Орион

ГЛАВА 17

Капитолия, четвъртък сутринта

Норбърт Стивъкън пристигна в сградата на Сената рано. Остави пистолета си на пазача от полицията и отиде да потърси шефа си. Стивъкън беше от онези хора, които човек трябваше да срещне пет или шест пъти, за да запомни. Което пасваше идеално на работата му. В неговия бизнес беше предимство да си незабележим. Около метър и седемдесет, с кестенява коса и тъмни очи, Стивъкън скоро бе навършил четирийсетте и макар че бе понатрупал килограми, беше удивително пъргав. Четири пъти в седмицата играеше хандбал, за да поддържа форма. Норбърт Стивъкън беше енергичен дребен човек. Беше завършил Университета на Пенсилвания с почетна грамота, след което работи две години в „Прайсуотърхаус Купър“ две години. Работата като счетоводител беше важна стъпка към реализирането на неговата професионална цел. Още от малък Стивъкън мечтаеше някой ден да работи за правителството.

Упоритите му усилия бяха възнаградени през 1986 г.‍, когато стана специален агент Норбърт Стивъкън. Това беше най-великият ден в живота му. Докато родителите и близките му стояха отстрани и гледаха, той положи клетва пред самия директор на ФБР. Първоначално работата му се струваше вълнуваща и пълна с предизвикателства. Само тръпката да си част от най-престижното братство от служители на реда и закона в света беше достатъчна да подхранва ентусиазма му няколко години. Но след време някой неща започнаха да го дразнят. Най-напред фактът, че след три години в Бюрото той още не беше издирвал истински престъпник. Бюрокрацията беше непоносима. Не можеше да понася бумащината. В един момент нещата толкова се влошиха, че той започна да си задава въпроса — защо изобщо носи пистолет, като идва на работа. По време на четвъртата му година в Бюрото ситуацията малко се оживи. Той беше преместен в Маями, за да помогне в противодействието на банковите обири. Командировката му за нещастие трая само две кратки години, след което отново го върнаха във Вашингтон да прехвърля листове. На десетата си година във ФБР Стивъкън срещна сенатор Ханк Кларк.

Във ФБР беше стандартна процедура да съдействат на Сената и Конгреса при проверката на досиетата на хора — кандидати за отговорни постове. На Стивъкън беше наредено да работи с комисията на Кларк в продължение на една година. Именно в този период той опозна сенатор Кларк много добре. За Стивъкън годината беше вододел в живота му. Кларк му отвори очите за това, как в действителност работи системата във Вашингтон. Дойде началото на края на кариерата му като специален агент от ФБР.

С финансовата подкрепа на Кларк Стивъкън напусна Бюрото и започна свой собствен консултантски бизнес в областта на охраната и сигурността. Само четири години след основаването на фирмата си той печелеше три пъти повече от самия директор на ФБР. Сам си беше началник, а услугите му се търсеха доста и не се налагаше да се занимава с купища хартия.

Сенатор Кларк познаваше доста влиятелни люде — хора, които бяха готови да платят добри пари, за да разберат всичко за кандидатите за работа при тях. Бащи, които искаха да се проследят гаджетата на дъщерите им за няколко дни. Собственици на компании, които бяха съгласни да му дават по пет хиляди долара на ден само за да изнася лекции на техните служители по въпросите на индустриалния шпионаж и мерките за противодействие. Този ход в живота му излезе наистина успешен.

Стивъкън си проправи път през лабиринта от коридори и стълби, докато стигне до убежището на сенатор Кларк. Кабинетите като неговия бяха само седемдесет в цялата сграда на Хълма и бяха запазени за най-високопоставените сенатори. Част от тях бяха със скромни размери, повечето имаха размери на прилични офиси, а една друга част бяха обзаведени луксозно като в клуб на аристократи от деветнайсети век. Винаги когато някой от тези сенатори не се връщаше повече във Вашингтон (било поради изборна загуба, излизане в оставка или смърт), наставаше страшна борба за неговия кабинет. Тези помещения бяха личните убежища на елита. Предназначени бяха да ги изолират от останалия персонал и лобистите. И от време на време — за сключване на задкулисни сделки.

Стивъкън откри кабинета на Кларк на четвъртия етаж и почука върху старата дървена врата. Сенаторът му извика да влезе.

Ханк Кларк скочи от стола си и бързо заобиколи бюрото.

— Как я караш, Норб?

— Благодаря, добре, Ханк. — Стивъкън сграбчи десницата на едрия като канара сенатор и силно я стисна. От известно време бяха на „ти“. — Извинявам се, че не можах да дойда по-бързо, но бях в Калифорния. Работех по един случай.

— Няма нищо. — Кларк го потупа по гърба. — Знам, че не съм единственият ти клиент. — Сенаторът искрено харесваше Стивъкън. Той имаше чувство за хумор и цинична мисъл, беше лоялен. Накратко, той му имаше доверие. — Благодаря ти, че дойде толкова бързо.

— Няма проблем. Какво си намислил?

— Сядай. — Кларк посочи към дивана и фотьойлите. — Да ти налея ли нещо за пиене?

— Кафе, ако имаш. — Стивъкън погледна през прозореца. Обикновено обсъждаше бизнеса си със сенатора тук. Мястото беше много подходящо да се укрият от хорските очи. На бившия агент от ФБР никога не му омръзваше тази гледка. Големият двоен прозорец беше широко отворен, за да влиза достатъчно прохладен въздух. Старият радиатор в кабинета сякаш непрекъснато беше включен. Прозорецът гледаше на запад. Националната алея се виждаше като на длан.

Кларк наля две чаши кафе от един термос.

— Как върви бизнесът ти? — поинтересува се. Двамата седнаха, Кларк на тъмнокафявото кожено канапе, а Стивъкън — на фотьойла.

Стивъкън отпи от кафето.

— Страхотно, благодаря. — Той вдигна чашата като за тост.

— Е, ти вършиш добра работа, Норб. Приятелите ми имат много високи критерии. Ако ти не ги покриваше, те щяха да ми подпалят телефона.

— Всичко опира до това — да отговориш на очакванията им.

— Приятелите ми имат големи очаквания.

— Да, но аз никога не им обещавам да направя нещо, което не мога. И най-важното — винаги гледам да оформя всичко на хартия. — Стивъкън отново отпи от чашата си. — Паметта на хората става доста услужлива, когато искат да ти припомнят какво сте си говорили по време на поверителния разговор.

Кларк се засмя.

— Да, така е.

— Та какво си намислил?

Кларк преметна крак върху крак.

— Искам да свършиш малко работа за мен.

Стивъкън кимна с готовност. Кларк винаги плащаше добре.

— Само кажи какво.

— Нещата може да загрубеят.

— Колко?

— Много. ЦРУ.

Стивъкън остави чашата си на масата.

— Цял съм в слух. — Той се облегна назад. На лицето му бе застинала маска на спокойствие.

Кларк знаеше доста за Стивъкън. Той беше човек, който страшно много обичаше предизвикателствата. Това беше главната причина, поради която не харесваше работата във ФБР. От нея се отегчаваше, чувстваше се недооценен, недоизползван. Кларк знаеше, че Стивъкън има зъб и на двете агенции. И че с удоволствие би приел възможността да им го върне.

— Какво мислиш за кандидатурата на президента за следващ директор?

— Не я познавам лично, но вървят слухове, че е доста печена.

— Да, така е. Много печена, но за съжаление в града има определени хора, които не искат тя да поеме ЦРУ.

— Не е ли така винаги когато пост като този се оваканти?

— Да… да, прав си, но този път може би има законни и основателни причини за възражение.

— Като например?

Кларк намести едрото си тяло по-удобно.

— Работата ще бъде много деликатна, Норб.

— Ханк! — Стивъкън звучеше обиден. — Доколкото си спомням, всичко, което сме дискутирали по време на срещите ни тук, си остава между теб и мен.

— Знам, Норб, но този път ситуацията може да се окаже много по-трудна и коварна.

Намеците на Кларк за по-голяма предпазливост само изостряха любопитството на Стивъкън.

— Знаеш, че не се страхувам да поемам риск.

— Знам. — Кларк направи пауза, за да нагнети напрежението. Зарея поглед през прозореца, сякаш се колебаеше дали да посвети събеседника си в своята тайна. Накрая се обърна към Стивъкън: — Може да избухне медиен скандал.

Стивъкън примигна. Той недолюбваше медиите. Даваше си ясна сметка, че те са ненаситен звяр. Докато работеше като полеви офицер и се стремеше да не се набива много на очи, той винаги отбягваше пресата. Бившият специален агент се опита да планира няколко хода напред:

— В зависимост от това, което ще изровя, има ли вероятност да бъда призован да дам показания пред твоята комисия?

— Не. — Кларк поклати глава. — Но има вероятност да бъдеш призован пред комисията на Конгреса по разузнаването.

Сега вече Стивъкън се обърка.

— Защо?

— Много е сложно за разправяне, а и аз не искам да се забърквам. — Кларк въздъхна и продължи: — Дадох на президента думата си, че ще подкрепя кандидатурата на доктор Кенеди за следващ директор на ЦРУ по време на процедурата по утвърждаването. Нямам намерение да се отклонявам от обещанието си. Въпреки всичко обаче храня известни резерви по отношение на Айрини Кенеди. — Със сурово изражение той добави: — Нито дума от казаното не трябва да излиза от тази стая.

— То се разбира. — Стивъкън отново се обиди.

— Е, повечето от тези резерви произлизат от съмненията на председателя на Конгресната комисия по разузнаването, конгресмен Ръдин. — Кларк забеляза как събеседникът му се намръщи при споменаването на това име и бързо добави: — Знам… Знам, че той е един голям мърморко и може да ни навлече неприятности, но мисли доброто на тази страна. — Кларк се наведе напред. — Ръдин се кълне, че Кенеди е страшно корумпирана.

— Тогава защо не я разследва? Има всички пълномощия.

— Има наистина. Преди няколко седмици той призова Кенеди пред неговата комисия и се опита да й зададе някои много неприятни въпроси. — Кларк отпи от кафето.

— И?

— И… в крайна сметка говорителят на Белия дом го замъкна при президента, който лично му прочете конско.

— О, президентът не иска да се оспорва кандидатурата му.

— Точно така. И както споменах, аз дадох думата си на Хейс. Няма да отстъпя и да опетня репутацията на Кенеди по време на утвърждаването й само защото на Ръдин така му е скимнало. Но в същото време бих искал кандидатурата да не мине, ако Кенеди наистина има нещо компрометиращо в миналото си.

— Значи искаш от мен да поровя тихо и да видя какво ще излезе.

— Точно така. — Кларк се облегна назад и плесна с ръце по бедрата си.

— Това не би трябвало да е проблем. Започвам още днес.

— Страхотно. — Сенаторът се усмихна стеснително и добави: — Ще те помоля за още една услуга.

— Давай.

— Официално няма да работиш за мен.

— А за кого?

— За конгресмена Ръдин.

Стивъкън отново се намръщи.

— Извинявай за грубостта, Ханк, но този човек се слави като голям задник.

— Знам, но има добри намерения. Обещавам ти, ще му кажа да се държи прилично, ако иска да работиш за него.

— Той знае ли каква е тарифата ми? Ръдин е известен като един от най-големите скъперници на Капитолия.

— Не се тревожи за хонорара си. Аз ще се погрижа за него.

— Не. — Стивъкън беше объркан. — Не мога да искам от теб това. Ти и бездруго вече направи достатъчно за мен.

— Напротив, настоявам, Норб. Няма да се пазаря сега с теб. Ти си заслужаваш всеки цент вложени пари.

— Ханк… Не ми е удобно да ти взема…

Кларк вдигна ръка и го отряза:

— Не казвай повече нищо. Не искам изобщо да те слушам. Ще ти платя и точка по въпроса. Разбрахме ли се?

Кларк беше дълбоко убеден, че за да остане един човек лоялен към теб, трябва да му се плаща добре.

Стивъкън кимна.

— Окей. Но няма да търпя глупостите на Ръдин.

— Чудесно. — Кларк се усмихна. — А сега има още няколко неща. Имам човек за връзка с теб от Ленгли. Той е много нависоко и мисля, че ще се съгласи да ни помогне.

— Кой е той?

— Джонатан Браун. Познаваш ли го?

Стивъкън промърмори нещо и отговори:

— Бившият федерален съдия?

— Да.

— Той имаше репутацията на доста опърничав, докато седеше на съдийската скамейка.

— Това не ме изненадва. Много е пунктуален и обича да прави всичко по правилата.

— Тогава няма да ми каже нищо.

— Не бъди толкова сигурен — предупреди го Кларк. — В Ленгли е станал свидетел на някои неща, които сериозно са го разтревожили.

— На теб ли ти каза?

— Не. Знае, че ако ми каже, за него няма да има връщане назад.

Стивъкън, изглежда, се бореше с мисълта дали да приеме задачата.

— Не виждам защо ще иска да се изповяда пред мен.

— Защото има съвест. Необходимо му е само някой да му даде шанс да постъпи справедливо. — Кларк леко се отдръпна назад и добави: — Да допуснем, че Кенеди е направила нещо скандално. Може да е бил някой друг, Стансфийлд например, но искам да съм сигурен, преди да гласувам за Кенеди, че не си плюя по репутацията.

Стивъкън прие отговора.

— Разбирам — изрече.

— Добре. — Сенаторът и частният детектив станаха. — Знаеш ли къде се намира Улф Трап Парк?

— Не.

— Намира се до Лесбърг Пайк.

— Ще се оправя.

— Добре. Браун разхожда кучето си в парка всяка вечер, след като се прибере от работа. Обикновено към шест. Предлагам ти да се срещнеш с него тази вечер.

Стивъкън се запита откъде Кларк знае всичко това, но реши да не задава излишни въпроси.

— Как да го предразположа?

След като помисли малко, сенаторът отговори:

— Кажи му, че работиш за конгресмена Ръдин. Кажи му, че конгресменът е много притеснен, че неподходящ човек може да стане директор на ЦРУ. И че това, което той ще ти разкрие, няма да бъде записано. Името му няма да бъде забъркано никъде. — Кларк сложи длан на рамото на Стивъкън. — Конгресменът просто търси някакви факти, за да започне разследване и да осуети утвърждаването на кандидатурата.

— Не се тревожи, Ханк, ще се оправя.

— Знам, Норб. А ако не излезе нищо скандално, още по-добре. Харесвам доктор Кенеди и мисля, че тя ще бъде блестящ директор. Просто искам да се убедя, че няма да сгреша, като гласувам за нея следващата седмица.

— Ясно.

— Хубаво. Казах на конгресмена Ръдин, че ще се отбиеш в офиса му тази сутрин. Можеш ли да наминеш и там?

— Да. Още сега.

Кларк го потупа по гърба.

— Благодаря ти, Норб. — Понечи да каже „довиждане“, но размисли и добави: — И още нещо. Аз оставам вън от играта във всички случаи и на всяка цена. Единствено те свързвам с Ръдин и това е. Никога не съм ти плащал нито цент, ясно? — Кларк му намигна и двамата си стиснаха ръцете.