на Камерън. Затова отидох в Италия да говоря с нея. Същата вечер се опитаха да я убият. Изглежда, вече не е полезна на полковник Фридман.

Хейс опря длани о масата.

— Айрини, има ли нещо общо опитът за убийство на Мич в Германия и ликвидацията на Питър Камерън с тая бъркотия в Багдад?

След известно колебание Кенеди отговори:

— Не мисля, сър, но ще проверя по-внимателно.

Лицето на Хейс пламтеше като в треска.

— А какво ще кажеш да взема да се обадя на министър-председателя Голдберг?

Кенеди поклати глава.

— Мисля, че не е много добра идея, сър.

— За мен пък е — отсече Хейс. — Не ми харесва, когато съюзниците ни участват в убийството на американци. Особено когато това се случва на няма и пет километра от Белия дом.

Кенеди реши, че е време да стане по-настойчива.

— Сър, няма да споря с вас. Бен Фридман ще трябва да отговори на някои много неприятни въпроси, но за момента не смятам, че проблемът в Багдад има нещо общо с него. Спътниковите ни фотографии показват, че под болницата е било построено нещо необикновено. Най-вероятно някакъв укрепен бункер. А пък и информацията за севернокорейците се потвърждава. Саддам работи по осъществяването на тази своя цел от много време. Що се отнася до другия въпрос, Донатела ни каза, че Фридман е сключил сделката с нея, когато е напуснала МОСАД. Фридман заделя за себе си една трета от получената сума и всичко минава през него. По думите й заплащането за Камерън е било половин милион долара. Твърди, че Израел никога няма да се съгласи да даде толкова пари за една поръчка.

— Тогава кой, мътните го взели, ги е дал?

— Не знам, сър.

— Страхотно! — разпери ръце Хейс. — Имаш ли някаква идея как да разбереш?

— Да, имам. Когато му дойде времето, ще питаме Бен Фридман.

— И очакваш от него да ти отговори искрено?

— Да, сър. И още много очаквам от него.

Хейс я изгледа съсредоточено. Казаното от нея току-що му напомни за Томас Стансфийлд.

— И ще ме посветиш ли в плана си?

— Не. — Кенеди поклати глава. — И без това имате да се тревожите достатъчно за положението в Багдад. Когато настъпи подходящият момент, вие ще играете активна роля в узнаването на истината от Бен Фридман, повярвайте ми.