Орион

ГЛАВА 44

Багдад, понеделник през нощта

Рап беше дал на членовете на „Делта“ съвет. Те бяха истински професионалисти, мъже, които не гледаха с добро око, когато странични хора се опитваха да ги поучават и да им казват какво да правят. Затова внимателно подбра думите си, но беше ясен и категоричен. Каза им: „Дръжте се дръзко, арогантно. Ако някой ви се изпречи на пътя, заплашете, че ще го убиете.“ Така процедираше Удай Хюсеин. Беше го научил от баща си и дори го беше задминал. Саддам беше безсърдечен, но поне в действията му имаше някаква логика. Употребата на сила преследваше безпрекословно подчинение, страха на поданиците му. Ако хората се страхуваха, те нямаше да могат да надигнат глава и да се опълчат. Удай, от друга страна, изглежда, изпитваше перверзно удоволствие от осакатяването и убиването на невинни хора по най-ужасни начини.

Саддам толерираше бруталното поведение на Удай поради три причини. Първата, че самият Саддам не беше безгрешен, втората, че Удай му беше син, и третата, че садистичното държане на Удай обслужваше и неговите цели. То помагаше да се всява страх дори сред най-високопоставените помощници на Саддам. Посланието беше ясно — не оплесквайте нещата или ще дам на Удай да се позабавлява с вас.

Разказите за зверствата бяха широко разпространени из цял Ирак и сред западните разузнавателни служби. През 1995 г.‍ двамата зетьове на Саддам, Хюсеин Камел и Саддам Камел избягаха в Йордания заедно с дъщерите на иракския диктатор. Не след дълго обаче Саддам ги убедил да се върнат в Багдад. Обещал да им прости. След завръщането им в Багдад Удай настоял пред баща си, че трябва да послужат за назидание на другите. Саддам склонил. Удай ги измъчвал часове наред, после ги убил и като ясно послание към иракския народ изгорил къщите им до основи. И всичко това — пред очите на сестрите си.

Имаше и една история за приятел, който дръзнал да критикува сина на Саддам. Удай затегнал корда на пениса му и после налял една след друга три бутилки джин в гърлото му. Мъжът умрял в нечовешки болки. Само година по-рано баща му беше изпратил един от високопоставените си съветници да разговаря с Удай за състоянието на нещата в държавата. Удай открил снизходителност в отношението на човека. Отрязал тестисите му и ги хвърлил на кучетата си. Мъжът бил оставен да живее, за да напомня на всички, че към Удай трябва да се отнасят със страхопочитание. Рап разказа тези и много други истории на момчетата от „Делта“, за да разберат какъв ужас вселява Удай Хюсеин в душите на всички иракчани. Именно от този страх зависеше да стигнат безпрепятствено до бомбите.

Мерцедесите без проблеми продължиха по Шосе 144. Магистралата с шест ленти беше относително спокойна — наближаваше единайсет и половина вечерта. Малкото коли и камиони веднага им даваха път, щом колоната ги доближаваше със скорост сто и двайсет километра в час. Когато стигнаха покрайнините на града, те завиха по магистрала „Абу Гураиб“, също с шест ленти, която щеше да ги отведе в сърцето на Багдад. И в зъбите на врага. Отляво се простираше фабриката за боеприпаси „Абу Гураиб“, а отдясно бяха основните казарми на Републиканската гвардия — над десет хиляди войници ударни части, готови да потушат всякакъв бунт срещу Саддам.

Изведнъж Рап забеляза, че водещата кола леко забавя скоростта.

Погледна напред и видя полицейски автомобил в средната лента.

— Не намалявайте скоростта! — нареди по радиостанцията. — В тази страна няма ченге, което да се изправи на пътя на тази колона!

Всички мерцедеси бяха със затъмнени стъкла, затова беше невъзможно да се види кой пътува вътре. Докато минаваха покрай полицейската кола, Рап погледна към полицая. Както си мислеше, мъжът изобщо не посмя да вдигне очи към профучаващите покрай него луксозни седани.

Компютърните карти в колата бяха страхотни. Бяха свързани със Системата за глобално позициониране и непрекъснато показваха точното местонахождение на колоната. Маршрутът им до болницата беше отбелязан със зелено. Като допълнителна предпазна мярка всеки от членовете беше запаметил местонахождението на болницата и улиците, водещи към нея.

Предната кола даде десен мигач и зави. След малко щяха да отбият за болницата. Когато се готвеха да завият по „Шари Арбаат“, Рап забеляза в далечината някакъв проблясък. За част от секундата си каза, че сигурно е светкавица, но последваха още три. Взривовете не идваха от въздуха, а избухваха от земята. Изведнъж в нощното небе се появиха огнени ивици. Рап разбра, че това са крилати ракети. Гледката беше изумителна — малък метеоритен дъжд. На юг започнаха да избухват ярки светкавици, които все повече се приближаваха до тях, докато в един момент не почнаха да чуват гърмежите. Шофьорите продължаваха да карат към болницата. Когато стигнаха „Шари ал Мансур“, завиха наляво и увеличиха скоростта. Няколко пресечки по-късно подминаха руското посолство и трябваше да заобиколят спрелите по средата на пътя коли.

В същия миг, на една пресечка от тях, на не повече от трийсет метра от земята, над главите им профучаха с писък крилати ракети. Колите се разтресоха от звука, но продължиха още по-бързо. Болницата се намираше на няколко пресечки. По радиостанцията Рап каза:

— Майоре, видя ли събралата се пред руското посолство тълпа?

— Тъй вярно.

— Местните знаят, че ще са в безопасност, ако отидат там по време на въздушно нападение.

— Прието, тръгваме по второстепенния път. Всички ли разбраха? На оттегляне ще минем по второстепенния път.

Шофьорите потвърдиха, че са разбрали заповедта, и групата продължи напред. Експлозиите избухваха все по-близо до тях и Рап се запита дали не са си изгубили ума да пожелаят доброволно да участват в операцията. Категорично беше поискал бомбардировките да започнат минути след като пристигнат в болницата. Не по-рано. Най-големият му страх беше, че подземното съоръжение ще бъде буквално запечатано от дебели врати, когато въздушното нападение започне.

Взеха последния завой. Страничният вход за болницата се намираше нагоре и наляво. Улицата беше празна. Рап не знаеше дали да смята това за добър знак, или за лош. Колите спряха и в един миг се отвориха дванайсет врати. Всеки от командосите имаше своя задача. На задната седалка на първата и третата кола бойците от „Делта“ извадиха през люковете на покривите и закрепиха на триноги 7.62-милиметровите картечници „Хеклер и Кох“. Тежките оръжия щяха да изкормят всяко превозно средство, по-леко от бронетранспортьор. А ако, не дай Боже, се появеше танк, те имаха три противотанкови управляеми ракети LAW 80. Тримата шофьори застанаха до колите си и оставиха двигателите да работят. Всеки беше въоръжен с къс автомат-карабина М4А1 с усъвършенстван оптически мерник и подцевен 40-милиметров гранатомет М203. Шофьорът на средната кола щеше да прикрива вратата, когато влизащият екип проникнеше вътре.

Останалите седмина и Рап бързо отидоха при вратата. Всеки от мъжете с изключение на Рап носеше картечен пистолет със заглушител „Хеклер и Кох MP10“. Тези оръжия бяха безшумни 9-милиметрови машини за близък бой. Това беше най-подходящият избор за настоящата задача. Ако не беше Рап, командосите щяха да са въоръжени с друго оръжие. Първоначалният план беше да вземат АК–74 и АКСУ — стандартното оръжие на Специалната републиканска гвардия, но се намеси Рап. Той обясни, че Удай е побъркан на тема пушкала и хората от личната му охрана носят най-добрите оръжия, които могат да се купят с пари.

Командосите от „Делта“ и Рап застанаха до необозначената метална врата. Никой от тях не знаеше какво ги очаква от другата страна. Водещият бутна вратата точно в мига, в който земята се разтърси от бомбена експлозия наблизо.

Войникът, дежурен в малката стая, говореше по телефона и беше провесил на рамо картечница. Той ококори очи — дали от експлозиите, дали от внезапната поява на групата от Специалната републиканска гвардия.

Каквато и да беше причината, Рап не искаше да си губи времето, за да разбере. Той направи крачка напред, наведе се и изкрещя:

— Затваряй телефона!

Мъжът промърмори бързо нещо в слушалката и нервно я тракна. После веднага козирува на Рап и докладва:

— Генерал Хюсеин, американците ни нападнаха. Трябва да ви заведем до бомбоубежището.

— Знам, че са ни нападнали, идиот такъв! Затова съм тук. Заведи ме при бомбите.

Без да се колебае, пазачът се обърна и вкара ключа в армираната стоманена врата. Отвори я рязко и направи жест на човека, когото мислеше за Удай Хюсеин, да влезе. Рап мина вътре и се оказа в едно малко по-голямо помещение. Пазачът нервно вкара друг ключ в една кутия на стената. Две тежки врати се плъзнаха настрани, за да разкрият голям товарен асансьор. Всички се качиха в него и пазачът натисна единия от двата бутона.

— Доктор Ли тук ли е? — викна Рап.

Пазачът не смееше да го погледне в очите.

— Извинете, генерал Хюсеин?

— Кореецът! — извика той.

— Да, мисля, че е тук — отвърна уплашено пазачът.

— С кого говореше по телефона?

— С щаба, господин генерал.

— Защо?

— Пращат още хора за всеки случай.

Командосите от „Делта“ на улицата не можеха да чуят какво казва иракският войник. Затова Рап повтори:

— Щабът пращал допълнително хора! Идиоти! Само ще привлекат повече внимание към мястото!

Асансьорът спря и вратите се отвориха. Чакаха ги двама пазачи. Бяха застанали мирно, стиснали автомати в ръце, от двете страни на огромната противоударна врата. Пазачът, който беше слязъл с тях, се обади:

— Мога да се обадя в щаба и да им кажа да не изпращат хора, господин генерал.

— Да, обади се! — извика Рап. Той продължи напред, накуцвайки, и влезе в огромна зала, с размери поне 30 на 100 метра и стени с височина шест метра.

Майор Бърг приближи до Рап и прошепна:

— Камери.

Рап погледна нагоре и веднага забеляза четири.

— Разположи хората си. Остави двама тук, за да се погрижат за пазачите. — Чу силен шум и се обърна. Голямата противоударна врата се плъзгаше.

— Спрете! — изкрещя. — Не съм издавал заповед да затваряте вратата!

Пазачът до стената веднага натисна червен бутон с дланта си и отново застана мирно. Рап му излая:

— Обади се в щаба и им кажи, че ще отрежа топките на идиота, който е решил да привлече вниманието към това място!

Пазачът изтича до най-близкия телефон и грабна слушалката.

Рап огледа залата и забеляза празно помещение в другия край. В остъклената стая имаше няколко души в бели лабораторни престилки и шапки на главите. Рап тръгна натам с майор Бърг и четирима бойци. Влетя в стаята и изгледа петимата корейци, облечени от главата до петите в хирургически облекла.

— Доктор Ли!

Един от мъжете излезе и размаха ръце. Рап предположи, че това е доктор Ли. На английски със силен акцент кореецът каза:

— Не… не… не може да идвате тук, облечен така.

Рап извади един от никелираните пистолети 45-и калибър, издърпа ударника и насочи дулото към главата на доктора.

— Никой не ми казва какво да правя! — кресна.

Ученият сведе глава.

— Извинявайте.

— Къде са оръжията? — Рап не знаеше дали доктор Ли вече се е срещал с Удай, но дегизировката до този момент действаше.

— Оръжията ли? — попита кореецът.

— Бомбите, идиот такъв! Американците знаят за тях. Бомбардират ни от въздуха и един от шпионите ни каза, че планират да хвърлят една от специалните си бомби по болницата.

— Но те не са готови!

— Не ме интересува дали са готови! — Рап посочи към една количка в другата част на стаята. — Сложете най-важните части на количката веднага! Трябва бързо да ги изкараме оттук!

Доктор Ли се обърна и започна да дава нареждания на сътрудниците си на корейски. Рап погледна към двамата бойци от „Делта“, които бяха специалисти по експлозивите и бяха инструктирани какво да търсят. Кимна им да държат под око учените. Сетне хвана майор Бърг за ръката и го изведе отвън, в голямото хале.

— Накарай хората си да заложат експлозиви в тази стерилна стая. — Всеки член на щурмовия екип носеше на кръста си достатъчно пластичен експлозив С 4 да срути сградата.

Майорът кимна.

— Става. Ще сложа допълнително при онези цистерни с течен азот.

— Гледай да оставиш едно парче за асансьора.

Пазачът, на когото Рап беше казал да се обади в щаба, се върна изнервен.

— Генерал Хюсеин. — Мъжът спря по-далеч. — Съжалявам, но от щаба докладваха, че брат ви Кусай е издал заповед да се обезопаси районът с тези части. Искат да затворим противовзривните врати.

Това бе проблем.

Кусай беше по-големият брат на Удай, наследникът.

— Ти, некадърник такъв! — изрева Рап и го зашлеви по лицето. Пазачът падна на колене. Рап погледна Бърг и му направи знак да побърза. После се обърна към уплашения до смърт пазач: — Ставай! Идваш с мен.

Заведе мъжа в асансьора. Качиха се горе, като през цялото време мълчаха. Когато вратите се отвориха, Рап извади един от пистолетите си и го насочи към главата на иракчанина.

— Връщай се долу и помогни на моите хора. Изобщо не си мисли да затваряш вратите, че ще ти отрежа топките!

Когато излезе на улицата, на ъгъла завиваха два големи бронетранспортьора. Първото, което чу, беше един от „Делта“ да казва:

— Мамка му, идват два руски БТР–80. Пригответе установките LAW.

Рап закуца в посока към стоманените чудовища. По радиостанцията каза:

— Задръжте топката за секунда, момчета. Почакайте да видя какво ще мога да направя.

Спря бронетранспортьорите на половината път до входа на подземието, като вдигна ръка пред тях. Един от люковете се отвори. Оттам се появи иракски полковник, облечен в униформа на СРГ. Рап веднага разбра, че ще има неприятности. Този офицер почти сигурно се беше срещал отблизо с Удай.

Рап обаче остана така, препречил пътя на машините.

— Полковник, разкарай хората си оттук веднага! Баща ми ме изпрати със специална задача. Ако разбере, че си бил тук, ще се лишиш от главата си.

Офицерът спря на два метра и половина от Рап и го погледна странно.

— Удай? — присви очи той.

По изражението на полковника Рап осъзна, че е злоупотребил с късмета си. Със светкавична бързина извади пистолета си и стреля право в челото на иракчанина. Тежкият 45-калибров куршум събори мъжа. Рап пристъпи напред и изкрещя:

— Как смееш да говориш така за баща ми! — Изстреля още три куршума във вече мъртвото тяло и се изплю отгоре му. После погледна към бронетранспортьора, размаха пистолета и извика: — Махайте се оттук веднага или ще си загубите главите!

Обърна се и закуца към белите коли. По радиостанцията каза:

— Надявам се, момчета, че сте приготвили ракетите за стрелба.

— Прието — отвърна някой.

— Тогава ги използвайте още сега, преди да са успели да се обадят и да съобщят за току-що извършеното от мен.

Един боец извади от колата ракетна установка LAW 80, вдигна я за стрелба, отстъпи встрани от колата и извика:

— Залегнете!

Рап автоматично падна на асфалта. Чу силното свиетене на изстреляната от тръбата 94-милиметрова ракета. Миг по-късно проехтя експлозия и бронетранспортьорът избухна в пламъци. Докато във въздуха още хвърчаха останките на машината, Рап видя как един от командосите изтичва до отсрещната страна на улицата с друга установка LAW. Той застана в един вход на коляно, прицели се във втория бронетранспортьор и стреля.

Рап запуши ушите си. След миг се изправи. Започна автоматична стрелба.

Рап затича към сградата и извика:

— Майор Бърг, прикритието ни свърши, излизайте незабавно!

Втурна се в сградата.

— Докладвайте, майоре.

— Докопахме бомбите или поне частите, които са най-важни.

— Оправете пазачите и се качвайте.

— Ами учените?

— Мамка му! — Беше забравил за тях. — Вземете ги с вас. И побързайте!

— Прието.

Рап се върна на улицата. Стрелбата поне засега беше спряла. Изнервен, той погледна часовника си. Изруга. Де да беше сега екипът горе. Момчетата от „Делта“ се бяха разпръснали и оглеждаха всяка посока, готови да стрелят по всичко, което се движи. Рап тръгна към асансьора. Най-накрая вратата се отвори. Двама командоси бутаха количка. След тях излезе доктор Ли, като на висок глас протестираше, че компонентите на бомбата са твърде крехки и не трябва да се местят така грубо.

Рап стовари добре премерено ляво кроше в челюстта на корееца и го хвана навреме, когато той се засвлича в безсъзнание на земята. Преметна Ли на рамо и махна на другите учени да слязат от асансьора. Те се скупчиха разтреперани в ъгъла. Един от хората на майор Бърг хвърли пластичен експлозив в асансьора и натисна бутона, за да го прати долу. Вратите се затвориха и кабината заслиза отново под земята. Рап заотстъпва с лице към корейците и им извика:

— Не излизайте оттук, или ще бъдете застреляни!

След това затвори вратата и излезе на улицата. Сложи тялото на Ли в багажника на най-задната кола и закопча на китките му пластмасови белезници. До него се появи Бърг.

— Какво правиш?

— Доктор Ли ще прекара следващите няколко години, като ни разказва всичко, което знае за ядрената програма на Саддам.

Бърг се усмихна.

— Добра идея. А сега вече можем ли да се разкараме оттук?

— Да. Накарай един от твоите да затвори вратата, като заложи отвътре още експлозив с трийсетсекундно забавяне на взрива.

Бърг даде заповед и хората му се захванаха за работа. Един по един те се изтеглиха до мерцедесите и се качиха в тях. Стрелците в люковете на покривите прикриваха изтеглянето с картечниците, докато и последният човек не се качи. Групата от всяка кола се преброи набързо и Бърг нареди да потеглят.

Колите бързо набраха скорост и се отдалечиха от горящите бронетранспортьори, приближавайки се към звуците на сирени, зенитна стрелба и бомбени експлозии. Нощното небе се озаряваше от трасиращите снаряди. Секунди по-късно те завиха по „Шари ал Урдун“, друго основно шосе, и се устремиха по него с пълна скорост. След километър излязоха на Шосе 10, празна магистрала с шест ленти. Докато майор Бърг докладваше по радиостанцията на полковник Грей, колите се понесоха със 180 километра в час към чакащите ги хеликоптери, към безопасността и успеха.