Орион

ГЛАВА 43

Ирак, понеделник през нощта

Четирите хеликоптера прорязваха пътя си в хладния въздух над пустинята като змии в пясъка. Те не летяха по прав маршрут към „Скорпион 1“, изоставения завод за химически оръжия в околностите на Багдад. Предварителният курс беше въведен във високотехнологичната навигационна система на машините. Това им позволяваше да избегнат всички села, големи пътища и иракски радарни инсталации. Летяха само на трийсет метра над пустинята, на разстояние само сто метра между тях, със скорост над двеста километра в час. Нямаше място за грешка.

В товарния отсек на втория „Чинук“ Рап се опитваше да не мисли изобщо за мисията. Когато се вдигнаха във въздуха, мислите му излязоха от контрол. Той погледна към двамата стрелци на вратите. Те бяха застанали зад 7.62-милиметрови самолетни оръдия „Минигън“, способни да разсекат кола надве. Когато стреляха нощем, тези оръдия сякаш бълваха огън. Въздухът влизаше през отворите отстрани и по пода на фюзелажа се образуваше течение, което почти заглушаваше рева на двигателите и витлата. Мерцедесът скриваше от погледа му третия стрелец при задната рампа, но Рап знаеше, че е там, опасан с обезопасителни ремъци и стиснал дръжката на закрепената на стойка картечница М 60. Колата беше захваната за пода на хеликоптера с четири въжета. Боец от „Делта“ седеше зад волана, готов да изкара колата от машината веднага щом докоснат земята. Тримата стрелци носеха на главите си пилотски шлемове с очила за нощно виждане и комуникационни устройства, за да могат да казват на пилотите и навигаторите какво виждат. Стрелците летяха буквално с извадени извън фюзелажа глави.

Големият хеликоптер правеше лупинги, накланяше се настрани и се гмуркаше във въздуха. Чувството за ориентация така се объркваше, че и при най-лекото докосване или движение на човек му се гадеше. Рап беше свикнал с това, както и момчетата от „Делта“.

Един от стрелците на вратите изостави поста си. Мина покрай всеки от мъжете, като го стисваше за рамото и разперваше пет пръста. Почти бяха стигнали и когато докоснеха земята, основното задължение на Рап беше да не се пречка и да остави „Делта“ да си върши работата. Рап мислено мина още веднъж през списъка с нещата за изпълнение. Представи си визуално как ще тръгне всичко веднъж щом стигнат болницата. Знаеше точно какво да направи, за да вкара вътре екипа, като тук изобщо не се разчиташе на огневата мощ.

Няколко минути по-късно Рап почувства, че хеликоптерът намалява скорост. Близо бяха. Изведнъж голямата птица се наклони и увисна със задната си част. Грубата маневра не притесни Рап. Той добре знаеше какво става. Всичко беше включено в инструктажа. Екипът за специални тактики на ВВС беше приготвил терен за кацане на паркинга на изоставения завод и беше подредил на равни разстояния четири инфрачервени стробоскопски светлини, които не можеха да се видят с невъоръжено око, но през очилата за нощно виждане светеха ярко като прожектори. Всичките четири гиганта щяха да кацнат на интервали от по няколко секунди право върху инфрачервените светлини.

Хеликоптерът се приземи с глухо тупване и момчетата от „Делта“ веднага скочиха на крака. Двигателят на Мерцедеса оживя и автомобилът беше освободен от въжетата. Пет секунди след като кацнаха, колата беше изкарана навън по рампата. Рап излезе от хеликоптера веднага след командосите от „Делта“ и скочи на предната седалка до шофьора.

Трите коли светкавично набраха скорост и се понесоха в непрогледната нощ. Рап не се колеба да си закопчае колана. Автоматичните фарове на колата бяха изключени и щяха да останат така докато не стигнеха главния път. Рап едва различаваше другата кола пред тях. За щастие сержантът зад волана си беше сложил очила за нощно виждане.

Колите се стрелнаха по пътя и четирийсет и пет секунди след това стигнаха до основната порта. Докато минаваха през нея, Рап улови за секунди образа на мъжа, който им отвори портата. Той сигурно беше един от хората от ВВС, изпратен да среже катинара и да осигури периметъра. Около четиристотин метра по-нататък по радиостанциите прозвуча гласът на майор Бърг:

— Като ви дам сигнал, включете фаровете. Три… две… едно… включвай.

Всичките трима шофьори свалиха очилата за нощно виждане и включиха фаровете. Много важно беше да го сторят едновременно. Ако го бяха направили, докато още носеха очилата, щяха временно да ослепеят. Сега, след като пътят им вече беше осветен, екипът се поотпусна. Гласът на майор Бърг отново прозвуча по радиостанциите на командосите:

— Добра работа, момчета. Двайсет минути до Багдад и после започва истинското забавление.

Капитолия, понеделник следобед

Ханк Кларк беше навил ръкавите на бялата си риза. Опрял лакти о бюрото, разтриваше с пръсти слепоочията си. Искаше му се сега да беше в убежището си в Капитолия, но нямаше как да стигне дотам, без да му налетят глутница репортери и оператори.

Трябваше да е доволен от начина, по който се бяха развили събитията, но нещо не му даваше мира. Кларк не можеше да разбере какво точно пропуска да забележи. Чувстваше, че нещо се мъти. Свидетелските показания на Кенеди, или по-скоро липсата на такива, беше изненада за всички, но не толкова голяма, колкото рейдът на ФБР в кабинета и дома на Ръдин. Кларк се надяваше Стивъкън да не е бил многословен в разкритията си. Ръдин мразеше ФБР и нямаше да им сътрудничи, но ако обвиненията към него бяха истински, можеше и да им издаде Стивъкън и Браун, за да отърве кожата. А пък и президентът го съветва за негово добро да не притиска Кенеди. После Кенеди излиза и почва да говори за националната сигурност. Нещо ставаше, но той не можеше да разбере какво.

Във външния кабинет изведнъж врявата рязко се засили. Кларк тъкмо се канеше да стане да види какво има, когато вътре нахълта Ръдин. Костеливият конгресмен затръшна вратата и заразмахва ръце.

— Знаех, че няма да вдигнеш проклетия телефон, затова направо дойдох тук. Какво, по дяволите, стана?

Кларк дълбоко си пое дъх и потисна желанието си да каже на Ръдин да си затваря устата.

— Какво искаше да сторя, Албърт?

— Да я разкъсаш на парчета!

— Не мисля, че подобно нещо би направило добро впечатление по телевизията.

Ръдин спря пред бюрото на Кларк.

— Не ми пука какво впечатление ще направи, Ханк. Проклетата кучка призна, че е посъветвала президента да нападнат къщата ми. Моята къща!

— Според мен Джетланд се представи добре.

— Да не си си изгубил ума! Той приличаше на един помпозен задник!

Кларк се изкушаваше да попита Ръдин дали скоро е гледал записи от слушането, но вместо това каза:

— Така щях да изглеждам и аз, ако я бях нападнал.

— Не трябваше изобщо да я оставяш да се измъкне по този начин! Не го разбирам! — Ръдин фучеше. — Вчера си свърших своята работа, а днес ти просто седя и бездейства.

— По-полека, Албърт. — Кларк посочи стол. — Седни. Преуморил си се. С Кенеди е свършено. — Не знаеше защо, но почувства нужда да успокои по някакъв начин Ръдин.

— За това няма спор. Президентът по-добре да си търси друга кандидатура. — Ръдин седна. — Знаеш ли, преди да започне всичко, щях да съм напълно доволен и ако само бях сложил край на кариерата й, но не и сега. — Отпуснатата кожа на гушата му се разтресе, когато поклати глава. — Сега искам да влезе в затвора.

— Не те виня — излъга Кларк. — Ако беше посъветвала президента да нахлуят в моя кабинет и дом, и аз щях да побеснея.

— Това означава ли, че ще ме оставиш да организирам собствени слушания?

Кларк се усмихна лукаво.

— Мисля, че ще има повече от достатъчно работа и за двете комисии.

Двамата си позволиха да се размечтаят как ще унищожат Кенеди.

Това блаженство беше прекъснато ненадейно от гласа на личната секретарка на Кларк по телефона.

— Сенаторе, президентът Хейс е на линията.

Кларк опули очи в престорен израз на изненада.

— Благодаря ти, Деби. Сега ще вдигна. — Стрелна Ръдин с поглед: — За какво ли е това?

Ръдин плесна с ръце и ухилено обяви:

— Обажда се да оттегли кандидатурата. За какво друго ще да е?

Кларк си помисли, че конгресменът е прав. След като беше отстранил Кенеди, сега можеше малко да си отдъхне и да помогне Браун да бъде следващата кандидатура. Освен това той още можеше да свика слушанията. Ще обясни на президента, че за да се успокоят духовете, е необходимо едно сурово разследване на Кенеди от Ръдин и Конгресната комисия по разузнаването.

Накрая той вдигна слушалката.

— Господин президент.

— Ханк, нямам много време, затова ще бъда кратък. До десет минути ще започнем да бомбардираме Ирак. Вече информирах шефовете на двете камари. Също така подписах президентски указ, разрешаващ употребата на смъртоносна сила от членове на американските специални части, които са в района. Не мога да бъда по-конкретен в момента, но ще организираме брифинг по-късно вечерта. Моля те, направи ми услуга и задръж новината за себе си, докато тя не бъде огласена.

— Задължително, господин президент.

— Благодаря, Ханк. Ще поддържаме връзка.

Линията прекъсна и Кларк бавно остави слушалката. Ръдин още се намираше в блаженото си състояние и злорадстваше.

— Какво каза? Оттегли ли номинацията?

Кларк не отговори веднага.

— Не. Обади се да ме информира, че след десет минути ще бомбардираме Багдад.

— Какво? — подскочи Ръдин. — Няма начин! Той не може… не мога да повярвам, че…

— Може и го прави. — Мислите трескаво запрепускаха в главата на Кларк.

— Като в „Да разлаем кучетата“! Всичко цели да отклони вниманието на медиите, за да оставят на мира Кенеди.

Кларк се замисли върху думите на конгресмена. В това време Ръдин закрачи из кабинета, бълвайки ругатни. Кларк познаваше Робърт Хейс доста добре и не смяташе, че е от онези, които ще вдигнат на бойна нога войници и самолети само за да се отклони вниманието от една политическа криза. Но властта върши удивителни неща с морала на човек. Погледна към почервенелия от яд Ръдин.

— Мислиш ли, че ще го направи?

— И още как! Той би се отървал от цялата ми партия само за да си спаси задника! — Ръдин спря и забоде пръст в гърдите си. — И проклет да съм, ако му позволя да го стори. Ще отида и ще кажа на всеки журналист, че това е абсолютен фарс!

— Направи каквото трябва, Албърт. Но ще трябва да почакаш да завалят бомбите.