Орион

ГЛАВА 7

Овалният кабинет, вторник сутринта

— За какво е тази среща, дяволите да го вземат?

Президентът Хейс наведе глава и погледна над очилата си тримата, застанали пред бюрото му. Той все още си пиеше сутрешното кафе и четеше работната си програма за деня, когато те се появиха, тръпнещи в очакване. После му пъхнаха нещо в ръката, което беше, най-малкото, странно.

Валъри Джоунс, началникът на кабинета на президента, започна първа:

— Чух го само преди пет минути. — Джоунс се обърна към Майкъл Хейк, съветника по националната сигурност на президента, и към Айрини Кенеди.

Кенеди продължи:

— Обадиха ми се по телефона рано тази сутрин. Той беше много сериозен, но пък винаги си е такъв.

Хейс се наведе напред и потърка замислено брадичката си. Цялата тази работа беше много странна. Подобно нещо му се случваше за първи път в президентската му кариера. Той вдигна поглед към Кенеди:

— Правили ли са нещо подобно досега?

Кенеди си припомни как се бяха развивали отношенията им с израелците през последните две десетилетия.

— От време на време настояват за тайни срещи с нас. Обикновено по очевидни причини: не искат журналистите или някой от опозицията да научи. — Кенеди поклати глава. — Но не мога да си спомня да са искали досега да разговарят направо с най-главния.

— Не е на добре. Директорът на МОСАД пристига внезапно в Съединените щати и настоява да се види с мен. Не виждам от това да излезе нищо хубаво. — Хейс се обърна към съветника си по националната сигурност: — Майкъл, какво става? Някакви прехвърчания на искри около мирния процес, за които не са ме уведомили, ли има?

— Не, старата история. Арафат поставя едно, две, три условия и става от масата за преговори. Започват да гърмят бомбите и месец по-късно те пак сядат на масата и започват отначало.

— Не е мирният процес — намеси се Кенеди. — Ако имаше нещо общо с него, нямаше да изпратят Бен Фридман. Щеше да се заема посланикът им у нас или пък да се обади по телефона министър-председателят. — Тя помълча. Изведнъж се сети за друга възможност. — Не! — каза бързо. — Бен Фридман означава неприятности. Нещо става и ние не знаем за него. Нещо много сериозно.

— Страхотно! — измърмори президентът. Беше разтревожен. — И никой от вас няма ни най-малка представа за какво иде реч.

— Съжалявам, сър — беше единственото, което Хейк можа да отговори.

Хейс светкавично анализира ситуацията. Изкушаваше се да вдигне телефона и да се обади на израелския министър-председател, но предпазливостта надделя у него. Премиерът трябваше да посети по план Съединените щати до две седмици. Очевидно имаше някаква причина, за да изпратят Фридман.

Президентът се обърна към Хейк:

— Доведи ми генерал Флъд. Искам да чуя какво мисли той.

Хейк грабна бялата слушалка на осигурения срещу подслушване телефон на бюрото на президента и набра номера на председателя на Обединеното командване. Секунди по-късно генерал Флъд беше на линията и съветникът по националната сигурност му разясняваше ситуацията. Генералът каза, че тръгва веднага.

Президентът Хейс погледна часовника си. Беше седем и петнайсет.

— Фридман в девет часа ли ще дойде?

— Да — отвърна Кенеди.

— Добре, докато дойде, бих искал да се опитаме да направим някакви предположения за какво е този зор да ме види. — Хейс свали очилата си и обходи с поглед тримата си най-доверени съветници.

Полковник Фридман и бодигардът му взеха такси от Кънектикът Авеню. Фридман можеше да поиска една от лимузините на посолството, но предпочете да не вдига много шум. Всеки, който пристигнеше в Белия дом с лимузина, трябваше да е сигурен, че ще го фотографират. В други градове Фридман не би дръзнал да се движи така незащитен, но Вашингтон не беше сред тях. Всичките групи от Близкия изток знаеха правилата и ги спазваха. Да се опита да извърши покушение на американска земя, за която и да е от тях щеше да бъде равносилно на самоубийство — както политическо, така и финансово.

Таксито потегли към Белия дом и Фридман се загледа през прозореца към посолствата, които подминаваха. Такава концентрацията на власт като в този град нямаше никъде другаде по света, а Фридман беше тук, за да изиграе една голяма игра с властта. Уважаваше Америка. В края на краищата това беше най-големият съюзник на неговата страна. Всяка година американците наливаха милиарди в израелската икономика. Военната помощ, която даваха, беше неоценима. Но, от друга страна, Америка разполагаше с повече богатства, отколкото й бяха необходими. Мнозина в страната на Фридман обаче смятаха, че американците могат да дават и повече. И Фридман беше сред тях.

Взел присърце сигурността на родината си, Фридман нямаше да се спре почти пред нищо, за да даде най-доброто на Израел. Той уважаваше Америка, но в крайна сметка това уважение не можеше изобщо да се сравнява с изключително силната му преданост на израелската кауза. Америка не винаги беше склонна да се отзове на молбите им и тогава се намесваше Фридман. Грозната тайна беше, че МОСАД шпионираше американците. И не само ги шпионираше, но от време на време провеждаше тайни операции срещу най-големия си съюзник. Настоящата среща не беше по този повод, поне не още. Изиграна по най-добрия начин, тя щеше да се превърне в среща на двама съюзници, които се обединяват срещу общия враг. Според вечно циничната гледна точка на Бен Фридман ставаше въпрос да се накарат САЩ да свършат мръсната работа на Израел.

Таксито ги докара на две пресечки от Белия дом и двамата мъже необезпокоени стигнаха до северозападната порта. Минаха през охраната и бяха придружени до Оперативната зала на Белия дом от един от помощниците на президента. Без да се налага да го молят, бодигардът на Фридман се насочи по коридора към столовата на Белия дом. Там щеше, докато чака, да изпие чаша кафе и да види дали може да подочуе нещо интересно от разговорите.

Когато Фридман влезе в малката конферентна зала в подземната част на Западното крило, ни най-малко не се изненада, че го чакат едва петима души.

Изненада се, че никой не стана, за да го поздрави. Освен това му направи впечатление и необичайното разположение на хората около масата. Както очакваше, президентът беше седнал на челно място. Кенеди беше в другия край, срещу върховния главнокомандващ и председателя на Обединеното командване. Съветникът по националната сигурност и началникът на кабинета бяха от другата страна на масата. Фридман увеси сакото си върху облегалката на един от четирите свободни стола и стрелна Кенеди с поглед.

— Благодаря, че уредихте срещата за толкова кратко време, Айрини.

Кенеди кимна, но не отговори нищо.

Фридман седна. Нагласата им щеше да се промени, когато им покажеше какво носи в куфарчето си. Обърна се към президента:

— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнете с мен. Надявам се, разбирате, че нямаше да настояваме, ако наистина не беше много важно.

Хейс кимна, но не отвърна нищо. Да, израелците бяха техни приятели, но Хейс не беше сляп като някои от предшествениците си за егоистичните цели на еврейската държава. Беше дал ясни и изрични заповеди на помощниците си. Никакви топли приветствия с шефа на израелското разузнаване. Срещата беше свикана по желание на Фридман и негово щеше да е задължението да говори.

— Забелязахте ли нещо тревожно около Багдад напоследък? — Фридман погледна към Кенеди.

Преди тя да отговори, президентът се намеси:

— Господин Фридман, тази сутрин разполагам със съвсем малко време. Мисля, че ще е най-добре, ако ни кажете за какво е цялата работа.

Фридман опря лакти о масата.

— Изровихме доста тревожна информация, господин президент — каза. — Боя се, че няма да я харесате.

Пресегна се за куфарчето си. Набра комбинацията, отвори го и извади дебела червена папка, запечатана с восък. Фридман счупи печата и измъкна няколко листове и черно-бели фотографии с размери четири на седем, прикрепени отпред. Плъзна една от фотографиите към президента и продължи:

— Това е доктор Пак Чоу Ли, севернокореец. Както виждате, доста се набива на очи в Багдад. — Фридман извади още няколко снимки и ги подаде на президента. Докато първата фотография беше ясна, следващите бяха направени от голямо разстояние и бяха леко увеличени. — На първата фотография, господин президент, Пак е в лабораторна престилка и влиза в болницата „Ал Хюсеин“ в Багдад. — Той спря за малко, за да види дали някой няма въпроси. — Тук обаче възниква един проблем. Господин Ли не е доктор по медицина, а по ядрена физика. — Уверен, че е привлякъл вниманието им, Фридман направи стратегическа пауза.

Кенеди наблюдаваше обстановката от другия край на масата. Виждаше накъде отива всичко. Нейните всекидневни разузнавателни доклади съдържаха кратки сведения, че Саддам има вземане-даване с икономически банкрутиралата държава Северна Корея. Саддам им пращаше петрол, а севернокорейците му се отплащаха с оръжие и военни технологии. Освен това от думите на Бен Фридман излизаше, че си обменяха и учени. Кенеди устоя на погледа на президента. Кимна леко, с което потвърди, че информацията е достоверна. Забеляза леко раздразнение по лицето на Хейс и се запита дали е предназначено за нея. Очевидно да. Когато Фридман си отидеше, щеше да й се наложи да обяснява защо МОСАД са натрили носа на ЦРУ. Нищо страшно. Що се отнасяше до Близкия изток, Кенеди винаги си признаваше, че не могат да се състезават с МОСАД.

— Фотографирахме Ли как влиза и излиза от болницата вече почти три месеца. Пристига рано, тръгва си късно и понякога остава по няколко дни в болницата.

Снимките на Ли бяха предадени по-нататък по масата. Съветникът по националната сигурност Хейк се хвана за думите на Фридман:

— Откъде знаете, че прекарва нощта вътре? Не е ли възможно да сте го изпуснали, когато си е тръгвал?

— Възможно е, но — Фридман извади още няколко фотографии — също така знаем къде са настанени той и другите севернокорейски учени. — Шефът на МОСАД предаде фотографиите на Хейк.

Президентът не бе склонен да проявява търпение.

— Накъде биете, господин Фридман?

— Към много неприятен извод, сър. — Фридман дълбоко издиша. — С помощта на Ли и другите учени от Северна Корея Саддам е на път да осъществи най-голямото си желание. За по-малко от месец Саддам ще е прибавил три ядрени оръжия към арсенала си.

— Какво? — изхриптя Хейс.

— До края на годината Саддам ще има три напълно готови за действие атомни бомби.

— Но как е възможно! — скочи Хейс. — Според това, което ми е докладвано, можем да се сблъскаме с подобна опасност най-рано след две години. Не месец!

— Тези оценки, сър — намеси се Кенеди, — се базираха върху възстановяването на ядрената програма на Саддам. В тях не бяха включени заимстването на технологии и научна информация, компоненти и учени от Северна Корея.

Президентът направо кипна. Неговата администрация беше направила голяма крачка в отношенията със Северна Корея. Точно в момента имаха намерение да прокарат финансова помощ от един милиард долара, за да помогнат на анемичната севернокорейска икономика да си стъпи на краката. Самият Ким Чен Ир беше обещал на Хейс да сложи край на подкрепата за терористичните движения и организации. Но трябваше да остави настрана Северна Корея. Засега.

Хейс забучи пръст във фотографиите.

— Доколко е точна тази информация? — попита ядно.

— Мисля, че е много достоверна, сър. — Фридман продължи да гледа съсредоточено президента и нито веднъж не трепна.

— Колко достоверна? — искаше да знае Хейс.

— Това, разбира се, не трябва да излиза извън тези стени. — Фридман погледна право в очите всеки от съветниците на президента. Къртицата, която беше вербувал в иракския режим, беше най-високопоставеният до този момент човек на МОСАД в страната. Загубата му щеше да има пагубен ефект. — Имаме човек отвътре, но не мога да ви кажа нищо повече. Заема висок пост и може да му се вярва.

— Да го скрият в проклетата болница! — повиши глас генерал Флъд. Неговият мозък на военен вече търсеше начин да изравни сградата със земята.

— За какъв точно вид оръжия говорим? — попита Хейк.

— Две от тях са с мощност по десет мегатона и са проектирани за новите носители — ракетите „Скъд 3“. Третата е петмегатонна ядрена бомба с възможност да бъде пренасяна с бомбардировач или специално оръдие.

В залата настъпи мъртва тишина.

— И, господин президент, това не се нрави никому. Най-малко на лидерите на моята страна. — Фридман замълча за секунда, сетне продължи: — Министър-председателят ме изпрати тук, за да ви информирам, че ние няма да позволим тези оръжия да бъдат завършени. — Тонът на Фридман беше спокоен, но решителен. Макар да беше във Вашингтон, за да накара американците да свършат мръсната работа на Израел, в решимостта на неговия народ нямаше и капка престореност. Ако американците откажеха да се намесят, щеше да го стори Израел.

Хейс кимна бавно. Вече беше схванал същността на нещата. Не можеше и дума да става Израел да позволи на някакъв грандоман като Саддам да се присъедини към ядрения клуб. САЩ също нямаше да го позволят.

— Кога се връщате в Израел? — изрече бавно Хейс.

— Тази вечер.

Хейс забарабани с пръсти по масата, докато мислеше какъв ще е следващият му ход.

— Господин Фридман, благодаря, че дойдохте да се срещнем. Бихте ли изчакали за минута отвън, докато си кажа няколко думи с моите съветници?

Фридман събра фотографиите и ги сложи в куфарчето. Когато излезе от залата, Хейс свали сакото си и закрачи напред-назад. Помисли дали да не натовари със задачата новия си директор на ЦРУ, а самият той да стои настрани, но си каза, че няма да е честно. А в крайна сметка — дори и вредно. Вместо това каза:

— Искам да чуя вашите мнения. Да започнем от теб, Валъри.

— Мисля, че преди да направим каквото и да е, трябва да потвърдим информацията от наши източници.

— Изнесеното е вярно — простена генерал Флъд. Воинът с исполински размери беше подпрял лакти на масата и бе заровил лице в мечешките си лапи. — Никога нямаше да изпратят Бен Фридман да бие път чак до Вашингтон, ако не беше сериозно. Освен това знаем колко много Саддам иска да сложи ръка върху тия оръжия. И явно е намерил начин да се сдобие по-бързо с тях с помощта на севернокорейците.

— Майкъл?

Съветникът по националната сигурност не се поколеба:

— Трябва да проверим дали тези срокове са верни и тогава да искаме гаранции от израелците, че те няма да предприемат никакви действия, преди ние да сме взели решение.

— Генерале?

Флъд вдигна глава.

— Не ми е приятно да го казвам, господин президент, но трябва да унищожим завода, а според мен ракетите „Томахоук“ няма да свършат работа. Ще трябва да задействаме самолети. Може да изгубим няколко души, но те със сигурност ще изгубят повече. Искам да кажа, че те съзнателно са скрили инсталацията в болница. Мислят си, че няма да атакуваме място с много хора. — Флъд от години предупреждаваше за проблема с разпространението на ядреното оръжие. Наведе се напред и се обърна към шефката на кабинета на президента. — Валъри, знам как работи мисълта ви. Смятате, че подобна акция ще предизвика политическа криза. Представяте си как репортерите се тълпят пред болницата, докато от руините вадят сгърчени детски телца. Е, нека ви нарисувам друга картина. Представете си как бойна група на американския флот начело със самолетоносач патрулира в Персийския залив. Сега мигнете с очи и вече ги няма. Над седем хиляди мъже и жени са се изпарили. Представете си някоя от ядрените бойни глави да се взриви над петролните полета на Саудитска Арабия. И си представете как световната икономика се срива, защото петролните полета са станали неизползваеми за следващите сто години заради радиоактивността. — Флъд си пое дъх и продължи: — И това е само началото. А сега си представете как Саддам изстрелва две от тези проклетии срещу Израел. Прави си сметката да ги заличи от картата като държава, преди те да са имали време да реагират. В този план има само един проблем. Израелците не са глупави. Те държат ядрените си оръжия разпръснати в охранявани и здрави подземни бункери. Някои от техните оръжия ще оцелеят и само един израелец да остане жив, няма да се поколебае да накара Саддам да си плати. Ще имаме пълномащабна ядрена война в Близкия изток. Първоначалните удари ще унищожат милиони. Господ знае колко още ще умрат по-късно. Регионът ще бъде отрязан, добивът и производството на петрол ще спрат, а пред икономическата цунами, която ще ни връхлети, Голямата депресия ще изглежда като детска игра.

Президентът беше спрял да крачи. Бе съгласен с всяка дума на Флъд. По гърба му полазиха студени тръпки. Накрая се обърна към Кенеди:

— Айрини?

Кенеди също беше съгласна с казаното.

— Искат да се погрижим за проблема вместо тях.

— Имаш предвид Израел ли?

— Да. — Кенеди скръсти ръце. — Но не ме разбирайте погрешно. Ако ние не се намесим, те ще го направят.

— Мамка му! — Президентът се върна до стола си и седна. Чудеше се как да постъпи. Бомбардирането на болница, пълна с невинни граждани, не беше най-доброто решение, но пълното бездействие неминуемо водеше до един от ужасните сценарии, описани от генерал Флъд.

За първи път в президентската си кариера Хейс беше действително изплашен. Трябваше да се обади на израелския министър-председател, но това можеше да почака ден-два. Списъкът на хората вътре в страната, на които трябваше да каже за срещата, беше дълъг. Но поради необходимостта всичко да се запази в тайна и те щяха да почакат до последния момент. Най-добре сега беше да разпредели задачите и да действа. Той вдигна глава.

— Айрини, искам да закараш Фридман в Ленгли и лично да го разпиташ. Извлечи колкото можеш повече информация от него и после колкото може по-тихо и безшумно гледай да я потвърдиш. Но преди да наредиш на хората ти да се заемат с това, искам да ми се обадиш и да ми кажеш какво си научила. Генерале, подберете най-добрите си хора, натоварете ги със задачата и ми дайте варианти за военна операция. Искам да съм готов да действам светкавично, ако се наложи.

— Господин президент — намеси се Валъри Джоунс. — Нека намалим малко темпото. Не мислите ли, че първо трябва да опитаме с дипломатическите варианти? Напоследък имаме голям напредък със севернокорейците. Може би ще успеем да ги натиснем да върнат хората си обратно. Искам да кажа, дяволите да го вземат, приготвили сме за тях доста пари и можем да ги задържим, ако не ни послушат.

— Няма да се обаждаме на Северна Корея, няма да се обаждаме на Саддам, нито на йорданците или саудитците. И определено няма да се обаждаме на ООН. Ако Саддам само заподозре, че сме по петите му, всичко ще отиде по дяволите. Ще премести бомбите и ние отново ще се върнем на нулата. — Президентът поклати глава. — Не. Достатъчно шансове му дадохме. Каза му се да спре да се занимава с оръжия за масово унищожение, а той всеки път пренебрегваше решенията на международната общност. Този път няма да има предупреждение. Тези бомби трябва да бъдат премахнати.