Орион

ГЛАВА 18

Милано, четвъртък следобед

Марк Розентал беше убивал враговете на Израел с най-различни средства — с нож, с куршуми, дори веднъж с отрова. Но любимото му оръжие бяха експлозивите. За това имаше няколко причини. Най-напред, за него те бяха практични. Експлозивите му даваха възможност да нанесе максимални щети и в същото време да запази прикритието си. В подходящи ръце един автомат можеше да бъде също толкова смъртоносен, но да стърчиш на открито и да поливаш с куршуми хората, означава да се разкриеш и по теб да открият ответен огън. И това бе само началото. При подобни акции оттеглянето е изключително трудно. Не, Розентал си обичаше бомбите. Можеше да проучи навиците на жертвата си и да заложи устройството на най-удобното място, преди тя да се появи.

През годините си в МОСАД беше провел някои много рисковани операции. Розентал знаеше, че през периода, който беше смятан за един от най-неудачните за израелското разузнаване, той беше сред малцината успешни изпълнители. Което до голяма степен се дължеше на поразителния инстинкт на Бен Фридман. Фридман беше пращал Розентал в окупираните територии, за да събира информация. Евреинът с детинско лице се оказа толкова ефективен в проникването в структурите на палестинската терористична организация „Хамас“, че Фридман не можа да устои на изкушението и накара Розентал да удари по врага. Първата бомба, която Марк заложи, отне живота на няколко от членовете на организацията в средното ниво на йерархията, но вторият му бомбен атентат убеди Фридман, че Розентал е невероятно храбър воин. Вторият атентат беше извършен в едно кафене в Хеброн. Розентал беше поставил устройството на дъното на една кофа за боклук по-рано същата сутрин. На обяд той се срещна в кафето с неколцина свои „сънародници“ — членове на „Хамас“. По време на обяда той стана и отиде до тоалетната. В джоба си носеше химикалка, която представляваше дистанционен детонатор за бомбата. Преди да излезе от тоалетната, той натисна капачката на химикалката и я хвърли в боклука. Часовниковият механизъм на бомбата започна да отмерва двайсет секунди до взрива. Розентал се върна и си седна на мястото. Бе го подбрал много внимателно. Между него и бомбата имаше палмово дърво в бетонна саксия. Розентал спокойно отброяваше времето и на осемнайсетата секунда се наведе да си вземе нещо, което беше изпуснал под масата.

Взривът уби трима от четиримата мъже, с които беше седнал да яде, както и още двама клиенти на заведението. Розентал се отърва със сътресение на мозъка и няколко драскотини, както и с частична загуба на слуха. Фактът, че самият той замалко не беше загинал при атентата, само циментира репутацията му на верен боец в редиците на „Хамас“.

Този му смел и дързък ход помогна да се сближи още повече с водача на „Хамас“ Яхиа Аяш. Розентал беше въведен в най-близкото му обкръжение и пет месеца по-късно през един слънчев ден той отговори на телефонно обаждане за Аяш по мобилен телефон, който беше специално модифициран от техниците в МОСАД. Когато подаде телефона на Аяш, Розентал се отдалечи от групата. Пак носеше химикалка в джоба си, но този път нямаше часовников механизъм. Розентал изобщо не се обърна назад. Натисна капачката, последва експлозия. Парчето пластичен експлозив, скрито в телефона, пръсна главата на Аяш. Това беше и краят на дейността на Розентал под прикритие в окупираните територии.

Фридман прояви определен интерес да усъвършенства уменията на Розентал като професионален убиец. Генералният директор на МОСАД имаше значителен опит в тази сфера. През 1972 г.‍ единайсет израелски спортисти бяха взети за заложници по време на Олимпийските игри в Мюнхен от членове на палестинската терористична група „Черният септември“. Двама от спортистите бяха убити на място, когато терористите нахлуха в тяхното общежитие в Олимпийското градче. Терористите поискаха да бъдат освободени от израелските затвори 234 палестинци. Голда Меир, министър-председателката на Израел по това време, отказа да удовлетвори искането, защото беше убедена, че така ще си навлече още по-големи проблеми в бъдеще. След напрегната петдневна обсада германските власти минаха към действие, докато терористите прехвърляха заложниците в самолет. Спасителната операция бе пълен провал. Деветимата останали живи заложници бяха убити до един, както и шест от осмината терористи. И на всичкото отгоре двамата оцелели терористи бяха пуснати по-късно.

Бен Фридман се намираше на летището в онзи ужасен ден през 1972 г.‍ Стоеше до един от идолите си, Цви Замир. По онова време Замир беше генералният директор на МОСАД. След клането в Мюнхен Замир беше човекът, който убеди министър-председателката, че е време да свалят кадифените ръкавици. Голда Меир нареди на Замир да издебне и ликвидира инициаторите, стоящи зад действията на „Черният септември“. През следващите девет месеца потекоха реки от кръв и Бен Фридман доказа, че е един от най-ефективните убийци на МОСАД. Първият му удар беше едва месец след убийството на олимпийските спортисти. МОСАД искаше да изпрати сигнал на всички и първата цел на израелците беше Уаел Зуайтер, представител на Организацията за освобождение на Палестина в Рим. На 16 октомври Фридман издебна Зуайтер на улицата, изстреля два куршума в тила му и изчезна. Не минаха и два месеца, когато Фридман участва в екипа, ликвидирал Махмуд Хамшари, като постави бомба в телефона в неговия парижки апартамент. Бомбата беше задействана с дистанционен детонатор и взривът буквално обезглави другия представител на ООП.

Кръвта продължи да се лее. Големият удар на Фридман дойде на 13 април 1973 г.‍ Той беше част от подбрана група от агенти на МОСАД и командоси от армията, която извърши дързък рейд в сърцето на Бейрут. Мишените им тази нощ бяха трима от най-високопоставените членове на ООП. Мухамад Наджар, Камал Адван и Камал Насър бяха застреляни до един в домовете си. Успехът на операцията имаше значителни последици. Информацията, добита по време на нападенията, доведе до ликвидирането на още трима терористи с връзки с „Черният септември“.

Радостта обаче беше краткотрайна.

Само два месеца след като МОСАД отбеляза един от най-големи успехи, израелските разузнавачи преживяха и най-големия си кошмар. Провалът стана в заспалото норвежко ски-селище Лилехамер. Екип от агенти на МОСАД беше изпратен там да провери информация за възможното местонахождение на терориста Али Хасан Саламех. Неопитната група погрешно определи целта и уби Ахмед Бушики, сервитьор от Мароко. И сякаш това не беше достатъчно, шестима от членовете на екипа бяха задържани от полицията, докато се опитваха да избягат. Мъжете и жените бяха изправени пред съда и петима от тях бяха пратени в затвора. Международният отзвук беше потресаващ. МОСАД бе предупреден да се откаже от политическите убийства.

Но неофициално те продължиха да практикуват мръсния си бизнес. Бен Фридман си остана един от най-добрите в занаята. Той използва целия си натрупан с годините опит да обучи Розентал. Двамата подробно разгледаха проведените операции, за да разберат защо едни са успели, а други — не. Фиаското в Лилехамер беше лесно за обяснение. Всичко започваше с погрешната идентификация на целта. Цялата бъркотия можеше лесно да се избегне, ако беше направена по-подробна и прецизна проверка. Имаше и още един съществен пропуск. В операцията участваха прекалено много агенти — резултат от стремежа на Тел Авив да упражнява контрол върху действията на подопечната служба. Фридман знаеше, че за да бъде една мисия успешна, този, който дърпа спусъка, трябва да разполага с възможно най-голямата свобода на действие. Но трябва и винаги да помни, че за нищо на света не бива да се компрометира Израел.

Поради тази причина този път нямаше да има експлозиви. Едно беше да заложиш бомба в Ивицата Газа или в Йерусалим. Колкото и странно да звучеше, хората в Близкия изток бяха свикнали с подобни инциденти. Но бомба в Милано щеше да привлече твърде голямо внимание. Властите и медиите щяха да започнат да се ровят и в крайна сметка уликите щяха да сочат към Израел. Съществуваха и по-добри, по-безшумни начини за разрешаване на ситуацията. Донатела Ран щеше да бъде убита отблизо. Най-вероятно от куршум, изстрелян от оръжие със заглушител в тила й.

Преди да замине от Тел Авив, Розентал беше прочел подробно досието на Донатела. Беше обърнал внимание на пристрастеността й към хероина и бе помислил, че може да има начин да се инсценира смърт от свръхдоза. Колкото и удобно да изглеждаше планът на пръв поглед, Розентал трябваше да бъде реалист. Ран не беше някоя празноглава манекенка, а опитен професионален убиец. Нямаше как да я надвие, без да употреби сила. А борбата означаваше шум и може би свидетели. Щяха да останат следи по тялото й, които нямаше да съвпадат с версията за превишена доза. Не, злоупотребата с хероин беше твърде сложен вариант. Имаше прекалено много слаби места. Трябваше им нещо по-просто.

Марк се опитваше да избере подходящо място цял ден. Винаги можеше да извърши удара на оживена улица, докато тя се прибираше от работа. Розентал беше експерт по сливането с тълпата. За него щеше да е относително лесно да я издебне, да вкара куршум в сърцето й и да си продължи по пътя. Единственият риск беше някой друг минувач да му се изпречи на пътя или да се опита да го проследи, след като той дръпне спусъка. Подобен риск той беше готов да поеме.

Докато гледаше през прозореца на колата под наем, обмисляше и друга идея. Пред него беше сградата, в която в момента се намираше Донатела. Розентал седеше тук от час и половина. Един служител на куриерска служба й беше доставил някакъв пакет. Това наведе Марк на определена мисъл. Най-подходящото място за акцията беше апартаментът й. Там ще се е отпуснала, а те ще имат време да почистят след себе си. Значи в апартамента. Той започна мислено да си съставя списък на нещата, от които се нуждаеха. След още пет минути наблюдение нареди на Сунберг да го отведе обратно в сигурната им квартира.

Белият дом, четвъртък сутринта

Президентът внимателно наблюдаваше как секретарят му по търговията си пийва с група лобисти от профсъюзите и правозащитната организация „Амнести Интернешънъл“. Спореха дали Съединените щати трябва да продължат да поддържат статута на най-облагодетелствана нация за Китай. За Хейс това беше един безполезен спор. Имаше само един начин САЩ да свалят статута на най-облагодетелствана нация от Китай и той нямаше нищо общо с високоплатените лобисти, седящи край големите конферентни маси. Китай трябваше да предизвика международен скандал. Дори нещо толкова дръзко като да ги хванат да крадат промишлени тайни от американския бизнес, можеше да не е достатъчно за предприемане на такава драстична мярка. Трябваше китайците да започнат военни действия срещу Тайван, което обаче надали щеше да стане. Китайците кипяха от ентусиазъм да развиват своята икономика. Докато Съветският съюз едва креташе в опит да осъществи преход от затвореното социалистическо стопанство към отворено, от западен тип, китайците направо процъфтяваха. Те предлагаха нещо, с което руснаците не разполагаха — стабилност.

Хейс погледна към сцената със смесени чувства на симпатия и пренебрежение, докато представителите на профсъюзите и лобистите се опитваха да изложат позициите си. Симпатизираше им, защото пламенно се вълнуваха по един безнадежден въпрос. Безработицата беше най-ниската от трийсет години насам. Паникьорите от профсъюзите предупреждаваха, че NAFTA4 ще струва милиони работни места на американците, но мрачната им прогноза не се сбъдна.

Заплатите бяха високи. Продължаващата политика на отворена търговия с Китай беше здравословна за американската икономика, а оттук — и за обикновените американци. Защитниците на човешките права имаха известно право, но в края на краищата, ако изолираха Китай, нямаше да накарат Пекин да се отнася по-добре с гражданите си. Ключът беше в търговския обмен.

За Хейс срещата беше загуба на време, но във Вашингтон човек винаги трябваше да гледа с едно око към следващите избори. Тези хора представляваха голяма част от основния му електорат. Трябваше поне да ги изслуша със съчувствие, за да не подкрепят после друг кандидат от демократите. Президентът седеше в стола си със скръстени ръце и кимваше от време на време, докато жената от „Амнести“ цитираше статистика за броя на незаконно пратените в затвора в страната с най-многобройно население.

Когато влезе Майкъл Хейк, Хейс почувства облекчение. Слабоватият съветник по националната сигурност седна на масата и се извини на гостите на президента. После се наведе и прошепна нещо в ухото на Хейс.

Президентът кимна няколко пъти и погледна към седналите срещу него.

— Съжалявам, но изникна спешна работа. — Хейс стана. — Благодаря ви, че дойдохте да ме видите. — Той заобиколи масата и стисна ръката на всеки от присъстващите. — Аргументите ви са наистина доста основателни, ще ги взема предвид.

Когато президентът се накани да излезе от залата, представителят на един от профсъюзите пристъпи напред:

— Омръзна ни да губим по този въпрос, сър. Този път сме готови да упражним целия си натиск.

Хейс помълча, преди да отговори.

— Какво означава това, Хари? — попита, впил поглед в очите на профсъюзния деец.

— Че като дойде време за следващите избори, ще припомним кой ни е подкрепил и кой не е.

Хейс пристъпи към него.

— Какво ще направите, Хари? Ще кажете на хората си да гласуват за републиканците ли?

Представителят на профсъюза знаеше, че в момента рейтингът на президента е под петдесет процента; това му даде кураж.

— При цялото ми уважение към вас, сър, вие може да не сте единственият кандидат, който партията ще избере.

Вместо да изгуби самообладание, Хейс се усмихна, потупа го по рамото и каза:

— Късмет в търсенето на човек, който ще се съгласи да извърши политическо самоубийство. — След тези думи Хейс напусна залата, като си повтори да проследи как ще мине гласуването за продължаването на статута на най-облагодетелствана нация за Китай. В партията имаше трима-четирима, които можеха да се окажат предизвикателство за него. Ако някой от тях гласуваше за отмяната на статута, това щеше да е ясен сигнал, че са решили да оспорят лидерството му.

Докато слизаха по стълбите към подземната част на Западното крило, президентът попита Хейк каква е тази неочаквана среща. Хейк го информира, че генерал Флъд е отказал да уточни по телефона. Двамата продължиха към Оперативната зала, където ги чакаха Айрини Кенеди, генерал Флъд и още двама офицери от Сухопътните сили. Президентът позна само единия — генерал Кембъл, началника на Обединеното командване за специални операции.

— Господин президент, това е полковник Грей. Той е командир на отряда „Делта“. Мисля, че сте се срещали и преди.

— Да, разбира се. — Чак сега президентът си спомни. Той се пресегна над масата и се здрависа с полковника. — Радвам се да ви видя отново, полковник.

— Извинете, че прекъснах срещата ви — продължи Флъд.

— Не се притеснявай. В действителност направо ме спаси от още половин час чесане на езика. — Президентът седна на стола начело на масата, всички го последваха.

Генерал Флъд настани огромното си туловище срещу президента, в другия край на дългата конферентна маса.

— При последната ни среща вие ме помолихте да разработя всички възможни варианти за постигане на нашата цел. Консултирах се с генерал Кембъл по въпроса и той ми доведе полковник Грей. Преди да дам думата на полковника, бих искал да отбележа, че отрядът „Делта“ е създаден, за да изпълнява изключително деликатни и трудни задачи. Имам доверие на полковник Грей и на неговите хора. Приветствам техните оригинални предложения за решение на много трудни проблеми. Такава е работата ни. — Флъд срещна погледа на президента. — Да решаваме как и кога да ги използваме. — Генералът се обърна към полковник Грей.

— Господин президент — започна Грей, — може би си спомняте, че по време на войната в Персийския залив на специалния отряд „Делта“ беше наредено да разгледа вариантите да спипа Саддам — или да го хване, или да го убие. Тогава мненията се разделиха надве. Първото беше, че тъй като се намираме във война, ликвидацията няма да се явява нарушение на заповедта да не се убиват чуждестранни държавни глави. Мнозина от нас дори настояваха, че Саддам може да бъде смятан за войник. Другият лагер се противопостави с аргумента, че ще нарушим указа на президента Рейгън. Спорът се оказа безсмислен, понеже не успяхме да установим къде се укрива Саддам. В същото време обаче научихме някои много интересни неща. Саддам се отнася към личната си безопасност много сериозно. Толкова сериозно, че често озадачава и собствените си хора. Има цяла армада бронирани лимузини и коли, които се движат в колони. Тези кервани кръстосват страната абсолютно хаотично. По време на войната тъкмо получавахме информация, че Саддам се намира в една част на Багдад, и само две минути по-късно разбирахме, че втори подобен керван е бил видян на другия край на града. А след още пет минути ни съобщаваха, че е бил забелязан на юг и се е срещал с ръководството на Републиканската гвардия. Този човек разполага с над двайсет двореца и ние денонощно получавахме данни за влизащи и излизащи моторизирани колони. Невъзможно беше да го проследим. Но след войната ми хрумна една идея. Като воини-командоси нас ни обучават да откриваме слабите места на врага. А ако не можем да открием такова, трябва да се стремим да използваме силните му страни срещу него. — Полковник Грей се усмихна широко. — Намерих начин да използваме силата на Саддам срещу него.

Президентът беше заинтригуван.

— Слушам ви — поизправи се в стола си той.

— Сър, дори най-верните хора на Саддам не знаят къде се намира той. Те са свикнали само да виждат колоните от бели коли да курсират из страната по всяко време на деня. Никой не ги спира, защото единственият човек в цялата страна, който може да се вози в подобен лукс, е самият Саддам и шепа приближени.

Президентът още не схващаше накъде бие полковникът.

— Не виждам как ще използвате това срещу него.

— Ако в една от тези моторизирани колони не пътува Саддам, а подбран екип от „Делта“, те ще могат да се движат из страната практически необезпокоявани.

На лицето на президента изгря усмивка.

— Много интересно, полковник — кимна той. — Бих искал да чуя плана ви в подробности.