Орион

ГЛАВА 19

Милано, четвъртък вечерта

Рап губеше търпение. Той беше пристигнал в кафене „Ямайка“ преди шест, за да може да провери мястото. Анна си беше в хотела и спеше. След уморителния път през нощта и цял ден пазаруване направо беше капнала. Рап я занесе до леглото и й каза, че ще се върне и ще я събуди по-късно за вечеря. Сетне си рече, че и на него няма да му дойде зле малко сън.

Рап си беше избрал ъглово сепаре в бара, който започваше да се пълни с посетители и цигарен дим. В лявата си ръка стискаше пистолет със заглушител „Хеклер и Кох НК 4“. Държеше го под масата, скрит от покривката. Не искаше да оставя нищо на случайността. С всяка изминала минута се чувстваше все по-неспокойно. Вече беше шест и петнайсет, а от Донатела нямаше и помен. Той започна да гадае за възможните причини за закъснението й. Рап беше съгласен с Кенеди, че действията й в Америка преди около две седмици са станали без знанието на израелското правителство. МОСАД беше вършил много дръзки и щури неща през годините, но това не се вместваше в никакви рамки. Нямаше причина печално известната израелска разузнавателна служба да поиска да го ликвидира в Германия. Мич Рап и Екип „Орион“ бяха най-големите съюзници на МОСАД в продължение на близо десет години.

Способни бяха да осуетят операцията му. Без съмнение. Ако някой можеше да го направи, това беше МОСАД. Но израелците нямаха мотив. Ако покойният директор Стансфийлд беше прав, мотивът беше да се предотврати назначаването на Кенеди за следващ директор на Централното разузнаване. Но като директор на Центъра за борба с тероризма към ЦРУ тя се беше доказала като приятел на еврейската държава. „Не — каза си Рап. — Донатела трябва да е изпълнявала частна поръчка.“ Но големият въпрос тук беше — чия поръчка и за кого?

Докато минутите се точеха, той се запита дали някога ще получи отговор на въпроса. Имаше вероятност нещо да е забавило Донатела в офиса. Но човек не оцелява толкова дълго в този бизнес, ако приема най-лесното обяснение. Оцелява, като обмисля всички възможности и планира непредвидени варианти на развръзка на ситуацията. Като заряза логиката, Рап се замисли как щеше да постъпи Донатела, ако наистина беше работила за МОСАД, когато беше убила Питър Камерън. Сигурно щеше да побегне. Друго решение нямаше. Но не можеше и да отиде при шефовете си и да им каже, че той се е срещал с нея. По-скоро щяха да я убият, отколкото да я защитят. Рап веднага изключи тази възможност. Абсурдно беше израелското правителство да е замесено.

Имаше неколцина най-вероятни заподозрени. Руснаците, китайците, Ирак, Иран, Сирия, палестинците и французите. От целия списък руснаците бяха може би единствените, които разполагаха с необходимите ресурси да се намесят в операцията на „Орион“, но отново го нямаше мотива. Всички пътища сочеха обратно към Америка. Някой го искаше мъртъв, и ако Томас Стансфийлд беше прав, този някой преследваше като крайна цел да прекъсне кариерата на Айрини Кенеди.

Кой? Необходима му беше Донатела! Само тя можеше да му даде следа.

Докато се оглеждаше из бара за стотен път, Рап се надяваше тя да не е споменала на никого за срещата им. Трябваше да му се довери, за последно, и той щеше да се погрижи тя да излезе от бъркотията невредима.

В 18.27 часа Донатела влезе в шумния и претъпкан бар, облечена в черен костюм с панталон. Като истински професионалисти те се спогледаха за част от секундата. Бяха обучавани на едно и също нещо. Неприятностите винаги идват оттам, откъдето най-малко ги очакваш. Двамата предпазливо провериха фланговете си, за да се уверят, че никой не ги дебне. Рап забеляза как множество глави се обърнаха по посока на ослепително красивата Донатела, която прекоси бара. Тя умело огледа помещението в търсене на физиономии, които беше мяркала и преди. И в търсене на очи, които гледаха към него, а не към нея — божествената брюнетка.

Донатела се усмихна дяволито и влезе в сепарето. Целуна го по страната и се настани до него.

— Извинявай, че закъснях.

— Какво те забави?

— Имах ужасен ден. Снимките ни струваха доста пари, но в крайна сметка излязоха пълен боклук. А после единственият мъж, когото обичах, дойде в офиса ми и каза, че ще се жени за друга. — Донатела махна на минаващия сервитьор и поръча двойно мартини с лимон. Когато сервитьорът се отдалечи, тя се обърна отново към Рап: — А как мина твоят ден, скъпи?

Рап се почувства виновен.

— Извинявай, Дони. Не исках да те нараня. — Той взе ръката й и добави: — Винаги си била много специален човек за мен и ще си останеш и занапред такава.

— Но не и най-специалната. — Тя впи в него кафявите си, големи като маслини очи. Сочните й устни се изкривиха, сякаш щеше да заплаче.

Рап обви ръка около кръста й и я притисна към себе си. Целуна я по челото и каза:

— Трябва да имаш вяра, че всичко ще се развие по най-добрия начин.

Донатела го отблъсна. Очите й бяха влажни.

— Лесно ти е да го кажеш. Ти си имаш някого до теб. Открил си човека, с когото искаш да свържеш живота си, а аз какво имам? Нищо.

— Трябва да вярваш, че и ти ще откриеш скоро подходящия човек.

— Аз вярвам в теб. Колкото и глупаво да звучи, си мислех, че някой ден ще се разкараме от цялата тая мръсотия и ще заживеем щастливо.

Рап избърса една сълза от лицето й.

— Та ние всъщност не се бяхме виждали през последната година!

— Знам, че е глупаво от моя страна, но, по дяволите, аз те обичах. И още те обичам!

Рап преглътна.

— Дони, и аз те обичах много. Знаеш. В най-лошите мигове и за двама ни бяхме заедно, сякаш създадени един за друг.

Тя зарови глава в гърдите му.

— Радвам се за теб… Наистина се радвам… Просто… — Гласът й секна.

— Какво?

— Този скапан бизнес е много самотен.

Рап прекрасно знаеше какво има предвид. Придърпа я по-близо до себе си и я прегърна силно.

— Не се тревожи, Дони. Ако си готова да скъсаш с миналото, аз ти обещавам, че ще ти помогна. — В този миг Рап си даде дума, че ще направи всичко, за да гарантира безопасността й.

Донатела се изправи, извади кърпичка от чантата си и попи сълзите си.

— Още не съм свършила. Имам още няколко години, преди окончателно да се оттегля.

Рап се сети за съдбата на Питър Камерън и си каза, че Донатела може и да няма късмета да остане още няколко години в бранша. В този момент сервитьорът донесе поръчката й.

— За него чаша червено вино, ако обичате — обърна се към младия мъж Донатела. — Щом аз ще плача и ще пия, няма да те оставя ти да минеш само с кафе.

Рап не се възпротиви. Реши, че е време да мине към темата:

— Дони. — Погледна я право в очите. — Ще ти кажа някои неща и както винаги, те са строго поверителни. В замяна искам да бъдеш честна с мен.

Донатела отпи глътка и леко се отдръпна. Цял ден беше мислила как да реагира в тази ситуация и още не беше стигнала до решение.

— Ще се постарая.

— Как да разбирам това?

— Че ще се постарая.

— Ще бъдеш ли честна с мен?

— Да, но ти знаеш, че има някои неща, на които не мога да ти дам отговори за нищо на света.

Рап прие уклончивото й съгласие.

— Ще ми отговориш ли на въпроса, който ти зададох днес в офиса?

Цял ден беше мислила — за това и за новината, че мъжът на мечтите й ще се жени за друга. Инстинктът първоначално й подсказа да излъже. Нямаше нищо против Мич, просто беше стандартна оперативна процедура. Всеки получаваше само толкова информация, колкото му е необходима, нито грам повече. Щом някой не беше в течение на нещата, значи не трябваше да задава никакви въпроси. Следователно не биваше да се обижда, ако разбере, че го лъжат. Мич обаче спадаше към друга категория. Двамата бяха преживели толкова много… Между тях съществуваше неписаното правило: Ако не можеш да отговориш на въпроса, не отговаряй. Мич определено знаеше нещо. Тя нямаше никаква идея откъде е разбрал, но едно беше ясно — по някакъв начин той беше разбрал за вашингтонската й акция преди няколко седмици.

Рап се наведе напред и повтори въпроса си:

— Ходи ли във Вашингтон преди няколко седмици?

Донатела отпи от студената водка.

— Да.

— Беше ли в университета „Джордж Вашингтон“?

— Кой иска да знае?

— Аз.

— И никой друг?

— О, има и други, но най-много ми е необходимо на мен да разбера.

— Че защо?

Така можеха да продължат до утре! Като двама играчи на тенис, които си прехвърлят топката ту от едната, ту от другата страна на мрежата. Той обаче нямаше нито настроение за подобни игри, нито време. Реши да поеме добре пресметнат риск:

— В университета „Джордж Вашингтон“ имаше един професор, с който страшно много исках да говоря. За нещастие някой забучи шило в ухото му и му проби мозъка, преди аз да успея да стигна до него. Имаш ли някакво предположение кой може да е извършил подобно нещо?

Донатела извърна поглед. Беше в ръцете му. Рап я беше виждал да убива по този начин и преди. Реши да контрира:

— Защо искаше да говориш с него?

В очите на Рап проблеснаха гневни пламъчета. Той се наведе толкова близо до нея, че дъхът му докосна лицето й.

— Защото се опита да ме убие! — изсъска.

Оперативна зала, четвъртък сутринта

Полковник Грей имаше на разположение вниманието на всички присъстващи. Дори Айрини Кенеди, която не можеше да бъде изненадана с нищо, клатеше глава от възхищение пред дръзкия план на командира на специалния отряд „Делта“. Смелостта на замисъла беше поразителна.

Президентът Хейс погледна озадачено полковника.

— Изпробвали ли сте го вече на практика?

— Да, сър.

— Как?

— Взехме три тежкотоварни хеликоптера МН–47Е от 160-и авиационен полк за специални операции (АПСО) и натоварихме всеки от тях с по един мерцедес и четирима бойци от „Делта“. Проведохме полет от военновъздушната база „Поуп“ в Северна Каролина до Хълбърт Фийлд във Флорида. Щом пристигнахме на място, проведохме осем отделни учения за проникване и измъкване за период от осем дни. Стремяхме се да направим учението колкото се може по-реалистично. Всяка нощ изпращахме два хеликоптера „МН–53 J Пейв Лоу“ с членове на „Делта“. Задачата им беше да разчистят площадката за кацане и да осигурят нейната охрана за пристигането на хеликоптерите МН–47 Е. През първите две нощи се справихме доста лесно. Избрахме за кацане асфалтирани пътища в отдалечени части на базата. „Пейв Лоу“ пристигнаха в предварително определения район, командосите взеха под охрана и маркираха пистата за кацане. МН–47 Е долетяха малко по-късно и кацнаха без проблеми. Колите бяха разтоварени и момчетата от „Делта“ започнаха учебната си мисия. После отново натовариха мерцедесите и хеликоптерите отлетяха. През следващите две нощи, когато „Пейв Лоу“ пристигнаха, те откриха, че районът за кацане е зает от потенциално враждебни сили. Трябваше да се преместят на резервните площадки за кацане. С всяка изминала нощ непрекъснато усложнявахме мисията, докато не стана изключително трудна. Симулирахме падане на един от хеликоптерите, попадане на екипите под неприятелски огън, докато разтоварват колите, хвърлихме срещу тях жива сила.

— И? — попита президентът.

— Справиха се доста добре. От учението си направихме изводи какво още е необходимо, за да увеличим шансовете за успех. Също така се уверихме, че ако ни дадат зелена светлина, ще можем да задействаме плана в много кратък срок.

— От думите ви излиза, че можете да излетите с няколко хеликоптера за Ирак, да се приземите, да разтоварите колите, да стигнете с тях до Багдад, да ударите целта и да се измъкнете невредими. — Хейс поклати глава. — Извинете ме, ако звуча прекалено скептично, но споменатото от вас ми се вижда неизпълнимо.

— Аз се занимавам с неизпълними задачи, сър. Нали затова ми се плаща.

Президентът Хейс се засмя.

— Полковник, наистина ли мислите, че можете да извършите подобно нещо?

— Зависи от това, какво прикритие сте готов да ни предоставите, сър.

— Какво имате предвид?

— Ако операцията бъде изпълнена по начина, който ви описах току-що, давам на хората си петдесет до шейсет процента шанс за постигане на основната задача и оттегляне без жертви.

— Малки ми се виждат подобни шансове! — изкриви лице Хейс.

— Мога да ги увелича до деветдесет процента, ако имате готовност да разширите обхвата на операцията.

— Как?

Грей хвърли поглед към двамата генерали. Флъд и Кембъл кимнаха като един.

— Ще е много трудно хеликоптерите да проникнат дълбоко в иракското въздушно пространство, без да бъдат прихванати от радарите на противовъздушната отбрана. За да успеем, трябва да създадем хаос. Генерал Флъд ме информира, че един от вашите планове за действие предвижда масиран въздушен удар.

— Да, това е нещо, което обмислям.

— Е, ако пилотите внесат смут сред иракската противовъздушна отбрана и в комуникационните връзки малко преди моите момчета да влязат, ще се създаде идеална обстановка. А ако пък продължат да бомбардират, докато ние свършим, ще ни окажат безценна помощ.

— Искате да изпратите хората си в Багдад, докато там се сипят бомби? — не вярваше на ушите си президентът.

— Да. — Грей се приведе напред. — Ще създадем безопасен коридор за екипа, през който да влезе и излезе от града. В тази зона няма да се пускат бомби, както и в, да кажем, радиус от шест улици в периметъра на болницата.

— Полковник, на този пост съм сравнително отскоро, но знам, че авиаторите ни не винаги поразяват точно целта. Не мислите ли, че е малко опасно да пратите хората си в град, който бомбардираме в същото време?

Грей погледна президента в очите:

— Сър, да си командос от „Делта Форс“, е опасна професия. Който не е готов да отиде на смъртоносна мисия, няма място в екипа ми. Ако хората ми искаха по-безопасна работа, щяха да се занимават с продажба на коли.

— Имате право, но… — Президентът си оставаше скептично настроен. — Този план ми се струва ужасно усложнен, а вие — Хейс се обърна към Флъд — винаги ми казвате, че колкото по-усложнени са нещата, толкова по-голяма е вероятността да се объркат.

— Обикновено е така, сър — отговори председателят на Обединеното командване.

Но полковник Грей не се предаваше:

— Господин президент, съгласен съм, че планът е сложен, но аз мога да ви дам две предимства, които ВВС не могат. Да не забравяме коя е главната ни цел. Трябва да сме сигурни, че ще унищожим ядрените заряди. Гарантирам ви, че сме в състояние да осъществим по-прецизна проверка дали бомбите наистина са под болницата. Военновъздушните сили не могат да ви дадат такава гаранция, сър. А моите хора могат. Те ще влязат в инсталацията и ще дадат ясен отговор дали ядрените оръжия са там. Можем да унищожим бомбите на място и тъй като се намират в укрепен бункер, съм убеден, че ще можем да проведем операцията, без да се налага да убиваме цивилни. — Грей млъкна, за да даде на президента време да обмисли казаното, сетне добави: — Ако предпочетете ВВС за основен изпълнител, ще бъдете критикуван от международната общност, че сте бомбардирали болница. Няма да разполагате с реални доказателства, че ядрените оръжия изобщо са съществували. Саддам ще натовари журналистите в автобуси и ще ги закара на мястото, за да снимат сгърчени трупове сред развалини. И целият арабски свят ще ни намрази още повече. Ще се надигне вълна от антиамерикански прояви и ООН най-вероятно ще гласува за отмяната на икономическите санкции срещу Саддам…

— Полковник — внезапно заговори генерал Кембъл, — нека се придържаме към сферата на нашата компетентност и да оставим другото на президента и неговия екип.

Хейс вдигна ръка:

— Точно така… Мисля, че полковник Грей много ясно посочи това, което ние се боим да изречем. — Хейс замълча. Полковникът беше прав. Сегашната коалиция срещу Ирак беше толкова отслабена, че нямаше да са необходими големи усилия, за да се разпадне окончателно. Израелците направо му пъхнаха таралеж в гащите! — Бих искал да чуя и твоето мнение, Айрини — завърши тихо.