Орион

ГЛАВА 5

Вашингтон, петък вечерта

На пет километра на северозапад от Белия дом се намира едно от най-красивите посолства във Вашингтон. Разположен на върха на един хълм на Кънектикът Авеню, големият имот напълно подхожда на нацията, на която принадлежи. Повечето вашингтонци дори не знаят, че това е посолството на Израел. За тях редицата сгради не представляват нищо друго освен интересен архитектурен ансамбъл и внушителна гледка. Но по-информираният и вещ наблюдател ще съзре истинска крепост. Сградите са с малки прозорци, както в Близкия изток, където това се прави, за да се намали ефектът от палещите лъчи на слънцето. Но във Вашингтон то е допълнителна охранителна мярка. Всички прозорци са с бронирани стъкла и могат да неутрализират действието на подслушвателни устройства. Сградите са на голямо разстояние от улицата, оградата е подсилена.

Едва ли има друг народ, чиято историческа съдба е ежедневната битка за оцеляване, каквато е орисията на еврейския народ. Враговете на Израел са много.

Сенатор Ханк Кларк никога не изпускаше от внимание този важен факт.

Лимузината на сенатора спря пред главната порта на израелското посолство. Докато фаровете на колата осветяваха металната порта и хората от охраната, облечени в смокинги, той си каза колко много се възхищава на евреите и тяхната непоколебимост. След като провериха колата основно, им разрешиха да преминат.

Приемите в израелското посолство никога не бяха много щедри и обилни. Виж французите, с тяхното непрекъснато оплакване и липса на лоялност към съюзниците, бяха съвсем друго нещо. Французите знаеха как да организират приеми. Израелците бяха склонни да се отнасят по-сериозно към живота и приемите им минаваха в доста сурова атмосфера.

Но въпреки всичко сенатор Кларк си постави за цел да посети колкото може повече мероприятия в посолството. В политическите среди се ширеше мнението, че Кларк иска да си осигури гласовете на евреите във Финикс, но случаят далеч не беше такъв. Кларк се радваше на огромна популярност в родния си щат и преизбирането му не зависеше от посещението на приеми. Но беше хубаво служителите от неговия кабинет, колегите и журналистите да си мислят, че се пазари с евреите. Като за повечето неща у Кларк човек трябваше да се порови по-дълбоко, за да разбере мотива му.

Високият сенатор влезе в главното фоайе на посолството сам. Жена му бе отказала да го придружи. Тя не се интересуваше от сериозните и скучни израелски дипломати, поради което предпочете да се наслади на гореща вана и бутилка скъпо вино. Това идеално пасваше на плановете на сенатора. Достатъчно грижи имаше за тази вечер и последното нещо, което би искал, е да уйдисва на акъла на съпруга номер три. Всъщност Кларк с удоволствие би заменил съпруга номер три с номер четири, но се боеше, че това ще осуети плановете му. Американците щяха да му простят два развода, но трети наистина щеше да им дойде в повече.

Още с влизането го обсадиха помощниците на посланика. Заредиха се ръкостискания. Кларк потупа по гърба неколцина и удостои всички с най-ослепителната си усмивка. Един от по-високопоставените дипломати, който познаваше Кларк по-добре от другите, му помогна да се ориентира в сградата, за да може да се заеме с първостепенната цел на посещението си. Минута по-късно сенаторът стоеше в голяма тържествена зала с чаша леденостудено уиски в ръка. Стърчащ с цяла глава над останалите участници в приема, Кларк огледа тълпата за лицето, което се съмняваше, че ще види тук. Мъжът, с когото трябваше да се срещне тази вечер, не обичаше да го виждат на публични места.

След около час празно висене един впечатляващ човек на около четирийсет години го отведе от залата с другите гости. Сенаторът нямаше представа кой е човекът и откровено казано, не го интересуваше. След кратка пауза в мъжката тоалетна предадоха Кларк на друг човек, който го преведе през охраната от Шин Бет в работната част на сградата. Никой от охраната не поиска да види документите му. Всичко беше организирано предварително и Кларк го знаеше. Беше организирано от човека, с който щеше да се срещне. Когато стигнаха до асансьора, шумотевцата от приема вече едва се долавяше.

Цялото посолство се охраняваше от Шин Бет, израелската служба, натоварена с охраната на израелските дипломатически представителства в чужбина. Но никъде на това парче израелска територия не се отнасяха по-сериозно към сигурността, отколкото на подземно ниво номер три. Никъде на етажа нямаше прозорци и той беше отделен от останалия комплекс. В него се помещаваха филиалите на най-различните военни разузнавателни организации — АМАН, АФИ, НИ, както и на МОСАД — израелското външно разузнаване. На етажа можеше да се влезе само по два начина — чрез единствения асансьор или по стълбите. Стълбите обаче можеха да се използват само при пожар, което до ден днешен не се беше случвало. Цялото движение на хора към и от етажа се осъществяваше чрез асансьора.

Кларк влезе в кабината и се спусна четири етажа под земята, където електронното подслушване беше почти невъзможно. Когато излезе от асансьора, го посрещна стерилна болнична комбинация от ярко осветление, бял под и бели стени. Единственият по-особен детайл в интериора беше тежката бронирана врата с монтирана отгоре й камера и устройство за автоматично разпознаване на пръстови отпечатъци отдясно. Кларк чу металическо изщракване на бравата и отвори вратата. От другата страна стоеше жена. Кларк предположи, че е трийсет и няколко годишна. Без да изрече и дума, тя му направи жест да я последва. В средата на коридора жената зави надясно и спря няколко врати по-нататък. Усмихна се учтиво и го въведе в стаята.

Кларк завари приятеля си седнал в края на правоъгълна конферентна маса за десет души. Той пристъпи в стаята. Дебелата врата се затвори автоматично с характерно изщракване. Стените и таванът бяха покрити със сив изолиращ материал, който правеше подслушването невъзможно. Което желаеха и двамата събеседници.

Мъжът в другия край на масата затвори папката, която четеше, и премести цигарата си от дясната в лявата си ръка. Изправи се, здрависа се със сенатора и топло го приветства:

— Добър вечер, Ханк. Винаги е удоволствие да те видя.

— Благодаря ти, че се разходи заради мен, Бен. Трогнат съм.

Бен Фридман сви рамене, сякаш за да каже, че разкарването от Тел Авив дотук не е кой знае какво за него. Посочи стол и се обърна към малък бар.

— Така или иначе се налагаше да дойда. Тази сутрин трябва да се видя с президента.

Наля две чаши и се разположи удобно в стола по средата на масата.

— Нещо важно ли е?

— Бих казал, да. — Погледът на Фридман беше угрижен.

— Можеш ли да споделиш с мен за какво става дума?

— Става дума за Ирак. Ще разбереш много скоро, но дай да не говорим сега за моите проблеми. Искам да чуя твоите.

Фридман приличаше на питбул. Както по характер, така и по външни белези. Беше агресивен, амбициозен и верен на страната и приятелите си. Ако не беше буквално влюбен в някой, този някой имаше доста основателни причини да се бои от него. Но ако харесваше някого, той се държеше с него като евнух, който охранява девственица от харема. Фридман обичаше страната си, за него тя беше на първо място. На второ място обичаше тези, които му помагаха да защитава Израел. Сенатор Кларк спадаше към втората категория.

Фридман си бръснеше главата и рядко носеше вратовръзка. През повечето време, като тази вечер, беше облечен с панталони и едноцветна риза с къси ръкави. Тежеше двайсетина килограма над нормата и беше висок към метър и седемдесет и пет. Обичаше да носи ризата си спусната над панталоните. Не само че така му беше по-удобно в характерната за Тел Авив мъчителна жега, но му беше по-лесно и да скрие пистолета, който винаги носеше в кобур отзад на кръста. Роден в Йерусалим през 1949 г.‍, Фридман тъкмо бе навършил необходимата възраст, когато се отличи в Шестдневната война през 1967 г.‍ Намираше се на фронта, на който израелските части бяха нападнати и победени още през първите часове на войната. Вместо да лежи плътно до земята и да чака израелските сили за отбрана да отблъснат египтяните зад границата, Фридман взе със себе си двама души от своя отряд и против заповедите на командира предприе нощна акция, за да изненада и обърка врага. Операцията имаше блестящ успех. Те проникнаха през периметъра на египетски мобилен команден пункт и внесоха сред противниците си хаос. Смелите му действия не останаха незабелязани и след знаменитата Шестдневна война АМАН, израелското военно разузнаване, го прибра под крилото си. На трийсет години Фридман се издигна до чин полковник и бързо си спечели репутация на човек, който винаги дава резултати. Точно тогава беше вербуван, или както военните предпочитаха да казват — откраднат им под носа, от МОСАД.

За две десетилетия Фридман се превърна в легенда. Имаше невероятен талант да се измъква от безизходни ситуации. Дали беше въпрос на късмет, или на прозорлив ум, никой не знаеше, но Бен Фридман се издигна до самия връх на организацията, която мнозина смятаха за най-ефективната разузнавателна служба в света. Той беше човек, когото уважаваха и от когото се страхуваха. Беше главен директор на МОСАД и рядко минаваше месец, без да изпрати някого на оня свят.

Фридман отпи от полската водка, която си бе сипал, и стрелна с очи госта си. Реши да продължи. Наклони леко глава и запита:

— Какво те притеснява, приятелю?

— Много неща, но едно най-вече.

— Доктор Кенеди ли?

— Ммм… и да, и не. Тя е проблем, но в момента има нещо друго, което не търпи отлагане.

На устните на Фридман се появи тънка крива усмивка.

— Господин Рап? — Поклати глава и добави: — Казах ти изобщо да не го забъркваш в твоите игри. Той е много, много опасен човек.

— Да, прав беше, но станалото — станало. Не можем да върнем събитията назад.

Кларк се поколеба за миг, сякаш се мъчеше да прогони неприятен спомен. Фридман наистина го беше посъветвал да избягва по всякакъв начин Мич Рап. Беше много ясен по този въпрос, като категорично го предупреди, че четирите континента са покрити с трупове на хора, спречкали се с най-добрия професионален убиец на Америка. Тогава Кларк си помисли, че Фридман постъпва така, защото изпитва уважение към Рап или между двамата съществува някаква връзка, изградена, докато са се борили срещу общия враг. На тази мисъл се уповаваше сенаторът, когато беше достатъчно глупав да се довери на Питър Камерън.

Само при мисълта за Камерън лицето му се изкриви в гримаса. Лично го беше наел. В качеството си на председател на Сенатската комисия по разузнаването Кларк имаше възможност да стигне почти до всичко и до всеки, когото пожелаеше. Беше избрал Питър Камерън след няколко години внимателно изучаване на всеки ход на този човек. Камерън беше ветеран от Службата за сигурност на ЦРУ — личното Гестапо на Управлението. Една от задачите на шефа на Службата за сигурност беше да шпионира шпионите, да следи следящите.

Камерън знаеше неща, за които сенаторът беше готов на драго сърце да го възнагради богато. След повече от две десетилетия на мижави заплати Камерън, без да се колебае, прегърна шанса си да стане добре платен наемник на сенатора. Идеята да убият Рап и да го оставят в Германия, като изложат трупа му на показ, беше на Камерън.

Въпреки че успя да потисне силния си гняв, Кларк трябваше да бъде честен пред самия себе си. Планът беше дързък. Сенаторът плътно проследи Рап и Кенеди и прехвана заповедите. Камерън използва връзките си в Управлението, като плати добре на определени хора. Кларк беше убеден в това, тъй като той беше този, който даваше куфарчетата с пари. Ако планът беше успял, председателят Ханк Кларк щеше да унищожи президента Хейс и да нарани смъртно Демократическата партия, която щеше да бъде обезсилена и да загуби поне следващите две изборни кампании. Това щеше да позволи на сенатора буквално да посочи с пръст следващия директор на ЦРУ. Директор, който щеше с готовност да отвори пред него ковчежето със съкровища, известно в близкото минало като „Ешелон“. Но по-важното беше, че цялата афера щеше да позволи на Кларк да издигне кандидатурата си за президент на Съединените щати. Щеше да вземе пари от Елис и неговите бизнеспартньори от Силициевата долина. Слушанията на сенатската комисия, предавани по телевизията, щяха да му дадат допълнителна преднина и да издигнат авторитета му, а неговата партия щеше да му бъде задължена до гроб, че е поставил демократите на колене. Всичко беше идеално разчетено. Стигнаха толкова близо до реализирането на плана си! Само ако Питър Камерън беше успял…

Кларк не се вслуша в думите на Фридман и плати за това. Когато операцията в Германия се провали, Камерън увери Кларк, че сам ще се оправи с най-добрия ликвидатор на ЦРУ. Сенаторът му даде още един шанс. Камерън оплеска и него. Представящи се за агенти на ФБР, Камерън и неговите биячи доведоха Анна Райли в къщата на Рап. За пореден път Камерън подцени противника си и преди да се е съмнало, от ръцете на Рап умряха още няколко души.

Тогава сенаторът реши рязко да съкрати загубите. С кратко кодирано писмо по електронната поща до Фридман Кларк уреди Питър Камерън да се срещне със Създателя. Двайсет и четири часа по-късно Камерън беше мъртъв, а Мич Рап удари на камък в търсенето на човека, организирал покушението срещу него в Германия.

Ако Кларк си беше извлякъл някаква поука от последния месец, тя беше, че занапред трябва да бъде изключително предпазлив. Изкушението от безграничната власт го беше накарало да вземе някои грешни решения и той нямаше да позволи това да се случи отново. Ще вземе под внимание съветите на Бен Фридман — отсега нататък ще бъде по-внимателен.

Фридман се облегна в стола си и подкани приятеля си да си изплаче болката.

— С какво мога да ти помогна?

Кларк се поколеба, сетне отвърна:

— Жената, която изпрати да премахне Камерън…

Фридман вдигна вежди:

— Не съм ти казвал, че беше жена.

— ЦРУ я има на видеозапис.

— Като казваш ЦРУ, кого точно имаш предвид?

— Кенеди.

— Какво показва записът?

— Как идва и си отива.

Фридман забеляза, че Кларк е много притеснен от тази информация. Реши да се преструва, че видеокасетата няма голямо значение за него.

— Тя е професионалистка. Съмнявам се, че ще могат да открият нещо по този запис.

— А ако открият?

Фридман се престори, че взима насериозно думите на сенатора:

— Не се притеснявам. Дори и да имат късмет да се доберат до нея, няма да изкоп чат нищо.

При мисълта ЦРУ да намери жената сърцето на Кларк се сви. Той си наложи да диша дълбоко и да запази спокойствие.

— Аз обаче се притеснявам — произнесе. — Бих предпочел този потенциален проблем да изчезне. Да няма никакви улики. Последния път Рап стигна достатъчно близо до мен.

Фридман направи гримаса, сякаш се мъчеше да приеме някаква мисъл, която не му харесваше.

— Жената е много добра. От най-добрите ми хора е. Вложил съм години в обучението й.

— Петстотин хиляди.

На Фридман числото му хареса. Беше два пъти повече от това, което очакваше. Това бе другото нещо, което харесваше у Кларк и неговата каубойска нагласа. Когато станеше дума за пари, той не се пазареше. След като премисли предложението, Фридман кимна:

— Ще се погрижа за това, но ще трябва да почакаш, докато се върна. Задачата е твърде деликатна, за да се заема с нея оттук.

На Кларк сякаш му падна камък от плещите.

— Кога се връщаш?

— Утре по обед.

Сенаторът се усмихна:

— Бен, никога няма да мога да ти се отблагодаря за помощта ти. Наистина много съм ти благодарен. Трябваше да те послушам, когато ме предупреди да стоя настрани от Рап.

— Не се тревожи. — Фридман не обърна внимание на думите му. — Досега винаги си бил добър съюзник, а когато станеш президент — директорът на МОСАД вдигна чашата си, — ще бъдеш още по-добър съюзник.