Орион

ГЛАВА 32

Капитолия, петък следобед

Колоната от правителствени седани и лимузини спря на гърба на Харт Билдинг. Обикновено спираха на предния вход, но днес там гъмжеше от журналисти. Доктор Айрини Кенеди слезе от лимузината. Охраната й я ескортира в сградата, където се качиха на втория етаж. Служител на Сенатската комисия по разузнаването ги чакаше. Той въведе Кенеди в една от уединените зали за свидетели и я остави сама. Охраната й бе отвън. Кенеди искаше да се усамоти за няколко минути, преди да започне циркът с утвърждаването.

Влезе в банята, за да си измие ръцете и да си оправи грима. Днес си беше сложила повечко пудра, тъй като щяха да я показват по телевизията. Добави още малко червило и още пудра на носа и челото. Загледана в огледалото, си каза: „Каквото и да става, запази спокойствие и не се страхувай да кажеш за нещо, че не знаеш.“

Излезе от банята и седна на малката конферентна маса. Познаваше всички членове на комисията. Беше седяла пред тях и бе отговаряла на въпросите им неведнъж. Единственото, което щеше да е по-различно днес, бяха медиите. Кенеди тъкмо се беше настанила, когато на вратата се почука.

Сенатор Кларк влезе с топла усмивка на лицето.

— Как си, Айрини? — Кларк затвори вратата.

Кенеди стана.

— Много добре, господин председател.

— Айрини, колко пъти да ти казвам — когато сме сами, можеш да ме наричаш Ханк. — Той сложи ръка на рамото й. — Никога не можах да накарам шефа ти, Бог да го прости, да се обръща към мен така, но той все пак беше с двайсет години по-възрастен от мен. — Кларк намигна. — За теб няма извинение, затова отсега нататък за теб съм Ханк, когато сме сами, нали?

Кенеди кимна.

— Разбира се, Ханк.

— Ха така. Сега — изнервена ли си? Нещо да ти донеса ли, преди да отидем там?

— Не, добре съм, благодаря.

Кларк погледна отвисоко дребничката Кенеди и я съжали. Наистина я харесваше. Жалко, че нямаше да мине през всичко това.

— Не очаквам кой знае какви усложнения. Повечето от членовете на комисията те харесват, а щом президентът и аз подкрепим кандидатурата ти, другите са готови. Шуман може да ти зададе няколко неприятни въпроса, но не му се поти много. Просто обича да се прави на велик пред камерите.

— Знам. Виждала съм го много пъти.

— Ще направя всичко, за да го накарам да се държи прилично. Заедно с всеки друг, който реши да му отпусне края. Но в крайна сметка от теб зависи да ги озаптиш.

— Знам. Правила съм го и преди, Ханк.

— Но не и пред всичките тези камери и репортери. — Усмивката изчезна от лицето му. — Внимавай какво казваш пред тълпата. Едно изпускане — и ще се нахвърлят върху теб.

— Знам.

— Е, днес ти си единственият предмет на шоуто. Затова, когато си готова, казвай да тръгваме.

— Готова съм.

Той отново й се усмихна топло и я прегърна.

— Късмет. — Пусна я и добави: — Хайде да отиваме да пишем историята.

Излязоха от стаята. По коридорите беше пълно с хора. Всички млъкваха, когато Кларк и Кенеди минаваха покрай тях. Сенаторът стърчеше над повечето от тях, дори над бодигардовете на Кенеди. Минаха през друга врата и накрая излязоха пред катедрата, разположена в предната част на залата за изслушвания. Кларк й махна с ръка да седне на масата за свидетели, след което отиде да заеме своето място в центъра на U-образната пейка при другите сенатори.

Залата беше пълна с репортери. Денят беше исторически. Първата жена, която се кандидатираше за директор на ЦРУ, след малко щеше да се яви на церемонията по утвърждаването. Слушането не беше предвидено в програмата на големите телевизионни канали, но всеки от тях беше изпратил екип да заснеме репортаж за оформящата се водеща новина във вечерните емисии.

Кенеди тръгна към масата за свидетели. Светкавиците я заслепиха. Беше сама. Служителите от правния отдел и „Връзки с обществеността“ искаха да дойдат и да седят до нея по време на процедурата или поне да са на първия ред. Искаха да й помогнат да овладее ситуацията, ако възникне необходимост. Кенеди обаче бе отклонила молбата им. За нея беше въпрос на гордост сама да премине през изпитанието. Никакви фотографии, на които й подсказват нещо на ухото, сякаш сама не може да отговори на даден въпрос. Кенеди отдавна чакаше този ден. Не беше убедена, че ще се стигне дотук, но непрекъснато си мечтаеше за този миг.

Хвърли поглед към сенаторите. Те бяха нейните съдии. Шестнайсетима мъже, нито една жена, и всички с изключение на един — милионери. Въпреки това не притесняваха ни най-малко Кенеди. Повечето имаха добро мнение за нея, а малцината, които не познаваше добре, не бяха от хората, дето създават проблеми. Един или двама можеше да се опитат да изпъкнат с някакви въпроси, но с тях щеше да се оправи. Това не беше на лична основа. Непрекъснато си го повтаряше. Това беше държавна работа.

Фотографите, седнали на пода между масата за свидетели и трибуната, продължиха да снимат. Кларк я стрелна с очи. Кенеди кимна, че е готова. Поне беше утешително, че комисията се оглавява от свой човек, съюзник. Изведнъж я връхлетя страх. Имаше усещането, че нещо ще я спъне. Онези два проблема, които трябваше да реши — определено не й се щеше комисията да разбира за тях. Но не можеше да поиска отлагане на слушанията. Трябваше да седи цял ден тук и да отговаря на несекващия поток въпроси, като повечето от тях щяха да са незначителни или зададени в нейна помощ.

Сенатор Кларк удари с чукчето, за да утихне залата, и поздрави Кенеди, като се наведе до микрофона. След като уреди някои дребни организационни въпроси, той помоли изпълняващата длъжността директор да стане, да вдигне ръка и да повтаря след него клетвата. Тя се подчини и когато вдигна длан, отново засвяткаха светкавиците.

Кенеди знаеше защо им е необходим подобен кадър. В случай, че я хванат в лъжа. Ако това се случеше, щеше да им трябва фотография, подходяща за заглавието „Директор на ЦРУ лъже пред Конгреса“. Кенеди изрецитира клетвата и си напомни да внимава какво казва. Толкова много лъжи имаше, толкова много места, на които можеха да я спънат…

Улф Трап Парк, Вирджиния, петък вечерта

Стивъкън умираше от студ. Ако беше малко по-прозорлив, щеше да си облече дебело бельо. Но това беше първата студена нощ през сезона и той се оказа неподготвен. Тъй като беше без ръкавици, непрекъснато държеше ръце в джобовете на канадката си. Поне си беше сложил дебелата подплата предния ден. Температурите вече бяха паднали под нулата. Беше тъмно и ветровито. Стивъкън стоеше в парка вече почти половин час и докато чакаше съдията, усещаше как търпението му се стапя. От последната му среща вчера с Браун той се беше поровил, но не в професионалната биография на Айрини Кенеди, а в тази на съдията.

Някои от старите му приятели в Бюрото с удоволствие се разприказваха пред него. Браун беше избран за поста и евентуалният работодател искаше малка проверка на миналото му. Картината започна да се оформя доста бързо. Във ФБР не го обичаха. Беше смятан за много пунктуален и дребнав съдия, известен с отказа да разглежда дела заради дребни технически неточности. Един бивш федерален прокурор дори каза за него, че е най-ортодоксалният и праволинеен съдия, пред когото е заставал като обвинител. За Браун не се разправяха много положителни неща, но Стивъкън трябваше да си признае, че „статистическата“ му извадка се състои само от хора от органите на реда — точно тези, които се предполага, че ще мразят един либерален съдия. Имаше обаче един човек от всичките деветима души, с които разговаря, който го изненада — пенсиониран съдия, работил с Браун в Апелативния съд. Съдия, който имаше репутацията на много либерален служител на Темида. Той твърдеше пред Стивъкън, че Браун би продал душата си на дявола, за да напредне в кариерата.

Стивъкън още не беше решил какво да прави с информацията. Ако Кларк го помолеше, сигурно щеше да му я даде, но едва ли щеше да я предостави и на Ръдин. Конгресменът от Кънектикът беше един от най-неприятните хора, които бе срещал.

Той беше мернал по телевизията слушанията и беше впечатлен от доктор Айрини Кенеди. Тя изглеждаше приятна жена и се държеше добре. Очевидно беше обаче, че никой още не я беше разпитал сериозно. Стивъкън веднага разбра, че Кларк държи под контрол останалите членове на комисията. Сенаторът беше дал дума на президента и без конкретни доказателства нямаше да има никакви скандални обвинения.

Стивъкън не знаеше как да се отнася към нещата, които Ръдин му беше казал за Стансфийлд и Кенеди. Старият злобар нямаше никакви доказателства, но в същото време бившият специален агент допускаше, че ЦРУ са способни на всяко нарушение, в което Ръдин ги подозираше. Истината беше, че ЦРУ трябваше да се оправя с много калпави хора. Хора от онзи тип, с които при нормални обстоятелства никой не би пожелал да си има работа. Но проблемът беше, че ЦРУ не беше създадено, за да действа при нормални обстоятелства. Целта оправдаваше средствата. Те се свързваха с наркодилъри, оръжейни трафиканти, диктатори, тирани, терористи и гангстери. А когато си имаш работа с такива хора, няма как да не си изцапаш ръцете.

Благодарение на дразнещия характер на Ръдин Стивъкън почувства силна симпатия към Кенеди и ЦРУ. Част от него се надяваше Браун да не дойде тази вечер. Друга част обаче разчиташе да се срещне със стария конгресмен утре за обяд и да му каже, че нищо не е излязло. Да го остави с пръст в уста. Стивъкън се засмя в тъмнината, като си представи каква кисела физиономия ще направи Ръдин, когато чуе неприятната новина.

Нещо привлече погледа на Стивъкън. Той се взря в далечината и забеляза червена светлинка, която се появи за малко и изчезна. Миг по-късно отново светна, като светулка, летяща в мрака. Приближаваше се. Стивъкън чу тупкането на лапи по асфалта и в същото време подуши тютюна. Тютюн за лула. Браун пушеше лула предната вечер.

Съдията спря на няколко метра от него и на светлинката от лулата на Стивъкън му се стори, че забеляза самодоволство по лицето му.

— Добър вечер, господин съдия.

— Как сте, господин Стивъкън?

— Измръзнал. Закъсняхте тази вечер.

— Трябваше първо да събера някои неща за вас.

Стивъкън реши да не се здрависва.

— И какво имате за мен?

Браун се поколеба за миг.

— Ще ви дам един съвет. — Той бръкна в якето си и извади голям запечатан плик. — Не го отваряйте. Само го предайте на конгресмен Ръдин и му кажете, че не знаете какво има вътре. — Браун даде плика на Стивъкън и добави: — В никакъв случай не му казвайте откъде сте го взели. — Той го погледна в очите. — Човекът, който ми даде информацията, изчезна вдън земя преди две седмици. Предполагам, че е мъртъв.

Браун не даде на Стивъкън възможност да отговори. Обърна се и на тръгване каза:

— Не си усложнявайте живота и се отървете от плика колкото се може по-скоро. Конгресменът Ръдин знае какво да прави с нея.

Зейнал от изненада, иначе приказливият Стивъкън стоеше безмълвен с плика в ръка, загледан в отдалечаващия се Браун. Когато съдията беше вече достатъчно далеч, за да не го чуе, Стивъкън промърмори:

— Благодаря.

Имаше усещането, че е бил използван, че с него си играят. Но дължеше на Кларк твърде много.