Орион

ГЛАВА 21

Милано, четвъртък вечерта

След като излязоха от бара, Рап и Донатела ускориха крачка. Рап вървеше отляво, а Донатела — отдясно. Това беше стар професионален навик. Двамата можеха да стрелят, боравят с нож или с юмруци и с двете си ръце, но Рап предпочиташе лявата, а Донатела — дясната страна. Движеха се на юг по Виа Брера. Наближаваше осем вечерта. Уличните лампи светеха. Беше преваляло и тротоарите блестяха. Минувачите бяха малко.

— Ако не искаш да ми кажеш къде отиваме, тогава поне ми кажи кой те нае — настоя Рап.

Донатела продължи да крачи забързано. Яката на черното й сако беше вдигната. Бе свела брадичка и вървеше като в атака.

— Аз самата не знам отговора на този въпрос.

— Не знаеш или няма да го кажеш?

— Каква е разликата?

— Много добре знаеш каква е разликата — раздразнено отвърна Рап. — Знаеш ли кой те нае, или не?

Тя кисело се засмя.

— О, знам кой ме нае, но не знам кой е наел него.

— Кой ти даде досието на обекта?

Тя поклати глава.

— Не мога да ти кажа.

— Защо? Човекът да не е свързан с МОСАД?

— Не ми задавай повече въпроси засега. Трябва да помисля известно време.

Рап издържа на мълчанието само няколко крачки.

— Къде отиваме?

— В твоя хотел. Искам да се запозная с приятелката ти.

Тъй като не успя да долови никакъв хумор, Рап каза:

— Няма да стане. Съветвам те да погледнеш сериозно на нещата, Дони. Питър Камерън, когото ти уби, беше работил двайсет години в ЦРУ. Някои много важни хора искат да знаят защо се е бъркал в операции на бившата си кантора и за кого е работил.

— Мислех, че ще ме защитиш.

— Няма да мога да те защитя, ако не ми кажеш кой те нае за удара.

— Тогава имаме проблем, защото в момента едва ли ще мога да ти кажа.

Рап я сграбчи за ръката и рязко я дръпна.

Донатела спря.

— Дони, не се майтапя! Айрини Кенеди знае, че ти си убила Камерън. Има доказателства, че по това време си била в Щатите. Има те записана на касета от охранителната камера. На записа се вижда как излизаш от кабинета на Камерън в университета „Джордж Вашингтон“. Освен това може да ти изброи най-малко още трима души, които ти си убила, като си забила шило в ухото им. Готова е да стигне докрай и няма да се спре пред нищо. Позволи ми да проведа разговора с теб само заради мен и да се опитаме да потулим всичко без скандали и инциденти.

Донатела издърпа ръката си и отново тръгна напред.

— Много ти благодаря. Ако наистина искаш да ми направиш услуга, върни се във Вашингтон и кажи на Айрини, че нямам нищо общо с това.

Рап започна да губи търпение.

— Дони, не бъди неблагодарна! Ако не бях аз, вече щяха да са те сграбчили направо от улицата и сега щеше да седиш вързана в някое тъмно мазе с натъпкани с психотропни препарати вени и черна качулка на главата.

Донатела се обърна рязко и предизвикателно насочи пръст към лицето му.

— Не ме заплашвай.

Рап я плесна по ръката и се приближи до нея.

— Какво, по дяволите, ти става? Знаеш правилата. Ти си един нищо и никакъв наемен убиец. Приела си бърза поръчка и си убила човек, който се е бъркал в работата на ЦРУ. А сега ЦРУ иска отговори.

— Е, тогава ще трябва да ги търсят на друго място, защото аз нямам намерение да говоря. — Донатела се обърна и бързо пресече Виа Сенато.

Рап остана неподвижен, стиснал юмруци. Проследи я с поглед как влиза в Джардини Публичи. След миг на нерешителност все пак я последва. Донатела вървеше към квартирата си, а не към хотела. Рап изтича от другата страна на улицата и й извика да го почака. Тя сякаш не го чу и ускори крачка. След малко Рап я настигна. Опита друг подход.

— Дони, извинявай, че аз трябваше да ти донеса лошите новини, но съм тук, за да те защитя. От когото и да се страхуваш, аз ще те пазя от него.

Тя му хвърли скептичен поглед с ъгълчето на окото си, но не спря.

— Не ми вярваш. Мислиш, че не съм в състояние да те защитя? Дони, дай ми само името на човека, който те въвлече в това, и се кълна, че ще сторя всичко възможно да не ти се случи нищо лошо.

— Само… помълчи малко, пет минутки. Само за това те моля. Не казвай нищо, докато не стигнем другия край на парка.

Рап си наложи да замълчи. Донатела беше много твърд и упорит характер. Сама трябваше да стигне до извода, че най-добре е да му разкрие кой я е наел. След като си пое дълбоко въздух, Рап хвана дланта й и я стисна силно. Положението й не беше за завиждане. Който и да я беше наел, беше пропуснал да й спомене на кого е нужна главата на Питър Камерън.

Хванати за ръце, те продължиха през парка в пълно мълчание. През цялото време Рап се опитваше да измисли как да накара Донатела да му даде необходимата информация.

Когато стигнаха до другия край, той каза:

— Дони, ще направя всичко по силите си, за да те защитя. Мога да те кача на самолет на Управлението и да си в Щатите до утре сутринта. Давам ти думата си и ти гарантирам, че никой няма да ти стори нищо лошо.

Тя отново му хвърли мигновен поглед, но продължи да върви.

— И сама мога да се защитавам.

— Не съм казал, че не можеш, просто ти предлагам помощта си.

— Ако се съглася с предложението ти, ще трябва да се откажа от целия си досегашен начин на живот. Обичам този град, обичам Италия. Не искам да се крия в Америка.

Рап реши да опита още веднъж:

— Дони, кажи ми от кого те е страх, и аз ще го навестя. По един или друг начин ще се погрижа повече никога да не е в състояние да ти навреди.

При мисълта Мич Рап да отиде в Тел Авив и да заплашва Бен Фридман я напуши смях. Ако наистина на света съществуваше толкова смел човек, това беше Рап.

— Какво толкова смешно има? Ако питаш мен, трябва малко да намалиш темпото. Не казвам, че няма да ти дам това, от което се нуждаеш. Просто ще ми трябва време, за да видя как да постъпя.

Донатела беше мислила как може да даде на Рап необходимата информация, без да споменава Бен Фридман. Ако в случая трябваше да посочи някой друг, а не Фридман, щеше да го стори, без да се замисли. Но, уви, ставаше дума именно за шефа на МОСАД. Ако в ЦРУ разберяха, че той урежда поръчкови убийства в собствения им двор, щяха да изпаднат в истерия. Не, трябваше да намери друг начин да изпълни искането на Рап. Не можеше да му издаде Бен. Бен я беше издърпал от ноктите на хероина и й беше внушил чувство на самоувереност и пълноценен живот, каквито тя никога нямаше да има щастието да усети, ако не беше той.

Донатела познаваше Мич достатъчно добре. Знаеше, че няма да се успокои, докато не разбере кой е наел Камерън да го премахне. Някак трябваше да убеди Фридман да й каже кой е поръчал убийството на Камерън. Това беше единственият изход от ситуацията. Ще изпрати на Фридман закодирано електронно писмо, когато се върне в квартирата си, и ако има късмет, ще е получила отговор най-късно до сутринта.

Канеше се да заговори, когато Рап стисна бързо дланта й три пъти. Очите й веднага заоглеждаха терена отляво надясно в търсене на източник на неприятности. Мич беше видял нещо — стискането на дланта беше техният условен сигнал, че някой ги следи. Намираха се само на една пресечка от квартирата й. Докато Донатела се озърташе, Рап забеляза, че е леко изнервена, задето не е открила опасността първа.

Беше му направило впечатление, че вече за трети път вижда тази кола. Първия път беше до офиса на Донатела, втория — когато излизаха от бара, и ето сега — отново. Той заговори. Ако някой ги подслушваше с насочен микрофон, трябваше да бъде заблуден.

— Утре свободна ли си за обяд?

— Да, мисля, че да.

— Тогава да се срещнем в единайсет и трийсет? — Рап отново й даде сигнал чрез стискане на дланта.

— Звучи ми добре. — Погледът на Донатела затърси из улицата. „Дванайсет часа“, подобно на разположението на цифрите на часовника, се падаше точно срещу нея. Единайсет и трийсет беше малко по-вляво. Едва различи привелия се зад волана мъж. Беше паркирал на идеална позиция за наблюдение на улицата, по която вървяха.

— Онзи фотосеанс, за който ми говори днес…

— Да?

— Тази седмица видях фотографа ви три пъти.

— Сериозно? — Мич изобщо не познаваше фотографа; значи искаше да й каже, че е забелязал колата три пъти.

Завиха надясно по улицата на Донатела. Рап я целуна по страната и й прошепна:

— Въоръжена ли си?

— Винаги, скъпи, а ти?

— Разбира се.

Когато стигнаха до стъпалата на входа, Рап сложи ръце на раменете й и само с устни произнесе:

— Кой те нае?

— Ще ти кажа утре. Първо трябва да свърша една работа.

— Бих искал да узная сега.

— Сигурна съм в това — отвърна тя с игрива усмивка. — Ако искаш, качи се горе с мен и се опитай да ме накараш да проговоря.

Тя плъзна длани по кръста му и се усмихна прелъстително, от което по цялото му тяло пробягаха тръпки. Сетне внезапно го изненада със страстна целувка по устните. Първата му реакция беше да я отблъсне, но предпазливостта надделя — той си спомни, че ги следят.

Езикът на Донатела проникна в устата му; заля го вълна от усещания. Беше като светкавично преминаване на кинолента със спомени за най-приятните им еротични преживявания. Но изведнъж в съзнанието му изникна образът на Анна Райли. Рап се отдръпна.

— Изкушавам се да се кача — каза той, за да чуе „опашката“, — но аз също трябва да се погрижа за някои неща, преди утре да отида на работа. — И кимна едва забележимо към колата.

— Разбирам. Тогава може би утре вечер ще успея да те уговоря да останеш. — И тъй като разбра, че вече е пленила събеседника си, тя отново го целуна страстно по устните. Първоначално Рап не се възпротиви, но когато отново тръгна да я отблъсква, тя го захапа по устната, достатъчно силно, за да го заболи.

На Рап това никак не му се стори забавно. И бездруго си имаше достатъчно грижи. Дали следяха него, или нея, дали беше някакво съвпадение, дали ги беше пратил същият човек, който е наел Питър Камерън, или Кенеди беше изпратила хора от резидентурата в Рим да го държат под око… Ако беше последното, тя щеше доста да съжалява, когато Рап се върнеше във Вашингтон. Не обичаше да го гледат отстрани и да надничат над рамото му, докато работи. Типично в негов стил той реши веднага да разбере какъв е случаят. Отвори якето си, извади мобилния телефон и го показа на Донатела, след което отново безмълвно прошепна:

— Ще ти се обадя след десет секунди. Не влизай в апартамента.

И я целуна бързо.

— Прекарах чудесна вечер. Лека нощ, ще ти се обадя утре сутринта. — Рап се обърна и тръгна обратно в посоката, от която бяха дошли. Само хвърли бърз поглед към колата, за да провери дали още е там. Когато стигна до ъгъла, зави наляво и тръгна да се отдалечава от колата. Изведнъж ускори крачка и извади малкия мобилен телефон. Щом стигна до следващата пресечка, зави надясно и прекоси улицата. Веднага щом излезе от полезрението на мъжа, който ги следеше, хукна да бяга и в движение набра номера на Донатела. Започна да брои сигналите. Когато Донатела най-накрая вдигна, той почти беше стигнал до другата пресечка.

— Не влизай в апартамента.

— Защо?

— Недей да спориш с мен. Изчакай да проверя нещо. — Рап забави темпо, след което рязко зави надясно.

— Мога и сама да се грижа за себе си. Не се притеснявай.

— Дай ми само минута.

— Ако някой е достатъчно тъп, че да ме причаква в апартамента, много съжалявам за него.

— Добре. — Рап стигна до следващата пресечка. Беше на половината път. Още две пресечки и щеше да се озове зад мъжа в колата. — Дай да сключим сделка с теб. Кажи ми кой те е наел и тогава влизай в апартамента.

Донатела се изсмя.

— Не си в позиция да сключваш сделки.

Апартаментът й се намираше на четвъртия етаж. Рап знаеше, че тя рядко използва асансьора, тази вечер сигурно също щеше да се качи по стълбите.

— Почти стигнах. Дай ми само половин минута.

— Късно е. Вече съм пред вратата.

— Дони, кажи ми кой те нае. Не постъпвай така с мен. — Връзката прекъсна. — Мамка му! — Рап си наложи да тича по-бързо, но вече беше на границата на възможностите си. Белите му дробове горяха. Той зави зад следващия ъгъл и заряза първоначалните си намерения да извърши замисленото леко и с финес.

Капитолия, четвъртък сутринта

Норбърт Стивъкън беше решил да паркира колата си на улицата до Харт Билдинг, а не да рискува да й търси място при Рейбърн Билдинг. Сенатските офиси се разполагаха в три сгради откъм северната страна на Капитолия, а на Конгреса — в четири откъм южната. Докато вдигаше яката на бежовото си яке, за да се предпази от ноемврийския вятър, той си каза, че това, което е очаквал да бъде лека разходка из Капитолия, се оказа по-скоро километрово пътешествие.

Когато стигна до Рейбърн Билдинг, страните му бяха ярко зачервени. Бившият специален агент от ФБР остави оръжието си на полицая на входа, мина през металния детектор и продължи нагоре по стълбите към офиса на конгресмен Ръдин.

Стивъкън не беше планирал тази среща. Ако не беше Ханк Кларк, той щеше да откаже, но не можеше да постъпи така със сенатора. Този човек беше направил много за него. Ако Стивъкън прегледаше списъка на клиентите си, щеше да види, че поне две трети от тях са резултат от връзките му с Кларк.

Стивъкън си каза, че ще се справи. Ще съкрати колкото е възможно срещата и после ще се захване за работа, като проведе малко проучване за Браун. Вратата на офиса беше отворена и Стивъкън влезе в малката чакалня. Пълна жена със сива коса, събрана в голям кок, погледна над очилата си и каза:

— Да, моля?

Стивъкън се усмихна.

— Здравейте.

Старата кримка го огледа внимателно.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Дошъл съм да се видя с конгресмена.

— Имате ли определен час?

— Не. — Стивъкън разбра накъде вървят нещата.

— Конгресменът не приема посетители без предварително уговорен час. — Жената се върна към работата си с надеждата, че непознатият ще си тръгне.

— Мен ще иска да ме приеме.

— Така ли?

— Да. Един наш общ приятел ме помоли да се отбия и да поговоря с конгресмена.

— И кой е този ваш общ приятел? — Тонът й беше предизвикателен. И пренебрежителен.

Стивъкън се наведе и се подпря с две ръце на бюрото й. През годините бе срещал какви ли не бюрократи и много добре знаеше как да се оправи с неприятната секретарка.

— Това не е ваша работа. Вижте, аз съм много зает човек. Защо не вдигнете задника си от стола и не отидете да съобщите на конгресмена, че Норбърт Стивъкън е дошъл да го види? — Той се надвеси над нея, лицето му беше само на трийсетина сантиметра от нейното.

Жената се изправи, пуфтейки, заобиколи бюрото и отвори вратата на офиса, след което я затръшна силно зад себе си. Стивъкън скръсти ръце и зачака. От звукоизолирания офис долетяха викове. Той се огледа. Това място беше мрачен килер в сравнение с офиса на сенатор Кларк. Обзавеждането и чистотата (или по-скоро липсата на такава) говореха красноречиво за разликата между двамата политици.

Миг по-късно се появи и конгресменът Ръдин. По петите му вървеше старата кикимора. Лицето й беше зачервено от яд. Ръдин грабна сакото си от закачалката и извика на секретарката:

— Ще изляза за известно време.

— Кога ще се върнете? — попита го тя.

— Не знам. — Ръдин извърна птицеподобната си глава към Стивъкън и му кимна да го последва.

Стивъкън намигна на секретарката и последва шефа й. В коридора се наложи да догонва стария кокалест конгресмен.

— Не искам да говорим в офиса — прошепна заговорнически Ръдин.

Както повечето служители на реда и закона, бивши и настоящи, Стивъкън внимателно проучваше хората. За добро или за лошо той си беше изградил навика да ги преценява за много кратко време. Понякога обаче се натъкваше на личност, която разбунваше любопитството му. Докато двамата с Ръдин слизаха по стълбите, той си каза, че конгресменът като нищо ще се окаже един от тези екземпляри.

Стивъкън си взе обратно оръжието от Капитолийската полиция и тръгна да догони Ръдин. Ръдин вече беше спрял на половината път до другата пресечка. Помаха на спътника си да побърза. Стивъкън се отправи натам и за голямо негово раздразнение конгресменът отново закрачи, без да го дочака. Стивъкън ускори темпото и след две пресечки успя да настигне конгресмена от Кънектикът.

— Къде отиваме? — пое си дъх бившият агент.

— Да пием кафе. Има едно местенце малко по-нататък по улицата. — И добави: — Не обичам да водя разговори в моя офис.

— Да, казахте го вече.

— Заради ония копелета от Ленгли. Нямам им и грам доверие.

Стивъкън не повярва на ушите си. Знаеше, че ЦРУ са способни на всичко, но да са толкова глупави, че да подслушват офиса на конгресмен… Той се огледа.

— Сигурно много се изнервяте, когато разговаряте на открито?

Ръдин също се огледа.

— Защо?

— Насочени микрофони. Могат да уловят всичко, което казвате, дори и да шепнете.

Ръдин измърмори нещо, след което посочи напред.

— Кафенето е ето там горе. Веднага след като пресечем Втора улица.

Останалото разстояние извървяха в мълчание.

Ръдин влезе първи и се приближи до бара. Младата жена с кичури в косата и халка на носа не обърна много внимание на конгресмена, когато той си поръча двойно френско кафе. Стивъкън си взе единично кафе, защото мехурът му вече беше пълен. Първо стана кафето на Ръдин. Той си взе чашата и седна на маса в дъното на заведението. На Стивъкън му направи впечатление, че той изобщо не благоволи да плати. Бившият агент от ФБР даде на барманката три долара и й каза да задържи рестото. После седна при конгресмена и свали якето си.

Почака Ръдин да му благодари за почерпката, но онзи не го стори.

— Няма защо да ми благодариш — изрече многозначително агентът.

— Моля?

— За кафето.

— А, да… благодаря. — Ръдин вдигна чашата с костеливите си пръсти и отпи от кафето. — Ханк твърди, че сте много добър в професията.

Стивъкън не каза нищо.

— Нямаме много време — отбеляза Ръдин. — Утре започват слушанията за утвърждаването на Кенеди.

— Вас какво точно ви интересува?

— Запознат ли сте с контрола на Конгреса по отношение на разузнавателната общност?

— Донякъде.

— Е, Томас Стансфийлд, слава Богу, че негодникът е вече мъртъв, не беше голям привърженик на конгресния контрол. Стремеше се да ни държи на тъмно колкото се може повече, особено когато ставаше дума за тайните операции.

— И какво общо има това с Кенеди?

— Тя е същата. Като него. Стансфийлд в пола.

— Чух, че била доста остра.

— За Бога, не ми казвайте, че и вие сте повярвали.

— Вие какво искате да ми кажете? Че е глупава ли?

— Не, не е глупава. Напротив.

— Значи е доста корава.

— Предполагам. Но тук става въпрос за друго. Работата е там, че ЦРУ трябва да бъде обуздано. И то преди тя да бъде назначена на поста.

— Какви доказателства имате, че е нарушавала закона?

Ръдин щеше да излезе от кожата си.

— Нямам никакви доказателства, идиот такъв. Затова говоря с теб. Ти трябва да ми намериш доказателствата.

Едно от нещата, които Стивъкън харесваше във възможността да работи сам за себе си, беше, че може да избира кого да търпи и кого не. Ако клиентът му плащаше много пари, задачата биваше изпълнявана бързо и гладко. Но колкото по-нисък беше хонорарът, толкова по-малко той беше склонен да понася глупостите му. Ръдин не му плащаше нито цент.

— Как изобщо ви избраха в Конгреса?

— Моля? — Ръдин зяпна.

— Вие и вашата секретарка сте едни от най-неприятните хора, които съм срещал.

— Какво? — Конгресменът не можеше да повярва на ушите си.

— Правя го само като услуга на сенатор Кларк. — Стивъкън вдигна показалец. — Вие няма да плащате сметката. Дори не ми поръчахте кафе. Аз не съм този, който пожела да се срещне с вас. Затова поне едно кафе трябваше да ме черпите. — Преди Ръдин да успее да реагира, Стивъкън отслаби натиска: — Но не съм дошъл тук да хленча за няколко хилядарки повече, затова нека минем по същество. Ако искате да ви помогна, трябва да отговорите на моите въпроси. И докато работим заедно, няма да е лошо да не ме наричате идиот. — После Стивъкън се усмихна покровителствено и добави: — Та така… кажете ми защо смятате, че Кенеди нарушава закона.